Роберт ван Хюлик
Утринта на маймуната (2)

Съдията Ди се любуваше на хладното лятно утро на откритата веранда, прилепена за гърба на официалната му резиденция. Току-що бе приключила семейната закуска вътре и вече сам сега отпиваше от чая си, както бе свикнал през тази година, служейки като магистрат на езерната област Ханюан. Плетеното му кресло бе придърпано до изящно изваяния мраморен парапет. Той поглаждаше бавно дългата си черна брада, очите му със задоволство обхождаха високите колони и гъсталаците под тях, покрили планинския склон пред верандата, който се издигаше като защитна ограда от прохладна зеленина. Оттам долитаха оживеното цвърчене на птички и ромоленето на водопада по-нагоре. Жалко, помисли си съдията, че тези мигове на отмора и тиха наслада са тъй кратки. Вече беше време да се върне в кабинета си, разположен в предната част на съдебната сграда, и да прегледа новопостъпилата служебна кореспонденция.

Внезапно изшумоляха листа и се разнесе звук от прекършени клони. През короните на дърветата се носеха две космати черни фигури, залавяйки се от клон на клон с тънките си черни ръце, като след тях се сипеха на облаци отронени листа. Съдията проследи усмихнат пътя на гибоните. Всеки път, докато наблюдаваше отблизо техните скокове, се възхищаваше от грациозната им ловкост. Макар да бяха плашливи, гибоните вече привикваха към самотната фигура, присядаща сутрин на верандата. От време на време някой от тях спираше за миг и сграбчваше чевръсто банана, подхвърлен от съдията.

Отново се чу шумолене и се появи друг гибон. Придвижваше се бавно, служейки си само с едната ръка и с подобните на човешка длан стъпала. В лявата ръка стискаше някакъв дребен предмет. Гибонът поспря пред верандата и увиснал на нисък клон, отправи към човека изпитателен поглед с кръглите си кафяви очи. Сега вече съдията успя да види какво държи — златен пръстен с голям проблясващ изумруд. Знаеше, че гибоните често отмъкват малки предмети, привлекли вниманието им, но също тъй бе установил, че губят бързо интерес, щом разберат, че откраднатото не става за ядене. Ако не успееше да накара гибона да пусне пръстена веднага, животното сигурно щеше да го захвърли някъде навътре в гората и собственикът му никога нямаше да го открие.

Съдията нямаше подръка плод, с който да отвлече вниманието на гибона, затова бързо извади кутийката с огниво и прахан от ръкава си и започна да подрежда съдържанието й върху масичката за чай, като с подчертано усърдие оглеждаше и помирисваше всяко нещо поотделно. Зърна с крайчеца на окото си, че гибонът го наблюдава с жив интерес. Скоро наистина изпусна пръстена, прехвърли се върху долния клон и увисна там подобно на паяк, без да изпуска нито едно движение на съдията. Отблизо се виждаше, че по черната му козина са полепнали сламки. Съдията Ди разбра, че няма да може за дълго да задържи вниманието на нетърпеливото животно. Гибонът нададе едно приятелско „Уак-уак!“, след това се метна на по-висок клон и скоро се изгуби сред зелените листа.

Съдията Ди се прехвърли през ниския парапет на верандата и стъпи върху покритите с роса градински камъни в подножието на планинския склон. Не след дълго съзря и проблясващия пръстен, взе го и се върна на верандата. Когато го разгледа отблизо, установи, че е доста голям, явно мъжки. Оформяха го два преплетени дракона от масивно злато, а изумрудът беше необичайно едър и съвършен. Собственикът щеше да се зарадва, когато си възвърне рядката скъпоценност.

Тъкмо се канеше да пъхне пръстена в ръкава си, когато погледът му бе привлечен от няколко ръждивокафяви петънца вътре в халката. Той свъси рунтавите си вежди и приближи пръстена към очите си. Петната много напомняха засъхнала кръв. Съдията се извърна и плесна с ръце. Когато старият домоуправител се появи на верандата, тътрейки нозе, той го попита:

— Има ли някакви къщи на склона отсреща?

— Няма, господарю. Мястото е много стръмно, пък и навсякъде е гъста гора. Само най-горе, на билото, са построени няколко вили.

— Да, и аз самият съм зървал там летни извънградски къщи. Да знаеш случайно кои са стопаните им?

— Ако не се лъжа, господарю, лихварят Лън, а също и Уан, аптекарят.

— Лън не го познавам. И Уан, казваш… Сигурно имаш предвид собственика на голямата аптека до градския пазар, точно срещу храма на Конфуций? Един такъв дребничък, спретнат човек, дето все изглежда разтревожен?

— Той е, господарю. И наистина има за какво да се тревожи. Чух, че тази година никак не му вървяло. Пък и единственият му син не е добре с главата. Още малко и ще навърши двайсет години, а не може нито да чете, нито да пише. Какво ли може да излезе от такъв младеж…

Съдията Ди кимна разсеяно. Изглежда, трябваше да изключи вилите по хребета, тъй като гибоните са твърде плашливи, за да навлязат в обитаван от хора район. Възможно беше животното да е намерило пръстена в затънтения край на някоя от обширните вилни градини. Но ако беше така, отдавна щеше да го е захвърлило много преди да пресече цялата гора до подножието на склона. Явно гибонът бе открил скъпоценната вещ доста по-надолу от вилите.

Той освободи домоуправителя и отново се вгледа в пръстена. Внезапно му се стори, че изумруденият блясък потъмнява, сякаш камъкът се бе превърнал в мрачно око, което се взираше в него застинало от скръб. Сепнат от внезапното неприятно усещане, съдията побърза да пъхне пръстена в ръкава си. Възнамеряваше да окачи съобщение с описание на изгубената скъпоценност, като се надяваше собственикът да се яви своевременно пред съда и всичко да приключи. Влезе в къщата, прекоси стаите и излезе в градината отпред, а после се озова в обширния централен двор на съдебната сграда.

Там беше доста по-хладно, тъй като високите сгради наоколо хвърляха плътна сянка в двора. Началникът на стражата беше зает със строевия преглед на десетината свои подчинени в средата. Всички се изпънаха почтително, щом видяха магистрата да се задава. Съдията Ди вече ги подминаваше, запътил се към кабинета отсреща, когато го споходи внезапна мисъл и той спря на място. След миг попита началника:

— Знаете ли случайно дали има някакви постройки в гората над планинския склон, срещу моята резиденция?

— Не, ваше превъзходителство, доколкото знам, там няма къщи, само някаква горска хижа. Нещо като заслон, използван някога от дървосекачи. От години седи празна — той помълча и добави важно: — В нея често нощуват скитници, затова редовно я навестявам. Просто за да се уверя, че не вършат пакости.

Съдията си каза, че това би могло да обясни нещата. Изоставена горска хижа на склона…

— Какво имате предвид под „редовно“? — попита рязко той.

— Ами веднъж на месец, месец и нещо, ваше превъзходителство. Аз…

— Това едва ли може да се нарече редовно — прекъсна го Ди. — Очаквам от вас да…

Той млъкна. Нямаше да има полза от строгостта му. Не биваше да си изпуска нервите заради едно смътно тревожно усещане. Сигурно пикантните подправки на закуската тежаха на стомаха му и разстройваха ведрото, спокойно разположение на духа. Отсега нататък щеше да се откаже от месото с утринната порция ориз… Отново се обърна към началника на стражата, вече с по-мек тон:

— На какво разстояние оттук е тази хижа?

— Петнайсетина минути пеша, ваше превъзходителство. Има пътечка нагоре по склона.

— Добре. Извикайте Тао Ган!

Офицерът изтича към канцеларията. Скоро се върна, придружен от висок, по-възрастен от него мъж, облечен в дълга кафява роба от избелял сатен, с висока квадратна черна шапка. Имаше длъгнесто меланхолично лице с провиснали мустаци и козя брадичка, а на лявата му буза тъмнееше брадавица с увиснали от нея три дълги косъма. След като Тао Ган поздрави с „добро утро“, съдията Ди отведе помощника си в един ъгъл на двора. Показа му пръстена и разказа как бе попаднал у него.

— Забелязваш ли засъхналата кръв? Вероятно притежателят му си е порязал ръката, докато се е разхождал из гората. Свалил е пръстена, за да го измие в ручея, и тъкмо тогава гибонът го е грабнал. Тъй като представлява безспорна ценност, а разполагаме с близо час преди първото заседание, имаме възможност да отидем на място и да огледаме околността. Може би човекът още броди в гората и си търси пръстена. Има ли нещо важно в сутрешната поща?

Длъгнестото лице на Тао Ган посърна, докато долагаше:

— Пристигна кратка бележка от Чанбей от сержант Хун, господарю. Пише, че Ма Жун и Цяо Тай още не са успели да открият никаква улика.

Съдията Ди се намръщи. Преди два дни сержант Хун и другите му двама помощници бяха заминали за съседния окръг Чанбей, за да помогнат на тамошния магистрат, който разнищваше един заплетен случай със сериозни последствия и за окръга на съдията Ди.

— Е — рече с въздишка той, — да вървим. Една малка разходка няма да ни се отрази зле.

Повика с пръст офицера и му нареди да ги придружи с двама стражници. Излязоха през задния вход от сградата на съда и тръгнаха по тясната кална пътечка. Не след дълго началникът на стражата зърна следа от човешки крак, обърната към гората.

Пътеката лъкатушеше по склона и все пак стръмнината доста ги измори. Не срещнаха жива душа, а единственото, което чуваха, бе песента на птичките във върхарите. След петнайсетина минути офицерът спря и посочи към няколко високи дървета недалеч от тях.

— Ето го мястото, ваше превъзходителство — съобщи той.

Скоро се озоваха на неголяма поляна, обградена от грамадни дъбове. В дъното се белееше малка дърварска хижа със сламен покрив, блеснал от росата. Вратата беше затворена, единственият прозорец — с капаци. Пред прага се мъдреше дръвник, отсечен от дънера на старо дърво, до него — наръч слама. Беше тихо като в гроб, изглежда, наоколо действително нямаше никой. Съдията Ди прекоси високата влажна трева и отвори вратата. В полумрака вътре съзря чамова маса с две столчета, а до стената в дъното — прост дъсчен нар. На пода пред него лежеше неподвижна мъжка фигура, облечена в куртка и панталони от избелял син плат. Челюстта му беше неестествено провиснала, очите — изцъклени.

Магистратът се извърна бързо и нареди на началника да разтвори капаците на прозореца. После двамата с Тао Ган коленичиха до проснатия мъж. Беше доста възрастен, слаб и висок. Имаше широко лице с правилни черти, косата, мустаците и късата, грижливо подстригана брада бяха посивели. Кичурите по темето бяха сплъстени от засъхналата кръв. Дясната ръка беше свита пред гърдите, лявата — изпъната покрай тялото. Съдията Ди направи опит да я повдигне, но тя беше напълно вкочанена.

— Явно смъртта е настъпила през нощта — промърмори той.

— А какво се е случило с лявата му ръка, господарю? — попита Тао Ган.

Четири от пръстите на дланта бяха отсечени до ставите, от тях бяха останали кървави чуканчета. Само палецът бе непокътнат. Съдията грижливо разгледа загорялата от слънцето обезобразена длан.

— Виждаш ли тази тясна ивица бяла кожа край показалеца, Тао Ган? Неправилната й линия съответства на преплетените дракони от изумрудения пръстен. Точно както си мислех. Човекът, който лежи тук, е притежателят на пръстена и несъмнено е бил убит — той се изправи и нареди на началника на стражата: — Изнесете тялото навън!

Докато стражниците вдигаха покойника, съдията Ди и Тао Ган набързо претърсиха помещението. Подът, масата и двете столчета бяха покрити с дебел слой прах, но дъсченият нар беше грижливо изчистен. Нямаше нито едно петънце кръв. Тао Ган посочи многобройните размесени стъпки по прашния под и отбеляза:

— Явно снощи тук е имало неколцина посетители. Тази следа, изглежда, е оставена от малка, заострена отпред женска обувка. А другата до нея е от мъж, при това доста едър.

Съдията кимна, известно време оглежда пода, след това заяви:

— Не виждам явни следи от влачене на трупа по пода, значи са го пренесли на ръце. Почистили са грижливо нара, а после, вместо да положат тялото върху него, са го оставили на пода. Странно! Хайде още веднъж да огледаме трупа — вече отвън, съдията Ди посочи към наръча слама и заключи: — Всичко си идва на мястото, Тао Ган. Забелязах няколко сламки по козината на гибона. Докато са пренасяли жертвата в хижата, пръстенът се е изплъзнал от отсечения ляв показалец и се е търкулнал в сламата. Рано тази сутрин гибонът е минал оттук, зърнал е със зоркото си око блестящия предмет и веднага го е грабнал. На нас ни бяха нужни петнайсет минути по виещата се пътечка, за да дойдем в хижата, но за едно животно прекият път по склона до резиденцията е много по-кратък. Само за няколко минути може да се спусне долу през короните на дърветата.

Тао Ган се наведе и огледа дръвника.

— И тук не виждам следи от кръв, господарю. Освен това няма и помен от четирите отсечени пръста.

— Явно мъжът е бил осакатен и убит някъде другаде — заключи съдията. — Пренесли са трупа тук по-късно.

— Тогава убиецът трябва да е бил доста якичък. Не е лесно да мъкнеш труп по нанагорнището. Освен, разбира се, ако някой не е помагал.

— Претърси убития!

Докато Тао Ган тършуваше в дрехите, съдията Ди внимателно огледа главата на жертвата. Реши, че черепът е бил ударен отзад с малък, но твърд предмет, вероятно железен чук. После се зае да изследва неосакатената дясна ръка. Дланта и вътрешната част на пръстите се оказаха малко грапави, но ноктите бяха дълги и добре поддържани.

— Нищо, господарю! — възкликна Тао Ган, като се изправяше. — Няма дори и носна кърпа. Убиецът явно е отнесъл всичко, по което би могъл да бъде разпознат трупът.

— И все пак разполагаме с пръстена — отбеляза съдията. — Несъмнено е щял да отмъкне и него. Но щом е разбрал, че липсва, се е сетил, че е паднал от осакатената ръка някъде по пътя. Може би го е търсил с фенер, но безуспешно.

Той се обърна към началника на стражата, който отегчено дъвчеше клечка за зъби, и рязко го попита:

— Виждал ли си някога този мъж?

Офицерът стреснато се изпъна.

— Не, ваше превъзходителство. Никога! — после хвърли въпросителен поглед към двамата си подчинени, но след като и те поклатиха глава, добави: — Трябва да е някой скитник от вътрешността на страната.

— Наредете на хората си да направят носилка от два по-дебели клона и да отнесат тялото в сградата на съдилището. Нека чиновниците и целият съдебен персонал минат край него на оглед, за да разберем дали някой не го познава. А вие първо извикайте регистратора на смъртните случаи, после идете в аптеката на господин Уан до пазара и го помолете да се отбие в кабинета ми.

Докато слизаха по склона, Тао Ган попита възбудено:

— Наистина ли смятате, че този аптекар може да знае нещо, господарю?

— О, не. Просто ми хрумна, че тялото може да е било влачено надолу до хижата, а не донесено от града до тук. Затова и смятам да попитам Уан, чиято вила е горе на билото, дали не е чул някаква разпра между разбойници. Искам също така да разбера кой още живее наоколо — докато Тао Ган старателно освобождаваше дрехата си от бодливия храст, съдията Ди продължи: — Ако се съди по облеклото, убитият прилича на работник или занаятчия, но несъмнено има лице на образован човек. Загорялата от слънцето и грапава, но поддържана ръка пък сочи, че е бил заможен мъж, който по своя воля е предпочел да живее сред природата. А до заключението, че е заможен, стигнах заради скъпия пръстен с изумруд, който е притежавал.

През останалата част от пътя Тао Ган вървеше безмълвно, но щом стигнаха до калната пътека, промълви:

— Не съм убеден, че скъпият пръстен е гаранция за заможност, господарю. По принцип горските разбойници са суеверни и често се привързват сляпо към някоя открадната скъпоценност само защото са решили, че им носи късмет.

— Прав си. Сега отивам да се преоблека, защото съм вир-вода. Ела след малко в кабинета ми.

След като се изкъпа и се преоблече в официалната роба от зелен брокат, на съдията му остана време колкото да изпие една чаша чай. Тао Ган му помогна да закрепи на главата си широкополата черна съдийска шапка и двамата заедно влязоха в залата. Този ден имаше за разглеждане само няколко обичайни дела и след половин час магистратът удари чукчето за закриване на заседанието. Когато отново се върна в кабинета, той се разположи удобно зад голямото писалище, бутна настрана купчината официални книжа и постави пред себе си изумрудения пръстен. След това извади от ръкава си ветрило, посочи с него към пръстена и каза:

— Странен случай, Тао Ган. Какво могат да означават тези отсечени пръсти? Че убиецът е изтезавал своята жертва, за да изтръгне признания? Или пък ги е отсякъл след самото убийство, защото по тях е останал някакъв белег, който може да разкрие самоличността на мъртвеца?

Помощникът не бързаше да отвърне. Наля на съдията чаша горещ чай, сетне отново седна на столчето пред писалището и подръпвайки унесено трите дълги косъма на брадавицата си, заговори:

— Тъй като и четирите пръста са били отсечени с един удар, мисля, че второто предположение е по-уместно, господарю. Според началника на стражата запуснатата хижа често е била посещавана от скитници. Знаем, че повечето от тези разбойници са организирани в банди или тайни братства. Всеки достоен за името си член е длъжен да даде клетва за вярност пред главатаря и като доказателство за искреност и храброст сам да отреже крайчеца на кутрето на лявата си ръка. Ако убийството наистина е дело на банда, вероятно са отсекли четирите пръста наведнъж, за да унищожат някаква важна улика.

Съдията Ди положи ветрилото на писалището.

— Много точни заключения, Тао Ган. Нека наистина приемем, че версията ти е правилна. Тогава излиза, че…

Някой почука на вратата. Влезе регистраторът на смъртните случаи и почтително поздрави магистрата. Сложи пред него грижливо попълнен формуляр и каза:

— Това е заключението от аутопсията, ваше превъзходителство. Отбелязал съм всички подробности, освен, разбира се, името. Покойникът е около петдесетгодишен и явно в добро здраве. Не открих никакви телесни недъзи, петна по рождение или белези от рани. Няма натъртвания или каквито и да било следи от насилие. Убит е с един-единствен удар в тила, вероятно с железен чук, малък, но тежък. Четирите пръста на лявата му ръка са отсечени или непосредствено преди убийството, или малко след това. Трябва да се е случило късно снощи — човекът се почеса по главата и продължи с малко по-неуверен тон: — Трябва да ви призная, ваше превъзходителство, че съм доста озадачен от тези липсващи пръсти. Изобщо не разбирам как точно са били отсечени. Костите на осакатената длан не са натрошени ни най-малко, плътта не е натъртена и кожата не е разкъсана. Сигурно са положили ръката върху плоска повърхност и сетне са отсекли с един замах на тежко и остро като бръснач сечиво и четирите пръста наведнъж. Дори с голяма брадва или с меч не би могъл да бъде направен толкова чист отрез. Наистина не зная какво да мисля.

Съдията Ди прочете заключението, вдигна очи и попита регистратора:

— А какво ще кажете за краката?

— От общия им вид личи, че мъжът е бил скитник, ваше превъзходителство. На обичайните за такива хора места видях мазоли, а ноктите са изпочупени. Има типични ходила на скитник, който ходи продължително време бос.

— Ясно. Някой разпозна ли го?

— Не, ваше превъзходителство. Наблюдавах как всички служители в съдилището минаха в редица по един и огледаха трупа. Никой не го е виждал преди това.

— Благодаря ви. Можете да си тръгвате.

Началникът на стражата, който изчакваше в коридора да приключат, докладва, че е пристигнал господин Уан, аптекарят. Съдията Ди събра ветрилото си.

— Нека влезе! — нареди той.

Новодошлият беше дребен пъргав човек, леко прегърбен, но спретнат, с черна копринена роба и квадратна шапка. Имаше бледо лице на саможивец, украсено с катраненочерни мустаци и заострена брадичка. След като се поклони учтиво, той вдигна очи към съдията, който го заговори любезно:

— Моля седнете, господин Уан. Тук не сме в съдебната зала. Съжалявам за безпокойството, ала са ми необходими сведения за някои места горе в планината. През деня вие несъмнено прекарвате повечето време в дюкяна си на градския пазар, но както разбрах, нощувате в планинската си къща.

— Така е, ваше превъзходителство — отвърна Уан със сдържана учтивост. — Там е много по-хладно, отколкото долу в града.

— Съвършено вярно. Чух, че снощи някакви скитници са кръстосвали района.

— Не, всичко беше спокойно, ваше превъзходителство. Вярно, понякога се мяркат скитници и всякакви нехранимайковци. Обикновено нощуват в гората, тъй като се страхуват да слизат вечер в града, за да не ги арестува нощната стража. Всъщност тяхното присъствие е единственото, което смущава спокойствието в този иначе прелестен кът. Понякога чуваме как се карат и крещят по пътищата, но всички вили в района, включително и моята, са оградени с високи зидове, затова не се страхуваме от опити за кражба и не обръщаме внимание на тези нарушители на горския мир.

— Много ще ви бъда задължен, господин Уан, ако разпитате слугите си. Разправията може да е станала не на планинския път, а в гората зад вилата ви.

— Още сега мога да ви отговоря, че не са видели, нито пък са чули нещо обезпокоително. Бях си у дома цялата вечер и никой от прислугата не е излизал навън. Естествено, можете да разпитате и господин Лън, лихваря. Той ми е съсед и… често остава до късно нощем.

— А кой друг живее наоколо, господин Уан?

— В момента никой, ваше превъзходителство. Има още три къщи, но те са собственост на богати столични търговци, които идват само лете. Сега и трите са празни.

— Разбирам. Е, благодаря ви, господин Уан. Бихте ли придружили началника на стражата до моргата? Искам да огледате трупа на един скитник и да кажете дали не сте го виждали да броди около къщата ви в гората?

След като аптекарят се сбогува с нисък поклон, Тао Ган каза:

— Не бива да изключваме възможността убийството да е станало тук, в града, господарю. В някой долен вертеп или кръчма.

Съдията Ди поклати глава:

— Ако беше така, Тао Ган, щяха да скрият тялото под дъските на пода или да го хвърлят в някой изоставен кладенец. Нямаше да поемат огромния риск да го носят чак до планинския склон, минавайки непосредствено до съдилището — той отново извади пръстена от ръкава си и го подаде на Тао Ган. — Когато регистраторът пристигна, тъкмо се канех да те пратя в града да разпиташ из заложните къщи. Но можеш да свършиш тази работа и сега. Не е нужно да се занимаваш с канцеларска работа, ще я поема вместо теб.

Той освободи своя помощник с насърчителна усмивка и се зае да подрежда служебната кореспонденция, пристигнала сутринта. Бяха му донесли папките от архива и той се залови за работа. Прекъсна само веднъж, когато началникът на стражата влезе да съобщи, че господин Уан е огледал трупа и е заявил, че не познава жертвата.

По пладне съдията поръча да му донесат поднос с оризова каша и туршия и обядва на писалището си, обслужван единствено от съдебния писар. Докато пиеше чая си, Ди отново премисли случая с убития скитник. Поклати бавно глава. Макар всички известни досега факти да сочеха убийство от въоръжена банда, той се опита да построи и друга възможна версия. Налагаше се обаче да признае, че съмненията му са доста безоснователни — явно бе пресилена догадката му, че мъртвецът не е бил скитник, а образован и интелигентен мъж, при това с ярка самоличност. Реши засега да не споделя своите колебания с помощника си. Тао Ган служеше при него едва от десет месеца и толкова се палеше в разследванията, че на съдията му беше съвестно да го обезсърчава, подлагайки на съмнение теорията му за важността на липсващите четири пръста. А и не би било добре да го учи да се опира на бегли впечатления вместо на реални факти.

С дълбока въздишка съдията остави чашата и придърпа дебелата папка към себе си. В нея бяха всички документи, свързани с контрабандистите от съседния окръг Чанбей. Преди четири дни военната полиция бе изненадала трима мъже, които се опитвали тайно да прехвърлят два сандъка през реката между двата окръга. Нарушителите успели да избягат в горите на Чанбей, изоставяйки стоката — огромен брой пакетчета златен и сребърен прах, камфор, живак и женшен, безценния лечебен корен от Корея, — все скъпи неща, подлежащи на облагане с голямо мито. Залавянето на контрабандната стока беше станало на територия, подопечна на магистрата от съседния окръг. Но тъй като бе отрупан с работа, той помоли за съдействие. Съдията Ди се отзова на часа, още повече че подозираше наличието на цяла мрежа от помощници на контрабандистите в собствения си окръг. Изпрати в Чанбей стария доверен съветник сержант Хун заедно с двамата си помощници Ма Жун и Цяо Тай. Бяха се установили в сградата на военния пост, до моста над граничната река.

Съдията извади от папката скица на района и я разгледа. Ма Жун и Цяо Тай бяха претърсили основно горите с военната полиция и разпитали селяните от колибите в планината, но без особен резултат. Случаят беше спешен, тъй като властите много държаха на изрядното плащане на пътни мита. Префектът бе изпратил на колегата на Ди от Чанбей писмо с категорично настояване за бързи действия. Беше добавил, че въпросът трябва да се разреши неотложно, понеже голямото количество и високата стойност на контрабандата явно сочеха, че в този район тя съвсем не е нещо временно, дело на дребни местни измамници. Вероятно съществуваше мощна организация, която стоеше зад преките извършители и направляваше действията им. Тримата конкретни контрабандисти имаха значение дотолкова, доколкото можеха да ги отведат до по-едрите риби. Централните власти подозираха, че в дъното на аферата седи влиятелен столичен банкер. Ако не успееха да стигнат до него, случаите на контрабанда щяха да продължат. Съдията Ди поклати глава и си наля втора чаша.