Виторио Скиралди
Целувам ви ръка (9)

Девета глава

Властта на дон Анджелино винаги бе поставяла принципите му за справедливост пред всякакви интереси. Затова и бе Големия баща. От години наред благодарение на авторитета си успяваше да разреши дори и старите родови вражди. Отдавна вече не се случваха убийства заради собственост върху пасбища, нямаше отмъщения, когато някой предизвикателно прескочеше нечия межда, а дребните търгове за мелиорации или отводнителни инсталации из района вече не бяха повод за войни. Това го знаеха дори карабинерите и макар че за тях дон Анджелино бе олицетворение на една система, останала извън закона, но дълбоко вкоренена, за да бъде покътната, те все пак го считаха за „човек на закона“ дотолкова, доколкото гарантираше поне онези закони, които се основаваха на обичайното право.

Всъщност именно дон Анджелино възпря бунта в Портануова, като успя да убеди властите в Рим да построят язовир и водопровод за селото. Преди да се намеси той, хората с години бяха живели с режим на водата, понасяйки мъчителните и унизителни опашки пред общинските цистерни. Два пъти на ден, сутрин и вечер, жените от Портануова сновяха между домовете си и автоцистерните заради най-елементарни нужди. От година на година местните депутати подновяваха обещанията си, без да решават въпроса със строежа на язовира, и винаги преди избори миражът му се издигаше като стена пред стремежите на крайните партии да се представят за умерени. После хората внезапно се разбунтуваха. Един човек падна убит. На мястото пристигнаха безкрайни автомобилни колони с карабинери и селото изживя ужасни часове. Самите военни обаче, изпратени в този барутен погреб, си даваха сметка, че присъствието им съвсем не е достатъчно, за да премахне опасността от обществен взрив.

Хората преобърнаха с главата надолу цялото кметство заедно с всички останали служби, които те по някакъв начин свързваха с държавата, и положението достигна до критичната си точка. Тъкмо в този момент дон Анджелино реши да се намеси енергично и изпрати в Рим Никола д’Амико заедно с адвоката Спатаро, на когото от години бе поверил интересите си. Така в Портануова потече вода и никой не протестира, че фирмата, спечелила на търг строителството на язовира, бе под контрола на Големия баща, нито пък оспори правото му да прибере печалбата от този акт на справедливост. И ето че сега нито смъртта на сина му, нито очакването на отмъщението бяха в състояние да го отклонят от задълженията му.

Седеше зад бюрото в кабинета си и слушаше мъжа, който стоеше пред него.

— Само този американски лекар може да спаси детето… защото само той може да направи операцията, но затова трябва да го заведа в Хюстън, а аз не мога, дон Анджелино, казвам ви го, не мога да помогна на сина си и господин д’Амико също го знае… защото нямам пари… Имам само очи, които вече изплаках.

Мъжът замълча. Дон Анджелино погледна съветника си и той кимна утвърдително.

— На колко години е синът ти? — попита той.

— На седем…

— Как се казва?

— Джованино… Вани…

— Добре… сега можеш да си вървиш…

Мъжът понечи да каже още нещо, но дон Анджелино го спря с жест.

— Няма нужда от повече приказки. По-добре мисли за сина си!

Мъжът направи няколко поклона и едва чуто промълви:

— Целувам ви ръка и нека Бог да ви закриля! — След това се измъкна през вратата.

— Има ли други? — попита дон Анджелино.

— Кукуруло, пазачът на гробищата. Изпратих да го повикат заради къщата. Трябва да разбере, че не бива да злоупотребява с добрината на хората. Почтените хора трябва да бъдат уважавани.

— Да влезе — уморено каза дон Анджелино.

— Кукуруло — повика го д’Амико от вратата и отдръпвайки се настрана, добави: — Хайде, влизай.

Пазачът на гробището бавно пристъпи в стаята и едрата му фигура се спря пред бюрото на дон Анджелино, който му посочи стола.

— Седни, Кукуруло — покани го той и гостът се подчини. Седна и може би развълнуван от срещата, започна да мачка с ръка яката на ризата си.

С отмерен жест дон Анджелино запали недопушената си тосканска пура, дръпна два-три пъти от нея и започна да се разхожда напред-назад покрай бюрото.

— Кукуруло, имам нужда да се посъветвам с теб по един въпрос, тъй като зная, че ти си справедлив човек и винаги си знаел как да се държиш…

— На ваше разположение съм — отвърна Кукуруло и леко се поклони.

— Кукуруло, въпросът е следният: представи си, че един порядъчен човек, да речем работник, има две къщи. Едната по-хубава, другата по-лоша. Този човек живее в по-лошата и прави тази жертва, защото желае по-хубавата да остане за дъщеря му, когато един ден се омъжи. И докато чака този ден, какво прави? Дава новата къща под наем, за да задели някоя пара настрана. И ето, Кукуруло, най-после дъщеря му се омъжва. Според теб в един такъв момент и след толкова много лишения какво най-много би зарадвало бащата? Разбира се, да заведе дъщеря си пред олтара, след което да й каже: виждаш ли тези ключове? Те са от твоята къща, която е подарък от баща ти. Този баща обаче не може да изживее такова удовлетворение, защото малко преди това е отишъл при квартиранта, онзи, който живее в хубавата къща, и му е казал, че вече тя му трябва. А онзи му е отговорил: не, няма да ти върна къщата! Но как така, ще ме попиташ ти, той не го ли е предупредил от по-рано? Предупредил го е. Но тогава няма ли закон, който да казва, че квартирантът е длъжен да освободи къщата? Има такъв закон, но квартирантът не иска и да чуе за него. Защото трябва да знаеш, Кукуруло, че много хора се обръщат към закона само тогава, когато им е изгодно, и законите винаги са в полза на онези, които не желаят да ги спазват… И действително, квартирантът казва: можеш и да ме съдиш, но аз няма да изляза от тази къща…

Чувствайки се все по-зле, Кукуруло уплашено погледна Никола д’Амико. Дон Анджелино се направи, че не го забелязва, и продължи:

— Разбираш ли какво означава това, Кукуруло? Излиза, че ако този баща реши да спазва закона, ще трябва да търпи унижения и да чака цели години. Адвокати, заседания, разкарвания по разни инстанции, сметки за хонорари, защото трябва да знаеш, че в тази страна правосъдието сякаш има топузи на краката си и се придвижва безкрайно бавно, като костенурка… А през тези години задомилата се вече дъщеря ще трябва да живее по квартири и ще излезе, че всичките лишения на баща й са отишли на вятъра. Защото, знаеш ли, когато този почтен човек успее да си върне къщата, тя вече няма да е същата, която е искал да подари на дъщеря си. Ще бъде друга къща и ще му се струва като мъртва…

Дон Анджелино прекъсна и погледна госта си право в очите. Гласът му стана още по-твърд.

— Кукуруло, аз уважавам справедливите хора… Според теб какво трябва да се направи? Ако ти беше квартирантът, какво щеше да направиш?… Ти би ли върнал къщата на този баща?… Без съдебно решение…

Кукуруло сякаш бе попарен с вряла вода. Наведе глава и след няколко мига на колебание отново я повдигна. На устните му се появи странна усмивка.

— Какво мога да ви кажа, дон Анджелино?… Вие сте прав!… Смятам, че тази къща трябва да се върне… без съдебно решение…

— Браво, Кукуруло. И кога трябва да се върне?

— Веднага. Още утре сутринта човекът да си получи ключовете…

— Браво, Кукуруло! Благодаря ти…

Минавайки покрай кабинета, Масимо дочу отвътре говор и отмина. Приемният час още не беше завършил.

Докато пътуваше по магистралата, се питаше какъв бе смисълът от тези ежеседмични приемни часове. Като дете веднъж бе попитал баща си какво е това мафия. Тази дума имаше стотици синоними и още толкова други значения и затова вкъщи никой не смееше да я произнесе. В първия момент върху лицето на баща му се изписа раздразнение, после дълго се загледа в него и реши да му отговори по свой начин: „Мафията е нещо като двама души, от които единият се смее, а другият плаче. Онзи, който плаче, знае, че няма да плаче цял живот, както и другият знае, че няма цял живот да се смее.“

Тогава това обяснение бе задоволило момчето, ала минаха години и то почувства, че това не е достатъчно. За да се възвърне или отнеме усмивката, бе необходимо онова, което дон Анджелино наричаше закон, а според някои си беше насилие. На това възражение баща му отговаряше, че винаги и всякога властта трябва да се прилага с твърда ръка, в противен случай се превръща в израз на слабост, нещо като лай на куче, което не хапе. С течение на времето Масимо стигна до убеждението, че дори Макиавели не би споделил подобно схващане. Защото, ако Макиавели учеше херцога на изкуството да владее с цел да укрепи личното му благосъстояние, то баща му и останалите, които мислеха като него, се мъчеха да увековечат една исторически отхвърлена система. Онези, които заставаха пред дон Анджелино, понякога го молеха да им помогне срещу някаква несправедливост, но в повечето случаи му искаха услуги, чиято законност се определяше единствено от неговото благоволение. Случваше се да го търсят за някоя служба в местната администрация, но най-вече го молеха да им даде пари, за да отворят някое магазинче или да се издокарат на сватбата на дъщеря си. Понякога канеха Големия баща за кръстник на първородния им син, за да си спечелят честта хората да се обръщат към тях на вие.

Едва тогава Масимо разбра, че мафия означаваше власт заради самата власт и че за да се постигне тя, се използваха всякакви средства, без значение законни или не. Към тях се включваха изнудването и взаимните нечисти услуги, насаждането на страх, терор, дори кървави разправи и всичко това беше толкова абсурдно тъкмо защото единствената логика, която го ръководеше, бе чувството за фатална неизбежност. Така бе станало и с касиера на компанията, загинал единствено поради това, че в един момент се бе озовал покрай човека, който трябваше да бъде убит. Хората като Ардицоне, а и всички останали от тази фамилия, живееха постоянно в зоната на невидимата граница между живота и смъртта и тя се разпростираше извън самите тях, така че рано или късно в нея винаги попадаха и невинни хора. Масимо никога не бе усещал тази миризма на смърт и затова се чувстваше по-различен от всички тях.

Като дете веднъж бе заявил, че ще стане мисионер и ще се махне от къщи, ала го каза, защото не искаше баща му да се почувства предаден от простосмъртен човек. Оттогава сред фамилията му остана прякорът „калугерчето“ и с това вярата му окончателно го напусна.

Всъщност той нямаше склонност към монашеското расо, но го отблъскваха парите на баща му, чийто произход инстинктивно долавяше. В същото време не можеше да приеме онова усещане за предопределеност, което щеше да му създаде самочувствието на бос по рождение и отговорността да оцелее. Ала за него животът, особено докато човек е млад, бе нещо повече от постоянна борба да избегнеш смъртта.

Сестра му Роза, макар и само жена, беше единственият човек, който го разбираше. А може би допирните им точки се дължаха именно на това, че като жена тя стоеше настрана от онова, което ставаше във фамилията, и можеше да го наблюдава с външен и непредубеден поглед.

Когато влезе в стаята, я видя точно така, както си я беше представил: седеше до прозореца с купчина списания и бе увита в пуловер, за да не се простуди, тъй като само след няколко дни очакваше да роди първия си син.

Масимо извади табакерата, която Лучано му бе подарил, но се сети, че може би от дима ще й стане лошо. Розета го успокои с тънкия си спокоен глас:

— Не се тревожи, димът все още не ми пречи.

После поиска да види подаръка от Лучано и Масимо отново се върна към мислите си. Без съмнение фамилията не биваше да се разбива, но заминаването му не можеше да се приема като измяна. Споменът за четиримата убити, последвали смъртта на Стефано, го изпълваше с чувство на празнота. Навярно към тях щяха да се прибавят още мъртъвци или поне на него така му се струваше. През последните дни бе мислил надълго и нашироко за поканата на Лучано и бе решил, че вече е дошъл моментът да прекоси океана. Не знаеше как щеше да реагира баща му, но се надяваше да го убеди, че ще замине само за малко. Тъкмо за това искаше да разговаря и със сестра си.

Розета почувства, че след като брат й бе дошъл да я потърси тук, нещо не бе наред, и затова изпита облекчение, когато той й заговори за пътуването си до Ню Йорк и я попита какво мисли за тази идея. Отвърна му, че според нея би било редно да изчака раждането и кръщението на племенника си, тъй като баща им бе намислил да организира голямо празненство, но иначе прие с ентусиазъм намерението му. Затова и реши, че Масимо изглежда толкова печален единствено поради притеснението дали ще получи разрешение от баща си.

Още от времето, когато бяха деца, двамата нямаха никакви тайни един от друг.

Роза му показваше стихотворенията, които съчиняваше, а той се опитваше да пише разкази и ги четеше на сестра си. По-късно заедно ходеха на кино или излизаха да танцуват. „Не разбираш ли, че не може навсякъде да идваш с мен? — казваше му Роза. — Хората ще си помислят, че съм ти годеница, и ще остана стара мома.“ В университета тя се запозна с Анджело Алиото и след като няколко години бяха сгодени, накрая се ожениха. Анджело рядко се появяваше в имението на дон Анджелино и макар никога да не го бе изразил открито, изглежда, предпочиташе да стои настрана от делата на своя тъст, без при все това да се отказва от възможностите, които му предлагаше зестрата на жена му. Страстта му бяха автомобилите. По-голямата част от дните прекарваше в бюрото си, а вечерите вкъщи. От време на време водеше жена си да гледат състезания или на автосалона в Торино. Извън автомобилите нямаше други интереси. Няколко години напразно се бяха опитвали да имат дете, после неочаквано Роза бе забременяла.

Сега, когато разговаряше с нея, Масимо си даде сметка, че онези години безвъзвратно са отминали и са ги разделили. Роза се бе вкоренила в еднообразието на своето ежедневие, докато той все още търсеше някакъв по-различен път, за да се съхрани такъв, какъвто беше. Изпи си кафето и стана. Очакваше всеки момент сестра му да започне да го разпитва как така все още не си е намерил прилично момиче, с което да се задоми, или направо да му се присмее за погубеното му калугерско призвание. Сбогува се набързо с нея. Очевидно много вода бе изтекла от онези летни вечери, когато мечтаеха заедно.

Паркира колата в центъра и тръгна да се поразходи по тротоара на голямата сенчеста улица „Либерта“, която разделяше града на две части. Свечеряваше се и хората излизаха на разходка. Оттук натам, покрай павилиона за вечерните вестници, пред входа на кафенето щеше да срещне все едни и същи хора. Все същите приятели, все същите непознати гласове. Всичко, което бе направено в Палермо, беше дело на хора като баща му. За останалите сякаш пространството не достигаше. Те просто безропотно понасяха да бъдат зрители на едно състезание, от което самите те бяха изключени. Младежите или очакваха да се махнат оттук, или се примиряваха и заживяваха ден за ден, без други планове и надежди, освен да се настанят в някой удобен пристан из меандрите на местната администрация. Помисли си, че ако си имаше момиче, може би щеше да открие у самия себе си стимул да живее, ала досега бе имал само няколко незначителни истории и това му създаваше тревожното чувство, че някак от само себе си животът му се изпразва от съдържание. И така както вървеше по тротоара, затъвайки все по-дълбоко в отчаянието си, без да се интересува от онези, които можеше да срещне от другата страна на улицата, изведнъж реши да направи нещо срещу чувството, което го беше обзело.

Върна се на паркинга и влезе в колата. Десет минути по-късно почука на вратата на Ерина. С нея го беше запознал Стефано няколко месеца преди да се ожени. Ерина го посрещна с усмивка: тя никога не говореше, когато й се стореше, че клиентът й няма желание за това. А Масимо винаги бе мълчалив. Съблече се бавно и се излегна на леглото. Оттук тя погледна мрачната му физиономия, широко отворените му очи и си помисли, че в тях няма и следа от онази арогантност, която познаваше у брат му. Сякаш не бяха синове на един и същ баща.

Коленичи пред него. Масимо никога досега не бе поискал от нея да се любят, но тя отлично знаеше как да запълни мълчанието. Започна леко да го хапе, за да предизвика някаква реакция върху безизразното му лице, но долови единствено неуспешния му опит да се усмихне. Тогава тя се върна там, където той я очакваше, и пристъпи към акта им на близост чрез единственото нещо, което Масимо бе в състояние да й предостави.