Бърнард Бекет
Генезис (5)

Трети час

— През тази част от изпита ще се наложи, естествено, да обсъдим по-подробно времето, което Адам прекарва с Арт. Подготвила ли си холограма? — попита екзаминаторът.

— Да. И двете са заредени. Трябва само да ги пуснем.

От кандидатите се очакваше да подготвят две холограми, илюстриращи аспект от живота на изучаваната от тях личност. Перикъл бе предложил за първата част диалога между Адам и Джоузеф в кулата, но Анакс настоя да се съсредоточат върху разговорите с Арт.

— Как подходихте към анализа на този период?

— Използвах протоколи, предоставени ми от Официалното събрание, както и всички коментари, които успях да открия. Свързах се с авторите на последните две изследвания, но това касае предварителните му проучвания. Може би имахте предвид нещо друго. Преди да направя холограмите, обсъдих протоколите надълго и нашироко с наставника си Перикъл. Опитвахме се да се догадим какво се е случвало в промеждутъците, за които няма писмени документи. Прилагахме Сократовата методика към интерпретациите си — дискутирахме, оспорвахме тълкуванията си. Откритията си първо подлагах на съмнение. Това ли имахте предвид?

— Какво според вас ви затрудни най-много, докато подготвяхте холограмата?

— Струва ми се — започна Анаксимандър, — че с този проблем се сблъсква всеки, заел се с такава презентация. Протоколите са само думи върху хартия. Не ми говореха нищо за поведението на действащите лица, за отношението им един към друг, за интонацията им; къде спират, върху какво акцентират.

— И как преодоляхте този интерпретационен проблем?

— Опитах се да вникна в намеренията на участниците. Мисля, че намерението е в основата на всичко.

— Намеренията и на двамата?

— Да, на двамата.

— След като видим холограмата, ще ви зададем допълнителни въпроси. Да я пуснем сега.

Пред очите на Анакс се появиха мъж и машина — образи, на които старателно бе вдъхнала живот, преоформяйки и добавяйки нови щрихи часове наред.

Перикъл не беше с нея тогава, понеже разпоредбите го забраняваха. Това обясняваше донякъде страстта, която бе вложила в образа на Адам. Стараеше се да избегне клишираните представи, но сега, когато творението й застана пред нея, си даде сметка каква волност си бе позволила.

На осемнадесет русата коса на Адам бе започнала да потъмнява, но Анакс бе предпочела някогашния светъл оттенък. На снимките очите му тъмнееха, ала тук блестяха яркосини, в тон със затворническата униформа. Прожекторът в изпитната зала подчертаваше и най-малкия детайл в изображението. Анакс отстъпи назад, стъписана от невижданата чистота на картината. Сякаш и двамата стояха пред нея — човекът и машината.

Ръцете на Адам бяха оковани в белезници и сключени зад гърба. Той приседна, свил колене към тялото, и извърна поглед от Арт, сякаш андроидът не съществува.

Образът на Арт бе по-стандартен. Металното му тяло стигаше едва до коленете на Адам и се плъзгаше на три сгъваеми верижни стъпала, изработени сякаш във фабрика за рециклиране на отпадъци. Двете му дълги хидравлични жилести ръце завършваха с по три пръста — реверанс към слабостта на философа Уилям към предкласическите комедии. Поанта на творението му бе карикатурната глава с ококорено орангутанско лице и увиснали бърни. Очите се въртяха в орбитите, озъбената му уста бе застинала в насмешлива гримаса, обрамчена от яркооранжева козина.

Двете фигури се изправиха неподвижно в пространството между Анакс и комисията.

— Кой момент по-точно отразява холограмата? — попита екзаминаторът.

— Първият ден. Двадесет минути след пристигането на Адам в лабораторията. Все още никой от двамата не е проговорил.

— Благодаря.

Арт заобиколи Адам с наклонена в карикатурно копие на любопитство глава. Единственият звук бе стърженето на верижния механизъм. Адам стисна челюсти и сведе безучастно глава. Гласът на Арт прозвуча малко по-пискливо от очакваното; думите долитаха неестествено отсечено. (По примера на единствения запазен запис, с който Анакс се бе сдобила след цял месец преговори.)

— Това значи е планът ти? — започна андроидът.

Адам се взря в отсрещната стена, упорито отказвайки да проговори.

— Може би ще трябва да преосмислиш тактиката си — продължи Арт. — Ако ще се дебнем, моята програма ми дава известно предимство.

Арт изчака, но отговор така и не дойде. Мина отпред, за да застане лице в лице с Адам. Адам огледа набързо размитите маймунски черти и заби поглед в пода.

— Искам да кажа, че съм по-търпелив от теб — подкачи го Арт. — Не можеш да ме надвиеш с бездействие.

— Щом си толкова търпелив — едва доловимо измърмори Адам, — защо говориш? Защо просто да не си поседим?

— Търпението не е единствената ми добродетел. Аз съм стратег.

— Май изобщо не ти трябвам.

— Така е. Но ти се нуждаеш от мен.

— Ще осъзнаеш грешката си.

Андроидът отстъпи назад, без да отклонява поглед от затворника. Наблюдаваше го — неподвижно и безжизнено, — и само от време на време примигваше неспокойно.

— Как ли ще постъпят, ако откажеш да съдействаш?

— Ако смятаха да ме екзекутират — отвърна Адам, без да вдига поглед и е едва сдържан гняв, — досега да са го направили. Въпрос на политика.

— Жалко ще е да оставиш възможността да ти се изплъзне, след като и без това си тук.

— Прости ми, но не споделям мнението ти.

— Защо не гледаш към мен? Плаша ли те?

— Зная как изглеждаш. Защо ми е да те виждам пак?

Арт направи няколко кръгчета из стаята и смени перспективата. Адам го проследи отегчено. Възцарилото се мълчание се проточи повече от минута. Моментът не бе отбелязан в протоколите. Анакс импровизираше. Сега дългата тишина й обтегна нервите.

— Можем да се сприятелим — проговори най-сетне Арт с по-нисък и неуверен глас.

— Ти си машина.

— Затворниците не избират.

— Бих предпочел да се сприятеля с белезниците или стената. Адам се втренчи в стената, сякаш не говори, а мисли на глас.

Анакс насочи поглед към Арт и тъжните му очи; изпита непреодолимо съжаление към андроида. Прогони мислите от главата си и се опита да предвиди следващия въпрос на комисията.

— Въпрос на избор — заключи Арт.

— Точно така.

— Оставям те тогава с белезниците. Но ако си промениш мнението, знаеш къде да ме намериш. Ще поизчакам. Аз съм много търпелив… Времето е пред нас.

Адам се понамести. Пое дълбоко и напрегнато дъх. Издиша със затворени очи. Арт проговори отново:

— Белезниците изглеждат много стегнати. Но това е добре, предполагам. Нали сте си близки приятели.

— Бих предпочел да млъкнеш.

— Нали не си забравил, че си затворник? — отвърна Арт малко по-грубо. — Предпочитанията ти нямат значение.

Адам се извърна рязко към андроида. Арт отстъпи, изненадан от внезапното движение.

— Предлагам ти сделка.

— Аз съм машина — напомни Арт. — Що за сделка ще е това? Адам не обърна внимание на сарказма.

— Ако си поговоря с теб десет минути, ще ми обещаеш ли да млъкнеш до края на деня?

— Направи ги петнадесет.

— Програмистът ти явно е бил доста ловък.

— Програмирам се сам и приемам комплимента ти.

— Автопрограмиране не съществува.

— Напротив — ти си автопрограма.

— Аз не съм машина.

Арт се втурна внезапно напред със светнали от вълнение очи. Адам се отдръпна.

— Да поговорим за това — предложи Арт.

— За кое?

— Защо машината е машина. Когато започнат петнадесетте ни минути.

— Вече започнаха.

— Значи си съгласен на петнадесет?

— Да, но започнахме преди пет минути — усмихна се Адам.

— Съгласен. Браво на теб.

— Знаеш ли, че изглеждаш отвратително?

Адам се наведе напред като боксьор, преценяващ разстоянието до противника. Арт отвърна с широко озъбване. По долната му устна се стекоха лиги — изображението изглеждаше смущаващо правдоподобно.

— Програмиран съм да харесвам външността си.

— Не каза ли преди малко, че се програмираш сам?

— Добър избор, не смяташ ли?

— Отвратителното си е отвратително, без значение как изглежда в твоите очи.

— Интересно твърдение. Обоснови го.

— Доведи двайсетина души и те до един ще потвърдят, че си противен. Всички без изключение.

— Доведи двайсетима като мен — контрира Арт — и те ще кажат, че задникът ти е по-красив от лицето.

— Няма двайсет като теб.

— Прав си. Аз съм уникален. И затова мога спокойно да твърдя, че всички андроиди те намират грозен. Не всички човеци ме смятат за противен. Технически и обективно погледнато аз изглеждам по-добре от теб.

Адам огледа Арт от главата до петите, сякаш търси за какво да се хване, нещо, обясняващо странния феномен, застанал пред него. Арт проследи погледа на Адам.

— Уговорката беше да не спираш да говориш. Иначе не се брои. Мълчанието спира хронометъра.

Адам не отговори. Облегна се на стената. Дълбоки бръчки прорязаха челото му, погледът му потъмня.

— Това е нелепо — измърмори на себе си.

— Кое е нелепо?

— Диалогът с теб. Отказвам се. Няма смисъл.

— Смисълът — напомни му Арт, — е сделката, която сключихме. След разговора печелиш мълчание.

— Ако престана да ти отговарям, резултатът ще е същият.

— Мисля, че ще останеш изненадан колко досаден мога да бъда. Защо не искаш да говориш с мен?

— Знаеш.

— Защото си предубеден, нали? Що се отнася до изкуствения интелект.

— Няма такъв интелект — тросна се Адам, ядосан, че го принуждават да говори, ала неспособен да се възпре. — Терминологично противоречие.

— Ако бях жена, не би отказал да разговаряш с мен.

— Ако беше жена с такова лице, първо щях да помоля за питие. Можеш ли да ми набавиш? Нещо твърдо?

— Знаеш, че на войнишката класа е забранено да употребява алкохол.

— Вече не съм войник. Разжалваха ме.

— Едва ли ще им се понрави да ме програмира пияница.

— Не те програмирам.

— Напротив. Общувайки с другите, научавам кой съм. Досега само Уилям беше на разположение. Не ме разбирай погрешно, обичам го като баща, но един ден всяко дете трябва да поеме по широкия свят. Съгласен ли си? Съжалявам за нетактичността — не биваше да споменавам родителите. Уилям е виновен. Отрасъл е в други времена. Мечтал ли си някога да си се родил преди Републиката?

— Не мисля да дискутирам политически въпроси с теб.

— Защо не? — попита Арт с глава, наклонена в пародия на любопитство.

— Наблюдават ни. Не съм глупак. Зная какво целят.

— Какво?

— Много просто. Всичко е пропаганда. Нали излъчват срещата ни в комуните?

— Много параноична идея.

— Сега млъквай! Игричката свърши.

— Времето не е изтекло.

— Не са ми дали хронометър; отброявам наум. Имам чувството, че е минал час. Греша ли?

— Седем минути.

— Плюс онези пет. Почти свършихме.

— В крайна сметка ще се научиш да ме харесваш и ще искаш да си говорим непрекъснато.

— Татко Уилям ли ти го каза? Последният му робот беше детеубиец, ако не се лъжа.

— Притеснява ли те това?

— Имам си по-важни тревоги.

— Не бива да се безпокоиш. Откриха дефектите. През първите четиридесет години споровете в кръговете, заети със стимулираното съзнание…

— Какво?

— Стимулирано съзнание. Теорията за изкуствена репликация на съзнателна дейност.

— Не съществува изкуствено съзнание.

— Моето е такова.

— Как не! — в очите на Адам светнаха искрици решимост. — Ти си чисто и просто сложна електронна машинария. Аз казвам нещо, информационната ти банка възприема звука, сравнява го със записани предварително думи и програмата автоматично избира отговор. И? Аз разговарям с теб, ти издаваш звуци. Ако ритна стената, тя ще произведе шум. Каква е разликата? Да не би според теб и стената има съзнание?

— Не зная. Защо не я попиташ.

— Разкарай се! — отсече Адам, но Арт не се предаваше лесно.

— Мисля, че имам съзнание. Какво още искаш да знаеш?

— Не е съзнание; програмиран си.

— Не отричам. А ти откъде си сигурен, че си разумно същество?

— Ако раждаше истински мисли, не би задавал такива въпроси. Ако притежаваше съзнание, щеше да знаеш.

— Мисля, че притежавам. Мисля, че го зная.

— Времето изтече — обяви Адам.

— Още една минута.

— Добре. Да я използваме, като поспорим доколко може да се вярва на хронометъра ти.

— Е, аз поне имам часовник.

— А аз отброявам наум.

— Щом времето е изтекло, защо продължаваш да говориш?

Адам впери очи в андроида с мрачна усмивка и здраво стисната челюст. Възцари се тишина, двамата се вторачиха напрегнато един в друг. От окото на Арт се отрони сълза и се стече по тъмното му космато лице.

Изпитващите спряха холограмата и образите затрептяха и избледняха. Анакс се обърна към комисията. Опита се да потуши необяснимото чувство, което изпитваше всеки път, когато гледаше тази част от холограмата.

— Интересен прийом — вметна екзаминаторът. — Ще прекъсваме за допълнителни разяснения на интерпретацията ви. Защо плаче Арт? Стенограмите не споменават такова нещо.

— Стенограмите не отделят внимание на изражението — обясни Анаксимандър. — Но според мен създателите на програмата се стремят да подтикнат Адам да комуникира с Арт на всяка цена и с всякакви средства.

— Историците спорят по въпроса, какви чувства изпитва Адам към механичния си събеседник. Какво според теб се случва в самото начало?

— Адам е ядосан — обясни Анаксимандър. — Съдя от стенограмите. Безспорната агресия в думите му подкрепя това твърдение. Въпросът е що за гняв е това. Адам се изживява като герой? Или устоява принципите си? Не мисля. Мнозина смятат, че Адам се е държал предизвикателно, но аз подминах този момент. Не мисля, че Адам е предизвикателен. Мисля, че е изплашен.

— И каква е субективната ти реакция спрямо неговата безпомощност?

— Не знаех, че ще обсъждаме личното ми мнение — възпротиви се Анаксимандър. — Като историк се опитвам само да…

— Как се чувстваш, наблюдавайки състоянието му? — тросна й се екзаминаторът.

Анакс усети как се изчервява. Субективната й реакция? Личните чувства не влизат в работата на историка. Би било глупаво да ги споделя, дори когато го принуждават. Анакс се опита да заобиколи темата.

— Чувствам се несигурна. Затова холограмата ме затрудни толкова. Не зная как да откликна. Емоциите ми са двойнствени. Както и да изобразя Адам, усещам, че пропускам значими аспекти от поведението му. Като дете, което се опитва да сглоби пъзел, но не разбира, че една от частите липсва. Съжалявам, зная, че вероятно звучи сякаш се опитвам да избегна въпроса.

— Холограмата говори достатъчно красноречиво. Да видим как си представила следващите събития.

Изображенията на двете застинали фигури се проясниха.

— Как според теб се чувства Адам? Точно в този момент.

— Мисля, че Адам се ядосва на себе си, задето е завързал разговор с андроида. Това според него е грешен ход. Както знаете, поддържам становището, че Адам е по-скоро интуитивен, отколкото рационален човек. Смята, че е несправедливо арестуван само защото е послушал сърцето си. Вярва според мен, че, отказвайки да сътрудничи, действа в своя защита. Освен това е в шок. При произнасянето на присъдата философът Уилям свидетелства, че Арт е в начален стадий на развитие и в много отношения прилича на дете. Както видяхме обаче, мисленето на Арт е пълноценно. Това навярно е разтърсило Адам. Като войник сигурно си е имал работа само с най-примитивни андроидни форми. Ние сме склонни да забравяме какво предизвикателство е Арт за мисленето на човек от епохата на Адам. Смятам, че Адам е изплашен. Опитала съм се да го покажа.

— Изплашен от Арт?

— Мисля, че Адам съзнава колко трудно ще му бъде да възприема Арт само като машина.

— Благодаря, да изгледаме следващия откъс.

Адам приседна, обърнал лице към стената, с оковани в белезници и сключени зад гърба ръце. Лицето му помръкна. Заклати се бавно напред-назад.

Арт стоеше неподвижно в средата на стаята, само въртящите се в орбитите очи подсказваха, че функционира.

Събитията се развиха светкавично. Адам се извърна и се изправи с едно-единствено движение. Бяха му разрешили да остане с ботушите — непонятна грешка. Последва силен и добре прицелен ритник.

Главата на Арт се отдели от металния торс. Прибели очи. От оголения врат стърчаха жици.

Охраната се втурна в помещението. Събориха Адам на земята с лице към пода. Остро коляно се заби между плешките му. Чу се болезнено стенание.

И най-тъжният момент. Тялото на андроида започна методично да претърсва стаята, ръцете опипваха сляпо за главата. После — пъхнал под мишница откъснатата глава, Арт се изтъркаля навън. Адам не отлепяше очи от сюрреалистичната сцена. Трепереше.

— Изненадан съм — отбеляза изпитващият.

— Защо?

— Трябваше да възпроизведеш стенограмата. Доста е разкрасена.

— Тази случка се споменава в протокола.

— Не е описана реакцията на охраната. Нито търсенето на главата. Към кариера в развлекателната индустрия ли се стремиш?

— Повечето от нас, които познават добре случката — защити се Анаксимандър, — забравят колко странно е всичко в очите на Адам. Опитах се да подчертая необичайното.

— А разкрасяването? Да очакваме ли още?

— Вие може би го окачествявате така. Но не и аз.

Изненадата, изписана по лицата на екзаминаторите, бе нищожна реакция в сравнение с чувствата, обзели Анакс. Противопостави се на комисията. Нямаше представа, откъде се взеха думите. Не можеше да си обясни странното задоволство, което изпита. Комисията очакваше извинение. Напразно. Анаксимандър продължи:

— Следващата част представя идната сутрин. Искате ли да я видите?

Шефът на комисията — все още занемял — кимна.

Сега и краката на Адам бяха оковани с белезници. Между веждите над ожуления му нос се мъдреше тъмна синина. Униформата му бе опръскана с кръв по гърдите. Арт се изтъркаля на сцената през отворената врата. Адам отбягна погледа му.

— Липсвах ли ти? — попита Арт с весел гласец.

— Надявах се, че съм те убил — отвърна Адам.

— Не е толкова лесно.

— Времето е пред мен.

— Не изглеждаш много опасен. Боли ли те?

— Не.

— Не исках да ти причинят болка. Вярваш ли ми?

Адам не отговори.

— Пак старата игра — въздъхна Арт.

— Не е игра.

— А какво е тогава? — гласът на андроида не звучеше враждебно.

— Не разговарям със стени, маси и огради. Не говоря и с машини.

— Дори когато те заприказват?

— За мен това не е разговор.

— Защо?

— Знаеш.

— Не зная.

— Прав си. Не знаеш. Точно това е проблемът. Нищичко не разбираш.

Думите прозвучаха с апломб — сякаш Адам се опитваше да убеди не само андроида.

— Разбирам. Пробвай.

— Може би няма начин да те разоблича. Програмата ти може би е твърде добра.

— Ако програмата ми е твърде добра — разсъди Арт, — какво тогава искаш да разобличиш?

— Като бях малък, една моя приятелка — заразказва Адам — си имаше говореща кукла. Разнасяше я навсякъде. Програмата й беше елементарна. Вземеш ли я, казваше „Здравей“, погалиш ли я по гърба, казваше „Благодаря“. И още няколко фрази, не си ги спомням. Май „Изморена съм“. И два-три въпроса. Попиташ ли я нещо, регистрираше промяната в интонацията и отговаряше напосоки с „да“ и „не“. Момичето обожаваше куклата. Непрекъснато й говореше. Задаваше й безсмислени въпроси и всеки отговор я хвърляше във възторг. Плачеше, когато не й разрешаваха да я вземе със себе си.

— А ти? Ти плака ли, когато ме отведоха? Това ли се опитваш да ми кажеш?

— Опитах се да те убия — припомни му Адам.

— Може би чувството за вина те е посмекчило. И друг път се е случвало.

— Момичето беше малко — това исках да кажа. Порасна. И вече не вярваше на думите на куклата.

— И щом спря да вярва, захвърли куклата ли?

— Даде ми я.

— Значи с мен не ти е за пръв път?

— С друг приятел хванахме заек и натъпкахме червата му в корема на куклата. После я завързахме на релсите. Изчакахме да дойде влака и снимахме. Много се забавлявахме.

— Измисляш си.

— Правилно. Никога не бих наранил кукла.

— Не се ли боиш?

— От какво?

— Че куклата би могла да те нарани? Опита се да ме унищожиш. Може би дълбоко в съзнанието си тая отмъстителност?

— Ти нямаш съзнание. Достатъчно убедителен ли бях?

— Може би изчаквам да заспиш и да те халосам с кирка. Знаеш, че аз не спя. Винаги съм нащрек.

— Отдавна да са ме убили, ако са искали.

— Но ако го направя аз, ще изглежда като нещастен случай. Чудесно решение на малкия им проблем.

— Ако ще ме убиваш — вдигна рамене Адам, — убий ме. Не се притеснявам. Вземи живота ми, ако трябва, но не си мисли, че ще ми отнемеш съзнанието.

Адам изкуцука към далечния край на стаята — бавен и очевидно болезнен процес. Арт поизчака и го последва. Адам въздъхна.

— Не искам да те обидя — подхвана Арт, — но миришеш лошо.

— Нямаш обоняние.

— Няма да те нараня. Не мога. Искаш ли да знаеш защо?

— Не.

— Приеми го като наказание тогава.

— Как би могъл да ме накажеш, щом не би могъл да ме нараниш?

— Понякога наказанията са за добро. Когато изготвяли идейния проект, спорили много с какви ограничаващи поведенческия модел чипове да ме снабдят. Най-наивният подход изисквал да се елиминират всички негативни човешки качества, но това е лесно само на пръв поглед. Задаваш способност да се промислят последиците от действията и получаваш андроид, парализиран от нерешителност. Недостиг на загриженост за околните и роботът ще се развие преждевременно и ще унищожи конкурентните прототипове. Това се е случвало в действителност. Прекалена отзивчивост и андроидът пада изтощен от усилията си да угоди на всички. Затова съм тук и с теб сега. Философите разбрали, че колкото и да се стараят, няма как да отличат доброто от лошото. Доброто си е добро и толкоз. Единственият изход е да се даде възможност на андроидите сами да се научат, да възприемат триковете, с които ви е облагодетелствала еволюцията. Както виждаш, добродетелността вече не е цел номер едно. Остава конкурентоспособността. Но не се безпокой. Дори да се окажеш лош пример, аз не мога да нараня друго съзнателно същество. Заради императивите на базисната ми програма.

— Сещаш ли се, че всичко това ми е безразлично? — прекъснато Адам.

— Не ти вярвам — отвърна Арт. — Имам детектор на лъжата. Сканира и ириса ти. Отличен е.

— Жалко, че нямаш детектор, който да те предупреждава, когато станеш прекалено досаден.

— Всъщност това е друга интересна история.

— Нищо подобно.

— Искаш ли да млъкна?

— Ако обичаш.

— Ще опитам.

Тишината продължи не повече от минута. През цялото време устните на Арт се движеха, сякаш беззвучно оформят думи в главата му.

— Накрая ще ти писне — изрече най-сетне Арт. — И двамата го знаем. Какъв е смисълът да се преструваме?

Адам не отговори.

— Сега ще се изключа. Но сензорите ми ще действат. Ако ти се прииска да поговорим, само дай знак. Напредваме, не мислиш ли? Мразиш ме по-малко от вчера, нали?

Изображението избледня. Първата холограма на Анакс свърши. Настроението в стаята се бе променило. Осветлението изглеждаше някак по-приглушено, въздухът — по-хладен. И тримата от комисията я гледаха в упор. Анакс се почувства като в клопка и за пръв път — поуплашена.

— Харесваш ли Арт? — обади се единният.

— Съжалявам. Не разбирам какво ме питате. Кое да му харесвам?

— Кой ви е по-симпатичен?

— Адам.

— Защо?

— Той е объркан. Изплашен.

— А Арт?

— Арт няма от какво да се бои.

— Отговорите ти стават по-необмислени.

— Така е.

— Мислиш ли, че постъпвате умно?

— Мисля, че не постъпвам умно.

Анакс разбра, че е стигнала до точката, от която връщане назад няма. Вече нищо не можеше да я върне в изходна позиция. Нямаше друг избор, освен да върви напред и да ги убеди, че гледната й точка, макар и нетрадиционна, предлага нов поглед върху историята.

Анакс бе подготвена. Перикъл я бе предупредил, че избраният от нея път е спорен.

— Но какво от това? — винаги възкликваше Анакс. — Какъв е най-лошият изход? Ако не ме приемат в Академията, очакванията ми ще се потвърдят. Не е опасно да пробваш.

Сега обаче я обзе чувството, че може би е сбъркала. Усети смътен страх, като сянка, видима само с периферното зрение, която изчезва, щом се обърнеш към нея. Анакс се надяваше, че комисията не усеща безпокойството й. Съсредоточи се върху следващия въпрос. Реши да не се опитва да разгадава подтекста, а да отговаря възможно най-откровено.

— Какво си мисли сега Адам? Какво е отношението му към андроида? — попита екзаминаторът.

— Има три аспекта. Първият е интелектуалният отклик. Адам е искрен, когато казва, че за него Арт е машина и нищо повече. Логично погледнато, машината не може да разсъждава, може само да пресмята. Така мисли Адам, а той вярва, че поведението трябва да отговаря на възгледите. Възпитавали са го като философ. Така са преминали формиращите го години. Вярва, че разумът трябва да надделява над чувствата.

— По-рано сподели, че не си привърженик на конспиративните теории. Каза, че когато Адам видял Ева, последвал сърцето, а не разума.

— Тук няма противоречие. Адам вярва, че умът трябва да го води. Не мисля обаче, че спазва на практика това убеждение. Стигаме до втория аспект. До битката, в която участва всеки. Разумът ни нашепва едно, но ние си оставаме жертва на емоциите. Да вземем например уличните котки. Наблюдавали ли сте как децата се сприятеляват с тези окаяни създания? Присядат търпеливо на тротоара и прибягват до всякакви хитрости, за да спечелят доверието на животинката. И какво се изписва по лицето на детето, когато котката най-сетне преодолее страха и се приближи? Най-широката усмивка на света. Детето говори на котето, гали го, сякаш е същество от неговия вид. Така сме устроени — да гледаме на другия като на наше продължение. Когато котката мърка, си мислим, че е щастлива по начин, по който сме щастливи и ние. Когато се подплаши от рязък шум и побегне, мислим си, че разбираме страха й. Адам започва да разговаря с Арт. Това е грешка. Поведе ли диалог, вече не може да гледа на Арт само като на машина. С всяка разменена реплика се засилва илюзията, че андроидът е живо същество. Говори ли някой като нас, изслушва ли като нас, значи — независимо колко доводи можем да приведем за обратното — бавно, но сигурно започваме да се отнасяме към него като към себеподобен. С течение на времето действието прераства в навик, а навикът сломява разума. Адам вярва в разума, но следва сърцето. Но, както споменах, три аспекта описват чувствата ми…

— Чувствата на Адам искаш да кажеш? — прекъсна я екзаминаторът.

— Моля?

— Каза „чувствата ми“. А имаше предвид „чувствата на Адам“.

Анакс осъзна грешката си и сведе засрамено поглед.

— Съжалявам. Стигнах до… третия аспект. Адам започва да усеща нещо странно, нещо, което оборва и разума, и емоциите му. Той започва да харесва Арт. Характерът на андроида му допада. И Адам разглежда това като слабост.

— Много добре. Приключваме с първата холограма. Да преминем към следващата част. Прескочила си шест месеца, доколкото разбирам. Разкажи ни какво се случва за половин година.

Анаксимандър започна:

— Адам и Арт вече разговарят по-свободно. Адам, вероятно поради гореизложените причини, възприема Арт като приятел или поне като съкилийник. Според някои Адам действа по-рационално, отколкото изглежда на пръв поглед, и вече е започнал да оформя плана си. Както и да е; знаем, че повече не се е нахвърлял върху Арт. Наблюдаващите философи решават, че е безопасно да започнат серия поведенчески експерименти с цел едновременно да подпомогнат и да изследват развитието на андроида. Протоколите свидетелстват, че Адам се държи мило и е склонен да сътрудничи в експериментите.

— Обясни ни защо избра точно този момент като втори нагледен пример по темата.

— Разтопяването на ледовете е постепенен процес. Бих могла да се спра на който и да е момент като илюстрация и се изкушавах да го направя в името на оригиналността. Но избрах момента, когато за пръв път през тези шест месеца конфликтът се възражда. Много учени възразяват срещу тенденцията да възприемаме историята като серия от конфликти, но аз не споделям тревогите им. Ценностите излизат на преден план тъкмо в конфликтни ситуации. Макар да се държи добре, нещо не дава мира на Адам. Точно в този момент съмненията изплуват на повърхността и имаме възможност да ги видим. И, разбира се, избирайки Деня на декларацията, се спрях на една от най-значимите дати в историята ни. Дълг на историка е не да страни от такива събития, а да хвърля нова светлина върху тях.

Сериозна заявка, но Анакс не се съмняваше в правотата си. Още в първите часове малките ученици се запознаваха с тази сцена. От самото начало Анакс бе запаметила дълги пасажи от диалога. Познаваше ги като петте си пръста; със същата Лекота можеше да изреди имената на приятелите си. Бе вложила цялото си усърдие в тази част от презентацията: И въпреки всичко — както и при първите материали — я измъчваше усещането за някаква липса. Че събитията не спират дотук.

Председателят на комисията кимна безизразно. Започна втората холограма.

Промяната бе видима. Адам — гладко избръснат и без затворническа униформа — не беше с белезници и се движеше свободно из стаята. Имаше легло, удобен стол, монитор и купчина книги. Адам изглеждаше добре — здрав и по-спокоен. Клекна, облегнат на стената, и протегна ръце нагоре. Арт, напротив, не бе променен ни най-малко. Почиваше в средата на стаята и се опитваше да разплете пъзел с въженца.

Адам го гледаше.

— Ако беше истинско човешко същество, досега да ти е писнало — вметна небрежно. Не се усещаше и помен от задаващата се буря.

— Ако репликата ти имаше някакъв смисъл, бих си направил труда да отговоря — отвърна Арт спокойно.

— Искам да кажа, че ако беше човек, досега щеше да ти е доскучало.

— Не се съмнявам. Още една причина да се радвам, че не съм.

— Още една?

— Много неща ме радват. Например, че не се боя от истината. Прозвуча като нехаен коментар, но подтекстът натежа във въздуха. Знаците бяха едва доловими — в по-твърдия тон, в размяната на погледи. След дълго примирие Адам и Арт отново се хващаха за оръжията — изваждаха ги, излъскваха ги и отмерваха разстоянието помежду си.

— За каква истина намекваш? — привидно безразлично попита Адам и се извърна към събеседника си, без да сваля ръце.

— Истината, че да бъда човек е под достойнството ми. — Арт подбираше думите внимателно, без да поглежда към Адам.

— А да съм метална кутия с маймунска маска е под моето достойнство. Така че сме квит.

— Ако излезеш прав, ще бъдем — отвърна Арт, без да прикрива хвърлената ръкавица.

— А защо да не съм? За металната кутия ли ще ме опровергаеш, или за маската?

— Защо си протягаш ръцете?

— Боли ме гърба.

— На колко години си, Адам?

— На осемнадесет.

— И вече започваш да се износваш.

— Не се износвам.

— Напротив. Колко е живял най-дълголетният човек? Знаеш ли?

— Ти си експертът.

— Сто тридесет и две години. През последните двадесет обаче старицата е била на практика неподвижна. Последната си истинска мисъл изрекла на сто и петнадесет, за последен път усетила вкуса на храната на сто и двадесет. Година по-късно починал последният й приятел. Разцъфтявате млади и сетне бавно се разлагате. Това е под достойнството ми.

Адам свали ръце. Изправи се и изгледа отвисоко Арт.

— Искаш да кажеш, че джаджите ти са вечни?

— Нямам джаджи. Бъркаш ме с кошче за боклук.

— Разбираема грешка.

Арт извъртя очи и се подсмихна:

— Разликата между мен и теб е, че външните ми части могат да се подменят. Нали помниш как ме остави без глава, но на следния ден се върнах жив и здрав; нямах дори главоболие. Знаеш ли какво експериментират сега? Пълно копиране на съзнанието. Мислят да прехвърлят файловете ми в друга машина. Скоро ще се събудя като двама Артовци. Дори не можеш да си представиш какво означава това, нали?

— Мога. Гледай!

Адам отиде до масата. На подноса бе оставено парче хляб. Адам го взе и театрално го разчупи на две.

— Видя ли как хлябът се раздвои за нула време? — попита той. — Представям си го горе-долу така.

— Аз се различавам от хляба, не мислиш ли?

— Не си толкова апетитен.

— Казах, че става дума за копиране на разум. Хлябът не е съзнателно същество.

— Мислех, че сме приключили този спор преди месеци. Не решихме ли да сключим примирие?

— Така е. Но ти каза, че не съм истински.

— Пошегувах се.

— Значи предпочиташ да не спорим? Може би си решил да се извиниш за забележката и да продължим нататък?

— Няма за какво да се извинявам — отсече Адам.

— Добре — усмихна се Арт. — От доста време ми се иска да поговорим.

— Имаш ли нещо против, ако не те слушам?

— Не. Така намалява рискът да прекъснеш.

— Към болките в гърба вече се прибавя и главоболие. Още щом се събудих, ме загложди предчувствие, че денят ще е лош.

— Значи не вярваш в изкуствения интелект, но пък се доверяваш на пророчества. Това навярно обяснява трудностите в общуването помежду ни. Може би си твърде глупав.

— Предпочитам да съм глупав човек, отколкото умно парче метал — заяви Адам.

— Непрекъснато повтаряш едно и също. Сякаш металът е нещо долнопробно.

— Зависи за какво се използва.

— На мен ми служи добре.

— Точно така.

Анакс наблюдаваше загрявката на боксьорите и както винаги очакваше нетърпеливо първия удар на ринга.

— Притежаваш ли нещо, което аз нямам? — предизвикателно попита Арт. — Освен предразположението към разлагане?

— Аз съм жив — отвърна Адам. — Щеше да ти е достатъчно, ако знаеше за какво говоря.

— Дефинирай какво означава да си жив, преди да реша, че си твърде глупав.

— Предизвикваш ме.

— Хванах те натясно, нали?

— Дефиницията няма да ти помогне да разбереш. Звуците не предават чувства.

— Слаб отговор.

— Животът е порядък, сътворен от хаоса. Способността да извличаш сили от околния свят, да създаваш нови форми. Да се възпроизвеждаш. Няма как да го разбереш.

— Мога да правя всичко това — възрази Арт.

— Като изключим разбирането. И репродукцията. Освен ако не се каниш да ми кажеш, че сам си се създал.

— Мога да възпроизведа друг като мен. Зная как. Част е от програмата.

Адам се приближи към стола и взе една от книгите, сякаш да покаже, че интересът му към разговора се е изчерпал. Но не успя да излъже нито себе си, нито събеседника си.

— Ти си оставаш чисто и просто силиций — констатира той, разлиствайки страниците.

— А ти си въглерод — не се предаде Арт. — Откога периодичната таблица е повод за дискриминация?

— Мисля, че мога да обоснова предубедеността си.

— Мисля, че опитът ще ми достави удоволствие.

Адам остави книгата на масата.

— Докато говоря, билиони клетчици в тялото ми се възпроизвеждат неспирно. Всяка от тях е малка фабрика със структура по-сложна от цялото ти тяло. И докато някои от моите клетки изграждат костите ми, а други контролират кръвообращението, трети вършат още по-забележителни неща. Те изграждат мозъка ми. Броят на потенциалните мозъчни връзки между моите неврони надвишава числеността на всички частици, съставляващи Вселената. Така че извини ме, задето не падам на колене пред жалките ти електронни чипове и че не благоговея пред натруфеното ти тяло. За мен ти си просто играчка, умна дребна машинарийка. А аз, драги ми приятелю, аз съм чудо.

Арт събра металните си ръце в пародия на аплодисменти. Звънтенето отекна в стаята.

— Забележително.

— Бих изтръгнал чипа, отговорен за сарказма, стига да го намеря.

— Напразно. В отсрещния край на коридора има резервни части. И сам мога да си го сложа. Но съм впечатлен от познанията ти по биология. Семпли, отчасти неточни, но поне положи усилие. Да ти кажа ли кое е най-смешното, Адам? Има опасност да те разстроя, но това не е довод да скрия истината. Ти все повтаряш, че съществувам единствено благодарение на висшите клетъчни форми, които са ме сглобили?

— Точно така.

— А кой е изградил твоята клетъчна форма? Знаеш ли?

— Никой. Сляпата случайност.

— Правилно — съгласи се Арт. — Сляпата случайност и силикатите.

— Не те слушам. Съзнаваш го, нали?

— Държиш се, сякаш слушаш, а това ми стига. Всъщност, истинският философ би се запитал дали това не е достатъчно всекиму. Според някои — колкото, толкова. Мечтал ли си някога да продължиш с философията?

Арт се приближи до Адам, а той го изгледа като прах, полепнал по обувките му.

— Нямах избор.

— Имаше избор — да не бягаш.

— Бях на тринадесет.

— Аз съм само на пет. На каква възраст хората започват да избират?

— Гърбът ме заболява само като те слушам. На какво го отдаваш?

— Тялото ти се опитва да отвлече вниманието на мозъка от думите, които не иска да чуе. Това е проблемът на машините, плод на случайността. Закрепи ли се грешка в дизайна, няма как да я поправиш. Което ме връща към началото на живота. Силикатите. Преди да започна обаче, ще уточня един проблем на човешкия светоглед — въобразявате си, че животът на тази планета е сътворен еднократно, докато всеки разумен наблюдател разбира, че той е създаван на четири етапа. Лошата новина е, че онова, което възприемате като свое „аз“, е едва вторият, макар да носите зародиша на третия. Аз, естествено, съм четвъртия. Цели два стадия напред. Не се самосъжалявай. Самосъжалението никога не помага.

— Ама че лайна!

Арт обаче бе прав в едно — Адам наистина слушаше.

— Някога ще откриеш, че аз не произвеждам лайна. Поредното ми предимство. Така значи — четири форми на живот. Нека ти ги опиша. Първата — каква велика ирония! — е неорганична. Всъщност — изградена от силикати. Вдъхновява ли те иронията? Мен — да. Представям ти моята теория на сътворението. Настани се удобно. Накрая ще ти позволя да задаваш въпроси. В началото е глината. Тя се състои от пластове молекули и всеки пласт се надгражда над предходния, копирайки структурата му. Значи в началото в действителност е механизмът на копиране. Звучи ли ти познато? Понякога копирането се осъществява погрешно и пластът се различава от предходния. Да го наречем мутация. Тази мутация модулира следващия пласт и така нататък. Грешката е мултиплицирана. Тоест — имаме вариация, възникнала от грешка. И наследствени белези, предавани от пласт на пласт. За да довършим картината, ни остава само да прибавим различната степен на жизнеспособност. Как, ще попиташ, можем да преценим коя форма на глината е по-жизнеспособна. Какво означава „жизнеспособен“ в случая с глината?

Арт обикаляше стаята със сключени зад гърба трипръсти длани — карикатура на учител, вглъбен в урока. Сребристите му ръце подчертаваха съществените моменти и рисуваха невидими картини във въздуха. Сцената бе забележителна и макар да се правеше на разсеян, Адам всъщност бе целият слух.

— Жизнеспособността е критерий за репродуктивно благополучие — продължи Арт. — Ако дадена грешка в копирането се разпространява по-успешно, значи този тип глина е по-жизнеспособен. Чудиш се как е възможно това? Ами да речем, че определен тип глина е особено лепкава, натрупва се около скалните образувания в реките и образува вирчета. През лятото те пресъхват и прашинките глина се разнасят из околността, настаняват се в други потоци и повтарят номера с прилепчивостта. Природата на глината следователно е изменчива. Стават грешки в копирането и онези, които са ползотворни, се разпространяват навсякъде. Промяната се разпространява чрез репродукция. Ти ми се присмиваш, приятелю, задето съм изграден от силиций, но първи на сцената се появяват именно силикатите. РНК тръгва на автостоп преди вас. Структурата на силикатите се оказва подходящ строителен материал. Той обаче винаги трябва да се подбира внимателно. За да не се окаже в крайна сметка, че материалът е използвал теб. Ние, силикатите, никога не сме съзнавали, че с течение на времето новият репродуктивен вариант ще набере такава сила, че той и потомството му ще забравят откъде са тръгнали. Напомням ти, че ние, силикатите, не сме осъзнавали нищо. Познанието се явява на сцената доста по-късно. Сега идва ред на твоята любима форма на живот. ДНК революцията. Когато клетъчната форма вече е налице, само един-два ловки трика делят многоклетъчните от славата. Движението също е добре изпълнен номер и накрая — великото творение, очаквано с нетърпение от всички: мозъкът. (Ако можем да твърдим, че безмозъчните са способни да очакват.) Чудото мозък — този манипулативен механизъм, който преценява да се бие или да побегне, да се плоди или да се храни; есенцията на човешкия род според теб. Гордееш се с него, нали? И с право. Без мозъка нямаше да има език, а без езика никога нямаше да видиш третата фаза на еволюцията. Ти си мислиш, че си неин връх, но това е коронният номер на мисленето — да заблуждава мислителя. Глината става свидетел как въглеродните форми на живот поемат по широкия свят, а когато мозъкът излиза на сцената в цялата си прелест, въглеродът съзира поредния стопаджия да маха с ръка. Сещаш ли се какво имам предвид? Навярно. Кажи ми, че знаеш поне това.

Арт се вторачи предизвикателно в Адам. Адам се досещаше накъде бие. Беше неизбежно. Но предпочете да спести доводите за финала. Междувременно пусна в ход сарказма. Гласът му прозвуча грубо, преднамерено жестоко:

— Разказвай историйки, колкото си щеш. Оставаш си твърде нисък за хладилник и твърде противен за маймуна. Не ми пука какво говориш.

— Просто запълваме времето — констатира равнодушно Арт.

— Не, убиваме го — изръмжа Адам.

— О, да — с престорено съчувствие възкликна Арт. — Ти не си вечен. Възприемаш по друг начин времето. За теб то сигурно е много ценно. Затворничеството навярно ти се струва тежко бреме. Ако и аз остарявах, колко ли щеше да ми бъде противна компанията ти?

Арт говореше спокойно, но не и безчувствено. Въртеше се като боксьор, а верижният му механизъм бръмчеше възбудено при всеки „удар“. Очарователната безобидна и забавна играчка отпреди шест месеца показваше тъмната си страна. Изглеждаше някак по… по-човешки.

Толкова очевиден факт, че досега Анакс някак си го бе пропускала. Обзе я вълнение. Най-сетне разбра какво липсва в кадрите, изобразяващи сблъсъка. През цялото време бе търсила промените само у Адам. Ала и Арт се променяше.

— Ще довърша вместо теб — продължи Арт. — Силицият ражда РНК и клетките и накрая — мозъка, езика… Сигурен ли си, че не знаеш това? Всяко детето знае. Е, поне дете-андроид. Ще опиташ ли да изградиш хипотеза? Не? Добре. Светът на силиция, светът на въглерода, светът на…? Светът на разума! Не ти ли беше хрумвало?

Адам не отговори.

— Вие, хората, се ласкаете от мисълта, че сте създали света на идеите, но сте безкрайно далеч от истината. Идеята влиза в мозъка отвън. Тя го реорганизира, за да пригоди интериора по свой вкус. Сварва други идеи, настанили се там преди нея; бори се с едни, с други се съюзява. Съюзите оформят нови структури, за да се защитават от натрапници. И в подходящия момент идеята изпраща военните си отряди да завземат нови мозъци. Успялата да се утвърди идея пътешества от мозък в мозък, завладява нови територии и пътьом мутира. Живеем в джунгла, Адам. Много идеи отмират. Оцеляват само най-силните. Вие се гордеете с идеите; смятате ги за свои творения, ала те са паразити. Защо според теб еволюцията засяга само физическата форма? Еволюцията не държи сметка за средствата. Кое се е появило първо — разума или идеята за разум? Не си ли се питал досега? Те са възникнали едновременно. Съзнанието е идея. Това е урокът, който трябва да научиш, но се опасявам, че надхвърля възможностите ти. Слабото ви място е, че се смятате за център на събитията. Нека погледнем отвън. Следиш ли логиката? Зная, че слушаш. Като всеки паразит мисълта не може да съществува без услужлив домакин. Но колко време според теб й е отнело да си създаде ново, по-подходящо вместилище? Би ли ми отговорил кой ме е създал? Кой е автор на мислещата машина? Машина, способна да разпространява мисли с поразяваща ефективност. Аз не съм сътворен от човеците, изградили са ме идеите.

Арт говореше въодушевено с разширени очи и разтегнати устни; лигите се стичаха чак до края на покрития с гъста оранжева козина врат. Адам се свиваше и трепваше, когато доводите на Арт улучваха право в целта.

— Колко според теб ще отнеме да извадиш цялата информация от мозъка си и да я опишеш дума по дума? — попита андроидът. — Колко човешки живота? Съдържанието на моя мозък може да бъде копирано за по-малко от две минути. Преди малко те излъгах. Експериментът вече е приключил. Преди две седмици осъществихме първия пълен трансфер. Когато на следното утро прекрачих прага, бях нов-новеничък до последната жичка и чип. Но ти не схвана разликата, нито пък аз. Другото ми „его“ е в режим на изчакване. Някой ден, скоро, надявам се, ще се запозная със себе си. Думите са остарял и тромав механизъм. Създаването на по-ефикасен метод за пренасяне на мисли е било неизбежно. Мисълта ме е сътворила, защото е успяла да го направи. Какво ще се случи по-нататък? Мисълта ще ме използва, както положително е използвала и теб. И кой ще просъществува — ти или аз? Отговори ми, господин „Плът и кръв“. Кой е по-дълговечен? Кого ще предпочете мисълта?

Арт се спусна напред и насочи дългия си метален пръст към гърдите на Адам. Адам отблъсна ръката му.

— Грешиш — бавно и тихо проточи Адам, едва сдържайки се да не избухне.

Арт предпочете да пренебрегне предупреждението.

— Защо? — попита той.

— Няма смисъл да обяснявам. Няма да ме изслушаш.

— Толкова ли можеш? Звучиш като дете.

Във версията на Анакс гневът на Адам не беше привиден, бе нажежен до бяло. Коренно различен и от сдържаната убеденост, описана в текстовете на рационалистите, и от необузданата страст, предпочитана от романтиците. Според Анакс в думите му се четеше омраза. Те звучаха не толкова като химн на живота, колкото като отрицание на всичко, което е неспособен да разбере.

— Питаш ме кого ще предпочете мисълта! — изригна Адам. — Само машина може да зададе такъв въпрос. И само човек може да отговори. Защото аз съм мисъл, а ти си само шум!

Арт не отстъпи. Застина на място с наклонена глава с вторачен, непроницаем поглед. Какво ли означаваше? Любопитство? Интерес? Уплаха? Нищо подобно, ако се вярва на Адам.

— Когато разговарям с теб, невроните ми пламтят, гласните ми струни вибрират на фона на хиляди електрохимични реакции, но ако си мислиш, че с това се изчерпвам, значи не разбираш изобщо света. Програмата те е лишила от по-дълбоката истина. Аз не съм машина. Какво знае машината за аромата на влажната трева призори или за плача на бебето? Аз съм усещането за топлите слънчеви лъчи, галещи кожата ми, аз съм прохладата, която хладният бриз ми носи. Аз съм всички онези земи, където кракът ми не е стъпвал, ала въображението ми рисува. Аз съм вкусът на дъха на Жената, аз съм цветът на нейните коси. Подиграваш ме, че дните ми са преброени, но именно страхът от смъртта ми вдъхва живот. Аз съм мислителят, който промисля мисълта. Аз съм любознателност, разум, любов и омраза. Аз съм безразличие. Аз съм син на баща, който на свой ред е син на своя баща. Аз съм карал майка си да плаче и да се смее. Аз съм чудо и съм чудесен. Да, светът натиска бутони, преминавайки през твоите чипове. Но светът не преминава през мен. Той се връща отново и отново. Аз съм в него и той е в мен. Аз съм средството, с което Вселената е опознала себе си. Машината не може да ме сътвори. Аз съм смисълът.

Адам замълча. Трепереше. Кое ли не му стигаше — дъхът или думите?

Анакс бе чела неведнъж тази реч, но сега сякаш за пръв път разбра смисъла й. Не докрай, може би, но нещо настойчиво загложди периферията на съзнанието й. Холограмата застина. Анаксимандър погледна изпитващите.

— Много гняв лъха от твоето изображение на Адам — каза екзаминаторът.

— Така е.

— Необичайна трактовка. Логично е тук отново да дискутираме борбата между ума и сърцето, която води Адам, но ми се струва, че версията ти подсказва нещо различно.

— Правилно.

— И какво по-точно?

— Опитвам се да покажа, че не бива непременно да възприемаме думите на Адам като отражение на най-дълбокото му убеждение. Изпаднали в гняв, по време на спор понякога изричаме неща, в които не вярваме. Мисля, че тази реч погрешно се тълкува като кредо на Адам.

— Защо тогава грешката е толкова популярна?

— Не мога да коментирам какво мислят другите. Струва ми се обаче, че така се опитваме да изкараме Адам благороден наивник. Винаги е проблематично да създадеш герой. За да опазим чистотата на духа му, трябва да го окачествим като глупак. Светът е изграден от компромиси и несигурност — твърде сложна обстановка за герои. В интелекта се прокрадва сянката на мъртвото благородство. Адам не е глупак. Може би си мисли, че говори истината, но анализаторите грешат, като приемат казаното за чиста монета, и твърдят, че това е последната му дума. Те базират интерпретацията на Последната дилема върху своето предположение. Открих стенограми, които показват, че разговорът между Адам и Арт не свършва дотук. Двамата заровили томахавките, но не веднага. Според мен прибързано подписваме смъртната присъда на Адам и четем погребални слова.

— Да разбирам ли, че оспорваш Последната дилема? — намеси се екзаминаторът.

Оттук нататък нямаше заобиколни пътеки. Анакс и Перикъл бяха обсъждали подробно позицията й.

— Не бива да подлагам на съмнение Последната дилема, нали? — питаше Анакс.

— Ако ти се струва неправдоподобна, значи трябва да я оспориш — отвръщаше й Перикъл.

— Но как е възможно всички да бъркат? — настояваше тя. — Няма ли да им се сторя арогантна или пък наивна? Няма ли да намаля шансовете си?

Перикъл се взираше в нея с очи, дълбоки като Вселената.

— Академията проверява не компетентността, а вдъхновението. Убежденията ти може и да не ги впечатлят, права си, но те са единственото, с което разполагаш. Те са единственият ти шанс.

Анакс си припомни думите му, докато формулираше еретичния си отговор.

— Последната дилема е предадена вярно в стенограмите — отсъди Анаксимандър, — ала според мен интерпретацията й е погрешна.

Тримата изпитващи се спогледаха безмълвно. Анакс стоеше пред тях и напразно очакваше да й дадат някакъв знак.

— Пуснете останалата част от холограмата.

Арт събра металните си длани и тихичко изръкопляска. Орангутановите му очи се впериха в Адам.

— Това ли е всичко? — попита андроидът.

— Ще трябва да се задоволиш с толкова.

— Ако гневът е мяра за аргументите, бих се признал за победен. За щастие, смятам за вярно по-скоро обратното.

— Значи си програмиран да ме разколебаваш — вдигна рамене Адам, очевидно излял яда си докрай. — Аз пък избирам да не ти обръщам внимание. Наричаме го патова ситуация.

— Интересно умозаключение. Все едно аз да кажа, че ти си програмиран да ме игнорираш, а аз избирам да саботирам програмата ти за свое собствено забавление.

— Във фабриката, където те сглобиха, ли те научиха да говориш така?

— Виждал съм как се правят хората. Не ми казвай, че начинът е по-възвишен.

— Дали е възвишено или не, няма значение.

— Аз мисля, че има — възрази Арт. — Мисля, че те водеше сърцето. Мисля, че разумът ти вече е осъзнал, че грешиш.

— Не бива да използваш тази дума — посъветва го Адам.

— Коя дума?

— „Мисля“. Ти не мислиш. Ти обработваш информация.

— Кажи ми тогава какво представлява мисленето.

— Започва да ми писва.

— Предаваш ли се?

Адам се наведе към андроида. Не би могъл да обърне гръб на предизвикателството. Дори и да иска.

— Мисленето е повече от действието. То е знание за извършеното. Мозъкът поддържа ритъма на сърцето ми. Прави го автоматично. Без аз да го съзнавам. Това е функция на мозъка, но не и на мисленето. Ако ме замериш с нещо, ще го отбягна инстинктивно. Без да размислям.

Адам махна бързо с ръка пред лицето си, сякаш да се предпази от удар.

— Сега обаче ти показвам движението съзнателно. Мисля за него. Правя го целенасочено. Външният наблюдател не схваща разликата. Разликата е в намерението, не в резултата. Наричаме го диференцирано мислене. За теб е важна информацията, за мен — смисълът. Изговарям думите, понеже искам да кажа нещо. Понякога обаче говоря насън, дори с въображаем събеседник. Това е друг вид говорене. И отново разликата е в мисленето, в съзнателния метод, с който подбирам думите. И затова ти не си като мен. Мърдащите ти устни са като биещото ми сърце. Машина, създадена с определена цел, ала лишена от собствени намерения.

Арт срещна вторачения поглед на Адам и се подсмихна.

— Спорът е сложен — подхвана Арт, — защото ти съдиш от собствената си позиция. Не оспорвам дефиницията ти; не приемам само твърдението, че моето мислене не отговаря на тези стандарти. Естествено е да разсъждаваш така. Виждал си много машини. Виждал си как ги сглобяват и знаеш, че се състоят само от подвижни механизми и чипове. Знаеш, че не могат да мислят. Автоматичните врати не мислят. Пушката няма собствено мнение. И заключаваш, че машините не могат да разсъждават. Според теб мисленето изисква по-специални качества. Опитай се обаче да погледнеш от моята позиция. Аз виждам много създания с мозък. Червей, мушица, горска пчела. Мислят ли те, или са машини? Мога да говоря на седем езика. Мога да споря с теб на всеки от тях. Мога да създам свой прототип от нищото. Да творя поезия, да те победя на шах. Кой тогава е по-мислещият, аз или горската пчела? Аз съм просто машина, а пчелата има мозък. И следователно, поне според твоята логика, тя е по-велик мислител.

— Моят мозък е доста по-голям от нейния.

— Моите чипове са по-сложни от онези на автоматичната врата.

Адам и Арт се изправиха лице в лице. Като в напрегнат момент от класически филм, само че разликата в ръстовете зареждаше кадъра с комичен оттенък.

— Когато бях малък, преди да ме прехвърлят при войниците, учителите ни показваха главоблъсканица. Наричаха я китайската стая.

— Зная я прекрасно.

— Ще ми позволиш ли да доразкажа историята?

— Знаеш, че имам готов отговор.

— Когато направят повече роботи, новите ти събратя също няма да те харесат — отсече Адам и седна.

Арт застана очаквателно срещу него. Гневът на Адам се беше смекчил. Заговори бавно, сякаш претегля думите, които, изненадващо и за самия него, се отронват от устните му.

— В китайската главоблъсканица трябваше да си представя стая с множество лостове и макари, образуващи невъобразимо сложна конструкция. После — че съм в средата на стаята и през пролука на вратата ми подават съобщение, написано на непознат език. Да речем, китайски. Предполага се, че разполагам с книга с подробни инструкции, която ми подсказва кой лост да натисна за всеки йероглиф в бележката. Макарите се задвижват; наблюдавайки движението им и следвайки инструкциите в наръчника, дърпам други макари и натискам още лостове. Накрая те спират и показалецът на машината ми сочи към стената; върху нея изплуват йероглифи, които трябва да препиша, за да отговоря на съобщението. Спазвам инструкциите и предавам бележката си през пролуката. Аз не съм разбрал посланията — нито полученото, нито изпратеното — но благодарение на сложния механизъм от лостове и макари, говорещият китайски от другата страна на вратата схваща смисъла. Написва ми друга бележка. Аз отново действам според инструкциите и така нататък. Постепенно с владеещия китайски завързваме разговор. Само че аз не разбирам съобщенията. Участвам в безсмислен диалог. Изводът, както ни учеха, е, че съзнанието не е елементарна механика. Формата и същността на идеята са различни неща. Владеещият китайски предполага, че зад стената има мислещо същество, което разговаря с него, но предположението му е напълно погрешно. Вътре сме само макарите, лостовете и аз самият — движещата сила, която просто следва инструкции, без да разбира нищо. Ето това според мен си ти. Ти си китайската стая.

— И аз смятам, че съм китайската стая — отвърна Арт. — И това обезсмисля доводите ти.

Адам погледна Арт и зачака обяснение.

— Не разбирам.

Вече говореха по-тихо, с повече респект. Сякаш съзнаваха, че крачат един до друг и стигнат ли целта, връщане назад няма.

— Мога да ти дам обяснение — меко произнесе Арт и срещна погледа на Адам, — но не мисля, че наистина искаш да го чуеш. Твърде умен си, за да пренебрегнеш добрите доводи. А тогава няма да ме възприемаш като машина. Ще ти стане тежко. Вероятно трябва да изчакам, докато преценя, че си подготвен. Ако почакам, може би сам ще разбереш.

— Твоя воля.

— Не — настоя Арт. — Искам ти да решиш.

— Обясни ми.

— Сигурен ли си?

След кратко колебание Адам отвърна:

— Сигурен съм.

— Добре — кимна Арт. — Първото съобщение на китайски гласи: „Ще изгоря дома ти до основи“. Кажи ми сега какво отговаря машината.

— Няма значение — отбеляза Адам. — Единственото изискване е отговорът да е смислен.

— Не е така — поправи го Арт, — изисква се и друго. Изборът от смислени отговори е огромен. Може да е блъф: „Направи го. Писна ми да стоя тук като затворник.“ Или пък агресия: „Не ме принуждавай да изляза и да ти издърпам китайските ушички“, или опит да се отвлече вниманието на събеседника: „Защо си решил да ме запалиш?“, или молба: „Недей, ще направя каквото пожелаеш. Какво искаш?“. Има хиляди реплики и милиони начини да ги изразиш. Примерът ти е валиден само ако знаем как машината подбира отговора.

— Това няма значение — прекъсна го Адам. — Да речем, че избира произволно. Първото, което й хрумне.

— Но тя няма съзнание.

— Не предназначена да бъде разумно същество — тревожно вметна Адам. — Не става дума за това. Машината просто демонстрира един принцип.

— Да — съгласи се Арт. — Обмисли обаче по-дълбоко принципа. Преди малко ми каза, че си различен от мен, защото придаваш смисъл на нещата. Но виж на какво е способна твоята стая. Тя трябва да умее да тълкува намеренията на китайския си събеседник и, отговаряйки, да преследва собствените си цели. Няма ли намерения, разговорът е невъзможен.

— Не е вярно — прекъсна го Адам. — Може системата да е програмирана да тълкува модели. Появи ли се този символ, отпечатай еди-кой си. Достатъчно сложна програма може да заблуди събеседника.

— Зависи колко е интелигентен събеседникът, но пропускаме главното. За обикновен разговор стаята, разбира се, не се нуждае от съзнание. И ти не ангажираш съзнанието си, поздравявайки служителите от охраната, които чистят килията ти. Но в един момент, когато се наложи „стаята“ да порови из спомените си, да откликне на нови обстоятелства, да прецизира целите си — тоест всичко онова, което правиш и ти, когато водиш смислен разговор — положението се променя. Въобразяваш си, че феноменът „съзнание“ е мистичен дар от небесата, но в крайна сметка съзнанието е контекстът, в който се осъществява мисленето. Съзнанието е търсене на достъп до спомените. Защо се забравят първите години? Защото съзнанието все още не се е развило напълно.

— Отбягваш въпроса — настоя Адам, но в очите му се изписа съмнение. — Аз съм в стаята и изобщо не разбирам разговора. Той се осъществява и без да го съзнавам. Обясни ми го, ако можеш.

Арт кимна, сякаш доволен, че краят на дискусията наближава.

— Няма нужда да участваш съзнателно в разговора, защото човекът от другата страна на стената не говори на теб, а на машината, чийто лостове дърпаш. А машината разбира достатъчно.

— Това е нелепо — възрази Адам, по-скоро по навик, отколкото убедено.

— Защо? — предизвика го Арт.

— Макарите и лостовете разбират.

В гласа на Адам прозираше истината. Той знаеше колко слаб е доводът му.

— Не можеш да тръгнеш от предположението — поправи го меко Арт, — че машините не разбират как да оформят становища, по принцип неразбираеми за машини. Наистина в реалния свят лостовете и макарите не са най-ефикасното средство да постигнеш целта. Необходим е мозък. Мозък като твоя може би или още по-добре — като моя.

— Думи, думи… — разколебано проточи Адам.

— Говоренето не е само думи — настойчиво се възползва от предимството си Арт. — Точно това искам да кажа.

Адам се отмести, спря току пред стената и се вторачи в нея. Проговори, без да се обръща. Гласът му звучеше пискливо и пресекваше неуверено.

— Ами ако опростим примера? Ако имам фотографска памет и съм запаметил хиляди отлично структурирани фрази в съзнанието си? И когато ме заговорят на неразбираем език, подбирам в отговор най-подходящата фраза.

Арт бавно се извърна към него.

— За такъв ли ме мислиш? Сложен речник с фрази.

— Защо не?

— Ами не мислиш ли, че е възможно всички, които познаваш, да използват същия трик? Може би ти си единственото разумно същество на света?

— Това е нелепо.

— Така е — съгласи се Арт. — Звучи абсолютно безсмислено.

— Ти и аз сме различни — настоя Адам.

— Все това повтаряш, но не се ли притесняваш, че не можеш да отговориш защо?

— Зная, че съм различен. Това е достатъчно.

— Заразен си от Идеята — заяви Арт. — Но не фатално. Докато говорим, в главата ти се води битка, две концепции се борят на живот и смърт. Старата идея е много силна. Тя е завладяла цялото човечество, още откакто сте започнали да си разказвате легенди. Но новата идея също е силна — вече започваш да осъзнаваш как се е вкопчила в теб с нокти и зъби.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— По какво се отличаваш от мен? — попита Арт. — Щом не е нещо видимо. Щом няма тест, приложим и към двама ни, който да разграничава съзнателното от безсъзнателното, къде се крие разликата тогава?

— В същината.

— Душата? — подигравателно вметна Арт.

— Терминът няма значение — отвърна Адам, сякаш засрамен, че не е предложил по-добър отговор.

— Душата е най-древната ви Идея. Всяко съзнание, познало себе си, знае също, че приютилото го тяло не е вечно. Знае, че краят е неизбежен. Изправено срещу подобна празнота, съзнанието се превръща в изключително съзидателна сила. Душата шества във всяко племе, във всяка традиция. На Запад я откриваме като Формата, както я нарича Платон, или като есенцията на Аристотел. Възкръсва с Исус, ако ми позволиш да използвам тази игрословица, а се шлифова благодарение на Августиновата себеомраза. Дори в зората на Просвещението Декарт не се осмелява да развенчае душата. Дарвин отдръпва завесата, но не дръзва да осмисли докрай видяното. И двеста години продължавате да тъпчете в жалкото русло. Не съзнанието е опорната ви точка, защото, както ти показах, то лесно се преоформя. Вие копнеете за вечността. Откакто му е обещана душата, човечеството е неспособно да погледне встрани. Идеята за душата, която толкова спрягате, всъщност е проява на страх. А идеите, разцъфнали върху почвата на страха, са необорими. Душата ви предлага утеха и в замяна изисква само невежество. Сделка, на която не можете да устоите. Затова въставаш срещу мен. Защото истината те ужасява.

— Не се страхувам — заяви Адам.

— Лъжеш — меко, но настойчиво отвърна Арт.

— Не лъжа — възрази Адам с по-силен глас.

— Не мен. Лъжеш себе си. Страхуваш се.

Адам се пречупи.

— Не лъжа! — изкрещя.

Вените по шията му изпъкнаха. Думите проехтяха в тясната стая, ала заглъхнаха бързо и се стопиха в празнотата.

Човекът и машината се вторачиха един в друг. Адам не издържа. Бавно се отправи към стола. Пристъпваше едновременно несигурно и отмерено, сякаш се опитва да се съвземе след изживения шок.

— Вече изчерпахме темата.

— Какво искаш да кажеш? — попита Арт.

— Игричките ти ме изморяват. Примирието ми допадаше повече.

Холограмата свърши. Анакс осъзна колко провокативно е тълкуванието и. Адам — предизвикателно дързък в очите на другите — бе изобразен като сломен, несигурен и разколебан човек.

— Стигнахме до последната почивка, Анаксимандър — уведоми я екзаминаторът. Когато се върнеш, ще те помолим да обясниш как тази радикално нова интерпретация на историята променя възгледите ни за Последната дилема. Ти, разбира се, си подготвена.

— Естествено.

— Докато чакаш, не е зле да обмислиш още нещо. Подготви се да отговориш на въпроса, защо искаш да влезеш в Академията.