Джеймс Хадли Чейс
Удряй и бягай (13)

XIII

Щом стигнах до града, купих няколко неделни вестника и бързо прегледах заглавията, докато се връщах към буика. Очаквах да прочета за убийствата на Долорес и Ед Нътли още на първа страница с големи букви, но доколкото можах да видя, нямаше нищо за тях.

Качих се в колата и тъй като бях в зона, забранена за паркиране, тръгнах бързо към бара на Слим, където щях да прегледам спокойно вестниците, да изям един сандвич и да изпия една бира, преди да реша как да действам.

Барът беше почти празен, но в едно от сепаретата седеше Джо Фелоуз с един непознат. И двамата пиеха бира и ядяха хамбургери. Джо ме зърна, преди да успея да изчезна от полезрението му.

— Хей, Чес, ела насам.

Не можех да направя друго, освен да му махна и да му кажа, че ще дойда. Поръчах си сандвич и бира, и ги занесох в сепарето на Джо.

— Мислех, че играеш голф — Каза Джо. — Сядай. Запознай се с Джим Бъкли. Той е звездата в „Инкуайърър“.

— Само дето в „Инкуайърър“ не знаят за това — каза Бъкли и се засмя.

Той беше нисък, дебел, на средна възраст, с чифт изпитателни, леденосини очи. Веднага ги заби в драскотините на врата ми.

— Охо! — учуди, се той. — Скъпо е продала честта си.

И Джо ме беше зяпнал.

— Не се заблуждавайте — отвърнах аз. — Загубена история. Един тип дразнеше едно момиче и аз като последен глупак се намесих. Оказа се, че на нея й харесвало да я дразнят. Чудо е, че успях да си спася живота.

И двамата се засмяха, но Джо ме погледна учуден и озадачен.

— Какво правиш тук в неделя? — попитах аз, за да сменя темата.

— Бяхме се уговорили с този гад да прекараме деня на плажа — каза той и посочи с палец Бъкли, а сега ми казва, че трябвало да работи. Така че хапваме заедно и аз ще отида на плажа сам, освен ако ти не си свободен и не дойдеш да ми правиш компания.

— Бих искал, Джо, но съм вързан.

— Докато и тя е вързана, няма да бъдеш сам — каза Бъкли и гръмко се изсмя.

Сетих се за Люсил. Той неволно отгатна истината.

— Онова там „Инкуайърър“ ли е? — продължи той, като погледна вестника, който бях оставил на стола.

— Да. Искате ли го?

— Не можах да видя какво са направили с материала, който им подадох снощи.

Посегна, взе вестника, отвори го се един жест и погледна първата страница. Изръмжа, разгърна няколко страници и спря. Накрая го сгъна и ми го върна.

— Три хиляди думи, изписани с кръв и уиски, а онзи безобразник е пуснал само двеста. Чудя се защо продължавам да работя за този парцал.

Джо каза:

— Джим разследва случая с убития полицай.

Отхапах от сандвича.

— Така ли? Нямах време да прочета вестника тази сутрин. Нещо ново?

Бъкли отпи една дълга глътка, облегна се назад и запали цигара.

— Ново ли? Слушай, приятел, това ще бъде една от най-големите сензации на годината. Ще бъде нещо, което може да преобърне всички красавци отгоре.

Защо не съкратиш рекламата? Хайде, изплюй камъчето — каза Джо — Ако е чак толкова сензационно, защо няма нищо в заглавията?

— Защото не сме готови още. Почакай до утре. Смятаме утре да взривим бомбата, ако сме късметлии.

— Каква бомба? За какво говориш?

— Ще ти кажа. Ако О’Брайън не беше убит, може би никой нямаше да го разкрие години наред. Всичките глупости, които Съливан изприказва за това колко свестен бил О’Брайън, звучаха добре до момента, в който започнахме да го проучваме. Тогава дяволската работа изскочи на повърхността. Знаете ли какво? О’Брайън е имал сметка в банката със сто двайсет и пет хиляди долара и къща на Палм Кресънт, на която би завидяла дори някоя филмова звезда. Когато някое ченге живее така, има само едно обяснение — корупция. Имаше двама души, които вероятно са знаели каква е далаверата. Жената, за която е бил сгоден — певица в нощен клуб и нейният менажер, един тип на име Нътли. Знаете ли какво им се случи снощи?

Джо го беше зяпнал с ококорени очи.

— Какво им се случи?

— И двамата бяха убити. Нътли беше намерен в хотел „Вашингтон“, прострелян в сърцето, а портиерът — с разбита глава. Убиецът е влязъл, убедил го е да му каже в коя стая е Нътли и след това го е убил. Тогава се е качил по стълбите и е застрелял Нътли. Момичето е убил, когато е излизало от апартамента си.

— Това не го пише във вестника — възмути се Джо.

— Пише го, но на десет реда. Само гледай, утре ще излезе на първа страница. Сега работим върху случая. Опитваме се да разкрием далаверата на О’Брайън. Шефът на полицията смята, че е бил изнудвач.

— Ами типът, който го прегази? — попитах аз. — Още ли не са го намерили?

Бъкли сви рамене.

— В полицията е съобщено за двайсет и три ударени коли. Проверяват алибито на всеки един от шофьорите. Очакват да открият убиеца сред някой от тях. Предполагам, че като го открият, ще трябва да му дадат медал. Ако О’Брайън не беше убит, това никога нямаше да изплува на повърхността.

— Момичето, което беше убито снощи, не пееше ли в „Литъл Тавърн“? — попитах аз небрежно.

— Същото маце. Пет пари не струваше като певица.

Тогава ме осени вдъхновението.

— Кой стои зад „Литъл Тавърн“?

Бъкли повдигна рамене.

— Опитвал съм да разбера това, докато скучая. Регистрацията е на името на Арт Галгано, но изглежда никой не знае кой е той. Не мисля, че живее в града. Джак Клод е управител. Защо питаш?

— Снощи чух, че там има рулетка и залозите са високи.

Бъкли ме погледна и поклати глава.

— Това са само приказки. Комарът не върви в този град. Няколко хитреци се пробваха, но шефът на полицията ти закри с шум и трясък, преди да са успели да завъртят топчето. „Литъл Тавърн“ работи от три години. Ако имаше рулетка, щяхме да чуем за това.

— Така ли? Сигурен ли сте? Бях там снощи и един тип ми каза, че имат рулетка на горния етаж.

Бъкли поглади дебелия си нос. Очите му показаха интерес.

— Чакай малко — каза той, без да откъсва поглед от мен. — Там беше секторът на О’Брайън. Той може да ги е прикривал. Виж, това може да е нещо! Може би оттам е получавал пари! Често ли ходиш там?

— От време на време.

— А би ли могъл да провериш със сигурност дали имат рулетка на горния етаж? — попита Бъкли и седна по-напред.

— Хей — намеси се Джо — ти нямаш ли смелост? Защо Чес трябва да ти върши черната работа?

Бъкли махна с ръце нетърпеливо.

— Моят шанс да открия дали имат рулетка е толкова голям, колкото и на едно ченге. Той посещава заведението. Ако желае, защо да не ми помогне?

Докато спореха, аз бързо размислих.

— Ако мога, ще го направя вместо вас. Ще отида там днес следобед и ако имам късмет, ще ви се обадя.

Джо ме изгледа така, сякаш съм полудял, а Бъкли се протегна и ме потупа по ръката.

— Това се казва мъж. Уверявам те, че „Инкуайърър“ няма да те забрави. Следващия път, когато твои хора дойдат за публикуване на реклама, ще се погрижа лично да получат това място във вестника, което желаят. — Той извади визитна картичка от портфейла си и ми я подаде. — Ако ме няма, търси Джак Хемингс. Той ще те оправи. Ако там наистина има рулетка, ще стане страшно. Слушай, защо не дойдеш в кабинета ми? Ще ти дам един фотоапарат. Ако успееш да фотографираш рулетката, няма накъде да мърдат.

— Едва ли ще понесат това — казах аз.

Той ми намигна.

— Почакай, докато видиш фотоапарата. Може да ти влезе в илика. Всичко, което трябва да направиш, е да натиснеш едно копче, скрито в джоба ти. Направи снимка на масата, Скот, и практически вестникът става твой.

— Точно това очаквам.

Той ме потупа по ръката.

— Гарантирам. Хайде да се махаме оттук, по дяволите. Да отидем да поговорим с моя шеф.

Като станах, Джо ме сграбчи за ръката.

— Чакай малко, Чес. Може да загазиш. Искаш ли да идем и двамата? Харесва ли ти тази идея?

— Не, Джо. Ще се набием на очи. Успокой се. Няма да загазя. Ще се оправя.

— Ще се оправи — каза Бъкли — няма страшно. Басирам се, че в заведението няма рулетка, но ако има — оха! Как само ще изненадаме полицаите!

— Няма значение — упорстваше Джо — искам да дойда с теб. Двама може да сме много, но ако закъсаш, ще ти бъде добре дошло.

— Не, Джо. Шансовете да се кача на втория етаж са минимални. Ако сме двама, ще направим впечатление. Освен това рулетката може да не работи след обяд.

Джо тръгна с мен. Лицето му беше решително.

— Идвам с теб, Чес. Дори да се наложи да чакам отвън.

Ако исках да направя нещо, знаех, че трябва да бъда сам.

— Не те искам, Джо. Ще съчетая работата с удоволствието, а ти ще ми пречиш.

— Хайде, върви да се давиш, Джо — каза Бъкли — ние двамата имаме работа. Върви да поплуваш в морето.

Той тупна Джо по рамото, после ме хвана за ръката и ме избута навън. Докато пътувахме към офиса на „Инкуайърър“, аз попитах:

— В полицията имат ли някаква представа кой е убил Долорес Лейн?

— Не знаят името му, но вече им е паднал в ръцете. Имат негово описание и отпечатъци от пръстите му. Предполагам, че или е луд, или е пълен аматьор. Оставил е отпечатъци навсякъде. Видяли са го да излиза от апартамента на Лейн и от хотел „Вашингтон“. Намериха негови отпечатъци в стаята на жената и в стаята на Нътли. Казват, че бил едър, тъмен, на твоите години, хубав. Лейтенант Уест мисли, че е въпрос на часове да го хванат.

Стомахът ми се сви.

— Така ли? — казах аз и погледнах през прозореца на колата с разтуптяно сърце.

— Аха. Разкарват с кола из града момичето, което го е видяло, с надеждата, че ще го види на улицата. Може и да го види. Тогава остава само да му вземат отпечатъците и ще шмръкне цианида, преди да се е опомнил.

* * *

Пристигнах в „Литъл Тавърн“ минута-две след два часа. Паркингът беше претъпкан с коли и видях зор, докато намеря място. Беше един от тези горещи, задушни следобеди в Палм Сити, когато човек жадува за лек ветрец, а прахът влиза йод ризата и дразни кожата, нервите се опъват от нищо и хората стават избухливи.

На голямата тераса, натъпкана с маси, мъже и жени с весели празнични дрехи проправяха пътя си през сложното меню. Качих се по стълбите. Никой не ми обърна внимание, освен портиерът, който далеч не беше толкова наперен на слънчева светлина, колкото на лунна. Той докосна шапката си, като ме позна и завъртя вратата така, сякаш беше от порцелан.

Гардеробиерката ме позна. Не си направи труд да ме посрещне. Усмихна се леко и погледна в друга посока. Един мъж без шапка не беше много по-интересен за нея от мъж без крака и ръце. Тръгнах към бара, но не влязох. Беше натъпкан здраво с почиващи, които се наливаха с алкохол, надвикваха се колкото могат и харчеха спечелените с труд пари, за да направят впечатление на блондинките, брюнетките и червенокосите, които бяха помъкнали със себе си.

Оскар Рос беше зад бара. И двамата мексиканци бяха там. Всички бяха доста заети. Рос се беше съсредоточил върху женската клиентела. Забелязах, че е направил удар с три жени, които пиеха коктейли с шампанско. Отстъпих леко назад. Не исках да ме вижда. Огледах бара с надеждата да открия приятелчето с рома и лимоновия сок от миналата вечер. Накрая го забелязах да се отдръпва от навалицата в единия край на бара и да тръгва към мен.

— Здрасти — казах аз, като ме доближи. — Помниш ли ме?

Беше леко пиян, но след като настрои погледа си, за да ме фокусира, с дружелюбната си усмивка ми показа, че ме е познал.

— Здрасти, приятел. Дошъл си да удавиш мъката, а?

— Дойдох да видя дали мога да спечеля малко пари — казах аз, докато вървяхме към фоайето. — Мислиш ли, че ще мога да се включа в играта горе?

— Защо не? Аз се качвам сега. Ела с мен.

— Помислих си, че може да има проблеми.

— Няма страшно. Тук ме знаят. Как ти беше името?

— Скот.

Той леко се олюля и се хвана за ръката ми.

— Също като Грейт Скот^[2]?

— Същото.

Той се засмя гръмко — беше тип, който бързо и лесно се развеселява.

— Чудесно. Хайде, Скот, дай да видим как ще загубиш парите си.

Заведе ме до една врата и я отвори. Последвах го в коридора. Стигнахме до автоматичен асансьор за четирима души. Стояхме един до друг, докато ни качи на втория етаж. Движението му едва се усещаше. През това време Уеливър ме облъхваше с ромови изпарения, с благата физиономия на епископ, благославящ паството си. Всичко ми се видя подозрително лесно. Миниатюрният фотоапарат, който ми даде Бъкли, беше закачен отзад на ревера ми. Обективът едва се подаваше през илика. Трябваше да имат зрението на Дейви Крокет^[3], за да го забележат. Напипах устройството в джоба си. Само една снимка, беше казал Бъкли. Няма да има възможност да се смени миниатюрният филм. Той ме беше помолил да не избързвам.

— Това се случва веднъж — беше казал той. — Да направим снимка на рулетката, ако изобщо я има. Направо ще взривим града.

Той изглежда пропускаше факта, че ако ме усетят, докато снимам, ще взривят мен, а не града. Асансьорът спря полека и вратите се отвориха с шушнещ звук.

Уеливър влезе в една стая, която изглеждаше тясна от двете горили, изпълнили я с мускулите си. Изглеждаха така, сякаш можеха да се справят с Джо Луис и Роки Марчиано, в разцвета на силите им, без дори да се изпотят. Те изгледаха Уеливър с тежък поглед и после се прехвърлиха на мен. Гледаха ме така, както масонско сборище би гледало циркаджия, вмъкнал се по средата на най-мистичния им ритуал. Уеливър вървеше енергично към двойната врата пред нас и аз внимавах да не изоставам. Опитах се да изглеждам безгрижен, като човек, излязъл на неделната си разходка.

Горилите бяха толкова шашнати, че ние почти стигнахме до двойната врата. Почти, но не съвсем. Единият от тях каза с глас, който можеше да разхлаби ръждива гайка от витлото на презокеански кораб:

— Ей, вие, къде мислите, че отивате?

Гласът му ни удари в тила и ни закова на място. Уеливър се обърна и се намръщи. Гласът го беше пораздрусал, но в края на краищата той беше член на клуба и не очакваше подобно отношение.

— На мен ли говориш? — попита той. Но в сравнение с гласа на горилата неговият прозвуча като безпомощно мяукане.

— Не, на него! — По-големият от двамата се приближи към мен. Почувствах се така, сякаш ме притиска булдозер. — Къде си тръгнал?

— Той е мой приятел — каза Уеливър с цялото си достойнство, а то не беше много. — Аз го вкарвам. Нещо против?

— Господин Клод видя ли го? — попита горилата.

— Разбира се — отговори Уеливър, хвана ме за ръката и ме бутна към двойната врата, като остави двете горили да гледат подозрително след нас.

Влязохме в голяма стая, пълна с мъже и жени, меко осветление и бръмчене на развълнувани гласове. В средата на стаята имаше рулетка. Около нея се беше събрала една компания от хайлайфа на Палм Сити. Уеливър беше казал, че залозите са високи. Трябваше само да погледна купчините чипове на масата, за да разбера, че не е преувеличил. Само за това хвърляне на масата бяха сложени около четиридесет — петдесет хиляди долара.

— Да изчакаме — измърмори Уеливър, след като прецени с окото на познавач залозите. — Ние не искаме да играем с луди.

Вниманието на всички беше приковано от дебел, възрастен мъж с огромна купчина чипове пред него. Като се приближих, той се наведе напред и бутна част от тях на номер пет, черно. Няколко играча с малки залози последваха примера му. След това рулетката се завъртя, хвърлиха топчето и не след дълго то реши да спре на пет, черно.

Всички ахнаха. Крупието, тъмен мексиканец с лице на покерджия, прибра чиповете на губещите и бутна още чипове на дебелия. Намерих се зад една блондинка, която миришеше малко силно на „Шанел №5“. Пробих си малко път напред, докато стигнах до стола й. Вече имах поглед върху цялата маса. Силната светлина падаше върху купчинките чипове пред големите играчи. Това беше идеалното място за снимка. Бъкли ми беше казал, че всичко, което трябва да направя, е да застана с лице към масата и да натисна копчето в джоба си. Лещите бяха толкова бързи и филмът компенсираше до такава степен, че не можеше да стане грешка. Видях, че Уеливър се е отдалечил от мен в търсене на място. Заех позиция и приготвих пръста си върху копчето. Успокоих дишането си, както Бъкли ми каза, и натиснах. Смътно дочух леко изщракване и разбрах, че апаратът е задействал.

После се случиха някои неща.

Така и не разбрах дали типовете, които наблюдаваха играчите и следяха залозите, ме видяха, или напрежението на лицето ми ме издаде, а може и крупието да зърна миниатюрната леща в ревера ми. Няма значение — важното е, че изведнъж почувствах две твърди тела да се допират до моето. Ръце като стоманени клещи ме хванаха за китките. От двете ми страни имаше по един мъж. Сърцето ми заигра рокендрол и аз бързо погледнах надясно и наляво. Тези двамата не бяха горили. Те бяха професионалисти. И двамата с възслаби лица, като близнаци, с еднакво професионален, студен израз. Единият беше малко по-висок от другия, единият — светъл, а другият — тъмен. И двамата бяха с изпити лица, безизразни погледи. И на двамата устните почти не се забелязваха. Имаха правоъгълни челюсти. Изглеждаха твърди, жестоки и безмилостни. Приличаха на убийци.

— О’кей, приятел — каза светлият меко — без излишни проблеми. Шефът иска да говори с теб.

Те леко ме измъкнаха от тълпата, като професионалисти. И двете ми ръце бяха като парализирани в хватките им. Предполагам, че можех да започна да ритам и да крещя, но просто не ми хрумна.

Уеливър, който току-що си беше намерил място на масата, ме погледна. На лицето му се изписа изненада. Усмихна ми се пиянски и смотолеви нещо, че щял да ме види после. Докато тези двамата ме изкарваха от тълпата, дълбоко в себе си получих неприятното усещане, че ще бъда късметлия, ако изобщо видя някого после. Светлият каза:

— Спокойно, приятел, развържи си краката. Можем да бъдем и по-груби.

Освободиха ми китките, но като добре обучени овчарски кучета ме накараха да се движа напред, като ме побутваха леко с рамена. Никой в претъпканата стая не ми обърна внимание. Предполагам, че можех да започна да раздавам крошета и да викам за помощ, но бях уверен, че ще получа нещо друго, освен удар зад ухото, докато русият или тъмният обясняват на тълпата, че съм просто един досаден пияница. Така че вървях с тях до една врата, която тъмният отвори. Вкараха ме вътре така, сякаш бях инвалид милионер, на когото остават още четири дни живот и не си е платил сметката при доктора.

Минахме през къс коридор до друга врата. Светлият почука, а тъмният дишаше нежно във врата ми. Чу се глас:

— Влезте.

Светлият натисна дръжката на вратата и я отвори. Тъмният ме побутна в нещо между офис и хол. Имаше бюро до голям прозорец, скрито от огненочервени пердета. Зад бюрото — канцеларски стол, а отдясно — железен шкаф. Останалата част от стаята беше пълна с шезлонги, радио, малък бар и диван, покрит с испански шал. Зад бюрото, на стола седеше дебел, едър мъж със смокинг. Беше червенокос, леко побелял. Месестото му лице беше надянало едно от онези изражения, които не говорят нищо. Малките му леденосиви очи бяха неподвижни и леко унесени, сякаш мислеше за нещо много важно и ние с влизането си бяхме го прекъснали. Предположих, че е около петдесет и пет — шейсет годишен, все още в добра форма, въпреки тлъстините. Ръцете му, покрити с лунички и фини червени косми, лежаха отпуснати върху снежнобялата попивателна на бюрото. Тъмният се приближи до бюрото, а колегата му затвори вратата. Може и да съм сгрешил, но бях почти сигурен, че чух как превъртя ключа. Вече се бях притеснил. Ако намереха фотоапарата, щях да загазя. Мъжът зад бюрото ме погледна, после изгледа въпросително тъмния и повдигна вежди.

— Не е член — провлачи той.

Дебелият, който вероятно беше Джак Клод, премести леденосивите си очи отново върху мен.

— Съжаляваме за това, приятелю — каза той с измамно мек глас — но сигурно разбирате, че не приемаме с отворени обятия натрапници. Бихте ли ми казали името си?

— Аз съм Честър Скот. За какво са тия вълнения? Фил Уеливър ме доведе тук. Той ми е приятел.

Клод не беше особено впечатлен.

— Къде живеете, господин Скот?

Казах му.

Той взе телефонния указател от бюрото си и провери адреса ми.

— Господин Уеливър трябва да е научил досега, че не може да води приятели тук без мое знание и ако те не са платили абонаментната такса.

Аз се поуспокоих:

— Не знаех това. Уеливър не ми е споменал за таксата. Готов съм да я платя. Колко?

— Двайсет и пет долара — каза Клод.

Очите му се преместиха към тъмния, който все още беше от едната ми страна.

— Знаем ли нещо за господин Скот?

— Беше тук снощи. Отиде зад сцената и говори с госпожица Лейн.

Отново започнах да се потя.

Погледът на Клод стана многозначителен. Той се размърда на стола и после стана вежлив като зъболекар, който ти казва да отвориш уста:

— Вие познавате госпожица Лейн, господин Скот?

— Не, слушах я как пее. Доста ми хареса. Поканих я на една чаша.

— Тя прие ли?

— Не.

— Но вие разговаряхте с нея в гримьорната й?

— Да, разговаряхме. Защо са всички тези въпроси?

— За какво говорихте?

— За това-онова. Вас какво ви интересува?

Клод погледна тъмния.

— Нещо друго?

— Поне аз не знам.

Последва мълчание и Клод каза:

— Извинете за безпокойството, г-н Скот. Дължите ни двайсет и пет долара.

Извадих портфейла си, намерих две десетачки и една петачка, и ги оставих на бюрото. Той ми написа разписка и ми я даде.

— Трябва да внимаваме, господин Скот. Не е нужно да ви го казвам. Надявам се, че ще ви виждаме често.

— Най-вероятно — отвърнах аз, без да вярвам, че толкова лесно се размина.

Тъмният и светлият се бяха отдалечили от мен. Лицата им сега бяха отегчени и безучастни. Сложих разписката в портфейла си, а него прибрах в джоба.

— Ами, благодаря — казах аз и започнах да отстъпвам.

Тогава чух, че вратата зад мен се отваря. Огледах се. Вътре влезе Оскар Рос. Беше с барманското сако и носеше поднос с бутилка скоч, чаша и съд с лед. Отначало не ме забеляза. Когато остави подноса на бюрото на Клод, ме погледна така, сякаш не можеше да повярва на очите си. Тръгнах към вратата, като се опитвах да не тичам, но с доста бърза стъпка. Рос стоеше като закован, без да откъсва очи от мен. Завъртях дръжката на вратата, но беше заключено. Светлият тръгна към мен, за да отключи, когато Рос изрече с пресекнал глас:

— Хей! Не го пускайте да излиза!

Светлият спря. Ключът беше на вратата. Завъртях го. Докато я отварях, светлият пробяга като бърза сянка и я залости с крак. Рос попита:

— Какво прави той тук?

Светлият, очевидно объркан, погледна към Клод за указание. Приготвих се и му светнах едно дясно кроше. Кокалчетата ми се събраха. Ударът разтресе дясната ми ръка. Той залитна назад и главата му се блъсна в стената. Превъртях ключа и отворих вратата.

— Стой!

Това беше тъмният. Бързо погледнах към него. Стискаше 38-милиметров автоматик в дясната си ръка и го беше насочил към мен. Без много да мисля, реших, че той няма да посмее да стреля в затвореното пространство на клуба и пренебрегвайки заплахата, блъснах вратата. Рос бързо се хвърли към мен. Очите му бяха злобни и уплашени. Излязох в коридора и той ме настигна. Десният му юмрук се понесе към лицето ми, когато се извъртях, за да го пресрещна. Наведох се навреме встрани и го цапардосах в устата. Той залитна назад. Аз се обърнах и побягнах по коридора към стаята с рулетката. Нещо като танк подкоси коленете ми и ме свали на пода. Претърколих се и тъмният ми удари едно кроше в челюстта. Успях да се свия встрани, но ме улучи, наистина малко по-високо, отколкото трябваше, но достатъчно силно, за да изпъшкам. Изритах тъмния и колебливо се изправих, когато Рос излетя от стаята. Ако имаше нещо, което да желая повече от всичко, то беше да го цапна още веднъж. Изплъзнах се от неговия удар, приближих се и го гостих с един десен, в който събрах цялата си сила и цялото си тегло.

Това беше последното, което можах да направя. Смътно си спомням, че видях как тъмният се изправи и се понесе към мен със скоростта и грацията на балетист. Нападна ме прекалено бързо, за да реагирам. Обърнах се, за да го посрещна, но го направих много, много бавно. Чух свистенето на удара и се опитах да го избегна. Когато меките светлини в коридора експлодираха пред очите ми, разбрах, че не съм успял. В края на краищата той беше професионалист. Когато те приспи, заспиваш наистина.