На първи, а може да беше и втори септември, телефонът иззвъня точно по обяд и ме изтръгна от най-дълбокия ми сън. Адвокатът Филкенщайн искаше да се видим. Отидох при него веднага с надеждата, че ще успея след разговора да се наспя до вечерта, което направо ми беше необходимо, защото трябваше да започна щурма на последния, философския бастион от архивите на МВнР. Ако си пуснех един душ, може би щях да се разсъня прекалено, но ако не го направех, щях да си остана сънен и нямаше да разбера много от това, което има да ми казва адвокатът. Затова поседях компромисно във ваната и отидох пеш до кантората на Финкелщайн, доста учуден от уличното движение, от което бях отвикнал. Не съм наистина солипсист^[1], но въпреки това понякога ме обхваща чувството, че там, където ме няма, а особено там, където съм бил, но вече не съм, всичко замира или поне трябва да замре. Това са лични мисли, на които не придавам особено значение, а само ги излагам, за да улесня живота на моите бъдещи биографи, с профилактична цел, защото когато биографите не разполагат с истински подробности от живота на знаменития човек, измислят колкото си искат лъжливи.

Адвокатът ме прие с широка усмивка и поиска да ме почерпи с кафе, но аз отказах, като имах предвид, че съвсем скоро трябва да спя. Забелязах, че има нова секретарка, толкова красива, че правеше впечатление на неумееща да пише дори на машина. Наистина не умееше, адвокатът не криеше това, правеше също така ужасни правописни грешки и което е най-лошото, слагаше не които трябва писма в не които трябва пликове, но да я гледаш беше такова удоволствие, че клиентите го посещавали по-често от необходимото. Това ми припомни един фрагмент от книгата, която преглеждах последната нощ, и казах на адвоката, че змийската омая, която хвърля върху нас красивото женско лице, е в края на краищата съвършена загадка. Осъзнах го окончателно по време на четенето, след като се натъкнах на изненадващо междупланетно неразбирателство. Комисия от експерти по въпросите на човека, която беше изследвала програмите на земната телевизия, установила, особено след гледане на конкурсите за красота, че някои видове женски лица са у нас предпочитани, и като поразмислила над това, стигнала до официално обявената хипотеза, че лицата изпълняват при хората функция на номинални табели, или на онези месингови тенекийки с написани върху тях характеристики на мощността, коефициента на полезното действие и напрежението, каквито слагат например по електромоторите. Като различен биологичен вид, съобщила комисията, енцианците не могат да прочетат върху женското лице параметрите, защото не са кодирани нито цифрово, нито аналогово. Но те някак си са кодирани там. Цветът на ириса, формата на носа, устните, прическата, всичко това са знаци, които хората могат да четат. Може би показват ефективността на обмяната на веществата, съпротивляемостта на земните болести, умението да се бяга (макар че, откровено казано, по-добре би било да го определят направо по краката) и общото интелектуално равнище. Със сигурност имат някакво значение, защото разликите между лицата на кралиците на красотата и обикновените човешки жени не са по-големи от разликите във вида на различните букви от азбуката. Следователно не става въпрос за естетическа гледна точка, защото няколко милиметра по-голям или по-малък нос не могат да играят сериозна роля. Комисията се беше трудила добросъвестно, защото беше разгледала единадесет алтернативни хипотези, започвайки, разбира се, от биологичната, че уж мъжът прочита по лицето на жената чертите, които желае за своя потомък, но тази концепция не могла да издържи в светлината на разсъждението, че нито в обществения, нито в професионалния живот на Земята не се вижда привилегироване на правите носове за сметка на чипите или на разперените уши за сметка на плътно прилепналите към черепа. А ако мъжът жадува за здраво потомство, по формата на женските мускули ще разбере повече от гледането в очите. Става ли въпрос за леко раждане, трябва да измери широчината на таза, но хората изобщо не постъпват така. Тъй като краката им се сгъват в колената напред и те прекарват значителна част от живота си седнали, ресорните качества на задните части могат да имат някакво значение при избора и наистина изглежда, че го имат за мъжете, но лицата са с явно преимущество и това никакво седене на твърди столове не може да го обясни. Нещастната комисия беше прегледала около осемстотин хиляди снимки на актриси, телевизионни говорителки и домакини, за да търси съответствие между чертите на лицата им и получаването на камъни в бъбреците, разширените вени, потенето на краката, че дори и мекия характер, и не намерила нито следа от съответствие, което я поставило в затруднено положение. Ето защо подложила на разпит няколко души от Земята, когато дошли на планетата, но не могла да разбере от тях нищо научно и стигнала до извода, че данните, кодирани върху лицата на красивите жени, са на Земята държавна тайна и да бъде издадена означава да се извърши държавна измяна. На учените енцианци обаче не можело да им се побере в главата, че хората, на които задават въпроси, не знаят с какво лицето на Мерилин Монро предизвиква у всеки мъж силно забелване на очите, а лицата на колежките им в службата по-скоро не водят до такива резултати. Адвокатът Филкенщайн се смя дълго и каза, че не си губя времето, отдавайки се на толкова задълбочени изследвания, което го радва още повече, защото трябва да ми каже една благоприятна вест. Кюсмих показвал известна готовност за компромис. Работата започнала да се протака, защото се намерили дегустатори, които твърдели, че никой няма и да вкуси златното кафе, а Кюсмих не успял да установи дали това са добросъвестни експерти, или подставени от „Нестле“. С една дума, ако се откажа от замъка, Кюсмих ще ми върне 75% от средствата, които съм дал за ремонт, а лъжливите показания, които е дал срещу мене, ще бъдат забравени завинаги. Като свърши, адвокатът Финкелщайн ме погледна очаквателно.

— Не зная — казах замислено. — По принцип целият този замък ми трябва колкото ланшния сняг, разбирате ли. Но защо всъщност трябва да загубя? Не става въпрос за парите, а за справедливостта. На колко години е всъщност този господин доктор Кюсмих? — попитах, осенен от нова мисъл.

— На седемдесет и осем.

— Значи вече не му трябва да мисли за пари — казах сурово. — А вие какво ще ме посъветвате?

— Мога да продължа протакането — каза той с леко хихикане, — но исках да се уверя, че и вие сте на същото мнение. Имаме още пет седмици до следващото гледане на делото.

— За това време могат да станат още много неща — казах, като нямах понятие колко пророчески са моите думи. На раздяла с адвоката го помолих, доколкото е възможно, да не ми звъни през деня, когато спя, а между седем и осем, когато се отърсвам от съня преди да отида в библиотеката.

Едва се съблякох и заспах, след като се върнах у дома, когато отново се разнесе звън, този път от вратата. Отворих побеснял на един представителен на вид човек с папка под мишницата и си помислих, че това е новият адвокат на Кюсмих, но се лъжех. Беше старши сътрудник в редакцията на международно месечно списание и искаше да ме интервюира по въпроси, свързани с Космоса.

В първия момент поисках да го изхвърля навън, но ми дойде на ум, че адвокатът Финкелщайн нямаше да бъде доволен от това. Все пак моето изказване в едно световноизвестно издание щеше да засили позициите ми в спора с негодника, дебелеещ от лакомията на пеленачетата. Наистина, не дочух името на списанието, но от стълбището ставаше течение, затова поканих новодошлия в стаята и когато се разположи удобно, разбрах, че е от редакцията на „Penthouse“. Това ме накара да изстина. Явно половите органи на най-висшите бозайници на Земята бяха по петите ми, след като списанието, което се занимава с тяхното рекламиране, не ме оставяше да спя.

— Какво искате от мене? — попитах. Редакторът изобщо не отговаряше на представата ми за сътрудниците на „Penthouse“. Вместо да е облечен крещящо, със сластолюбив израз на лицето, с устни, изкривени в безсрамна усмивка, и джобове, натъпкани с множество порнографски снимки, той приличаше на дипломат от списание, имаше посребрени слепоочия, деликатно подрязани мустаци, дълбок поглед на интелектуалец и черна плоска адвокатска папка. Преметнал крак върху крак, той ме озари с лъчезарна усмивка и каза, че вече е крайно време тайните на космическия секс да получат съответната обществена разгласа. Доколкото разбрах, този изискан негодяй знаеше за моите проучвания в МВнР. Сега, когато ме беше изтръгнал от най-сладкия сън, на който бях способен, обикновената молба да напусне не можеше да представлява достатъчно удовлетворение. Исках да му създам някаква голяма, старателно премислена неприятност и едва след това да му кажа да си ходи в своя склад с гениталии.

— Ще ви дам интервю — рекох, — при условие, че това, което кажа, ще го публикувате без всякаква промяна. От гледна точка на известния опит, който придобих тук, няма да се задоволя с устните ви обещания: необходими са ми по-сигурни гаранции…

Започнаха дълги преговори, защото редакторът налапа въдицата. Колкото по-сигурни гаранции исках, толкова по̀ се убеждаваше, че крия някакви безсрамия, за които дори и той не е чувал никога. В обръщение влезе телефонът. Той разговаря с редакцията си, а след това аз с моя адвокат, за да се уверя, че декларацията, която ще ми остави редакторът, ще бъде достатъчно правно основание да се заведе дело за осемстотин хиляди долара в случай че моето изявление не бъде напечатано или бъде променено. Умишлено поисках такава сума, за да се напълни устата на редакционната шайка със слюнки, така че постигнах своето. Скрих в бюрото декларацията, която поисках и чийто текст ми продиктува адвокатът Финкелщайн, за да не може да бъде атакувана по нито една точка, и все по-бесен, след като не можеше и дума да става за спане през останалия следобед, налях на редактора от изключително противния коняк, който беше оставил в барчето от предишния наемател, а аз, като пиех чай уж от грижа за състоянието на бъбреците си, пристъпих към изявлението пред работещия магнетофон.

— Не говоря от свое име — казах, — а като представител на галактическите цивилизации. Те не познават секса в земния му вид. От тази гледна точка ние сме в Галактиката нещо като чудовище, чието лице се е сраснало със седалищните части, само че в глобален мащаб. Размножаването трябва от самото си начало да преминава под контрола на погледа и така е навсякъде. Един на два трилиона пъти еволюцията бърка посоките на изходите и входовете на тялото. Звездните експерти твърдят единодушно, че такъв фатален случай е станал при нас. Размножаването се настанило в отделящата част на тялото. Тогава земните видове се изправили пред алтернативата или да обикнат това място, или да умрат. И наистина, всички организми, които предпочели смъртта пред отвратителното, измрели. Останали тези, които били готови да обикнат отделителните пътища. Това е нашата трагедия, за която нямаме вина, нашият дефект в астрономически измерения. Както е известно, като цяло размножителният процес изобщо не е приятен. Не е приятна бременността, трудно е да се нарече особено приятно и раждането. Процесът по създаването на деца обхваща девет месеца от първоначалния тласък до появата на прототипа ante portas^[2], или 389 000 минути. От тях удоволствието е първите пет до осем минути, нека да са и десет. През останалите 388 990 минути удоволствието го няма, точно обратното, има най-различни грижи, които завършват със сериозни болки. Това, твърдят галактическите икономисти, е най-лошото начинание от всички възможни за предприемане. Все едно заради удоволствието да изядеш един шоколад, което продължава една минута, да ти се налага да плащаш с болки в корема цял месец. Тъй като сделката, която предлага тялото, не му се е паднала по негова воля, в нея няма белези на злонамерен предумисъл или измама, следователно и ничия вина. Не е обаче така, откакто с човешките инстинкти се е заел едрият капитал, за да извлича печалби с поддържането на тези инстинкти във възбудена готовност. Осъдително е да дразниш жадните като показваш много газирана вода и висококачествена лимонада, ако така се измъква последния грош от джоба им, но не се утолява жаждата им. Подло е да мамиш гладните със снимки на печени пилета със салата и рисувани торти със сметана. Но това е нищо пред заниманията на тези, които извличат печалба от рекламирането на различни по-малко или повече неапетитни отвори на тялото като някакви входове за рая. Запознавайки се с тази експлоатация на хора от хора, Галактиката реши да приключи с нея. Спасителните експедиции ще ни се притекат скоро на помощ. Съответната документация се трупа отдавна на летящите чинии, защото те са изпратени при нас с тази цел. Въпросните експлоататори ще бъдат наказани да практикуват цял живот всичко, което са предлагали на нещастната публика, с принудително използване на целия арсенал от похотливи инструменти, които са произвеждали. Съветът не намери смекчаващи вината обстоятелства. Истина е, че някои свои изобретения човекът е извлякъл от това свое нещастие и оттам са се появили парните машини, рендосвачките, трионите, а също така чекмеджетата и тапите за бутилки. Но редакционните колегии като вашата не могат да посочат нито едно подобно изобретение в своя защита. Вашите публикации викат за мъст до небето. Така че небето ще се яви и ще направи каквото сметне за необходимо. Това е всичко. Сбогом, господине.

Редакторът се опита да каже нещо, за да обърне думите ми в шега, но аз му помогнах да излезе. Бях толкова ядосан, че не можах да мигна до вечерта, като си мислех тъжно за щастливите птици на Енция, които се гонят и се опрашват като пеперуди. След осем часа взех както винаги чантата с провизии и се отправих към по-нататъшните си проучвания, много недоволен от интервюто, което дадох, защото напразно се бях взирал с омраза в блестящите копчета на редакторското облекло и изпепелявах с поглед безупречно вързаната му вратовръзка. С какво удоволствие бих го повлякъл за тази вратовръзка по пода. Бях чувал, че както търговците на наркотици не употребяват наркотици, така и господата от тези редакции четат само „Пчеличката Мая“. Мислех за това, докато пред мене в падащи вече мрак не се мярна голямата кована врата на министерството. Изтръсках със земния прах и земните мисли, защото ме чакаше полет до най-висшите региони на чуждите духовни занимания.

Четенето на теология, теодицея и философия изисква пълно умствено напрежение. Затова отворих прозореца, клекнах три пъти до земята, включих машинката за кафе, глътнах профилактично аспирин и взех първата книга от приготвения вече куп, при което, ей Богу, от гърдите ми се изтръгна неволно тих стон. Малките странности на големите мислители са добре познато нещо. Което си е истина, учебниците по история на философията обикновено мълчат за нелицеприятните и съмнителни изпълнения на гениите. Един блъснал по стълбите стара жена, така че си счупила двата крака, друг направил дете и се отказал от него, но това са лични немирства и изстъпления. Да живееш в бъчва и да пишеш доноси за колегите си може и да са отвратителни, но са дребни работи. На Енция нещата се стекли по-иначе, особено през късното средновековие, когато философията процъфтявала. Появилите се там школи (скоро ще кажа за тях нещо повече) воювали помежду си по начин, който не се среща на никое друго място. Всеки знае, че постоянно казваме „ако не е истина, зло да ме убие“ или „да пукна на място“, „вдън земя да се проваля, ако лъжа“ и т.н. Фирксирската и тиртрацката школа включили тези клетви в системата на еристичната^[3] аргументация. А го направили, защото генералните тези на философията не могат да се доказват експериментално. Не може да се докаже, че светът престава да съществува, когато няма никого, защото за да докажеш, че не съществува, трябва да отидеш и да видиш, а тогава той си стои и ти се набива в очите. Но учениците на Фирксатик използвали емпиричен аргумент, наречен ултимативен. Ако този, с когото спорели, не искал с нищо да отстъпи и по никакъв начин да бъде убеден, те заплашвали със самоубийство. Щом си готов да умреш за своята теза и то веднага, значи си достатъчно сигурен в нея! А ако някой искал да подсили аргументите си, нареждал да дерат от него ивици кожа или нещо подобно. Този маниер се разпространил и през втората половина на XVII век дискусиите на живот и смърт се водели колективно. При това всички бързали другите да не се самоубият първи, защото в такъв случай решаващият аргумент нямало да стигне до тях. Според един съвременен философ — Тиур Мьохьохьот — това безумие имало две страни. Добрата била, че с философия се занимавали само тези, които били готови да защитават възгледите си до смърт. Лошата се състояла, разбира се, в това, че самоубийственият аргумент нямал съдържателна стойност и представлявал форма на шантаж, а не на убеждаване в правота. Някои школи като палетинската оредели силно от тази практика, а солипсистите предизвиквали всеобщата ярост на останалите. Те не възприемали никакви аргументи, защото след като за тях светът е само мисловна заблуда, никой не извършва самоубийство наистина, а само привидно, така че няма повод за вълнение.

Тази мрачна ненормалност продължила няколко десетки години. На пръв поглед в нея се вижда само една групова лудост, но тя свидетелствува за интензивността, с която още тогава са мислили над природата на света. Това, че ние не сме имали самоубиващи се философи, свидетелства може би за нашата по-голяма трезвост, но не предрешава нищо за проповядваните системи. У нас като че ли най-голямо влияние върху цялото развитие на онтологита е оказал Паскал. С вероятно също толкова могъщ ум, но на съвсем различна позиция, е бил Ксиракс, създателят на онтомизията^[4], доктрина, която гласи, че Природата е по принцип недоброжелателна. Нейното основно положение е толкова кратко, че ще го препиша изцяло. През четиридесетата година на Новата ера той написал:

Безпристрастен означава безучастен или справедлив. Безпристрастният дава равни шансове на всичко, а справедливият мери всичко с една и съща мярка.

1. Светът не е справедлив, защото:

— В него е по-лесно да унищожаваш, отколкото да създаваш;

— По-лесно е да измъчваш, отколкото да ощастливяваш;

— По-лесно е да погубваш, отколкото да спасяваш;

— По-лесно е да убиваш, отколкото да съживяваш.

2. Ксигронай твърди, че живите измъчват, погубват и убиват живите, така че не светът е неблагосклонен към тях, а те един към друг. Но и този, когото никой няма да убие, трябва да умре, убит от собственото си тяло, което е част не от нещо друго, а от света. Затова ще кажем: светът е несправедлив към живота.

3. Светът не е безучастен, след като:

— Буди надежда за устойчивост, неизменност и вечност, но не е нито устойчив, нито неизменен, нито вечен; това означава, че е лъжлив.

— Позволява да го изучаваш, но води изучаващите го до познание без дъно; това означава, че е вероломен.

— Позволява да бъде овладян, но само по съмнителен начин.

— Разкрива своите закони, освен законите на сигурността.

— Крие ги от нас. Това означава, че е злонамерен.

Така че ще кажем: светът не е безучастен по отношение на Разума.

4. Нарзарокс твърди, че или Бог съществува и в такъв случай е Тайна, или няма нито Бог, нито тайна. Отговаряме: ако няма Бог, тайната остава, защото:

Ако Бог съществува и е създал света, знае се КОЙ го е направил несправедливо пристрастен, такъв, в който не можем да бъдем щастливи. Ако има Бог, но не е създал света, или ако няма, Тайната остава, защото не се знае откъде идва недоброжелателното пристрастие на света.

5. Нарзарокс казва като древните философи, че освен света Бог може би е създал щастлив отвъден свят. Ако е така, защо тогава е създал този свят?

6. Аустезай твърди, че мъдрецът задава въпроси, за да им отговаря. Не е така: той задава въпроси, а им отговаря светът. Можем ли да си представим друг свят освен този? Възможни са два такива свята. В безпристрастния би било еднакво лесно както да се унищожава, така и да се създава, както да се погубва, така и да се спасява, както да се убива, така и да се съживява. В изцяло доброжелателния, или благоразположения, би било по-лесно да се спасява, създава или ощастливява, отколкото да се погубва, убива или измъчва. Такива светове не могат да се изградят на този свят.

Защо? Защото той не е съгласен с това.

Тази доктрина, наречена Доктрина за трите свята, била многократно ревизирана и интерпретирана още докато Ксиракс бил жив и след неговата смърт. Едни от неговите ученици смятали, че Бог не е могъл да създаде по-добър свят, защото е ограничен, а други — защото не е искал. Това давало повод Бог да бъде считан ту за битие, което не е абсолютно, а е подчинено на нещо, ту за не съвсем добър, но тълкуванията били много повече. Император Зиксизар осъдил Ксиракс за това, че проповядвал Доктрината за трите свята, на най-суровото наказание — две години смърт в бавни мъки, причинявани от лекари (палачите в империята трябвало да има медицински умения) толкова внимателно, че да не предизвикат преждевременна смърт. Те измъчвали и лекували последователно осъдения. Най-силни аргументи срещу доктрината на Ксиракс привел Рахамастеракс, един от създателите на химията през ранното средновековие. Той доказвал, че както в неутралния свят, така и в доброжелателния животът би се размножавал лавинообразно, така че, като запълни безразличния, бързо ще се самозадуши в него, а в добронамерения ще трябва да има някакви специални ограничения, които да задържат самоубийственото размножаване. По този начин неутралният уж свят ще се окаже смъртоносен капан, а добронамереният — затвор, защото все пак ще се ограничи свободата на всички действия. Този довод обаче подсилил косвено атеистичната страна на учението за Трите свята, защото давал рамо на безбожието, показвайки света изкривен по отношение на живота, за който излизало, че е случаен в него и затова е оставен сам на себе си. Така че и Рахамастеракс заплатил за своето дело с живота си, но като по-малко виновен бил милостиво посечен. Последно свое възраждане тезата за Трите свята преживяла в съвремието през периода на бурното развитие на гравитационната физика. Хоусхорукс, който бил енцианският Айнщайн, формулирал проблема просто: за да се отговори защо светът е такъв, какъвто е, трябва първо да се помисли дали е възможен друг, който може да създаде живот (ако не може, в него няма да има никого, а това премахва проблема). Така поставеният въпрос няма да получи никога отговор, защото проектирането на друг свят е равно на проектиране на друга физика. Затова трябва първо да се опознае изцяло физиката на нашия свят, или да бъде обхваната във формули на абсолютната истина, но това е невъзможно. Тук именно се появява отново Тайната на древните философи, защото не знаем защо светът, следователно и физиката, могат да бъдат изследвани безкрайно. След като нито един мисловен модел не може да я обхване напълно, това означава, че разумът и светът не са напълно сближими един с друг. Предприеманите по-късно опити да се докаже, че именно така трябва да бъде във всеки един свят, не дали резултати и последното мнение, към което се придържа енцианската философи гласи: няма доказателство нито за някаква неизменна изкривеност на света и разума, нито за това, че не могат да се проектират такива физики, които да са едновременно различни от реалната и да я превъзхождат в грижата си за живота. Битката да бъде поставена на света окончателна диагноза, която продължила четиридесет и два века, завършила според едни с реми, а според други с поражение.

Въпреки това тя оказала огромно влияние върху направлението, в което се развила цивилизацията във Воляния и по-малките държавички, лежащи на север и намиращи се под нейна зависимост. И спор не може да има, че цялата концепция за етикосферата, която се грижи безпогрешно за обществото, идва от Доктрината за трите свята на Ксиракс и ехото на неговата аргументация звучи дори в диатрибите, с които бил изоставен подетия по-рано проект за автоеволюционно преоформяне на енцианците.

Яростните дискусии около този проект вълнували общественото мнение повече от десет години. Философията не паднала на Енция толкова ниско, както това станало у нас във века на науката. За това свидетелства участието на философите в конфликтите на привържениците на автоеволюцията с нейните противници и преди всичко ролята, която изиграл Ксиксокт за разкриването на така наречения автоеволюционен парадокс. Популярното му название е парадокс на Ксиксокт.

Всеки би искал да има красиво и умно дете. Затова пък никой не иска детето му да бъде умен и красив компютър, дори да е сто пъти по-умен и по-здрав от едно дете. Така че програмата за автоеволюция е хлъзгав склон без прегради, който води към пропаст с безсмислици. В първата си фаза тя е скромна и има за цел да бъдат отстранени гените, които снижават жизнеността, предизвикват недъзи, наследствени недостатъци и т.н. Но така започнатите подобрения не могат да спрат при каквото и да е достигнато състояние, защото и най-здравите боледуват, и най-умните биват поразявани от старчески маразъм. Цената за отстраняването и на тези недостатъци ще бъде постепенното отдалечаване от естествения план за строеж на организма, утвърден еволюционно. Тук в автоеволюционната дейност възниква парадоксът на плешивия. След откъсването на един косъм не се става плешив и не може да се каже колко косъма трябва да се откъснат, за да се оплешивее. Замяната на един ген с друг не превръща детето в същество от различен биологичен вид, но не е възможно да се посочи мястото, след чието достигане новият вид може да се появи. Ако се разглеждат функциите на организма поотделно, усъвършенстването на всяка една от тях ще изглежда нормално: кръв, която подхранва тъканите по-добре от естествената, нерви, които не се изхабяват, по-здрави кости, очи, които не са заплашени от слепота, зъби, които не падат, уши, които не оглушават, и хиляди други черти на телесната безупречност си струва да се притежават и в това няма никакво съмнение. Но едни усъвършенствания несъмнено ще повлекат след себе си други. По-силните мускули изискват по-здрави кости, а по-бързо работещият мозък — по-обемиста памет. Когато следващият етап на усъвършенстването го изиска, ще се увеличи вместимостта на черепа и неговата форма, докато дойде време, когато ще трябва да се смени дори белтъчния строителен материал с по-универсален, защото с това способностите на организма ще скочат нагоре. Небелтъчният организъм не се страхува от жегата, лъченията, прекомерната астрогравитация, безкръвният организъм, в който окисляването става направо с размяна на електрони без примитивното посредничество на кръвообращението, ще бъде много по-малко уязвим и смъртен и с такива преобразувания расата ще прекрачи зад наложените ограничения на планетното русло. Тези поредни стъпки водят накрая до същество, изградено може би по-хармонично, значително по-устойчиво на превратности и травми от човека или енцианеца, до същество много по-всестранно, разумно, бързо, издръжливо, в безсмъртни дори граници благодарение на лесната замяна на изхабените органи и сетива, до същество, което ще се справи с всяка обстановка и с всяка смъртоносна за нас ситуация, което няма да се страхува от рак, глад, инвалидност, старческа немощ, защото изобщо няма да остарява, и наистина това същество ще бъде усъвършенствано в резултат на ремонтните техники, приложени към цялата наследствена маса и към целия организъм — с тази една уговорка, че това същество ще бъде толкова човек, колкото са компютърът или тракторът. Парадоксът е в това, че не може да се посочи мястото, където следващата крачка не трябва да се прави, защото всяка една доближава до идеала за ефективност, но този идеал е същество, което вече няма да има нищо общо с човека.

След като не съществува такова място, такава граница, която не би трябвало да се преминава, защо е този сизифов труд на много поколения наред. След като дадено поколение не променя себе си, а въвежда промени в потомството, не е ли по-просто и по-добре да се осинови веднага един компютър или цял изчислителен център? Нали прехвърлянето на оптимизацията върху следващото поколение е най-обикновен камуфлаж, съглашение за самоубийство на биологичния вид на порции, така че защо всъщност постепенното самоунищожение трябва да бъде нещо по-добро от моменталното? Само този, който е съгласен да осинови изчислителен център на крака (или на въздушна възглавница), може без опасение и уговорки да започне изготвянето на собствено потомство, чиято цел е съвършенството на правнуците. Това, което ни се струва пълен абсурд, каквото е осиновяването на някаква бронирано-кристална система, с която може да се разговаря за проблемите на небето и земята, изглежда по-малко абсурдно, когато преходът от естествено състояние към оптимизирано става в продължение на много поколения с дълга серия от промени, въвеждани постепенно, но абсурдът възниква отново, когато цялата поредица се събере в едно цяло. Нима е необходимо автоеволюцията да бъде лечение за отвикване от комплекта черти, характеризиращи човечеството? Не е ли в края на краищата все едно КОЙ ще бъде потомственият компютър — система, изградена изцяло от техниците, или която отначало минава през жива матка, а след това през някакви утератори^[5]? Който се съгласява с автоеволюцията, се съгласява да бъде ликвидиран собствения му биологичен вид и цивилизацията да бъде наследена от същества, които са ни чужди от всякаква гледна точка, защото ние сме повредими, смъртни, ограничени в мисълта и във времето, така че нека привържениците на перфекцията да се отърват от грижите и да осиновят с един замах цялата мислеща технология на планетата. Защо трябва да бъдем заменени от отделни системни единици, още по ефективен от тях ще бъде един кристален мозък от планетен мащаб, наш потомък, приемник и наследник!

Ксиксокт проповядвал с полемично усърдие, че който се занимава с автоеволюция, е като този, който не убива набелязаната жертва веднага, а бавно, с дозирани порции отрова, за да привикне с образа на агонията. Неговият ироничен девиз „Генни инженери от всички страни осиновявайте компютри!“ дискредитирал сериозно великия проект на енцианците. На всяка контраатака на генните инженери той имал готов хаплив отговор. Искат да запазят външно подобие на усъвършенстваните с нас! — ахкал той. — Какво друго значение може да има това, освен фалшификаторско, защото става въпрос за умение да се произвеждат фалшификати! Това подобие трябва да успокоява умовете, че ще бъде усъвършенствана уж само невидимата вътрешност, а външността изобщо няма да се промени. Натъпчете в такъв случай манекените с компютри и ще получите съвсем същото!

Генното инженерство, доказвал той, става толкова по-абсурдно, колкото ПО-МАЛКО ограничения има. Който е овладял само умението да прави незначителен ретуш, не е овладял нищо и не е никаква заплаха. Зад разкрасяването на света се крие надеждата за по-добър живот, с който ще дарим потомството. Генните инженери се позовават на това, че нашите прадеди са били виридоядни птици, а после са бродели със закърнели крила и ние не приличаме много на тях по тяло и дух. Така че, казват, след като не виждаме нищо лошо в прастария преход от низша птича фаза към висша разумна, аналогично трябва да направим следващата крачка!

Аналогията е лъжлива, подобието не е истинско, защото птичите прадеди на енцианците не са имали никакъв избор, а ние имаме. Те са имали привилегията да не знаят и да им липсва съзнание: и двете неща сме изгубили безвъзвратно. Като отхвърляме смъртната обвивка, отхвърляме самите себе си, а придобитата свобода за проектиране на усъвършенстванията се оказва допълнително нещастие. Възможни са много и различни усъвършенствания. Така че ще си съперничат различни проекти за Homo novus entianus^[6] и за един прототип ще трябва да се постигне съгласие (многото биха довели до взаимен сблъсък). Това означава, че ще получим потомство според съгласието, които ще приемем. Но когато решим,че нашите деца трябва да бъдат еди какви си, ще излъжем себе си, защото е все едно дали ще дойдат при нас от звездите, за да завладеят Енция, или от ретортата. Самоунищожението може, разбира се, да се обсъди като всеки друг проблем, но без фалшиви подобия и скриващо истината гримиране.

Написах много за тази идейна война, защото както ни уверяват историците, тя е имала ключово значение за по-нататъшното създаване на етикосферата. Разбирането за Бога преминало в хода на историческото развитие на енцианците през особена еволюция. Отначало той бил отъждествяван с природата: тя била Бог, негово пълно въплъщение, едно от многото поредни. Небесните тела били неговите части на тялото, а живите същества — неговите възвишени и принизени мисли. Най-възвишени били разумните същества, или самите енцианци. Това самообожествяване изисквало незабавно да бъде изтълкувано как е възможно едни Божи мисли да не са съгласни с други, че дори и да ги убиват. Обяснението било просто: след като е Всичко, Бог може да има всевъзможни мисли, значи и лоши, на които добрите се противопоставят, защото ако има само добри, той няма да бъде Всеобхватен. Докато религиозните институции се отъждествявали с държавните, това тълкуване било достатъчно, защото властта, едновременно светска и духовна, решавала кои Божи мисли (= кои граждани) са лоши, а кои добри. Но в лоното на тази космично-държавна религия се зародили ересите на мизяните, теокриптите и сервистите. Според теокриптите Бог се въплъщава в разумните същества само с най-низшата част на своето естество, а тяхната задача е да се усъвършенстват, в резултат на което стават все по-висши частици на Божия разум. Те нито могат разберат Бога, нито са неговата цялост, както пръстът не е цялото тяло, а една мисъл не включва в себе си целия разум. Според мизяните Бог е по природа „над разумните същества“: не в смисъл, че е чисто и просто лош, което им се приписвало като твърдение, докато били подлагани на гонения, а в смисъл, че Бог е зает с проблеми, непостижими за енцианците, а задачата на Църквата е да бъде компас, за да съгласува ориентацията на разума с необхватната посока на Божите действия. А сервистите смятали преди всичко, че Бог е създал този свят без оглед на това с какво още ще трябва да се занимава и от тази гледна точка му приписвали цялата отговорност за всичко на света. Бог трябва да бъде обичан и да му се благодари безкритично дотолкова, доколкото той носи тази отговорност, защото, както се е изразил наивно Миксикуикс, обущар, който може да направи милион омайно пеещи облаци и един чифт лоши обувки, не е добър обущар, независимо от това колко хубаво ще пеят облаците. Заради това го разкъсали на части с нажежени клещи пред император Скс (Скс се гордеел със своето късо име, но това е отделен въпрос и мисля, че ще бъде разумно да подмина цялата топономастика^[7] на енцианските родови названия и нейната връзка с изпълняваната длъжност, защото при тях изпълняваната длъжност се отразява на името). Освен тези главни еретични учения, се появили и по-малки, например на фрагистите, които смятали, че Бог е създал света, но не е постигнал пълен успех, защото след като е безкрайно добър, не искал да кара своите създания да правят нищо насила, само добро също, и затова им дал повече свобода, отколкото можели да понесат. Казват, че тази доктрина е най-близка до учението за първородния грях и грехопадението с тази разлика, че търси вината за грехопадението на първите разумните същества в сблъсъка между добротата на Бога и неговото творческо умение. Защото фрагизмът приема мълчаливо, че Бог НЕ може да създава взаимно противоречащи си неща, каквото е съчетаването на пълната доброта с пълната свобода на действието, което показва, че над Бог властва логика, която не допуска съвместно протичане на изключващи се логично състояния, и това ограничава Всемогъществото, но авторите на тази ерес не си давали сметка за това.

За начало на новата ера енцианците смятат годините 1811–1845. Очевидността, или може би по-скоро буквалността на всичко, което ставало в империята, била заличена от управлението на четиримата лъжеимператори, наречени графокласти^[8]. Като започнала с изгарянето на всички летописи заедно с летописците, графоклазията достигнала такова съвършенство, че не е възможно да се установи откъде точно води началото си. Сред апокрифите, които съобщават как се е стигнало до нея, ще спомена наслуки увардския. Ксиксар, поредният владетел от династията Ксикс, имал уж обичай всеки ден преди първото си ядене да убива в дворцовия зверилник по един курдел, умишлено оставен гладен и поради това разярен. Пред очите на първия дворцов кучкар курделът го блъснал в един празен кладенец или пък Ксиксар сам се скрил в него от атакуващото го чудовище, което се изпикало в ямата, за да изкара с урината си нагоре стаения вътре император. Кучкарят убил страшилището и спасил господаря си от бедата, но веднага разбрал, че ще плати за това с живота си, защото заради интересите на държавата императорът трябвало да посече спасилия го свидетел на своя позор. И тъй като бил свикнал да взема бързи решения по време на лов, кучкарят блъснал Ксиксар обратно в пълния кладенец и го държал там, докато умре, след което се качил на престола вместо него. Това може и да не е напълно измислено, ако е облякъл дрехите на убития, защото през тази епоха енцианците си закривали лицето, както ние си закриваме срамните части на тялото. Нещата уж излезли бързо наяве, но много могъщи дворяни застанали на страната на Лъжексиксар, защото виждали в това изгода за себе си. Като действал необикновено хитро и се съюзявал с едни срещу други, той усъвършенствал абсолютната власт с абсолютно преиначаване на всички названия, пряко или поне косвено свързани с управлението. Дали сам е установил, че няма никаква разлика между управлението на истинския Ксиксар и бившия метач на зверилника, или пък му го прошепнали цинични съветници, не е известно. Графоклазията се наричала политическо продължение на истината, Лъжексиксар — все така живия Ксиксар, който пък си присвоил прозвището Първи народолюбец и премахнал смъртното наказание заедно с използваните дотогава от юрисдикцията мъчения, но индивидите, на които дворът или полицията (която вече се наричала Обединение на сеячите на обществена нежност) не гледали с добро око, изчезвали по неведом начин или ставали жертва на нещастни случаи, а така наречените нежелателници и подлисти били тормозени от разбойници, насъсквани според слуховете от сеячите на нежност. Дошъл заедно с това и краят на практиката да се обявяват войни, а след това и на самите войни, защото императорските летописци ги наричали отпор на тайните вражи намерения. Това, че тези намерения се подхранват от десетина държавички, по-малки от отделните провинции на Империята, не учудвало никого, а и да учудвало, учудването не било за дълго. Особено упоритите нежелателници, наречени подлеци, обзети от бесове, или обзетници, народът стъпквал самолично в центъра на града и изглежда с голямо усърдие. Не можах да установя колко дълго е управлявал Лъжексиксар, защото смъртта му никога не е била оповестена официално пред обществеността. Двеста години поред смъртта на следващите владетели била скривана като нещо несъвместимо с висшия ред на нещата. Волянската политология обяснява, че управлението на Лъжексиксарите било местна проява на всеобща галактическа закономерност. Всяка цивилизация преминава поне частично през фазата на ирозията — ерозията на истината, макар че не задължително в тази именно графокластична форма, както е било при тях. Ирозията приема различни форми, но се появява навсякъде в един и същи исторически период, а именно при зараждането на индустриализацията. Когато започне да губи сили, десакрализираната власт се опира на административната йерархия, която създава миражи (лъжеобрази) на обществените състония, идеализиращи действителността в степен, зависима от съвременните вярвания, но вярвания бюрократични, а не религиозни. Понякога наричат този феномен самозаблудна заблуда или себемиражене. На мястото на вярата в свръхестествената сила на владетелите идва полицията, а едновременно с това растящото влияние, което движението на информацията оказва върху целия живот, води до изкушението тя да бъде монополизирана. Икономическите и информационните монополи са различни по отношение на заетите от тях обекти, но си приличат по явленията, които предизвикват: стига се до социални колебания. Или доминират икономическите (разцвет-криза), или информационните (истина-лъжа). Утешаването с помощта на измислици е най-простият стабилизатор на обществените структури, в края на краищата той има тази добра страна, че много тревожни очаквания, които се основават на известността на притеснителни факти, не се изпълняват, така че като се държат тези факти скрити, се щадят нервите на хората. Но в този случай може лесно да се прехвърли мярката. Синдромът себемиражене (осладкодумване) означава да се заразят с илюзии самите създатели на илюзии, което може да доведе до така нареченото пълно вътрешно оеднаквяване и поглъщане в бюроциркулацията, до социошизофрения (едно говорят, в друго вярват), а също така и до още по-сложни явления, свързани с патологичната информатика. В нормалната средностатистическа цивилизация замърсяването на информационната среда с лъжи достига 10-15%, когато премине 70%, се появяват колебания от типа на трусовете с цикличност 12–15 години, а над 80% филтрирането на чистата истина става невъзможно и настъпва колапс. За да бъде избегнат, трябва nolens volens^[9] да се замрази науката, защото развитието и се сблъсква с развитието на ирозита. Тези два пътя на развитие се разделят най-сетне окончателно и се появяват така наречените разклонения на Сираксос (по името на социоматика, който ги открил). По-нататъшното развитие на знанията трябва да се посвети или на ирозията, или на науката, защото представата, че може да се създаде затворен анклав на истината, заобиколен от всеобща лъжа, нещо като остров на истинското научно познание сред дезинформираното общество, е опасна илюзия. Никъде това не е успяло повече от 90–100 години. Не е възможен и устойчив компромис между алтернативите. Който се опитва и на Бога да се моли, и на дявола да се кланя, остава на сухо с резултат от жалки лъжи и жалка наука. Потисканите социални колебания предизвикват така наречените странични подхлъзвания към ирационализма, лъжеидиотизма и т.н. Колкото е по-силно цивилизационното ускорение, толкова е по-трудно да се различава информацията от дезинформацията и цялото общество се люшка между лъжливата действителност и лъжливата вяра като две крайни състояния. Такива резки колебания (защото икономическата цикличност се отразява на информационната, а тъй като фазите им не са синхронизирани, се получава интерференция, която предизвиква резонанс и трусове) настъпили във волянската империя в края на XIX век и я разцепили, както силният звук, който предизвиква резонанс на чашата, я пръска на парчета. Стигнало се до две поредни революции, разделени от десетилетия на смут, наричани в традиционната историография хаотичен анархизъм. Тези сътресения не засегнали Курдландия, защото съзнателно или несъзнателно тя избрала ирозита вместо панверизма, което се проявило в пълната и социална стагнация. Наистина, казва Тетрарксис, човиците не стоят в своите унили животни затова, че не мечтаят за нищо друго, а не мечтаят за нищо друго, защото направо са били затворени в курдлите. Да се занимаваш с наука е невъзможно дори и в най-големия корем и точно това спасява странохода от нарастващи колебания и окончателен разпад.

Но да си дойдем след тази разходка из галактическата политология на думата, или по-скоро на словото, след като става дума за въпросите на вярата. Като че ли несъзнателно църквата застанала на страната на веризма и срещу ирозията, защото нейната хилоистична доктрина смятала всяко ново откритие и всяко изобретение за доказателство на собствената и истина: след като машините можели да заместват енцианците в тежкия им труд, след като полезните изкопаеми улеснявали техни бит, това означава, че Бог наистина е направил природата да им бъде слугиня, която скромно чака да бъде повикана. Нали сам Бог им е дал обкръжението, което може да бъде овладяно, и разума, който ще може да направи това. Като че несъзнателно те извели на преден план тази страна на Божията природа, която може да се нарече „услужлива“ по отношение на създанията, затова Енция изживяла много сблъсъци на политиката с науката, но почти никакви на науката с религията. И това също било причина за усърдието, с което били приети още първите проекти за изграждане на Етикосфера, жизнена среда, на която науката е придала благороден характер. Тази среда, макар и изцяло изкуствена, създадена по психотехнически рецепти, а не според лайтмотива на църквата, била в пълно съгласие с него: тя трябвало да осъществи Божия замисъл. Бог дал на своите същества шанса да се изтръгнат напълно от обществото на престъпленията, злодеянията, нищетата, катастрофите и всякакво друго зло, поискал е със собствен труд и собствен разсъдък да достигнат до това, което е предназначил за тях още преди Сътворението, но не им го е наложил предварително и веднага под формата на Рай, за да имат правото на напълно свободен избор.

Ето защо може наистина да се твърди, че основната религия на планетата е по-„материалистична“ и едновременно с това по-малко „счетоводна“ от християнството, защото виждала Божието царство на този свят, към който не добавяла никакъв отвъден свят, където ще се плаща за греховете и заслугите. Може би тенденцията да се дават на небето и ада някакви местни измерения се е съдържала потенциално в хилоизма (така се нарича основната им религия, само, моля ви, не ме карайте да изяснявам произхода на думата — той е исторически, или много объркан, а за въпроса, който разглеждаме, е без всякакво значение), но не могла да се прояви на Енция, защото там раят бил поставен в края, а не в началото на историята за Сътворението. Що се отнася до мене, винаги съм искал да разбера от компетентни лица дали този рай, който земната църква обещава на праведните, не е същият рай, от който са били изгонени прародителите ни, но колкото пъти ми се отдаде да направя това, все забравям да попитам. Струва ми се, че онзи начален рай е бил като че ли някак си по-скромен от този, който ни очаква след смъртта.

Надеждите за вечен живот се появили в каноните на вярата единствено под формата на мъгляви въжделения в древността, когато енцианците забелязали, че приличат на големите птици от южните мочурища. След смъртта трябвало да им израстват крила, с които да отлитат в небесата. Но никакво същество, което да напомня ангел, не се е повило там в сакралната иконография. Нямам понятие защо. На здравия разум това ще се стори логично, но явно този разум няма много за казване по толкова деликатни въпроси като ангелологита. Хилоизмът направил невъзможно изнасянето на рая извън този свят с основната си догма, че именно Бог е дал на своите създания пълната възможност за усъвършенстване на битовите условия, така че било позволено да останеш в Църквата и да смяташ, че вярващите ще стигнат сами до безсмъртие на този свят, стига да вървят в съответната посока.

Земните теолози, особено христолозите, обвиняват хилоизма, че е повърхностен, защото наистина в него няма тази Тайна, каквато в християнството са Първородният грях, Грехопадението, Изгонването от Рая и греховността на човешката природа, озарена от надеждата за Изкупление. Енцианските теолози отговарят на това, че тяхната религия още от самото си зараждане е положила в основата си съгласието на Божия замисъл с природата на Творението: каквото поискал Бог, това е създал. Теологията на енцианците се различава обаче от християнството и другите велики монотеистични религии по един още по-съществен белег, защото не твърди, че Откровението е едно единствено. Според земните жители, казват хилоистите, Бог се разкрил на първите хора непосредствено и така ограничил тяхната несигурност по отношение на своите заповеди и себе си, но не ограничил хората в свободата им на действие и това довело до тяхното Грехопадение. Така твърдят юдаизмът и християнството, като не се съгласяват с другите значителни религии, особено в Близкия и Далечния Изток, които или нямат равно по сила Откровение, или то има друг смисъл. В тази ситуация на взаимно съществуване на различни вероизповедания не се стигнало до никакво съгласие и всяка църква се смята за изключителен доверител на Божията истина, а за останалите казва, че грешат. А енцианците, дали защото са по природа по-рационално мислещи същества от хората, или по други някакви неизвестни причини, превърнали царящото и при тях многообразие от религии в основно правило на теологията. То гласи, че Бог не ограничава никого нито в постъпките, нито в мислите му. Като се стреми да даде на своите създания най-висша свобода, Творецът се е скрил като че ли от тях и до него може да се стигне само с размисли за битието. Ако, твърди хилоизмът, Бог наистина се беше открил на създанията си, би го направил така могъщо и еднозначно, че същността на Откровението щеше да бъде навсякъде една и нямаше да се стигне до религиозни разцепления. Това, че Бог съществува, казват хилоистите, се вижда от космическата всеобщност на теогонията^[10], а това, че не оставя само един път към себе си с едно единствено истинско Откровение, а се съгласява мълчаливо с множество теотелични^[11] пътища, се вижда от многото вероизповедания. Никой не греши, ако вярва, но греши всеки, който смята, че притежава единствен истината на Откровението, и придобитата по този начин изключителност е теологична грешка. На което земните теолози отговарят, че цялото това разсъждение може и трябва да се използва и за самия хилоизъм, който не дава на никоя религия правото на изключителност, така че това право не трябва да се отнася и за него. Този спор, казва един доминиканец, ни сваля от небето на вярата в ада на парадокса. Но волянците отхвърлят аргументацията на хората, защото смятат, че Земята се намира в по-низша фаза на теоцентричното движение от Енция, където отдавна вече няма противоречащи си вероизповедания. Тук нашите отново посочват сериозния дял насилие при религиозното обединяване на Енция, но на това място ще прекъсна по-нататъшния спор за Откровението.

Тяхната църква приела много ласкаво появата на разумните обслужващи машини, защото изглеждало допустимо във всяко едно отношение бездушните манекени да заменят в непосилния им труд живите същества, така че нарастването на техния интелект предизвикал неприятна изненада, особено когато започнали да се стремят към изравняване с енцианците по всички права, включително и правото да участват в църквата. Роботите, които там се наричат ардрити, се позовават на църковната доктрина, само че я интерпретират по-широко, отколкото църквата би искала, тъй като твърдят, че енцианците са ги създали, защото Бог е направил това възможно, създавайки света такъв, че да МОЖЕ в него да се конструират одушевени машини, с което те престават да бъдат машини. Ако Бог не е искал това, никой не би могъл да го направи. На мене ми звучи убедително и е доста неприятно за тяхната църква. От създалото се положение я извадил не собственият и теодиктичен ум, а появата на следкомпютърните одухотворени системи, наречени съобразони. За около десетина години роботите изчезнали, но това е евфемизъм, който прикрива ужасните събития, наричани от мнозина киберноцид. Енцианците не са докоснали собственоръчно нито един ардрит? Що за оправдание, след като с тях са се заели съобразонните системи. И кучкарят не гони сам зайците и не ги разкъсва със собствените си зъби и нокти. Страшни неща изглежда са ставали по гори и пещери, а май е имало и енцианци, готови по-скоро да загинат със своите ардрити, отколкото да ги предадат на отпадъци. Странно е как това ми припомня разни неща от нашата история. Ако аналогични събития бяха станали у нас, може би щяха да се намерят хора, склонни да припишат на роботите цялото зло на Земята, сякаш че са ново въплъщение на змията. Да речем, че не си струва да се говори за това, защото е абстрактно умозаключение, но макар че не е имало такова нещо, може и да се случи. За появата на сговорчивите отношения между религията и науката допринесла много птерогенезата^[12] на енцианците, защото като разбрали за нея от своите естественици, това не предизвикало такъв шум, какъвто се вдигнал у нас след маймунските откровения. Маймунският прародител се възприел още в началото като обиден, защото сред земните народи маймуната от прастари времена се е смята за човешка карикатура и то злостна. Думата „маймуна“, казана за човек, е оскърбителна във всички езици. Едва ли някое друго животно е по-неподходящо за идеализация от маймуната. А птиците, признати за прадеди, не предизвиквали нито светска, нито църковна съпротива, защото традицията наричала небето тяхно жилище, така че енцианската църква можела да вижда в този произход само научно потвърждение на собствените си поучения. Праенцианците са дошли по някакъв начин от небето на земята и в този сговорчив дует на вярата с науката се криело потвърждение на истинността и на двете. Така именно Бог им давал да разберат, че догадките и в двете направления са еднакво правилни. Едновременно с това ранното опознаване на еволюцията ускорило развитието на естествените науки и затова енцианците достигнали до генното инженерство в края на XX век, когато се появили прототипите на ардритите. Изглежда много необичайно, че не теологията, а философията застанала първа в защита на неприкосновеността на естественото тяло, както казах вече за това, цитирайки Ксиксокт. Злостливците твърдят, че теологията, обратно на философията, не привлича умове от най-висока класа, защото това, което в първата винаги и предварително се знае като окончателен резултат от подетите изследвания, в другата е пълна, на нищо неподвластна загадка и от това уж дошла наивната безпомощност, а дори и съглашенския ентусиазъм на хилолозите с плана за автоеволюция, защото телесното усъвършенстване на енцианците изглеждало изводимо от принципната догма за света като субстанция, която Бог е оформил по този начин и им я дал да я владеят така, че да извлекат от неs най-добрата за себе си полза. След като самите те са частици от тази субстанция, нищо не показва, че Бог не желае тяхното перфекционистично самопреоформне. Ксиксокт и други като него все пак мобилизирали общественото мнение срещу тази вече прекалено доверчива вяра.

И какво? Нашите теолози казват, че енцианците са се отказали от вечността, а те отговарят на това, че християнството е презряло този свят, като го смята за чакалня или авансцена на отвъдния, а за него, каквото и да се казва, нищо не се знае с такава точност, с каквато се знаят нещата за този свят, създаден все пак от Бог, според сговорчивото мнение и на двете планети, така че е трудно да се намери по-странна вяра от тази, която приема за резултат от Божието Сътворение една нетрайна постройка, подлежаща на събаряне по време на Страшни съд. Какво самоизтъкване, каква претенция под маската на смирението, казват те, е да не се задоволиш с Божието врабче, което е в шепата ти, а да се стремиш към жерава в небето, където трябва да има повече комфорт и вечни деликатеси. За техните теолози достатъчно основание да се застане на страната на този свят е, че той е подчинен на смъртния разум. Ако Бог не е искал, разумът щеше да съществува в противоречие със света, а нямаше да го изучава и да завладява всички скрити в него съкровища и сили. Че е точно така, а не иначе, доказва това, че Сътворението е насочено към създаване на разумни същества, макар че тази насока не се равнява на такова преместване на коловозната стрелка, че всяко общество да върви като по масло към своя планетен рай. Общо взето техните теолози са много сдържани при размяната на декларации между отделните църкви, но могат да се намерят и такива, които като Ксикс Ксас заявяват, че на дъното на нашата теодицея злото не се намира „в чисто състоние“, а е неразделно свързано със секса. Ксас твърди, че човекът е знаел или по-скоро се е досещал неясно за това от прастари времена, но не е искал да си го признае и само отпъждал от себе си чувството за „без вина виновен“ с общата фраза за „грешната по рождение човешка природа“. Ксас въвел в това свое изложение на земните проблеми и маймуната. От демонологичната иконография е известно, че дяволът прилича много на маймуна, защото и дяволът има опашка и целият е покрит с козина като големите антропоиди, има и доста маймунски, сплескан череп и маймунски зъби, което може да се види изцяло по платната на средновековните художници, изобразяващи Страшния съд, и макар че без съмнение художниците са фантазирали, трябва да се попита защо са използвали точно маймуната за образец, а не да речем хищните птици? Защо са присвоявали птичи атрибути на преди всичко непорочни същества като ангелите? Защо не само ръцете, но и краката на нарисуваните дяволи са можели да хващат? Защо дяволите ходят на два крака като висшите маймуни, а не на четири като змейовете например? Нерелигиозните енциански антрополози считат тази концепция за грешна, защото става въпрос за представите на само една част от земната вяра, защото даоизмът и будизмът не познават европейските въплъщения на злото, но на тези, които се интересуват от крайни съждения препоръчвам „Сравнителна анатомия на дявола“, издадена от Института по Свещена хилозоистика в Уркс, чийто ръководител е споменатият волянски теолог, защото дори да се е заблудил, заблудата му е интересна.

Да се върнем към по-важните неща.

Докато новата ера, смятана от раждането на Христос, е била за региона на разпространение на християнството едно голямо чакане на края на света и Страшния съд (при което първите християнски общини се надявали на този край всеки ден, а по-късните с растящо отлагане във времето и Страшният съд се отдалечил в дълбините на неизвестното бъдеще), енцианското средновековие, непознаващо нито есхатологичния страх, нито надеждата, разчитало на съвсем друго — идването на незнайни промени и обрати на съдбата, които ще осъществят даденото от Бога обещание, че с негова подкрепа, но със собствени сили народът ще победи заразата, нищетата, недъзите, глада, а накрая и смъртта. Така че, макар да са чакали и при нас, и при тях, очакването засягало толкова различни неща, колкото са небето и земята.

Само това обяснява откъде всъщност са се повили у енцианците зачатъците на фелицитологията^[13] и хедонистиката^[14] като доктринални дисциплини, отначало чисто църковни, а след това все по-светски, които трябвало да определят условията за индивидуалното и общото благосъстояние. За тази ориентация помогнала и биологията, която пречела на употребата да се изроди в злоупотреба, защото над енцианците не виси като дамоклев меч с много остриета еротичната оргиастика и макар че могат да се наслаждават на жестокостите, в тях е немислимо да има сексуален примес. На лице е само един позорен печат, който изглежда се поставя във всички разумни същества от хищническия преход, или от това, че животинският разум не може да получи развитие, без да премине през проливането на кръв.

Хилоизмът познал схизмата^[15] и схоластиката^[16], но не като земните. След като главоболия с трудни въпроси, с каквито се борила нашата схоластика, как е устроен раят, а как адът, къде отиват новородените, ако умрат некръстени, какво става в чистилището, как живите могат да помогнат на осъдените на вечни или временни мъки, колко ангела могат да се съберат на върха на една игла, техните теолози измислили схоластика, която си дошла точно на мястото, когато се появила техниката за спиране на злото и разпространяване на доброто. Което си е истина, хиляда години след това се чули гласове, че тази предтехническа хедонистика е подготвила фаталния изход, защото нейните възпитаници прекалено лесно, направо лекомислено, а дори и с настървение се заели да реализират религиозно премислените планове. Познавачите обаче казват, че това е опростяване на нещата. Безсмислица е да се смята, че технологията е възприела програми за изпълнение от вярата. Да се говори обаче за фелицитологичната схоластика накратко не е лесно, защото тя обхваща купища печатни издания и ръкописни произведени, които са се появявали в продължение на векове. Църковните хедолози, изучаващи проблемите на всеобщото ощастливяване, се стараели най-напред да открият колко вида благосъстояния има и какво ги предизвиква. Едно са краткотрайните удоволствия, друго status delectationis^[17], а нещо съвсем друго благостазата. Били установени много такива разлики, но се приело да се говори сумарно за максимум и минимум добро. Минимумът е липса на всякакво зло, а максимумът — пълно щастие. Представям като куриоз теорията на доктора по хедоматика Сцирукс. Усещането за максимум не се покрива с действителния максимум, а има два момента: предусещане и възпроизвеждане, единият точно под върха на кривата на насищане, преди този връх да бъде достигнат, другият — веднага след него. Този, който достигне върха, никога не знае, че го е направил. Защото знанието за това достига до съзнанието му само по време на очакването и спомена. Както сочи образецът, тази схоластика се отличавала с доста голяма сложност. Ще изброя само имената на няколко раздела от „Codex Felicitomanticus“, нещо като енциклопедичен речник на ощастливяването (XIII век): Почти докосване на облекчението и щастието, Бавни и внезапни наслади, Аскетично щастие при решителен отказ от аскетизъм, Безкрайномализъм на щастието (което изглежда е било много съществено, но забравено по-късно откритие: достигането на щастието убива бързо чувството за него и затова е необходима психоакопунктура, която да засили отслабналата чувствителност към сладостните възприятия). Отделно са дадени така наречените „черни овце на щастието“: удовлетворение от вида на жертвата, подлагане на унижение, вредителство и изтезаване. Става въпрос за щастие, което се постига от нещастието на другите. Тук намира място и пантокластиката^[18] (удоволствието да унищожаваш), която може да е налудничаво-въображателна (от компетенцията на психиатрията), израждаща и самоубийствена (някакъв средновековен монах открил алтруцидалните^[19] забавления, или утехите, идващи от ефективното увещаване на другите да се самоубият, защото този, който остава жив след другите, изпитва от това удоволствие. Трябва да подчертая, че не е задължително този монах да е бил някакъв демон на злото, защото неговият орден — на фелицитите — изучавал всичко, което носи удоволствие, без оглед на моралната оценка на явленията). Фрапиращо е четенето на самите каталози на всяка от старите библиотеки с книги по църковна хедонистика, защото разкрива, че всъщност няма такова нещастие, което да не би могло при дадено стечение на обстоятелствата да стане за някого източник на мили усещания. С разликите в щастието, получено по честен и нечестен път, се занимавали братята фипраксианци. Казват, че самият Фипракс наредил да бъде измъчван с най-рафинирани методи, за да види дали понякога и в това няма поне частица лично удовлетворение. Обявили го за светец-покровител на науката заради жертвоготовността, която проявил по време на своите изследвания.

Засега екуменизмът^[20] не се е разпространил между планетите и бойките нападки на нашите теолози срещу хилоизма нямат чет, но ще спомена като пример само критиката, която оспорва енцианския образ на Твореца като „Бог на материята“, на когото създанията трябва да служат, като служат на самите себе си, което свежда тяхната религия до намиране на теодиктично разрешение за групов егоизъм, а в най-добрия случай до такава доктрина за общественото усъвършенстване, която би могла без никакви изменения да се проповядва от която и да е група атеисти. Този укор, отвръщат енцианците, е резултат от изкривено разминаване на понятия, появили се в два различни свята. На хилоизма не е чуждо понятието да се служи на Бога без всякаква корист. Но от началото на средните векове, от първия още събор вярващите са обвързани със служене на Бога, изразяващо се само с начина на живот. Бащите на енцианската църква изясняват в своите енциклики, че не само Божето име не трябва да се споменава напразно, но и да се моли Бог за каквото и да било. Трябва единствено да му се благодари за съществуването, само че мълчаливо, без думи, в сърцето. А не трябва да се моли за нищо, защото това би представлявало или акт на детска наивност (и тогава не представлява грях), или на неправилна вяра. Този, който е създал света, не се вглежда в явленията всяка една минута и животът на всеки заедно с незнайното бъдеще лежи пред него като отворена книга, защото Бог е над времето. Негово свойство е непреходната вечност. Той е сътворил света заедно с всичките му звезди и жители, направил го е да съществува такъв, какъвто е искал да го има, във всяка галактика и всяка точка. Следователно би било нещо или детинско, или непристойно да се искат от него някакви промени, намеса, помощ, услуги или пък ненамеса заради индивидуални или групови интереси. Както се вижда, познатата и на нас забрана да не се споменава напразно Божето име е била доведена от енцианците до крайност, което на нас ни звучи странно. Те смятат, че опитите да се влияе с искане, молитва, а дори и само с намерение на Божата воля е доказателство за слаба и неразумна вяра, защото така се проявява несъгласие с Божите предначертания и липса на доверие в Божата доброта. Ако цените са постоянни, няма защо да се пазариш и никой, който е с ума си, не прави това, а ако все пак го прави, то е заради самото удоволствие от пазаренето. Така че на енцианските теолози им е известна напълно психологическата полза, която се съдържа в молитвата, съпътстващите я облекчение и надежда за изпълнение на молбите, но в това, в което нашите духовници съзират заслуга, те виждат съмнение. Който не се съмнява, е казал Отец Хиксион Втори, той не моли за нищо. Да напомняш на Повелителя Бог за себе си, значи да го имаш за блокирала телефонна централа, молитвата е като да тръскаш слушалката, да чукаш по вилката, а горещата молитва е повишаване на вътрешния глас, за да бъдеш чут, и всичко това поставя под съмнение неподобримото, защото е окончателно, Всезнание и Всесилие на Доброто. Мисълта, че Повелителят Бог гледа в някаква друга посока, а не натам, където е най-потребен, е бебешка мисъл. Ако той знае и вижда всичко, не трябва да му се навираме в очите или да привличаме вниманието му върху себе си с висока набожна концентрация по време на възвишени актове. Бог може да проникне в нас по-дълбоко, отколкото достигат нашите излизащи от устата ни декларации. До втория събор все още били разрешени молитвите в полза на другите, но не и за собствена изгода, оттам нататък обаче не се позволявало и това. Психологическата облага от молитвите била ликвидирана, но ако това не било направено, казват те, би означавало егоизмът, грижата за себе си да победи вярата в непогрешимостта на Бога. На Бога се служи, като се служи на другите, защото така се изпълнява планът на Сътворението, който е движение към съвършенство. Изглежда неразбираемо как е могла да остане непроменена верската доктрина при обстоятелства, когато се свързват духовната и светската власт, защото би трябвало да претърпи познатите на Земята промени според господстващите интереси (точно така се е появила англиканската църква). До голяма степен това се обяснява с гледащата в бъдещето догма за „земен рай“, който ще бъде построен, когато се натрупат средства за това. Протакането, съдържащо се в самата догматика, признанието, че тленната плът ще присъства неизменно при общественото усъвършенстване, може в действителност да се сметне за най-обикновен претекст на властта, с който се отклонява вниманието на хората от актуалните недостатъци и беди. Такъв упрек отправяли по адрес на църквата волнодумците и енцианските еретици. Което си е истина, това „вградено във вярата забавяне на изпълнението“ помагало отлично да се формира групова нагласа за „мълчаливо изчакване“, когато на власт идвали чудовища като тримата Лъжексиксари (не зная защо е станало обичай да се говори, че са били трима, след като за никого поотделно не се знае нищо, но си мисля, че поне всеки енцианец среща също толкова недоразумения в нашата обща история). Трудно е да се приеме, че средновековните жреци и теолози са могли да имат някакво основание да предвидят развитието на науката, по-точно появата на науката (защото нея все още я нямало никаква), която ще позволи на енцианците да осъществят реално заповедта за „усъвършенстване на видимия свят“. Трябва обаче да приемем, че след като нямали възможност да базират подобни очаквания на знанията, които имали, те са вярвали в тяхната истинност не по-малко твърдо от земните вярващи в спасението след смъртта. Влиянието на вярата, задържащо общественото развитие, започнало да отслабва сред народните маси в началото на XXII век. Предлагането на блага нараствало, пирамидата на социалните различия се слягала и типично за индустриалния скок всичко се ускорявало: темпото на производство, търговията, комуникациите, миграцията на населението. Умерената състоятелност станала достъпна и точно това подкопало основите на вярата. Така поне твърдят историците. Хората чакали обещаното от религията съвършено и всеобщо удовлетворяване на желанията, от прекрасни по-прекрасни, така че никой не си ги представял конкретно, а изживяното начало на благосъстоянието довело до разочарование, сякаш всички мислели: „Само толкова ли?“. Точно тогава започнала световната война, чиято странност се състои в това, че останала до край държавна тайна. Наричат я различно — криптобелум^[21], мирумбелум^[22] и най-малко от волянските източници може да се разбере кой е бил противникът в тази скрита борба. А от него не може да се измъкне нищо, защото след двадесет и няколко години престанал да съществува, сякаш никога не го е имало на планетата. Дори самото име на вражеската държава не се е запазило в една версия. Известно е, че по територия е била колкото Воляния, намирала се е на антиподите, близо до южния полюс, на Цетландския континент, и че волянците я наричали Черна Кливия, а курдландците Голивия. От нея не останало нищо, само пустиня с достигащ на неколкостотин метра навътре в сушата вечен лед. Волянското правителство наложило върху унищожения и погубен терен безсрочна карантина, като не позволява, поне според достъпните сведения, на никакви научни или военни експедиции да стъпят на Цетландия. Наши волянисти градят на тази тема много предположения, но от това не се очертава никакъв ясен образ. Черна Кливия, или Голивия, не е обявявала война на Воляния, никога не е влизала с нея в явен въоръжен сблъсък, а се мъчела да завладее цялата Енция на части, обиколно, стъпка по стъпка. Наистина, нейните жители били също енцианци, но от друга раса, а може би и от различен биологичен вид. Защото след като номадските орди се прехвърлили през субтропичния провлак от Тарактида в Цетландия, по същото долу-горе време, когато други техни групи стигнали до вулканичното плато в Северна Тарактида, където по-късно трябвало да се появи Воляния, в резултата на редица катаклизми се отворила голяма морска бездна и разделила свързаната дотогава суша, така че разединените праенцианци се оказали изолирани и след около сто хиляди години завоевателите на Цетландия се изменили физически под суровите условия на близката до полюса суша. Те били по-дребни, не така дългоноги, от съвсем изправена стойката им се изменила в леко наведена напред, в древността и през средновековието се отличавали с особена жестокост към чужденците, което ще рече към енцианците от Тарактида. Казват, че са избили една след друга всички експедиции, които стигнали до тях през блатеана. Отначало се делели на племена, които се занимавали с лов, след това стотици години се обединявали и се разделяли на отделни държавици, но подробни сведения за тяхната история липсват. Тази липса се дължи, струва ми се, на това, че волянците, изтормозени от войната, която никога не била обявена и дори никога не се е водела официално, им нанесли страшен удар и неговият поразителен резултат ги обгърнал с чувството за неизкупна вина. Кливянците се ръководели от особен императив, нито религиозен, нито светски, който изисквал от тях да жертват всичко в името на всеобщия ка-ундрий. Не разбрах точно какъв е бил този техен ка-ундрий, макар че претърсих и прегледах всичко, което съдържа този дял от библиотеката, а то не е малко. Самата дума пък са я измислили така наречените интрити^[23] от хилоистичния орден на репенитентите^[24], които припомнят за страшната съдба на кливянците. Волянското правителство не преследва ордена, но не му е позволено да контактува с обществеността, нито да огласява вътрешните си проблеми публично. И само от изтичането на информация се знае, че за разлика от северните енцианци, кливянците са говорели беззвучно, сякаш способни само на хриплив шепот, а безгласната им реч нямала точни съответствия нито в куррдланския, нито във волянския език. Ка-ундрий е дума, с която интритите са нарекли нещо, но какво? Държавните интереси на кливянците ли? Или символа на тяхната държавност? Или идеята за завладяване на планетата? Или пътя към щастието? Или самото щастие? С удоволствие бих попитал някой монах от този орден какво всъщност е това, защото както казах, не е позволено да се разпространяват никакви писмени документи на тема Кливия. Ка-ундрият е бил някаква идея с всеобщ характер, изискваща крайна жертвоготовност, дори и отказ от живота — това изглежда сигурно. Кливянците наричали всички останали енцианци хс-хсце, което означава „нищо неразбиращи“. А тъй като „нищо неразбиращите“ не можели да приемат ка-ундрия и спирали с невежеството си Изпълнението — на какво, не зная, — те се опитвали да покорят или да унищожат всички, които не са кливянци. Изглежда, че нещата са се развили по следния интересен начин: най-напред кливянците воювали с „нищо неразбиращите“ само символично и магично (и убивали всеки, когото хванат, наричайки това Покръстване), а след това започнали да го правят все по-реално, според степента, с която овладявали технологичните начала. Те били майстори във всяко едно механично умение. И изглежда първи конструирали самодействащи водещи бойни съоръжения, на основата на които след това се появили така наречените ултимати и постепенно принудили Волния да се впусне в надпревара по въоръжаване. Тъй като обаче не може да се чуе кливянската версия за тези събития, които обхващат края на средновековието и първия век от новата ера, а волянците са явно пристрастни по въпроса, добросъвестният изследовател е длъжен да постави над целия този проблем една голяма въпросителна. Така между другото са постъпили повечето волянисти. Осемте хиляди мили блатеан, които разделят Тарактида от Цетландия, правели отначало надпреварата в сухоземното въоръжаване подобна на някакво двустранно умопобъркване, лишено от военен смисъл и значение. Появили се наистина войнствени щабни офицери, които искали волянските въоръжени сили да се прехвърлят на Цетландия, но никога не се стигнало до това и всеки такъв план бивал ликвидиран в зародиш от по-благоразумните политици. Кливянците, изключителни специалисти по математика, умеели да си правят хладнокръвно сметките. Някак мистичният, във всеки случай тайнствен характер на ка-ундрия, който придавал твърда насока на техните усилия, не снижавал изобщо деловитостта на техните действия. Самата проблеснала им завоевателна идея може и да е била безсмислена (а дали има други?), но те се заловили да я осъществят с необикновена последователност. Разходите, които им носело това, трябва да са били огромни, защото вече бил настъпил векът на бързия промишлен напредък и след всеки няколко години се налагало да се проектират и да се създават напълно нови, все по-скъпи видове оръжия. Воляния, със своите природни богатства и по-благоприятен климат, която плюс това навлязла първа в ерата на индустриализацията, вървяла в крак с противника, но се мръщела, защото финансовата тежест на въоръжаването, наричано чисто отбранително, нараствала. Голямата световна война започнала тихомълком, без нито един изстрел, без да влизат в бойни действия военни групировки, защото всички операции били криптомилитарни. Не се знае дори дали е истина това, което съобщават някои курдландски източници (Курдландия запазила в конфликта неутралитет, съвсем относителен, както ще изясня скоро), че противниците се мъчели да се победят с дистанционно разваляне на климата и земетресения. Може това да са били само заплахи, опити за всяване на страх или психологически маневри с цел да се принуди противника да инвестира средства в такива методи на борба, които няма да дадат очакваните резултати. Истина е, че големите централни езера на Цетладния изчезнали, погълнати от сеизмично потъване на земята, но нищо не показва, че катастрофата не е имала естествен произход. Както и да е обаче, до естествен сблъсък изобщо не се стигнало. Почти едновременно Тарактида и Цетландия навлезли в епохата на биотехниката. Не може да се разбере коя страна е използвала първа така нареченото оплождащо оръжие. Трябва да ни е ясно, че воюващите през пространството на океана са били енцианци, а оплождането при тях има опрашващ характер. Някой пуснал в действие патоферите — патогенните фертилизатори^[25]. Изглежда обаче, че са го направили кливянците. Воялния имала няколко години тежки проблеми с естествения прираст: появили се много деца с вродени недостатъци. Но дори и тогава волянците не си признали, че ендемията на родените с тумори може да има някаква връзка с Кливия, а какво остава за това, че са отговорили на тайнствената атака с човекоубийствена контраатака.

Не зная защо библиотеката на МВнР не разполага изобщо с военен отдел и на съчинението на доктор генерал Брюмел, посветено на трансконтиненталната биологична война на Енция, се натъкнах съвсем случайно. Брюмел (а може и да беше Брюмли, не помня вече) допуска, че войната по начало е била генна. Той самият изглежда е специалист в областта на генното оръжие. Докторът генерал (днес не може да станеш щабен офицер без няколко доктората), предполага, че Кливия е започнала първа да разпръсква над Воляния патогени, или патофери, създавани в биовоенните комплекси, но само част от заченатите по този начин деца били неспособни да живеят. От военна гледна точка, изяснява сухо и делово докторът генерал, унищожаването на живата сила на неприятеля по биологичен път, с дистанционно оплождане, е много трудна задача. Разбира се, биологията на естественото раждане при енцианците значително улеснява нещата, но същността е в това, че сперматозоид, който е прекалено различен от нормалния, се отхвърля от яйцеклетката, а сперматозоид, които не е силно болестотворен, предизвиква появата на деца, които могат да се лекуват. Проектирането (защото се създават проекти и с тях трябва да се занимават специални бюра, пълни със съответни и то забележителни учени) на сперматозоид, който едновременно да се приема от организма на женския индивид и да унищожава по време на ембрионалното развитие, е въпрос на много знания и производствени умения. Накратко казано, волянците направили точно това, което кливянците започнали непохватно, защото първите били по-напреднали в областта на биотехниката, по-точно — във военната технобиотика. Те не действали прибързано, не използвали половинчати средства, а ударили кливянците с „коварното фертилизационно оръжие“ толкова масово, че цялото население на Цетландия измряло за едно поколение. Плодовете в утробата унищожили всички способни да раждат кливянки. Волянците, казва генерал Брюмли, използвали „фертолети“, или такива летящи фертилизатори, които предизвикват бременност, а ембриона превръщат в злокачествен тумор, който атакува организма на майката преди да успее да напусне тялото и. Едновременно с това волянците използвали в страната си някакви неизвестни защитни техники, които не позволявали да се зачева, като се опасявали, че Кливия ще отговори със съответен удар, но нейните оръжейници не успели, а може и да не са можели да изработят аналоигчни смъртоносни оплодители. Неизвестно как слуховете за катастрофата стигнали и до няколко земни журналисти. Някой си Хауърд Пинтъл написал в НФ списания, че на Енция са действали „бригади противозачатъчни парашутисти“ и „незабремехвъргачки“, което е чиста глупост, защото енцианците не се размножават така, както си е въобразявал журналистът-невежа. Имало, разбира се, опити да се наруши равновесието на екосферата, но не те нанесли удара, който се превърнал в геноцид за Кливия. Не са действали също така във Воляния никакви „военни абортисти“, защото вътрешната служба за отбрана се състояла от съответно преквалифицирани лекари и биолози. В края на краищата не можело да се скрие продължилото все пак с години измиране на целия народ на Кливия. Който вероятно нямало да изчезне напълно, ако волянците не поддържали над нея съответната концентрация убийствен прашец. Стопроцентовата му филтрация не била възможна. Кливянците се опитвали наистина, като строели огромни подземни скривалища, да спасят поне част от населението, но не успели да направят това, защото не били готови за дотолкова поразяващите действия на волянците. Което си е истина, тази страна на въпроса не е ясна, защото не е известно защо средната годишна температура на южното полукълбо се понижила с девет градуса за шест години, но ако волянците са имали пръст в това, никога не биха си го признали. Ледник покрил руините на кливянските градове и както се казва, вечен мраз сковал цяла Цетландия на дълбочина няколкостотин метра. Едва след сто години климатът на южното полукълбо се затоплил, но не се върнал към температурите отпреди голямата война. Доктор Брюмли цитира в една от забележките към своята книга мнението на свой анонимен колега по професия, който казва, че който се брани от натрапчиви насекоми, някакво влечуго или мишки и най-сетне удари досадното създание, но не смъртоносно, като гледа неговите конвулсии, се паникьосва и тогава трябва веднага да го убие с нещо. Той се бои и се отвращава едновременно от агонията, затова иска да свърши с нея колкото се може по-бързо и в такъв случай всички средства ще му бъдат добре дошли. Следователно, добавям вече от себе си, защото наистина може да е имало нещо такова, дори ако самите волянци не са очаквали чак толкова чудовищни резултати от своите генолети (защото има специалисти, които наричат оръжията генолети, нали все пак става въпрос за оплождащ летящ прашец), те са използвали всички средства, които имало в техният арсенал, за да изтребят кливянците до крак, макар че е възможно да не са имали първоначално такова намерение. Може би са искали само да ги отслабят, като унищожат живата им сила, както професионално се изразяват конфликтолозите, и ги принудят да приемат може би някаква форма на съглашение, договор за ненападение, мир, но самият невероятен обхват на причинената смърт (Кливия наброявала милиони жители) направила всякакво споразумение на победителите с победените напълно невъзможно. Така смятат поне генерал Брюмли и неговите колеги по специалност. Биологичните оръжия от генен тип, добавя Брюмли, могат лесно да доведат до самонарастващи ефекти. Дори една обикновена бактериална епидемия е по-лесно да бъде започната, отколкото спряна. Това са, казва ученият генерал, неуправляеми оръжия и енцианците несъмнено са щели да използват срещу Кливия неживо оръжие от дистанционен тип, но не разполагали с такова, когато конфликтът навлязъл в критичната си фаза. По това време двете страни още не били преминали така наречения надкомпютърен праг в надпреварата по въоръжаване. Изобщо Брюмли има много за казване по този въпрос, но не и за унищожената страна, която дължи на своя ка-ундрий (Брюмли обаче пише „КОН-УНДРИЙ“) самоубийствения сблъсък с по-силния противник.

Цялото това сензационно разкритие ме зашемети като удар с дърво по главата. Вече си бях начертал образите на волянците и курдландците, не идилични, разбира се, но доста невинни дори в това, което не успях да разбера. Изглеждаше, че хилоизмът просто кара волнците да водят мирна политика, а чудатостите на курдландския страноход можеха да се приемат за особена, местна форма на привързване към селския начин на живот. Вече бях разбрал толкова много за едните и другите, когато внезапно ми се наложи не толкова да поправям техните образи, колкото направо да ги заменям с нови. Дори Курдландия пострадала като че ли по-тежко от войната, в която изобщо не била воюваща страна, но ветровете, които носели облаците размножителен прах, не се съобразявали с държавните граници. Което пак е само волянско предположение, защото Курдланди не признала никакви предизвикани от войната загуби. Изобщо историята на тази война е адски лабиринт, защото двете оцелели държави имат различни системи за засекретяване на определени въпроси и вътрешната си информация, които са многостепенни, и няма защо да се чудим, че сведенията, които се намират под печата на най-строгата тайна, не се изпращат в космическия ефир, а това е все пак главният канал за предаване на информация, който е позволил на министерството да запълни библиотечните си зали с хиляди томове. От много оскъдните източници, които засягат голямата енцианска война, получих повече въпроси, отколкото отговори. Защо Цетландия се беше покрила с лед? Ако причина за това са волянците, както ни внушава генерал Брюмли, защо тогава и след триста години, колкото време е минало вече от глобалния конфликт, ледникът продължава да покрива руините на кливянските градове? Мисълта, че волянците не желаят да излязат на бял свят руините, които свидетелстват за извършеното масово унищожение, и искат ледника да му бъде надгробна плоча, се натрапва наистина като обяснение, но трябва също да се има предвид, че следвоенното захлаждане е понижило средната годишна температура на цялата планета с два градуса, което трябва да се е отразило отрицателно и на климата на Воляния. Може ли една голяма държава да съществува цели векове като помни през това време срама от извършеното военно престъпление? От всичко това изпитах само тайнствено облекчение, макар че това не е изобщо за хвалене, или по-скоро нещо като старателно скривано възхищение, каквото изпитваме, когато разберем, че тези, които са минавали за солидни и благородни хора, имат не по-малко нечиста съвест от нас.

Бележки

[1] Солипсист — привърженик на философско учение, според което външният свят съществува единствено в съзнанието на индивида. ↑

[2] Ante portas (лат.) — при вратите. ↑

[3] Еристичен — свързан с водене на спорове. ↑

[4] Онтомизия — От гръц. „съществуващ“ и „омраза, ненавист“. ↑

[5] Утератор — От лат. uterus, „матка“. ↑

[6] Homo novus entianus (лат.) — нов енциански човек. ↑

[7] Топономастика — От гръц. „място“ и „име“; тук: наука (измислена) за мястото, което заема личното име в обществения живот. ↑

[8] Графокласти — От гръц. „пиша“ и „разбивам, пречупвам, прекършвам“. ↑

[9] Nolens volens (лат) — Щеш не щеш. ↑

[10] Теогония — Гръц.: раждане, произход или родословие на боговете. ↑

[11] Теотеличен — От гр. „божественост“. ↑

[12] Птерогенезата — От гр. „перо“ и „произход“. ↑

[13] Фелицитология — От лат. felicitas, „щастие, благополучие, успех“. ↑

[14] Хедонистика — От гръц.: „удоволствие, наслаждение, радост“. ↑

[15] Схизма — отделяне на църковна организация от по-обща църковна организация. ↑

[16] Схоластика — религиозно учение, опиращо се църковните догми. ↑

[17] Status delectationis (лат.) — състояние на наслаждение. ↑

[18] Пантокластика — От гръц. „съвсем, напълно, изцяло“ и „разбивам, пречупвам, прекършвам“. ↑

[19] Алтруцидални — От лат. alter, „друг“ и caedo, „убивам“. ↑

[20] Екуменизъм — „движение за обединение на църквите“. ↑

[21] Криптобелум — От гръц. „потаен, секретен, скрит“ и лат. bellum, „война“. ↑

[22] Мирумбелум — От лат. mirus, „необикновен“ и bellum, „война“. ↑

[23] Интрити — От лат. in „в“. ??? ↑

[24] Репенитенти — От лат. rependo, „замествам, компенсирам“. ↑

[25] Фертилизатори — От лат. fertilis, „продороден, плодоносен“. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Станислав Лем Оглед на място (4)

Метаданни

Данни

Информация

История

Сваляне / Връзки

Вяра и мъдрост

Станислав Лем
Оглед на място (4)