П. Г. Удхаус
Клуб „Анонимни ергени“ (9)

2

Докато Сали минаваше през стаята, се чувстваше нервна, макар че не осъзнаваше защо. Разбира се, нямаше никакви причини. Никълс и останалите от тайфата я бяха поканили да се обади, тя бе отговорила, че ще го направи и ето я сега тук. Всичко беше съвсем по реда си. Само дето в една адвокатска кантора винаги има нещо, което внушава на посетителя усещането, че макар нещата да вървят гладко за момента, в следващия той може вече да бъде обвинен в някоя щуротия и да е невъзможно да изличи петното, изцапало го неочаквано посред бял ден като птича курешка.

Сали не успя да се почувства по-спокойна и от това, че адвокатът, който трябваше да я приеме, изглежда дремеше, изтощен несъмнено от тежък труд по усуканото дело на Попджой срещу Дружеството на плетачките. Но тя беше храбро момиче и каза „Добро утро“, при което Джо подскочи, като че ли тези обикновени думи бяха нажежен ръжен, приложен към някои по-меки части от телосложението му.

Изпълнявайки подскока, той обърна лице към Сали, което й даде възможност да открие стар приятел там, където е очаквала възрастен непознат с хладен поглед и суха кашлица. Облекчението й беше огромно. Не й дойде наум да намери присъствието на Джо за странно. Той й беше казал, че работи в адвокатска кантора и това очевидно бе тъкмо тази.

— Виж ти, здравей — каза тя.

За секунда Джо остана безмълвен. През последните две седмици за пръв път усети, че мисли с умиление за Съдбата. Що се отнася до комедиите в три действия, там тя го бе изпързаляла яко, но сега явно се беше потрудила здравата. Чудото, че момичето, изпълващо мислите му от едно известно време насам, като че ли падна от небето, до такава степен го разтърси, че можеше само да стои ням като риба пред нагорещен тиган. А дори и когато възвърна говора си, съвсем не се прояви като оратор.

— Хм,… по ддд…

— „По дяволите“ мисля, че е думата, която търсиш. Предполагам има някакво съвпадение.

— Това е най-чудното нещо, което се е случвало някога в световната история.

Не беше присъщо на Джо дълго да се задържи ням, нито да говори несвързано. Той беше младеж с подвижен ум и скоро започна да се съвзема и да се връща към обичайното си еуфорично състояние. Чудеше се как изобщо е могъл да стане жертва на отчаянието. При това стечение на обстоятелствата слънцето не само му се беше усмихнало. То направо се беше ухилило като тиква.

— Няма ли… да седнеш, както се казва в театъра? — попита той.

— Благодаря. Не е ли по-добре да започнем със свидетелството ми за раждане?

— Ами да, разбира се. Винаги ме питат дали съм чел напоследък някое добро свидетелство за раждане.

— То доказва, че аз съм Сара Фич…

— Фич! Разбира се. Фич.

— … родом от Мъч Мидълфолд, графство Устършир, за която бяхте пуснали обявата — продължи Сали.

— И какъв е адресът?

— Къде живея сега ли ме питаш?

— Именно. Очевидно не си в графство Устършир, значи трябва да си другаде — както изглежда някъде в столицата.

— А, да. Живея в едно общежитие. „Лабърнъм роуд“ 18, нагоре към Нотинг Хил. Важно ли е?

— Извънредно — кимна Джо. — Извънредно.

Той въздъхна от облекчение, че ще се размине с частните детективи, към чиито услуги вече беше планирал да прибегне. Детективите бяха в по-голямата си част тъпи и взимаха немалко.

— Цигара? — предложи той гостоприемно.

— Благодаря — засмя се Сали.

— Какво му е смешното?

— Само си помислих какво би казала госпожица Карбъри, ако ме види сега.

— Какво да каже? Екстра си.

— Да, но пуша.

— А, да, спомням си, че ми каза за нея.

— Веднъж ме хвана с цигара и ми дръпна такава лекция, че после се чувствах, като че съм се признала виновна в убийство, палеж, бунт в открито море и притежание на куче без разрешително едновременно. Значи тука работиш — каза Сали и се огледа наоколо. — Не е лошо.

Джо се изкашля.

— Страхувам се, че трябва да изправя една малка грешка. Не работя тук. Моите шефове са Шусмит, Шусмит, Шусмит и Шусмит, които кръволочат малко по на изток. Аз съм само безпризорно пале на прага на Никълс, Еридж, Тръбшоу и Никълс. Понякога ме пускат вътре да се стопля, когато вън бушува снежна буря. Всъщност, отбих се да видя един приятел, Джери Никълс. Извикаха го при големия шеф преди малко, но ще се върне бързо. Той е човекът, струва ми се, когото трябва да видиш, ако имаш важни правни дела. Имаш ли такива? Не че искам да си пъхам носа?

— А, не, не съм си и помислила. Както и да е, за мен са важни. При условие, че съм същата Сара Фич, за която се отнася обявата.

— Трябва да си същата. Нали си имаш свидетелство за раждане и разните му там бумаги.

— И без съмнение съм родом от Мъч Мидълфолд, графство Устършир.

— Послушай ме, в кърпа ти е вързано. Никаква конкуренция. Всички останали ще са само прах в краката ти. Трябва да ми разкажеш всичко на обяд.

— Обяд?

— Забравих да ти спомена. Ще обядваш с мен в ресторанта на „Бариболт“ в един часа. Освен ако не приложиш това, което Шусмит, Шусмит, Шусмит, Шусмит, Еридж, Тръбшоу и двамата Никълс биха нарекли „солидно опровержение“.

— Без опровержения — каза Сали. — Звучи чудесно.

И тя смачка цигарата. Беше си запланувала кифла с масло и кафе в някоя сладкарничка и макар че никога не беше посещавала световноизвестния ресторант на „Бариболт“, знаеше репутацията му.

— Ако закъснея — добави тя, — почакай малко.

— Ще чакам, докато изстинат пясъците на пустинята — обяви тържествено Джо.

В този момент Джери се върна в стаята. Във вида му се четеше облекчение, като че ли разговорът с баща му бе минал неочаквано добре. Господин Никълс старши беше перфекционист, който никога не се колебаеше да говори каквото му е на ума, когато поведението на сина му заслужаваше упрек.

— А, ето те и теб, Джери — каза Джо. — Как беше татенцето?

— Мек като перце. Искаше само да ми даде инструкции за някоя си госпожица Фич, ако се появи.

— Това е госпожица Фич, ако имаш предвид онази, родом от Мъч Мидълфолд, графство Устършир.

— Наистина ли?

— Абсолютно. Има си свидетелство за раждане и всичко останало.

— Добро утро, госпожице Фич. Аз съм Никълс.

— Младши.

— Аз съм един от партньорите.

— Младшият — добави Джо. — А ако беше дошла преди ден-два, нямаше даже и това да е. Все пак е голям сладур, в чийто ръце можеш спокойно да оставиш всичко. Не знам друг, на който мога с такова доверие да покажа свидетелството си за раждане. Е, тъй като имате да си говорите за куп неща, аз ви напускам. Да ти опресня паметта: ресторантът на „Бариболт“, един часа. Ще запазя маса. Довиждане, Джери.

И в следващия момент Джо вече го нямаше.