П. Г. Удхаус
Клуб „Анонимни ергени“ (2)

2

След като си тръгна от летището, господин Траут се върна в Холивуд и отиде на обяд в „Браун Дърби“, както обикновено в компанията на Фред Басит, Джони Рънсибъл и Дж. Д. Фланъри — всичките заклети членове на Анонимните ергени. Фред Басит, който търгуваше с недвижими имоти, беше сключил изгодна сделка тази сутрин, също както и Дж. Д. Фланъри, който бе литературен агент, така че на масата цареше весела атмосфера. Само господин Траут седеше безмълвен, втренчил се в говеждото си. Мислите му явно витаеха някъде другаде, а подобно поведение не можеше да не извика коментари.

— Ама наистина си много мълчалив днес, друже — отбеляза високо Фред Басит и господин Траут дойде на себе си с лек подскок.

— Съжалявам, приятелю, но съм много разтревожен.

— Това е лошо. И за какво?

— Току-що изпратих Луелин за Лондон.

— В това няма нищо тревожно. Той сигурно ще пристигне невредим.

— Но какво ще стане след това?

— Доколкото го познавам, ще си устрои една богата вечеря.

— Сам? С някой бизнес партньор? Или — гласът на господин Траут прозвуча мрачно, — в компанията на жена?

— Ей богу! — възкликна Джони Рънсибъл.

— Да, разбирам какво имаш предвид — обади се Дж. Д. Фланъри и на масата се възцари гробна тишина.

Това бяха мъже, които можеха да погледнат фактите в очите и да си извадят нужните заключения. Те знаеха, че когато някой е имал пет жени, е безсмислено да се заблуждават, че е имунизиран срещу дяволското привличане на противоположния пол. Опасността, която дебнеше Айвър Луелин, се представи пред очите им с болезнена отчетливост. Това, което бе започнало като безгрижно обедно парти, неочаквано се превърна в напрегнато съвещание на клубния съвет. Веждите се сключиха, устните се свиха и погледите помътняха от тревога. Като че ли виждаха как Айвър Луелин непредпазливо нагазва в Голямото блато, което би накарало дори Шерлок Холмс и доктор Уотсън да потреперят.

— Не можем да сме сигурни, че непременно ще се случи най-лошото — отбеляза накрая Фред Басит. Като човек, който си играе с разните му недвижими имотчета, той винаги гледаше на света през розови очила. — Може би всичко ще е наред. Трябва да имаме предвид, че той тъкмо е излежал дълга присъда като съпруг на Грейс Мълиган. Със сигурност един мъж с подобно преживяване няма да бърза да си сложи отново главата в торбата.

— И той ми каза това, когато стана дума за нов брак — потвърди господин Траут, — и май беше искрен.

— Ако питате мене — рече Дж. Д. Фланъри, вечният песимист, чийто нрав беше отровен от контактуването с автори, — по-вероятно е всичко това да му подейства точно обратно. На практика след Грейс всяка ще му се стори ангел и той ще се превърне в лесна плячка на първата сирена, която му се изпречи. Особено ако е гаврътнал едно-две питиета. Знаете го какъв става, когато е на градус.

Веждите се сключиха още повече, устните се свиха по-здраво, а погледите съвсем помътняха. Долови се известен упрек към господин Траут.

— Трябваше да го предупредиш, човече — каза Фред Басит.

— Предупредих го няколко пъти — засегна се господин Траут. — Нещо повече. Изпратих го при едни адвокати в Лондон, които познавам, и които ще могат да му намерят човек, до известна степен заместител на Анонимните ергени.

Фред Басит поклати глава. Макар и ентусиаст при описанието на някой привлекателен имот пред евентуалния купувач, в извънработно време той беше реалист.

— Може ли един аматьор да заеме мястото на Анонимните ергени?

— Съмнявам се — съгласи се Дж. Д. Фланъри.

— Аз също — обади се Джони Рънсибъл.

— Трябва му някой като тебе, Ефи — продължи Фред Басит. — Някой, свикнал да си служи с аргументи и да пледира каузи. Дали пък не би могъл да заминеш за Лондон?

— Това се казва идея! — обади се Дж. Д. Фланъри.

Такава не бе хрумнала на господин Траут, но като я огледа от всички страни, се съгласи с предимствата й. Един разговор надве-натри на летището едва ли би имал траен ефект върху мъж с младоженчески уклони като Айвър Луелин. Но ако замине за Лондон и застане плътно до рамото му в позиция, удобна да добавя аргумент след аргумент, ще бъде съвсем друга работа. Мисълта, че ще може да свири върху душата на Айвър Луелин като върху струните на цигулка му допадна. А пък и така се случи, че бизнесът в момента беше в затишие и делата на Траут, можеха спокойно да се оставят в ръцете на Уапшот и Едълстейн. Не беше от ония случаи, когато кантората е във вихъра на някое шумно дело и шефът трябва да е на кормилото всеки един миг.

— Ти си прав, Фреди — заключи той — Дайте ми малко време да уредя нещата в офиса и потеглям за Лондон.

— Не можеш ли да тръгнеш веднага?

— Страхувам се, че не.

— Тогава да се помолим горещо, за да не стане прекалено късно.

— Да, да се помолим — кимнаха Джони Рънсибъл и Дж. Д. Фланъри.