Виторио Скиралди
Целувам ви ръка (4)

Четвърта глава

Домът на дон Анджелино Феранте самотно се издигаше на хълма, на километър от селото. Терасите му гледаха отвисоко към цялата прегоряла от слънцето долина, пронизана в далечината от автомагистралата.

Тук, от своя наблюдателен пост, в годините, когато върлуваха всякакви банди, дон Анджелино следеше камионетките на карабинерите и придвижването на колоните от блиндирани автомобили на път за решителното сражение с бандитите, укрепили се из чукарите, което така и не се състоя. В такива моменти от къщата излизаше човек, хукваше нагоре по тесните конски пътеки, за да предупреди бегълците, и те се разпръсваха и се прибираха в селото или се скриваха из пещерите. Сега, когато из планините вече не бродеха бандити, къщата на дон Анджелино се бе променила и бе заприличала на извънградска вила. В средата на просторния хол се издигаше огромна железобетонна колона, в която като в хралупа се разполагаше камината. Като едно островче тя разделяше стаята на три къта, пестеливо мебелирани с няколко дивана, кресла и една малка библиотека. От лявата страна в дъното се разполагаха голямата кухня, килерите и избата, а от другата страна — спалните и кабинетът на дон Анджелино.

На горния етаж имаше още спални, сервизни помещения и там се намираха детските стаи, както ги наричаше Кармела, старата прислужница. Разбира се, отгоре също се излизаше на терасата. Тя беше обезопасена с висок зидан парапет, осеян с малки шестоъгълни отвори, които освен че разчупваха скучната фасада на сградата, представляваха и удобни бойници. В задния двор имаше зеленчукова градина, зад която няколко хектара от терена бяха оставени съвсем голи, така че ако някой безумец решеше да напада къщата от тази страна, трябваше да се придвижва на открито близо цял километър. На покрива в широки метални ниши беше инсталирана система от мощни прожектори, нещо като киностудийна рампа, която в случай на нужда можеше да осветява всичко наоколо с почти дневна светлина.

Франк Палацоло видя прожекторите включени преди една година на сватбата на Стефано. Беше великолепен празник и той се бе забавлявал повече от всички останали, преоткривайки с любопитство един свят, който отдавна-отдавна беше оставил зад себе си. Да присъства на сватбата го бе убедил Лучано. В един момент до него се приближи дон Анджелино: „Благодаря ти, че дойде, Франк… — После се усмихна и добави: — и че доведе сина ми…“ „Е, Анджелино, Америка е далече… — отвърна Франк, — но приятелите си остават приятели, а синовете са нещо повече от всякакви приятели.“ „Татко — намеси се Лучано, — не ти ли се случва от време на време да мислиш за Америка? Толкова големи неща могат да се направят там… В бизнеса, имам предвид“ — уточни той, потривайки пръсти. Тогава дон Анджелино отвърна: „А ти не чу ли какво каза Франк?… Америка е далече. — После посочи дон Емилио Гризанти, който тъкмо се приближаваше към тях, и добави: — Защо не разговаряте с дон Емилио? Когато чуе да се говори за пари, ушите му винаги щръкват. Така ли е, Гризанти?“ „Какво, пари ли има за печелене?“ — намеси се дон Емилио Гризанти. „Винаги има пари за печелене“ — отвърна Лучано, пъхайки в устата си някакви таблетки. „Лучано, парите не се печелят, парите просто се отмъкват.“ „Добре го каза, дон Анджелино“ — съгласи се Гризанти, а дон Анджелино продължи: „Франк, ти още ли не си предал този урок на сина ми?… На какво тогава си го научил в Америка? Само да пие витамини ли?“

Сега дон Анджелино се беше навел отсреща в градината и с педантично старание береше узрелите тиквички. Подаде кошничката на Кармела, която изцяло беше погълната да следи всяко негово движение, и каза, че не е лошо да се прибират вече. Смрачаваше се и въздухът се изпълваше с влага.

Франк се усмихна при мисълта, че приятелят му бере тиквички на свечеряване, и го последва в кабинета му.

Кармела му наля чаша марсилско вино, после подаде на господаря си влажна кърпа, с която дон Анджелино си избърса ръцете, преди да се отпусне в креслото.

Франк Палацоло беше човекът, който преди повече от двадесет години беше избран от приятелите в Ню Йорк, Чикаго и Детройт да преговаря с главите на големите сицилиански фамилии за придвижването на съюзниците след дебаркирането им. Когато пристигна тук, Франк съгласува с дон Анджелино етапите на операцията, която трябваше да се проведе като мирна окупация на острова, и двамата уточниха плана за прикриване на висшето командване на съюзниците. Няколко дена след дебаркирането Франк отново се появи пред приятеля си, но този път с танк и облечен в американска униформа. Дон Анджелино също се качи в танка. Така двамата заедно прекосиха цялата провинция начело на моторизираната колона и населението, виждайки дон Анджелино, посрещна с овации появата на войските.

Подкрепата на дон Анджелино и на останалите глави на фамилиите позволи окупацията да мине без нито един изстрел. В замяна на това дон Анджелино окончателно си спечели авторитета на „Големия баща“.

Американците разтвориха вратите на затворите в острова и пуснаха на свобода всички „момчета“, изпратени там няколко години по-рано след една грандиозна акция на полицията, оставила трайни спомени у хората. Освен това приятелите на дон Анджелино си спечелиха чисти съдебни досиета и кметски постове във всички села, където големите фамилии желаеха да си възвърнат изгубеното влияние. Ала сътрудничеството със съюзническите сили продължи и в други посоки. Франк, който беше акредитиран към всички американски щабове в Италия, пръв постави основите на далеч по-доходни дейности. Със своята ненаситност черният пазар бе придобил колосални размери. От острова към пазарите на цяла Южна Италия се отправяха тонове брашно, олио, зеленчуци, сол, снабдени с редовни документи, и тъкмо по това време доходите на дон Анджелино станаха безконтролни. Той оглави голяма контрабандна организация, покриваща цяла Южна Италия, и се насочи към пласирането на излишъците от военните доставки. По-късно монтира линия за производство на месни произведения. Снабдяваха го „момчетата“, които продължаваха да се прехранват от кражба на добитък. Последва времето на фабриките за салами, колбаси, вина, инвестиции в предизборната борба, влезе и в големия бизнес на търговете в обществения сектор из цялата провинция.

Още на следващия ден след дебаркирането на съюзниците бяха положени основите за създаването на обширна средиземноморска зона за търговия с наркотици. Дон Анджелино не пожела да си цапа ръцете с тази работа и фамилията Гризанти окупира целия сектор.

Макар и в последните години дон Анджелино да бе разделил с някои от осемнадесетте фамилии, съставляващи каймака на сицилианската мафия, голяма част от секторите, в които имаше изключителни интереси, той все още можеше да се счита за символ на онова, което наричат глава на фамилия. Говорейки за него, мнозина просто се ограничаваха да казват „лично той“ и не си позволяваха да го назоват по име дори когато искаха да уведомят останалите за решенията му. „Лично той реши, лично той би се зарадвал…“ И за всички бе ясно, че авторитетът му се градеше изцяло върху установените закони.

Разбира се, властта му беше създала и много неприятели, ала дон Анджелино винаги се бе справял с тях и след няколко по-категорични предупреждения вече никой не посмя да надигне глава срещу него поради основателните опасения от риска да я изгуби. Няколко пъти го бяха ранявали, но както той сам казваше, дори и куршумът е дребна работа, стига да успееш да оздравееш от него. На три пъти беше подвеждан под отговорност в обвинения за убийство, но и трите пъти като по чудо се бе отървал поради липса на доказателства, макар че десетина свидетели бяха вкарани в затвора за лъжесвидетелство.

Много години преди това, когато още не беше дон, а едва бе преминал момчешката възраст, беше успял за осем месеца да се запознае с обстановката в затвора и се бе зарекъл това никога повече да не се повтори. По онова време все още беше телохранител на дон Чичо Скализи. Дон Чичо, човекът, който по-късно щеше да направи и него самия дон, беше най-влиятелната личност в цялата провинция, а Анджелино Феранте — най-добрият стрелец в цяла Западна Сицилия.

Един ден стадото на Нене Торегроса, един незначителен дон, въпреки многократните предупреждения отново влезе в пасищата на дон Чичо Скализи. Анджелино видя един от хората на Торегроса да прескача зида между двете имения и без да се колебае, изтича до къщата и откачи пушката от пирона. Чувстваше съвестта си чиста: няколко пъти бе казвал на Козимо Камарата, че хване ли го у тях, ще го застреля. И така, вдигна пушката и спокойно се прицели. Куршумът отнесе ухото на Козимо и от този момент хората го нарекоха „Глух петел“. Срещу Анджелино беше заведено дело за опит за убийство, ала той се яви пред съдията и му обясни, че ако е искал да убие овчаря, е щял да го простреля в средата на челото, че това е било просто предупреждение и тъкмо затова само му е откъснал лявото ухо, иначе никога не би го пропуснал. Съдията нареди да се направи инсценировка и когато Анджелино повтори изстрела със същата пушка и от същото разстояние срещу подвижна мишена, съдията беше принуден да се съгласи с него, смени алинеята и го подведе под отговорност за тежка телесна повреда. Резултатът: точно осем месеца затвор. Адвокатът Спатаро не успя да постигне нищо повече.

Сега двамата приятели седяха в кабинета на дон Анджелино, изчерпали вече общите спомени. Франк увери дон Анджелино, че всичко покрай Лучано е наред, и дон Анджелино го изслуша, без да каже нищо. После стана и отново му напълни чашата с марсилско вино. Имаше сведения, че Франк Палацоло не беше дошъл в Сицилия само за да му изкаже съболезнованията си. Предишния ден се беше срещал с Гризанти и дон Анджелино не се съмняваше, че Франк има намерение по-отблизо да поогледа канала за трафика на наркотици в средиземноморската зона. Лучано бе премълчал тази подробност, тъй като знаеше отношението на баща му към нея, ала ако си мислеше, че целта на пристигането им може да убегне от контролната мрежа на дон Анджелино, значи, че бе започнал да го подценява. А това дон Анджелино не можеше да му го прости.

Приближи се до Франк.

— Всичко наред ли е в Сицилия?

Франк веднага схвана какво има предвид приятелят му, но се направи, че не го разбира.

— Не можем да се оплачем — усмихна се той.

— Направи ми една услуга като на приятел — помоли го дон Анджелино и в гласа му прозвуча особена нотка. — Дръж сина ми настрана от тази работа… Ако, разбира се, все още е възможно — добави той след кратка пауза, сякаш говореше на себе си.

Франк го погледна, без да отговори.