Маргарита Рангелова
Нешка Робева (13)

„Да се протоколира, че съм против това Нешка Робева да подготвя за Флоренция Лили Игнатова“… Божичко, как са ми омръзнали с фасоните си. Какво като се протоколира! Защо не ме оставят да работя, без да ме поучават непрекъснато, без да си протоколират премъдрите мисли? Да не работи с Ганева, с Карнич, с Раленкова, с Раева, с Игнатова… С кого искат да работя? И защо си мислят, че все още могат да ми забраняват, да ме предупреждават. Или може би не все още, а точно сега…

Да, именно, точно сега във въздуха се носи някаква особена възбуда. Идва годината на провала. Това така упорито се насаждаше, че дори след победата някои журналисти пишеха — е, разбира се, все някога ще стигнем и до загуба…

Един колега, който винаги много се е старал да помогне на този спорт, отправяше дори нещо като апел — да не съдим строго треньорката. Все някога ще загуби, но да си спомним колко дълго е побеждавала.

Никога не е било по-тежко.

Лили прибавя още и още към това, което миналата година ни се струваше връх. Прибавя и трудност, и риск, и виртуозност, и нова женска сила. Все повече хваща уредите извън полезрението, зад гърба, над главата, някъде ниско до земята. И много трудно, и много рисковано, и много ефектно. Вече изпитва удоволствието от това да е наистина връх. Само че Лили си е Лили. Променливо настроение. Не знаеш кога как ще се събуди.

Нешка отдавна се пита с интерес и тревога — а какво ще стане, когато и Лили се влюби, как ще се промени? Ето че и Лили се влюби. Нищо особено не стана. Понякога по-радостна, понякога по-тъжна и най-често дръпната. Знаех си аз, че няма да е като другите — да се захласне, та да се отнесе. Няма да му е леко на това момче…

Все пак промяна имаше. Усещаше се в играта й. Не беше вече онова момиченце, което трябва да сбърчи вежди, за да покаже, че ще му е мъчно, ако го напуснат. Лили не беше вече дете. До миналата година от време на време детското избиваше и в играта, пробуждаше се момичето, загатваше се жената. Но всичко още като копнеж, като предусещане за идващото. Сега виждахме сила и категоричност, и увереност. Едно е да очакваш да те обичат, друго — да те обичат. И да обичаш.

Нешка като ревнива майка все нещо харесва, нещо не харесва в момчетата, които кръжат около залата. Сега е горда. Добър е изборът на тази малка глезла.

Бианка вече се чувства прима и дава някои тревожни признаци на това ново самочувствие. Защо, когато тренира до Лили? Вярно, пълно с качества е това дете и характерът му е по-шампионски. Тренира сериозно, без фасони, без уговорки, без да критикува непрекъснато невъзможността на плановете. Тренира, както тренираше Анелия. И все пак не вижда ли каква гимнастика играе Лили, а освен това няма ли никакво чувство за йерархия. Та Игнатова беше шампионка, когато още никой не подозираше, че съществува някаква Бианка. Не, тези от шампионската порода, ако признават някаква йерархия, то е дотолкова, доколкото всички трябва да видят, че по чудо от тях няма. Може би за всичко това помогна и фактът, че точно Бианка е гимнастичката, която най-безпрепятствено е вървяла нагоре. Нея Нешка я показа едва когато всички щяха да ахнат. И ахнаха. Имаше време да я задържи до този момент, защото имаше четири много силни пред Бианка.

Нищо, не пречи със самочувствието си, казва Нешка. Не е прекрачила границите, които ще ме обезпокоят. Доволна съм. Тренира много добре, бързо усвоява, бързо напредва. А и от следващата година вече точно нейното самочувствие ще ни е необходимо. Тогава действително ще стане лидер и ще оцени напълно какво е била Лили за нея през тези две години…

Търси се третата. Всъщност не се търси, а се извайва. Четири са истинските претендентки. Нешка тренира упорито и Албена Димитрова, но предстои първото европейско първенство за девойки в Атина след Флоренция, така че Албенка е с по-далечна перспектива. А сега за европейското на големите — Величка Бонева, Цветомира Филипова, Камелия н Адриана Дунавски. Коя от четирите? Още в първата половина на подготовката се откроява Величка. Всъщност, че това е необикновено талантливо дете, се знае отдавна, но сега за пръв път Нешка навлиза по-дълбоко в този талант. Занимава се по-дълго, с повече интерес и открива все ново и ново, и се увлича, и се радва. Не, такава гимнастичка не сме имали! И никой няма. И никой скоро няма да има. По международните турнири вече само за Величка се говори. Някаква непозната, дива сила, която те кара да настръхваш. Нешка търси всичко, което може да подчертае тази сила на Величка. Действително извайва нещо, което светът на гимнастиката не е виждал. Каква е надеждата на другите три момичета, след като Величка успява да набере на републиканското първенство по-висок бал и от Лили, и от Бианка, от всички. Не става шампионка само защото Нешка я държи още в кандидат-майсторския разряд. Нищо. Тренират сериозно. Никоя не си позволява да се отпусне. В залата е настъпило едно време, което Нешка най-обича. Работа! Надпревара! Непрекъснато състезание! Това е атмосферата, която я кара да се чувства приповдигната, по-работоспособна, търсеща, доволна от намереното и отново търсеща, защото онова беше добро вчера…

И ето както казват в такива случаи — гръм от ясно небе. Точно преди отборът да замине за турнира на Игрите на добрата воля в Москва, Величка, на която Нешка най-много разчита, отказва да тръгне. Как така! Ами ето така. Не иска да се състезава, не иска да тренира, нищо не иска. Иска да си е най-обикновено момиче и никой на нищо да не разчита, и никакви надежди да не се градят около нея. Ама ти чуваш ли се какво приказващ!… Чувала се много добре. Това било окончателното, последното решение на Величка. И после, когато се сипна народ да я убеждава, си повтаряше все това — оставете ме, искам да съм си обикновено момиче, не мога да понасям състезания и съдийки, не искам…

Лагерът на гимнастичките беше във Велико Търново, града на Величка, и търновки бяха готови да си посипят главите с пепел. Толкова се радвали, че Нешка приела да бъде точно тук лятната подготовка, толкова се старали да осигурят най-добрите условия. Може би ако не било така близо до дома си, на това дете нямаше да му хрумне такава идея да си е обикновено момиче, точно когато се разкриват такива възможности да бъде шампионка.

Е, разбира се, и аз се отправих към търновската зала. Не можех да се примиря, че точно такъв талант ще се загуби. От многото разговори все пак стигам до някаква причина, казана много между другото, така че да не е дори казана. Нешка си оставя тук Лили и Бианка, а нея, Величка, я взима със себе си в Москва, като много добре знае, че там не могат да бъдат първи и значи Величка да загуби състезанието, а другите да останат сухи.

Не смея дори да кажа на Нешка какво се прокрадва. Ще подскочи и от изненада, и от яд. Величка беше съвсем малка, когато беше казала преди едно състезание — защо да играя, като няма да съм първа. Тогава треньорката се смееше. Я го виж това пашкулче, трябвало да бъде първа. Питам я коя е тя, та непременно да бъде първа. Сега, ако чуе, че се сравнява вече с Лили и Бианка, ще избухне. Едно състезание изигра без грешки и вече с претенции. Истината беше такава. Много талантливо дете, но не може да се „събере“, да се концентрира и макар че на републиканското скочи над всички, никакви гаранции за следващите състезания. Имаше много да се работи за укрепване на волята, устойчивостта.

Сега Нешка през цялото време се подиграва на усилията ми да върна Величка. Били съвсем безсмислени, защото тя нямала никакво, ама съвсем никакво намерение да се занимава с нея. Стигала й Лили. И все пак не е съвсем лишена от внимание мисията ми…

— И не й ли идва наум на тази нова примадона, че не си е само нейна работа да се отказва. Не се ли сеща, че съм вложила много труд и надежди, че вече съм я показала на няколко състезания и след като са я видели и харесали, не може да ме поставя в такова положение. Че аз тази година точно нея така упорито налагам. Това нищо ли не е? Не се ли чувства поне мъничко задължена и на мене, и на отбора.

— Не се чувства.

— Добре, че поне не се опитваш да смекчаваш удара. Нямаше да ти повярвам…

Че тя, ако се чувстваше задължена, нямаше да ми говори такива глупости. Дете. Объркано, омотано. Кой го мотае…

Цветомира пък пристига от Игрите на добрата воля едва ли не като героиня. Игра, силно игра, вдигаха й смешно ниски оценки, а тя пак игра, бори се. Сега започнаха да се получават писма, че Цветомира им била любимата гимнастичка.

Така е след всяко състезание — някоя е по-любима. Всички са обичани, но една е по.

В живота си не съм виждала някоя толкова много да се превзема, колкото Цветомира в тези дни. Като по сценарий, но от престараване чак преиграваше. Започва да се прокрадва едно съмнение, че се оформя дирижиран провал. Не ставай мнителна, казва Нешка, а ми се струва, че и тя е „мнителна“, защото вече изобщо не може да заспи.

Изгони Цветомира и след няколко дни Бианка обяви, че напуска лагера. В дванайсет часа на обяд ще дойдат майка й и баща й да я вземат. Преди няколко дни бяха на контролното, искали да говорят с Нешка, а тя не им обърнала внимание. На това контролно Нешка беше страшно изнервена. Дойде ансамбълът, който се подготвя в пловдивската зала, и тя реши, че подготовката минава в някакви други посоки, не тези, които е определила. Това не е същата композиция, не може такова изпълнение и кой е казал да се заменят момичета. И въобще — истинска буря. Спомня си, че ги е видяла, но не си спомня, че са искали да разговарят с нея. Ясно е какво са искали да й кажат. Тренировките са тежки и тяхната дъщеря е уморена! Ще й го кажат сега, в дванайсет, а преди това трябва да убеди Бианка да остане.

Семейство Панови идва и си отива без Бианка, а Нешка събира отбора. Искам да обсъдите състоянието на отбора без мене, без треньорки, без никакви външни лица. Искам да решите как ще продължите подготовката си. Искам всяка да реши при коя треньорка ще продължи до европейското първенство. Нямаме много време и нямаме голям избор. Ще приемем вашето решение. Никоя от треньорките няма да има никакви възражения. Предавам ви пълната власт да решавате. Искам да знаете още нещо. Ако някоя все пак каже, че иска да тренира при мене, нищо в системата няма да се промени. Ще тренирате, както довчера, изискванията ми с нищо няма да се променят, така че остава само която смята, че може да издържи.

Прибира се Нешка в хотела и за втори път от години заспива посред бял ден, а преди да заспи, все пак иска да знае какво ли ще решат. Коя ще остане при мене след всичко това? Лили и… Лили…

Дълго заседават. Какво са си говорили, те си знаят, но когато Нешка се събужда, вижда весели, оживени момичета, нетърпеливи да й съобщят какво са решили. Всички остават при нея и ще правят каквото тя каже. И ще види, че няма да си има никакви неприятности повече.

Остава още един труден въпрос. Коя от двете близначки да избере. И двете тренират всеотдайно, с настроение, без никакви претенции. Нешка им е поставила нови композиции. Иска, ако не по друго, по играта им непременно да ги различават. Гледай, казва, и ми кажи коя ти харесва повече и защо. Казвам една вечер Камелия — по-нежна, лирична, в нея всичко е изпипано, завършено докрай, по-нюансирана. Да, но следващата вечер съм объркана. Коя? Адриана. По-темпераментна, като че по-организирана. Струва ми се по боец. И после пак Камелия, пак Адриана. И на мен така ми се въртят, казва Нешка. Ще видим. Важното е, че и двете все повече ми харесват…

Тя ги харесва, а Адриана се е завряла в един ъгъл на залата и тихичко си плаче. Толкова е трудно! Ами те с Ками играят съвсем друга гимнастика сега. Толкова различна от това, с което са свикнали. Никога не са знаели, че имат проблеми с краката, с ръцете, че нещо може в тях да не се харесва. Вярно, Нешка е много внимателна с тях двете, но то си личи — не е доволна, а когато каже „добре“, Адриана не знае какво му е доброто, в какво е разликата…

След време момичето започва да различава и се успокоява, но тогава пък идва друг страх — колко рядко е това Нешкино „добре“. После с радост установяват, че не е чак толкова рядко.

Нешка е притеснена от малкото време, жал й е за двете момичета, знае какъв шок е за тях тази форсирана подготовка, но няма изход. Старае се да смекчи тона, но с какъвто и тон да го каже, колкото и деликатна да е, ясно е, че много нещо трябва да се направи за кратко време. В последния момент изборът пада върху Адриана и момичето се справи чудесно. Стана и европейска шампионка на топка, четвърта в многобоя, обра стрелите на съдийките, но игра силно, мобилизирано. Запомниха още едно българско момиче, което знае да се бори и да не забелязва каква скъперница е Темида. Публиката й се радваше и Адриана беше щастлива.

Абсолютни европейски шампионки — Лили Игнатова и Бианка Панова и ансамблистките на България. И златото в шампионата на уредите. И какво повече. Осем златни медала.

 

До втория турнир за Световната купа в Токио няма и два месеца, а Нешка не може да си представи, че ще заведе двете си шампионки със съвсем същата програма. Няма много време за пълна промяна, но все пак може да се направи нещо. Лентата, която се е играла в съпровод с цигулково изпълнение, минава на тъпан. Някои елементи, които не са успели да включат за Флоренция, идват на помощ за обогатяване на композициите.

Трескава работа, няма никакво време, а Лили пак нещо се разкисва.

— Хайде, Лили, остават още тринайсет дни, само тринайсет. Ще трябва да издържиш.

— Като са ми заброили дните, като че искат час по-скоро да се отърват от мене. На какво прилича това! Остават ти трийсет, остават ти двайсет, а сега пък тринайсет. Не, това направо не може да се понесе.

Нешка се прави, че не забелязва колко се е разкиснала Игнатова. Колежката, която извика тези „тринайсет дни“, не е искала да я засегне. Напротив, да я успокои. Но в този период нищо не може да успокои Лилето. Спомням си във Велико Търново на другата сутрин след контролното пред препълнена зала, когато Лили игра блестящо, как дойде с огромно желание за един поне мъничък скандал. Влиза в залата кисела, почти разплакана.

— Омръзна ми вече. Всичко ми омръзна. Нешка се прави, че не забелязва, не чува.

— Точно така, Адрианче! Хайде още веднъж!

— Не мога да понасям това — ние всички вярваме! Отвратително! Какво мога да направя, като всички вярват…

Вероятно снощи мнозина от публиката са й казали, че е била чудесна и че сега вече вярват, че ще стане шампионка…

Нешка се прави, че не е чула и тази реплика:

— Хайде, Ками… — А на мене тихичко ми казва: — Не е познала Лилянка. Няма да й се скарам. Няма да има повод да се разреве.

— Ами това вече не може да се понася — прави последен опит Лили…

Ако присъства тази сутрин някой, който не я познава, ще си помисли, че това са обикновени примадонски номера. Нищо подобно. Страх я е!

И сега, когато казва — като че гледат час по-скоро да се отърват от мене, това е все пак повод да намери причина да си поплаче. Страх я е!

Остават тринайсет дни — чува Нешка и се свива сърцето й. Лиле, Лиленце, няма повече да играеш и ти. Токио, балканиадата и край. В Токио стана носителка и на втората Световна купа — този път сама на най-високото стъпало на почетната стълбичка, както в Белград. С четири златни медала. С всички почести, които могат да се окажат при завършека на такава преславна спортна кариера. А какво казва Лили, когато вече няма да играе?

„Каква пареща болка е това да се откажеш, въпреки че в тази зала няма човек, който повече да се е отказвал, няма по-пъден, по-отричан човек. Никога, на нито едно състезание не съм била сигурна за мястото си в българската тройка с изключение на последната година. И все пак всичко е различно. Нищо не прилича на предишното, а истинското отказване не прилича на никоя закана. Вярно, няма да има вече треперене, но няма да има и публика, няма да играя, няма да показвам новите си композиции. Зная, че когато и да реша, все ще е тази пареща болка. И на Илиана раната не може да зарасне още, и на Ани, струва ми се, въпреки че и двете твърдят, че им е много весело. И аз ще казвам, че ми е весело.

Видях се на една фотоизложба. Стоя до някакъв бюфет с кока-кола. Уморена, тъжна, без интерес към чашата с колата дори. Ни жажда, ни нищо. Можеше да се постави надпис: «Горката победителка»… Не знаех, че така изглеждам след Флоренция, но така съм се чувствала. Колко късно идва понякога радостта. Когато вече не можеш истински да се зарадваш. Колко щастлива щях да съм, ако имах титлата в Мюнхен, в Страсбург, във Виена… Така си мислех във Флоренция, а после си помислих и друго. А ако не бях победила, което беше най-възможното? Преди това състезание мене ме бяха отписали най-напред нашите съдийки. А то се предава някак си едно такова настроение. От съдийка на съдийка и…

Не, що за глупости са това — късна победа. Винаги съм тръгвала за първото място. Не е имало състезание, в което тази надежда да не си е пробивала път през всички разумни доводи. Старала съм се да я потискам, да я отдалечавам, да я забравям, да я отричам. Нищо не излиза. Тръгвам си с мечтата за шампионската титла. И към Амстердам, и към Мюнхен, и към Ставангер, и към Белград, и към Страсбург, и към Виена, и към Валядолид. Победих само в Белград, но толкова ми натежаваше това «вице», че понякога се питам: беше ли наистина Белград?

Така тръгваш да ставаш шампионка и не ставаш и после трябва да се правиш, че ти е все едно. Страшно «тактични» журналисти те нападат от всички страни с оригиналния въпрос — не съжалявате ли? Ама моля ви се, как ще съжалявам! Аз си играя за публиката. Не ме интересува какви са медалите и дали въобще ги има. И тъкмо си прибереш усмивката и мислиш, че можеш да си поплачеш, задава се друг — вие можехте да бъдете шампионка, не съжалявате ли? Отново трябва да се усмихна «очарователно». Ако е можело да бъда шампионка, щях да съм! Не съжалявам… Ако не се усмихна, после мога да прочета някъде и такава фраза: «По всичко личи, че Лили завижда на щастливката» и прочие, и прочие. Не, нямаше да е вярно. Не завиждам. На никого. Но е вярно това, че дълбоко съжалявам, че не съм първа. То е различно.

И журналисти, и нежурналисти особено много искаха да знаят дали наистина сме такива приятелки, каквито изглеждаме. Ако могат да го пипнат това приятелство, ако могат да го изтърбушат дори, та да видят истинско ли е. Истинско е!

Израснахме от деца и свикнахме да вярваме в това, което Нешка непрекъснато ни внушава: успехът на една от нас е немислим без подкрепата на другите две, че само силна тройка може да зарадва българската публика, че само трите… Внушава ни и нещо друго. Не си е само твоя работа, как ще тренираш, защото предаваш отбора си, надеждата на хората. И другите две. Вярвахме й. Виждахме го. Въпреки че имаше един момент, в който бяхме силно разколебани…

Провалих се в Ставангер и мислех, че имам право да си поплача, както на мене ми се плаче — с глас, без да се съобразявам с никого. А тя мина покрай мене и само каза: «Лигла такава…» И отмина. И никакво съчувствие. По-късно разбрах, че когато трябва да се представи българският отбор на голямо състезание, тя не знае какво е съчувствие и към себе си и е било съвсем глупаво и детинщина да се надявам на такава милост. Само че тогава така се озлобих, че играх лентата, както всички казваха след това, изключително, божествено и т.н., а според мене я играх дръзко, нахално, без да мисля колко високо хвърлям, как скачам, как хващам, ей така, като само едно си повтарях — лигла съм била! И ще ми вика лигла такава! Не зная защо особено ме ожесточаваше това «такава». Сигурно, ако ме беше прегърнала, ако ми беше казала — Лиленце, съвземи се, от това изиграване сега зависи да станеш шампионка на лента, щях да се разкисна и да се оплета. Доброто й е, че не може да се преструва. Едва ли си е мислила за психологическия ефект на това нейно съкрушаващо презрение. А знае ли човек, кое е премислено, кое задействано от непознати инстинкти, от интуиция някаква.

Каквото и да каже, все успява да ни мобилизира. Понякога ласкава, понякога сурова, ние все искаме да й докажем, че на нас точно може да се разчита в сюблимния момент…

От първото до последното състезание такава предстартова треска ме тресеше, че все ми трепереха ръцете и краката. Но винаги знаех, че колкото и да треперя, ще играя силно. Щом съм дошла на световно първенство, на европейско, трябва да съм силна. Друго от мене не се очаква. Само в Ставангер, след като цяла година преди това бяхме оспорвали тренировъчните програми на Нешка, разбрах, че няма да ми стигнат силите.

С Нешка сме имали много конфликти. Казвала е, че не иска да тренира с мене, да си намеря друга треньорка, тя щяла да й помага. Ужасно обидно. И на всичко отгоре не стига, че аз друга треньорка не признавам, ами и мене никоя не ме иска, когато Нешка при едно такова изгонване иска да наложи на някоя да се занимава с моите тренировки за един месец.

Опака, проклета, не зная още какво чувах за себе си. Не бях толкова лоша. Спорех. Казвах, че ми тежи. Качвах понякога килограмите. Тежки са ми предстартовите трески. Вярно е всичко това, но чак никоя да не ме иска за месец само. Нищо, Нешка дойде и си ме прибра на третия ден.

Никога не съм вярвала, че сериозно, че завинаги ме гони от залата, колкото и да си вярва тя в момента. Понякога и аз съм си мислела, че не мога да я понасям. Непрекъснато иска повече. Казвала съм си — ама защо не иска от всеки колкото може, а все повече? Само че излиза, че е била права, защото в крайна сметка всяка от нас правеше всичко, което на нея й се виждаше, че е възможно.

Първият истински страх за мене беше, когато дойде човек, когото дотогава уважавах, и каза — сега е моментът да я ликвидираме! Всичко е готово. Трябва само ти да издържиш… Не зная какво им беше готово. Тогава разбрах за първи път колко много я обичам. Точно в разгара на омразата. Какво трябваше да издържа? Да продължавам да тренирам едва-едва? Да й късам нервите? Защо им е да я ликвидират? Защо някои хора, които работят десет пъти по-малко от нея, искат да я поставят на колене. Защото следващите предложения бяха точно такива. Сега е моментът да я поставим на колене! Всичко е готово! Е точно затова, когато видех след това, че нещо е готово, преставах с всички капризи и изисквания за по-малко работа. Хвърлях се в тренировките с всичко, което има у мене. Понякога съм я чувала да казва: «Лилето, кой може да го разбере… Скъса ти нервите, а после играе, както и в мечтите ми е трудно да го видя»… Нищо, казвам си, нека да се чуди. Аз само искам да им покажа на някои хора, че няма да им мине номерът и този път. Нашият отбор няма да се провали, и няма да видят Нешка на колене…

Най-тежко беше във Виена. Не мога да понасям дните преди състезанието, когато на нашите тренировки заприижда публика. Съдийки, треньорки, състезателки. Журналисти, фоторепортери. Искам да съм спокойна, а не мога. Тук най-много греша. Отчайващо много наистина. Тогава всички се отдръпнаха от мене. Всички с изключение на Краси Филипова и Маргарита Петрова. Накъдето и да погледна, виждам познати физиономии, които не ме познават. Каменни. Леко презрителни, после съвсем незаинтересовани. Струпват се вече около Бианка. Ах, каква е блестяща, ах, каква е изключителна, как тази от Италия, онази от Франция, някоя си от Португалия казали, че никога не са виждали такова нещо. Бианка наистина играе великолепно, и е резервата, и щом титулярката е в такова състояние съвсем естествено е, че й е изпята песента и ще се наложи новата звезда… По-късно от вестниците научавам, че в този момент вече всички съветвали Нешка да се откаже от мене. Какво има повече да му мисли. Тогава не го знаех, но бях потресена, че хора, които довчера се кълняха, че много ме обичат и вярват, че аз ще съм шампионката, сега не се изхабяваха да ми кажат една добра, окуражаваща дума. Каква ти дума. Гледат през мен като през празно пространство. Чувствам, че все повече се разкисвам. Нешка става все по-жълта, докато в един момент изглежда й кипна и от тези лица-стена, и от моите грешки и ме дръпна зад някакъв параван. Така, без никакъв преход, ме накара да повтарям всички моменти, на които на тренировките греша. Ако ти дойде къса лентата, ако е далече, ако… тук скачай по-високо, дръж, внимавай, обръщай се рязко, тук фиксираш, тук… Караше ме да повтарям тревожните точки на тренировката, внушаваше ми, че няма начин да сбъркам.

Вече нищо не чувам. Гледам й усмивката и съм щастлива. Ще играя! От ясно по-ясно — вярва ми. От ясно по-ясно — няма да сгреша! Не сгреших. Играх силно. Състезанието така се завъртя, че останах четвърта, но никой не може да каже, че не съм играла силно. Всички в отбора бяха доволни от мене. Дори онези каменни лица се разтегнаха в широки усмивки. Браво, Лиленце! Абе я си гледайте работата. Какво Лиленце съм ви на вас… Разбира се, нищо такова не казвам. Възпитана съм. Но не чак толкова, че да им се усмихвам все пак. Не съм толкова очарователна, колкото пишат вестниците.

После, след Виена, дойде това писмо на Нешка, с което ме молеше да се върна в залата. Била съм необходима на отбора. Нешка беше заминала, а аз нямах търпение да се върне и да види, че вече съм в залата, и да й кажа колко съм щастлива. Казах вече, че винаги съм мечтала за шампионска титла, но тази покана да се върна ме е направила по-щастлива от всяка победа. Нужна съм й на Нешка! Представяте ли си? Точно аз. Старая се да охладя малко възторга. Казвам си — с какво толкова можех да й бъда нужна? Разбирам да съм Анелия. Иска просто да ми даде още един шанс. Не иска да си отивам като четвърта, когато съм играла силно. Чета, препрочитам писмото. Не можела нищо да ми обещае. Само да се върна, да помогна. Ами, разбира се, няма да е Нешка, ако ми пише да се върна, защото сега е моментът да стана първа и разни други такива захаросани надежди.

След Валядолид вече знаех, че си отивам. Отново вицешампионка. Такава ми била съдбата. Какво да се прави. На аерогарата чувам да скандират «Лили, Лили!». Хубаво. Това ми е голямата награда. Не се върнах напразно. И на отбора помогнах, и силно играх, и… Абе изобщо щастлива съм. Само че чух как Нешка каза на Диляна, че сега тя ще трябва да помогне на отбора и Диляна отказа. Преспах една нощ и дойдох да кажа на треньорката, че ако трябвам, оставам още една година. Сега не съжалявам. Месец преди Флоренция не можех да си обясня как така отидох и казах, че оставам. Отново ме беше хванала жестоката предстартова треска. По-жестока от всички, които бях изживяла до момента. През всичките тези години бях все най-малката в отбора. Прощаваше ми се всичко, радваха ми се, казваха, че съм талантлива. Сега бях най-голямата. Опората! Трябваше да подкрепя отбора не само в тренировките, а и в състезанието. Никой не биваше да знае колко ме е страх.

Изиграх бухалките и се захлупих на Нешкиното рамо; с рев. И с невъзможния въпрос — как ще издържа още три уреда. Не можех дори да си помисля, че ще играя и на шампионата. Да изкарам някак многобоя. Този път Нешка не каза «лигла такава». Заведе ме настрани. Успокои ме. Каза, че бухалките са минали добре, а другото ще играя силно.

При цялото си желание Нешка не може да каже нещо, което не мисли. Чувах от всички страни, че бухалките ми били великолепни, че съм била страшна, силна, Нешка казваше «добре». А аз й вярвах, че другите три уреда ще играя силно. Завъртя се състезанието. На последния уред вече се знаеше, че и да сбъркам, шампионката ще е от нашия отбор. Бианка беше напред. Ето сега, в края на кариерата си, усетих какво е спортна злоба. Слушала бях много и все се смеех — абе то сигурно си е злоба. Защо му викат спортна? Сега видях, че има точно такова понятие. Тръгвам да си изиграя топката и си казвам — сега ще им покажа на онези, които искаха да се протоколира, че Робева си губи времето с Лили, сега ще видят кой предупреждава и кой си губи времето… Стигам до килима и си казвам — Лили, не те ли е срам. Ти за тях ли ще играеш, или за хората, които сега ти треперят пред телевизорите и искат да победиш. Сега не мога да кажа точно с обич ли! И със злоба я играх тази топка, но нищо не ми е доставяло по-голямо удоволствие от този момент, единствения, в който забравих, че ми треперят ръцете и краката.

Дойде ред и на последното голямо състезание — в Токио. Тази публика винаги ме е карала да се чувствам по-лека, по-въздушна и едновременно с това по-мощна. Доволна съм, че спечелих и втората световна купа. Сега вече приемах победата като нещо, което ми се полага. Не казвах, че е късна. Още една — балканиадата в Риека… И си отивам. Това е. Когато и да си тръгна, все ще ми е мъчно.

Хубави бяха тези години. С всичко. И с победите, и с непобедите. И с това, че попаднах в тази зала. И с това, че израствах до такъв човек като Нешка. Зная, че винаги ще мога да разчитам на нея. Във всичко. Винаги мога да отида за съвет. През тези години тя стана за мене нещо като мярка за нещата. Зная, че ако се наложи, ще ме брани дори с риск за себе си. И зная, че никога няма да каже, че съм права, ако не съм.

Искам да съм си в нашата зала и да стана треньорка. Голяма. Посредствена няма смисъл. Голяма, разбира се, трябва да бъда, с каквото и да се заловя, защото в този спорт получих най-важното — високи критерии, висока взискателност…“

Това беше интервюто, поместено в „Старт“ по случай награждаването на Лили с най-високото отличие — герой на социалистическия труд.

Чете Нешка и се връща към един пасаж, който е задраскан (дала съм й ръкописа). „Чувала съм и това — Нешка най-много тебе обича. Понякога съм си го мислела. Нешка никога няма да каже такова нещо. Кого обича, кого не обича. Пази боже, такава тема. Зная едно: както съм дълбоко убедена, че ме обича и когато ми се кара най-много, никога няма да ме предпочете пред друга, ако тази друга е по-добра от мене… Бунтувала съм се, че размерът на несгодите определя тя, а не аз (когато става въпрос за мене самата, разбира се, други претенции не съм имала). Притихнала съм след бунта, когато съм си давала сметка, че този размер само на нея е известен. Само тя знае какво и колко трябва да се прави в тази зала, за да сме винаги първи. През годините разбрах, че Нешка, това е абсолютната справедливост и точната мярка за нещата.“

— И защо това не е можело да бъде публикувано. Кой задрасква при вас?

— Завеждащ отдела, наблюдаващият броя, главният редактор…

— Толкова много хора и всеки може да каже на нещо „не“?

— Ами, разбира се, ти как си мислиш, че може да съществува един вестник…

Нешка чете това интервю с Лили, която действително няма да играе, и се прави, че не забелязва този пасаж, който, разбира се, веднага и преди всичко привлече вниманието й.

— Казала съм й лигла такава. Голяма работа. Не си спомням, но чак толкова да се обиди, че да вземе златен медал, когато положението й изглеждаше безнадеждно. Но такова нещо не бих казала никога на Анелия, на Илиана по време на състезание.

Бяхме на един турнир преди световното първенство в Хавана. Трябва да играя въже, а съм се свила одве. Минава Жулиета и само пита — какво? Боли ме стомахът. Ами, умряла си от страх!… Така се разярих, че на това въже на земята не стъпвах. Съдийките вдигат десетки, публиката гърми, а аз още не мога да се съвзема от яд. А Жулиета отново мина и вика — бре! Виждаш ли, на нас с Лили може да ни се каже такова нещо, а на онези от шампионската порода, както ги наричаш, не може. Абе има си хора за всичко. Добре, че Лили завърши с победи. Нямаше да мога да се съвзема, ако след толкова надежди останеше втора, трета…

Чете това интервю и казва от време на време — я, точно така ли го каза? Я виж Лилето… Чете, кръжи около темата, но не й се ще да започне веднага. Оставя я за накрая. Няма как, стигаме и до нея.

— Сигурно сега онези, които са искали да ме ликвидират, да ме видят на колене, не могат да те гледат. Ни тебе, ни Лили.

— Да, само тебе те обичат.

— Не, ти се шегуваш, но представяш ли си какво е в някои среди. И защо ти трябваше да го пишеш?

— А защо не трябваше?

— Знам ли и аз какво трябваше, какво не трябваше… Не искам да ми казваш имената.

— Няма, щом не искаш…

— И като си помислиш, че толкова години това дете дума не е казвало. А уж е най-приказливото, най-невъздържаното, най-сприхавото. Я го виж ти Лилето! Моля те, и да те питам, не ми казвай имената…

— Няма.

Не искам да й кажа, че и аз се изплаших да попитам за имената, защото попитах друго — това са хора извън залата, нали?

— Не, и от залата…

Не, това нямам право да зная и да не й го кажа. В тази зала тя вярва прекалено много.

Нешка има право да се гордее с организацията на тази зала така, както и с победите си. Не, не е пресилено. Такава зала са успели да създадат двама души в България — Иван Абаджиев и тя. Това променя статута на спорта художествена гимнастика. Това вече дава право да се говори за българска школа. Не се разчита на случайната среша на талантлива треньорка с талантлива състезателка. Спомняме си възторга, който предизвикаха нашите бегачки на 800 метра. Отиде си това поколение, забрави се българската слава в тази дисциплина, потънаха някъде и славните треньори, стигнали до световни рекорди. Какво ще правят треньорите на Йорданка Донкова, на Стефка Костадинова, когато рекордьорките престанат да се състезават? Ще се върнат да започнат всичко отначало. Ще издържат ли, когато вече така дълго са били на върха, да се занимават с деца, които се учат на азбуката?

В залата на Нешка тренират всички поколения гимнастички. Малките до големите. Това е наистина и стимул, н значително съкращаване на сроковете за усвояване на елитна гимнастика. И възпитаване на волята. И треньорките нямат време да се чудят какво ще правят, когато напусне една или друга звезда.

Нешка твърди, че е много полезно да се работя с няколко поколения едновременно, защото, когато се ядосаш на фасоните на звездата, намираш отмора в желанието на момичето, което се труди, за да стане звезда. Приятно е да усетиш нетърпението, амбицията, този глад за работа, а после да се зарадваш на радостта на децата, открили някоя нова истина. Освен че е полезно за треньора, полезно е и за малките примадони. Не се чувстват така претоварени с внимание, не са толкова центърът на вселената, виждат, че идват и други след тях, и темповете, с които се движат, са застрашителни. Няма време за самодоволство и прекалено успокоение.

Ефросина Ангелова, амбициозна, работлива и всеотдайна, а и изпреварила останалите в залата в творчески находки, казва, че Нешка не е отказала подкрепата си на нито една треньорка в страната, която има желание за работа. Ако е трябвало да подбира кои да дойдат в залата на националния отбор само по този признак — които не са й се противопоставяли в началото, когато си пробиваше път през джунглата от женски амбиции, страсти, зависти — това означава да си гледа полупразна залата през цялото време. Малко са тези, които бяха с нея в началото. Много са тези, които сега работят наистина с ентусиазъм, за да бъде безкраен празникът на българската художествена гимнастика. Аз не мисля, че победите ще бъдат все така невероятно големи, фантастични. Нас все повече ще ни спират. Все едно какво вдигат съдийките, в нашата зала ще се стремим българската гимнастика да бъде пред другите. Мен Нешка ме доведе от Търговище. Беше виждала на няколко състезания моите деца, дойде и в Търговище, видя условията и ми предложи да дойда с отбора си в София. Винаги ще й бъда благодарна за това, че ми даде възможност за истинска треньорска работа, че непрекъснато ми показва нови граници на възможностите на тази професия, че имам всички условия и когато се съмнявам, че греша, има къде да проверя. Вярвам й, както на никого не съм вярвала. Имаше един период, когато не можех да разбера как така ще ми ограничи тренировките с децата, как така точно тя, а не някой друг ще ми каже по-малко. Нещо повече — ще ми забрани съвсем строго да ги натоварвам повече. Ако не й вярвах така много, така безпрекословно, нямаше да мога да приема тази заповед. Трябваше да мине съвсем малко време, за да видя колко е права, колко добри резултати дава нейната разумна доза, колко излишно и вредно е да се претоварват деца.

Когато в Страсбург наши специалистки напомняха, че не харесвали музиката на ансамбъла, а Нешка никого не слуша, се сипнаха треньорки, съдийки да питат каква е тази музика, по която френската публика пощуря, защото наистина такава композиция, такова изпълнение, такъв синхрон, а и толкова интересна, непозната музика никой никога не беше виждал. Нешка обясняваше, че това е българска музика, написана от българския композитор Борис Карадимчев специално за този ансамбъл. По-късно във Валядолид също питаха каква е тази музика. От родопския край, казваше Нешка, написана за нас специално от композитора Божидар Петков. Какво е това изпълнение на цигулка за Лили Игнатова? Такова нещо в залата за художествена гимнастика не се е чувало. То е от най-висока класа, може да се чуе на голям концерт. А, това е нашият цигулар Минчо Минчев, наистина световноизвестен, виртуоз. И той се съгласи да вземете неговия запис? Не, той идваше в залата и свиреше на Лили и ние го записахме така, както е композицията и изпълнението, за да го покажем на това световно първенство… Ах как звучи китарата в композициите на българските момичета… Да, това е Огнян Видев, нашият най-добър китарист. Живее в Пловдив, но идва при нас, когато поставяме композициите на Диляна Георгиева, после на Адриана Дунавска… Чуват се в съпровод на българките гъдулката на Живко Желязов, хармониката на Стефан Славов, тъпанът на Теодоси Спасов.

Не можем да приемем оркестровия запис, казват в техническия комитет на ФИГ. Българките могат да платят на оркестър, но другите не. И Нешка тръгва да обяснява на колежките си от цял свят, че това, разбира се, е смешно. Има толкова хубави, чисти записи на големи оркестри, всеки може да си избира каквото си иска. А и българките, и никой не може да плаща на оркестър, за да си прави композициите по негово изпълнение. Тя не би могла да плати на такива композитори, като Карадимчев и Петков, нито на такъв изпълнител, като цигуларя Минчо Минчев. Никой няма толкова пари, а и те не биха дошли за никакви пари. То е от обич към българските победи. Тази зала е пълна винаги с хора, които искат да помогнат. Хора талантливи, даровити, заети, презаети, които намират време да влязат тук, където растат шампионките, защото цял народ в четири дни от годината гледа с тревога и надежда, и с гордост.

Върнала се е от един турнир и се подготвя за друг, а й казват, че във фоайето я чакат хора от Стара Загора. Пристига след малко…

— Така съм уморена. Четири часа път до ТЕЦ „Марица-изток“ и четири часа обратно. Вече не издържам. И момичетата са уморени, как ще мине това пътуване.

— Отказа, нали?

— Не, разбира се, как ще откажа, трябваше да дойдеш да ги чуеш.

— Трябваше да им кажеш, че ти предстои световно първенство, а нямаш отбор.

— Как можа да ми кажеш, че нямам отбор! Защо да нямам? Тези деца какво са. Не ги гледай сега. Ще ги видиш през есента…

Тези деца не са Илиана Раева, Анелия Раленкова, Диляна Георгиева, Лили Игнатова. Големите гимнастички вече не играят. Как се създава нова тройка от такава класа?