Маргарита Рангелова
Нешка Робева (12)

Георги Дюлгеров ни е извикал в киностудията да видим филма му „За Нешка Робева и нейните момичета“, преди да го пуснат по екраните. По-късно този филм ще получи и „Златният ритон“, и голямата награда на един международен фестивал в Палермо, но сега режисьорът е само нерви и очакване. И едва ли е очаквал чак такъв ефект — всички плачат…

— Защо плачещ, Неше?

— А ти защо?

— Мъчно ми е за тебе.

— А ти защо си мислиш, че на мене не може да ми е мъчно за мене?

Ани си плаче по нейния си начин. Въобще не си личи, ако не се вгледаш по-внимателно.

— Защо плачеш, Ани?

— Видях я как ме гледа, докато играя. Божичко, как ме гледа! Знаете ли, никоя от нас не задава този въпрос — коя най-много обича Нешка, но той си съществува непрекъснато… Във всяка от нас. Идиотски въпрос. Понякога много ме е яд, че го чувам и в себе си, но какво да се прави. Винаги съм знаела, че играе заедно с мене на всяко състезание. Точно това ми дава необикновени сили. Никой никога не ми го е казвал, но съм сигурна, че е така. Сигурно и другите чувстват нещо такова. Тази деликатна тема не се разисква. Сега го видях на филма. Как ни гледа. Всичките. И мене! Разбрах, че всички ни обича и е глупаво това — коя повече. И все пак коя повече?

Имало е моменти, когато ми се е струвало, че не иска да ме разбере. Колко плаках за тази топка, която се подготвяше за Страсбург. По танго! Пет композиции бях играла и всички си ги обичах, а тази сега не мога да понасям. Плача, а тя се прави, че не забелязва и от това повече намразвам топката. Дойде ли ред да я играя, сълзите ми рукват. Казвам си — трябва да забележи най-сетне. Как ще я играя, как хората ще я харесат, като на мене ми е толкова тежко. Нищо. Не зная кога я обикнах, кога реших че по-добра топка никога не съм имала, кога почувствах всеки жест, всяко движение, което Нешка изискваше от мене. Започнах все по-често да чувам — добре, Ани. И вече не можех да си представя, че след Страсбург ще я смени отново.

Спомням си как се ядоса, когато преди турнира за Световната купа в Белград попитах — ама аз на тази музика ли ще играя? (В спомените на Нешка този въпрос звучи така — ама вие да не мислите, че аз ще играя на тази кръчмарска музика! Понякога нещата наистина изглеждат много различно от двете страни. Понякога и времето прави някои уж неуловими, а много съществени корекции). Беше избрала музика от „Горещ вятър“ и си казвам — понеже е в Белград, понеже югославяните били луди по своя „Горещ вятър“, та точно на мене тази кръчмарска музика! Нешка само пребледня и каза — точно на тази музика ще играеш. Случвало се е друг път някоя от нас да изкаже съмнения за музиката. Тя казва — добре, слушай я, ако искаш нещо друго, ела кажи след три дни! И обикновено след няколко прослушвания разбираш, че точно това е за тебе и за това, което си е намислила, и го обикваш. Понякога отведнъж, понякога ти трябва време, за да го приемеш. Веднъж дори се отказа от това, което ми беше намерила, и прие моето предложение. А сега това студено — точно на тази музика ще играеш! Колко нещастна бях тогава.

После с удоволствие си играех по „Горещ вятър“ и наистина публиката така се зарадва, а това никак не е без значение в нашия спорт. Беше ми мъчно, че толкова за кратко… И все пак коя наистина най-много обича Нешка?

Ани попита само веднъж. Илиана продължава да се интересува живо от този въпрос, въпреки че не пропуска да подчертае, че това никак, ама съвсем никак не я интересува, защото самата Нешка не я интересува. А и защо, когато тя хич и не иска да знае какво й е на Илиана. Все пак аз съм й първата състезателка и би могла поне мъничко да се позаинтересува! (Илиана все забравя, че не е първата и когато й напомня за Валя, казва — да де, искам да кажа първата шампионка.) Разбира се, къде ще ти намери време Нешка да пита какво й е на Илиана. Тя си гледа само сегашните момичета, само работата си, само прочутите си тренировъчни планове, само бъдещите победи. Къде време, какво я е грижа за мене. И понеже на сто места Илиана говори колко й е все едно какво мисли Нешка за нея и поне петдесет от тези жени тичат веднага да го кажат на Нешка, тя се затваря все повече.

— Другарко, можете ли да си представите, аз съм отрицателният пример в залата на Нешка Робева.

— Защо мислиш така?

— Ами вчера казала на едно от малките момичета — хайде, не се преструвай като Илиана.

— Виждаш ли, вчера го казала и ти още вчера го знаеш, и те е яд. А ти като ходиш и непрекъснато говориш колко не те интересува и като идват постоянно да й казват, сигурно също не е приятно. Хайде помълчи поне шест месеца, не се занимавай с глупости…

Да де, то е лесно да се каже, но може ли тя, първата, точно Илиана, да бъде забравена и цялото внимание към някакви си момичета.

Всъщност, ако трябва да се търси как да е доволна Илиана, то ще е само едно — да я третират не като първата, а като единствената. Нешка искаше Илиана да дойде в залата при нея като треньорка. Илиана не можеше да понесе да е една от другите. Да понесе този режим вече като треньорка. Отдели се, взе малки момичета от Йорданка Такова, която както някога Златка Бончева дава на другите чудесно подбрани групички. Работи добре Илиана. Нешка го казва във всички интервюта, когато я питат за младите. Не й го казва на нея. Не е вярно, уточнява Нешка, казвала съм й го. Не й го казвам непрекъснато.

Някога, когато дойдеше време за състезанието, Илиана искаше Нешка да й каже, че я обича. Много! Иначе не може крачка да направи. Да я обича и да й вярва. Илиана единствена от всичките й състезателки така властно си искаше това признание. Другите нямат дързостта да питат. Илиана настояваше да й се каже. Тя не питаше. Знаеше, искаше да го чуе…

Илиана работеше на две крачки от Нешка в същата зала, а преди Белград Нешка трябваше да чуе по радио София едно интервю:

— Може ли нещо да ви върне отново към тренировките, към състезанията?

Можеше само Нешка, но преди два месеца, сега нищо.

Е, разбира се, един разговор на другия ден я върна към отслабването, към тренировките, към състезанието, на което Илиана беше за последен път голямата, блестящата гимнастичка. Защо сама не е казала преди два месеца? Това Нешка ще го каже — трябваш ли й, не й ли трябваш.

Припомням й на Нешка в тези дни, когато се надява, че ще дойде Анелия и ще попита — трябвам ли на отбора? Ако трябвам, оставам. Ани имаше вече един рекорд в този спорт — гимнастичката с най-много медали от световни и европейски първенства. Какво й струва сега, след цялото признание, което е получила, след като стана и герой на социалистическия труд да дойде и да каже на треньорката си — ако съм нужна…

Ако съм ги възпитала, както исках, трябва да дойде. Ти остави Илиана. Тя е по парадите. Анелия трябваше вече да е дошла. Щом не е, значи някъде в нещо съм сбъркала.

За Лили и дума не е ставало, затова бях изненадана, когато прочетох писмото, което Нешка е оставила за Лили, преди да замине за САЩ на някакъв семинар. Не можех да се съвзема от изненада. Точно за Лили, за която твърдеше, че няма земна сила, която да я накара да се съгласи да работи повече с нея след Виена. Когато я питаха — а ако стане шампионка, казваше — най-добре е да стане. Тогава няма да имам никакви ангажименти към нея.

Защо искаше да прочета писмото, когато е заминала. За да не мога да й задам тези двайсетина въпроса, които сега искам да задам.

Беше ме яд. Точно на Лили! Тази лигла, дето й къса нервите. Как ще издържи още една година, ако изобщо се върне.

Лили, чиито предстартови трески могат да те подлудят. Лили, дето гледа все да се скатае в някой ъгъл на залата.

Да, но в критичните моменти Лили тренира добре. Когато се пукне на някоя реброто, а друга реши да напусне, Лили е всеотдайна. Когато някоя има дискова херния, а на друга са замърсени лещите, Лили работи, както трябва. Когато не й се тренира, не казва — боли ме главата, или крака, или ръката, а казва — уморена съм.

Добре, мотивите са убедителни. Сега оставаше само един въпрос — пораснала ли е достатъчно тази хлапачка Лили, за да разбере какво й пише Нешка, за да почувства обичта и доверието?

Пораснала е! Още с пристигането на Нешка — Лили в залата. И щастлива. И готова да хвърчи от радост. И да работи, както Нешка поиска. Е, никой не си прави илюзии, че това ще продължи безкрайно. Какво ти безкрайно, хайде да не казвам колко точно продължи…

Нешка извайва нова Лили. Къде със съдействие, къде с противодействие. Съвършено нова Лили. Както и да си мислиш, че е невъзможно, оказва се, че е възможно. След като е играла в шест големи състезания, след като всички вече бяха свикнали с това жизнерадостно, весело, закачливо момиче, което играе безспорно най-трудната гимнастика, сега се явяваше една артистична, женствена, богато обагрена, богато нюансирана гимнастичка. От време на време напомня за безгрижното дете, после за момичето, животът на което е една мечта и тревога, после за жената, която знае силата си. И всичко, подкрепено от възможността на Лили да поеме тавана на трудност и риск, в този етап на гимнастиката я правеше вече истинска прима на световната гимнастика. Само че в последните месеци преди състезанието истинската прима се разкисваше както детето Лили.

Идва една вечер Нешка прежълтяла, посивяла.

— И знаеш ли какво ми каза днес Лиленцето? — Откъде мога да зная какво ще измисли нейното Лиленце. Всеки ден различно. — Била съм я извикала, защото съм знаела, че ще се провали и съм искала да видя пълния й провал. Сигурно трябва да съм страшно изненадана. Не съм.

— Искала е да те изкара от кожата ти.

— Ами да. Успя. И ще ми идват да ме питат — другарко Робева, вярно ли е, че сте казвали на Игнатова, че ще я убиете. Вярно е. Казвам й го през ден.

Един от началниците в „Левски-Спартак“ беше идвал да провери „случая“…

„Уморените коне ги убиват. А какво правят с уморените треньорки? Сигурно ги изхвърлят. Но след като се провалят. Не преди това…“

Това краят на отчаянието ли е? Не, обикновена предстартова треска. Лили иска да си изкара страха, яда, проклетията на Нешка, тя пък се отчайва и търси разтуха в синята тетрадка, където отбелязва отчаянието. Някъде в тази тетрадка беше записала изненадата си, че открила в съблекалнята две кутии бисквити и два швепса. Била убедена, че са на Цветомира, а то на Лили. Какво още мога да направя. Може ли да лъжеш така човека, който те обича и е готов да направи всичко за теб — изплаква болката си Нешка. Лили нито предполага толкова обич, колкото действително съществува, нито си дава сметка, че тези бисквити и швепсове могат така да я наранят.

Не зная за какво Лили е наказала Нешка в този ден с това невъзможно обвинение, защото нито за минутка не мога да повярвам, че наистина го мисли. Сигурно не й е зачела няколко пъти поред композиции, които според Лили са блестящо изиграни. Или хайде да не е блестящо, но не са чак за незачитане и е решила да си отмъсти. То си е наистина проклето това най-очарователно дете. И изживява предстартовите си трески по невъзможен начин. И Нешка много добре знаеше това, когато му писа писмото да се върне. А на нея това за уморените коне й се натрапва, когато тръгва към единайсетото си голямо състезание, от което цял народ отново очаква победа. Само победа.

Страшно е това очакване. Хубаво е, когато се връщаш с победата, когато те посрещат така възторжено, но месецът преди състезанието е кошмар. На всичко отгоре жребият на Лили отново е отвратителен. Действително отвратителен…

Една година по-късно, след като Лили сама беше дошла да каже — ако трябвам на отбора, оставам, след като беше минала през страшните петнайсет без грешка, в навечерието на европейското първенство беше казала отново — вие много добре знаете, че ще се проваля и затова се съгласихте да се върна, за да видите как ще се проваля! И Нешка отново идва нещастна до немай-къде да пита — можеш ли да си представиш какво ми каза Лиленцето днес?

Припомням й, че точно същото й е казала миналата година, в същия период. Искам да я успокоя, но какво успокоение е това. Расте й момичето. Минала е още една цяла година, всички казват, че такава гимнастичка не е имало. А не поумнява. Пак говори същите глупости.

На световното първенство във Валядолид — абсолютна шампионка Диляна Георгиева, втора Лили Игнатова, трета Бианка Панова, шампионки и ансамблистките на България. Испанските вестници пишеха, че българките показват гимнастика от двехилядната година, че на двете страшилища — Георгиева и Игнатова, може да се противопостави само Панова…

Испанската публика сама по себе си е едно интересно зрелище. Французите отделят точно всеки елемент, оценяват всеки жест. Испанците викат, скачат, плачат, от време на време се чува „Ооо!“. Не, не може да се опише една такава зала — толкова възторжена, толкова екзалтирана, толкова темпераментна. Имах чувството, че още ден да беше продължило състезанието, вече щяха да го съпровождат с мълчание. Толкова бяха изчерпали и възторг, и сили да го покажат. Толкова много им дойдоха българските победи. Прекалено беше наистина това превъзходство. Само на нас не ни беше прекалено.

Омръзнахме на всички с победите си, казва Нешка, Не, не е поза. Казва го загрижено. Казва го със страх. Все по-студени стават колежките й от цял свят. В Амстердам й се радваха. Това е съвсем ново, невиждано, то дава нови хоризонти на спорта им. В Мюнхен й се възхищаваха. Как води още едно момиче, една дебютантка, и тя става абсолютна световна шампионка. В Страсбург бяха стреснати. Учудени и вече стреснати. И още една дебютантка, и тя абсолютна световна, и такъв невероятен ансамбъл. Във Виена се съпротивляваха. Във Валядолид се предадоха без бой и се надигнаха. И се отдръпнаха с една понятна, но неприятна студенина.

Някога Мариане Кристиянсен, треньорката на ансамбъла на ФРГ, казваше, че гледа на композицията на Нешка, както вярващият в храма гледа на бога. Мария Чижкова спореше в началото с Иванка Чакърова, която вдигаше трибуни да отрича всичко, което е направила Нешка. Казваше й, че е смешна. Или не иска, или не може да види какво е направила Робева — и в двата случая е смешна. Полската треньорка Ванда Левандовска повтаряше на всяко състезание — великолепно, изключително. Ала Свирски питаше как така успява във всичко Робева — и в композициите си, и във възпитанието на волята… Сега всички мълчаха. Много, извънредно много беше това, което е направила. Някога имаха някаква надежда. Изпреварила, добре, другия път — друга, а Нешка показваше на всяко ново състезание, че няма друга. Всички мълчаха, само Ливия Меделонски, треньорката от ФРГ, продължаваше да твърди, че Нешка е гений.

Само югославската треньорка Ясна Радославлевич се радва като дете на победите на Нешка — изключително, страшна е… Велика е. Господ й давал, давал, па забравил да спре. Да е жива и здрава! Идвам на всяко състезание с една мисъл — а сега какво още ще покаже Нешка. Е, разбира се, молим се да не изпущи нищо Милена, да играе добре. Всички ние повтаряме по нещо от това, което е показала Нешка на миналото състезание. Всичко никоя не може и да повтори. Нешкините момичета играят друга гимнастика…

Върна се Нешка от турнир в Япония и я питам все така ли са екзалтирани японците, все така ли обичат красотата, все така ли чакат нашите момичета да се оттече потокът, та да излязат от залата.

Все така. И повече. Вече познават момичетата, очакват новото, аплодират ги горещо и плачат децата от възторг, и ни съпровождат с коли, с велосипеди до хотела, и едва си пробиваме път… Само Камо се е променила. Нали знаеш, навсякъде след продукцията дават банкет и всяка вечер разказваше в различни градове едно и също: как през 1969 година ми е казала какво точно да правя и как съм я послушала, затова съм станала такава треньорка. На японците им беше неудобно, на господин Цурута най-много…

Господин Цурута е организаторът на този турнир и е естествено да се притесни. Накрая й купил някакво глинено гърне за 10 хиляди йени. Нешка винаги се притеснява, когато се пръскат пари за нея. Не знае къде да го сложи. Ще пристигне Цурута на световното първенство, ще го покани на гости и все пак трябва да си види подаръка. Където и да го сложи, все ще й напомня за Камо, която е загубила всякакво чувство за мярка. Вероятно през 1969 година е говорила нещо с Жулиета, но няма значение. Нешка съжаляваше, защото същата тази Камо я обичаше и много й се възхищаваше, и сватбеното си кимоно й подари, което тук се смята за изключителен жест. И ето че и Камо не издържа.

На всичкото отгоре и Ямазаки, която сега рекламира пудра и червило по японската телевизия само защото някога е била най-добрата състезателка (както Регина Вебер във ФРГ), твърдяла много авторитетно, че българките държат повече на успехите си в състезанието, отколкото на учението. Ще го казва тя, дето се е изучила да се черви и пудри пред телевизионната камера!

Казвам й на Нешка — нищо, затова пък техният президент Накасоне каза, че познава България от състезателките по художествена гимнастика, от Мануела Малеева и от Детския радиохор…

Колко омръзнахме с победите си, казва Нешка, но не иска и да си помисли за поражение.

И точно сега, когато подготвя отбора за европейското първенство във Флоренция, се носи „мълвата“ — Нешка ще се провали, този път непременно ще се провали, самата Нешка упорито се държи на ръба на пропастта и не иска да се предаде.