Джеймс Хадли Чейс
Удряй и бягай (11)

XI

Имах чувството, че съм попаднал в някакъв кошмарен свят и основното ми занимание е да бягам от мъртъвци. Докато стоях пред отворената врата и гледах Нътли, разбрах, че не трябва да оставам повече тук и трябва да се махна, преди полицията да дойде. Женските писъци все още се чуваха. От горния етаж се присъединиха други и врявата нарасна. В безучастния, празен поглед на Нътли нямаше живот. Умората ми тежеше. Положих страхотно усилие, за да се раздвижа по коридора и да сляза надолу по стълбите.

Жената започна да крещи от един прозорец:

— Полиция! Убийство! Полиция!

Паниката ме пришпори. Пристигнах задъхан във фоайето, а там ме очакваше още един шок. Портиерът беше проснат по лице до тезгяха, в локва кръв. Някой го беше ударил жестоко в дясното слепоочие по същия начин, както беше убита Долорес Лейн. Вече започнах да свиквам с гледката на насилствена смърт и спрях, за да огледам трупа. Сетивата ми вече бяха достатъчно притъпени. В това време дочух далечния звук на полицейска сирена и замръзнах на място. Звукът ставаше все по-силен и заплашителен. С разтуптяно сърце тръгнах към двойната стъклена врата, която водеше към улицата, но спрях, защото съобразих, че ако мина оттам, ще попадна точно пред пристигащата полицейска кола. Зад тезгяха имаше врата с надпис „За служители“. Изтичах до нея, отворих я и попаднах в мрачен коридор. Пред мен имаше стълби, които водеха надолу към мазето. Не се поколебах. Слязох бързо и стигнах до друг коридор, към кухнята. Спрях, за да се огледам в огромното подземие, пълно с тенджери, тигани, чинии и паници. Нямаше никакъв признак на живот и аз се устремих към вратата с надпис „Пожарен изход“. Затрудних се малко, докато дръпна резето, с което беше залостена, но накрая успях. Отворих я внимателно и се огледах в една тъмна уличка. Дръпнах вратата след себе си и тръгнах бързо към главната улица. Когато стигнах до нея, спрях. Пред входа на хотела имаше полицейска кола, но не и полицаи. Продължих в обратна посока под прикритието на сенките. Едва влачех крака, но поне се движех. Изминах две пресечки и се наложи да се скрия в един вход. Към мен пълзеше такси. Ако го спрех, рискувах много. Шофьорът сигурно щеше да си спомни за мен и да даде описание на полицията веднага щом уплахата отмине, но бях прекалено уморен, за да ме е грижа. Махнах и таксито спря до мен. Казах на шофьора да ме закара бързо до Медъкс Авеню. Той ме изгледа втренчено, след това отвори вратата и аз се качих. За десет минути пристигнахме. Пред входа на Медъкс Армс имаше три полицейски коли, пет патрула и един цивилен. Стори ми се, че е лейтенант Уест, но тъй като беше в сянка, не бях много сигурен. Казах на шофьора да спре на следващото кръстовище и му платих. Щом потегли, тръгнах към мястото, където бях оставил буика. В този момент чух часовник да отмерва три и половина. Каква ужасна нощ — помислих си аз, когато тръгнах към дома. Сега бях замесен не само в инцидента с прегазеното ченге, но и в още три убийства. В подобни ситуации човек изпада само в кошмарите си, но бях прекалено уморен, за да осъзная реалната заплаха. Всичко, за което можех да мисля, беше как да се прибера по-бързо и да си легна. В края на краищата се прибрах, когато стрелките на часовника в буика показваха четири без пет. Паркирах колата отвън и тръгнах тежко нагоре по пътеката. Отключих вратата и влязох в тъмното антре. Не си направих труда да запаля лампата. Прекосих антрето и се запътих към спалнята. Когато влязох в тъмната стая, ме полазиха тръпки. В застоялия въздух се носеше слаб мирис на парфюм, а това беше нещо нетипично за моята стая. Посегнах да запаля осветлението.

Изведнъж сърцето ми подскочи. В леглото ми, с разпиляна върху лицето кестенява коса, с голи ръце върху чаршафа, мъртва или спяща, лежеше Люсил. Облегнах се на стената. Тя не помръдваше. Не можех да разбера дали диша. Шокът, че я намирам в леглото си, беше доста силен, а на всичкото отгоре в мен започна да се оформя предчувствието, че е мъртва.

Тази нощ бяха умрели трима души и тя можеше да бъде четвърта. Успях да се измъкна, след като намерих трите тела, но знаех, че ако и тя е мъртва, нямаше да мога да се отърва и да я забравя. Тя беше в моето легло и в моята къща.

С усилие се отблъснах от стената и отидох до леглото. Докоснах я нежно, с тръпнеща ръка. Тя помръдна с лека въздишка и пъхна лице във възглавницата, сякаш за да скрие очите си от светлината. Отстъпих назад и облекчен си поех дълбоко въздух. Тогава видях дрехите й разпилени на пода: чифт лимоненожълти панталони, бяла блуза, а на стола — бикини и сутиен.

Изобщо не се запитах какво търси в леглото ми и какви могат да бъдат последствията, ако я намерят тук. Щом беше жива, хич не ме интересуваше какво може да стане после.

Това, от което имах нужда, беше сън.

Отидох в съседната стая. Съблякох се и се мушнах под завивките. Щом долепих глава до възглавницата, започнах да се унасям. Труповете, Люсил в моето легло, повреденият кадилак, страхът от полицията и заплахите на Оскар Рос, всичко се разтвори в тежък безпаметен сън. Докато спях, проблемите и страховете ми стояха до мен в очакване да ме поздравят, когато се събудя.

* * *

Когато отворих очи, стрелките на часовника до леглото показваха единайсет и пет. Горещите слънчеви лъчи минаваха през процепите на дървените капаци на прозорците и оставяха ярки петна по килима. Известно време лежах неподвижно и гледах тавана не съвсем убеден, дали това, което преживях, не беше ужасен сън или събитията, които изведнъж ме погълнаха, наистина се бяха случили. Колкото повече се събуждах, толкова по-ясно ми ставаше, че това не е кошмар. Махнах чаршафа и станах от леглото. Взех резервната хавлия от шкафа и я облякох. След това отидох в банята. Обръснах се и се почувствах по-уверен в себе си. Като излязох от банята, чух шум в спалнята. Вратата се отвори рязко и Люсил застана пред мен.

— Здравей — казах аз. — Не можа ли да използваш другото легло или ми беше хвърлила око?

Тя силно се изчерви.

— Съжалявам. Чаках те много дълго, но не дойде. Толкова се изморих, че легнах на леглото ти и съм заспала.

— И както си спеше, успя да разхвърляш дрехите си из цялата стая и да се завиеш — казах аз и се усмихнах. — Е, надявам се, че не си спала по-зле от мен. Прибрах се малко късно и си помислих, че ще бъде нелюбезно да те будя. Има ли някаква определена причина за присъствието ти или просто реши, че една смяна на кревата ще разчупи монотонността на живота ти в „Гейбълз“?

Тя ме погледна с невиждащи очи.

— Ти каза, че си намерил решение, но не каза какво е. Дойдох тук и те чаках с надеждата, че ще се върнеш.

— Ясно, а как влезе?

Тя не издържа на погледа ми.

— Ами… намерих един отворен прозорец.

— Колко съм невнимателен. — Прокарах пръсти през косата си и трепнах, като докоснах подутината на тила. — Слушай, не съм много на себе си тази сутрин. Бъди добро момиче, качи се на колелото и си отивай. Искам малко тишина и спокойствие.

— Чес, моля те… Трябва да говоря с теб. Човекът, който се обади… идва при мен. Той иска да ни изнудва.

— Да, знам за него. Добре, хайде. Ще поговорим, но не преди да изпия едно кафе. Ще ми направиш ли удоволствието да отидеш в банята и да се направиш на красива? В момента изглеждаш така, сякаш си спала в храстите. Ще направя кафето и ще поприказваме.

Оставих я да ме гледа, отидох в кухнята и включих чайника. Чух я как отиде в банята и пусна душа.

Когато сложих кафето, портокаловия сок и препечените филийки на масата, тя излезе от банята. Кожата й се беше освежила, а косата й изглеждаше като коприна. Беше навила ръкавите на халата ми и с тази изключителна способност, която притежават повечето жени, беше успяла да се направи хубава и съблазнителна дори в мъжки халат, който й беше с няколко размера по-голям.

— Седни и си изпий кафето. Хайде да не започваме разговорите още. Има много време.

— Но, Чес…

— Казах, че няма да говорим още. Искам малко спокойствие, докато си изпия кафето. Просто се отпусни и се опитай да замълчиш, моля те.

Тя седна срещу мен и изведнъж се намуси. Сипа си кафе.

Прецених критично създалата се ситуация. Ако нямам проблеми, ако Ейткън изведнъж се помине и аз се оженя за нея, това ще да бъде обстановката през следващите двайсет години: тя — седнала срещу мен, хубава и малко намусена всяка сутрин, докато пие кафето си. Картинката ми се видя далеч не толкова вълнуваща, колкото си я бях представял.

Изпихме кафето си в тишина. От време на време се споглеждахме през масата. Доста странна закуска, но аз бях решен да не слушам нищо за проблемите й преди първата цигара за деня. Когато свършихме с кафето, бутнах кутията с цигари към нея, станах, отидох до канапето и се опънах. Запалих цигара и погледнах към тавана. Вече се чувствах почти готов да се справя с това, което имаше да ми каже.

— О’кей — казах аз — давай, сега те изнудват, така ли?

Тя стоеше сковано, със стиснати юмруци на масата. Очите й бяха широко отворени.

— Да. Той дойде вчера сутринта. Аз плувах. Изведнъж се появи, когато излизах от банята.

Оставих димът да излезе спокойно от отворената ми уста.

— Ако си била с бикините, с които те видях, бих се изненадал доста, ако е имал сърце да те изнудва. — Повдигнах глава, за да я погледна. — Как ти се стори той? Направи ми впечатление, че е тип, по който всички момичета си падат.

— Мисля, че беше отвратителен — каза тя със студен, безизразен глас.

— Така ли? Може би защото е искал пари от теб. Сигурен съм, че ако те беше поканил на вечеря в ресторант, щеше да го намериш за очарователен.

— Чес! Моля те, спри да говориш така! Той иска трийсет хиляди долара! Той каза, че ти и аз можем да намерим тази сума!

— Знам. Изглежда храни някакви детински надежди в нашата способност да съберем подобна сума. И на мен направи същото предложение. Даде ми срок до края на седмицата да намеря парите. Мислиш ли, че можеш да намериш трийсет хиляди долара?

— Разбира се, че не!

Изтегнах се и изтръсках пепелта от цигарата си.

— Колко можеш да намериш…

— Не знам. Имам един диамантен пръстен. Единственото нещо, което наистина притежавам. Роджър ми го даде, преди да се оженим. Сигурно струва нещо. — Тя започна да сваля един пръстен от дясната си ръка. — И аз не знам колко. Може би ще можеш да го продадеш вместо мен.

Аз протегнах ръка.

— Я да го видя.

Тя ме погледна така, сякаш не можеше да повярва дали е чула добре, после свали пръстена, стана и ми го даде. Аз го разгледах. Не беше лош, но в него нямаше нищо, което би развълнувало който и да било бижутер, за да се излъже и да го купи.

— Би могла да го заложиш за петстотин, при условие, че кажеш на човека, че майка ти умира от глад, а ти от туберкулоза и ако, разбира се, ти повярва. — Пуснах пръстена в скута й. — Да, напредваме. Сега остава да намерим само двайсет и девет хиляди и петстотин долара.

— Чес, защо разговаряш така с мен? — попита тя ядосано. — Какво съм направила? Предупредих те, че ще ни изнудват и ти не ми повярва, а сега се обръщаш срещу мен. Не съм виновна аз.

— Преживях много тежка нощ — отвърнах аз търпеливо. — Проблемите ти, Люсил, в момента не ме интересуват. Имам за какво друго да мисля.

— Но те са и твои проблеми! — изкрещя тя. — Как ще съберем парите?

— Това, както някога е казал Хамлет, е въпросът! Имаш ли предложения?

— Е, ти… ти можеш да намериш повечето, нали? Ти ми каза, че имаш двайсет хиляди долара.

Погледнах я. Седеше изправена, с изплашени и тревожни очи. Изглеждаше много млада и красива.

— Тях трябва да дам на мъжа ти. Може да се ядоса, ако ги дам на Оскар.

— Чес, ти не си сериозен! Какво става с теб? Този мъж заплашва, че ще каже на Роджър, че сме правили любов на плажа, а на полицията, че аз съм убила полицая! Каза, че има твоя снимка как сменяш номерата на колата! — Тя заудря с юмруци коляното ми. — И двамата сме еднакво вътре. Какво ще правим?

Отблъснах ръката й.

— Няма да оставим ситуацията да ни води — казах аз. — Това първо. Второ — няма да платим на господин Оскар Рос и трето — ти ще се облечеш и ще си отидеш вкъщи, преди някой да е дошъл и да ни е заварил в очевидно компрометираща ситуация.

Тя се стегна и сви юмруци между коленете си.

— Няма да му платиш? — ококори се тя. — Но трябва! Той ще отиде в полицията! Ще каже на Роджър… трябва да му платиш!

— Няма такива работи. Имаме време до края на седмицата — това са шест дни. Ще се изненадам, ако през това време не открия нещо за Рос, което да го разколебае в претенциите му. Човек като него сигурно има минало. Той изгаря от нетърпение да напусне града. Ще се поровя в миналото му и ще открия защо иска да си отиде оттук. Може и да попадна на нещо. Аз естествено няма да му дам и петак, докато не се убедя, че трябва да го направя, а в момента далеч не съм убеден.

Тя ме зяпна с отворена уста.

— Но ако той открие, че го проучваш, може да не остане доволен. Може да отиде в полицията…

— Няма. Сега бъди добро момиче, облечи се и си отивай. Имам много неща за вършене, а ти ми пречиш.

— Шегуваш се. Само ще го озлобиш. Той… той може да качи цената.

— Няма. Не е глупак. Знае, че не може да се надява на повече от трийсет хиляди. Сега ще си отидеш ли вкъщи?

Тя се изправи бавно и неохотно.

— Не мислиш ли, че е по-добре да му дадем парите, Чес? Може да отидем в затвора, ако се правиш на много хитър.

Аз й се усмихнах.

— Отпусни се и остави това на мен. Имаме време и може да извадим късмет.

— Това не ми харесва. Мисля, че ще е по-добре да му платим и да се отървем от него.

— Естествено, че мислиш така, защото парите не са твои. Щом си толкова нетърпелива да му платиш, защо не помолиш мъжа ти да ти услужи с трийсет хиляди? Има някакъв минимален шанс да го направи.

Тя махна ядосано с ръце, обърна си и излезе бързо от стаята. Взех телефонния указател, разгърнах страниците, докато стигнах до „Р“. Открих, че Оскар Рос има жилище, наречено „Бел Вю“ на булевард „Бийч“ — може би не най-добрият район в града, но не по-лош от моя. От любопитство проверих дали Арт Галгано е в указателя. Не бях разочарован, нито изненадан, че не го намерих. Оставих указателя и си налях още една чаша кафе. Отново започна да ме боли глава и отидох в банята, взех аспирин и прокарах трите таблетки с хладкото кафе. Върнах се до канапето, седнах и се размислих. След десетина минути Люсил излезе от спалнята. Беше доста привлекателна с лимонено жълтите панталони и бялата блуза. В дясната си ръка носеше бяла чанта. Беше застанала на вратата и очевидно позираше с изражението на изгубено малко момиченце. Беше толкова сладка, че човек можеше да я изяде. Погледнах я и ми се прииска да не беше съпруга на Ейткън, да не беше такава безочлива лъжкиня и толкова вероломна.

— Чес — каза тя с детското си гласче — наистина трябва да бъдем разумни. Помислих си…

— Задръж си мислите. Много добре знам какво ще кажеш. Решила си в името на нашето общо благо да дам парите си до цент, но има нещо, което пропускаш. Веднъж платиш ли, изнудвачът винаги се връща за още. Рос с радост ще приеме парите и може би няма да се обади година или по-дълго. Един ден, когато мислим, че всичко е наред, той ще се появи с някоя сърцераздирателна история и ще заложи стръвта. Това са мои пари, Люсил. В края на краищата може да ме принудят да се разделя с тях, но преди това трябва да се уверя, че няма друг изход от тази каша.

Тя започна да се разхожда неспокойно из стаята. Накрая спря и каза, без да ме поглежда:

— Тогава може би трябва да кажа на Роджър. Сигурна съм, че ще предпочете да плати на този мъж, вместо да ме остави да отида в затвора.

— Тази сцена сме я разигравали и преди, и все още ме дразни — казах аз и се усмихнах. — Върви си, преди да съм се ядосал.

Тя стисна чантата си така, че пръстите й побеляха и измарширува до мен с буреносен поглед.

— Трябва да дадем тези пари! Ако не го направиш ти, ще кажа на Роджър! И ще го направя!

— Последния път, когато изигра тази малка сценка, обеща, че няма да му кажеш и няма да го развяваш повече пред лицето ми. Явно имаш къса памет. Ами, добре, щом изгаряш от желание да му кажеш, дай да го направим заедно, за да съм сигурен, че ще научи всичко.

Тя побеля от гняв и изкрещя:

— Мразя те! — и замахна с чантата, за да ме удари по лицето.

Вдигнах ръка навреме и поех удара с китката си. Той беше толкова силен, че чантата изхвърча от ръката й и прелетя през стаята, отскочи от стената и се отвори. Съдържанието й се разпиля на пода. Погледът ми се спря на един предмет.

— Я виж ти! — възкликнах аз.

Тя се стрелна и го грабна. Пъхна го в блузата си и започна да отстъпва. Очите й се бяха разширили от страх и ужас. Може би за секунда останах като закован. После се обърна и се втурна към вратата, а аз изхвърчах след нея. Сграбчих я в антрето. Люсил се изплъзна и се опита да отвори вратата. Стиснах я за ръката и я извъртях срещу себе си. Започна да ме рита. Започна да ме рита, да удря и се опита да хапе. Беше учудващо силна и преди да й хвана ръцете, получих три-четири удара в лицето, от които ме заболя и доста се раздразних. Завъртях я с гръб към мен и тя изпищя. Принудих я да падне на колене. Отново ми се изплъзна, изправи се и се хвърли към вратата. Пак я хванах. Задъхана, Люсил се изви и се опита да ме ритне, но този път бях готов да я посрещна и я обезвредих. Опита се да удари лицето ми с глава. Успя да освободи едната си китка и заби нокти във врата ми. Това вече се превръщаше в истинска схватка и започнах да губя търпение.

Все едно че се опитвах да задържа дива котка. Някак си успя да вдигне коляно и да ме блъсне в гърдите. Пуснах ръцете и. Тя се изплъзна от мен, но в този момент предметът падна на земята. Вдигнах го.

Беше шофьорска книжка.

Разгледах я.

Беше издадена на нейно име преди две години.

Обърнах се и я погледнах. Тя не мърдаше. Клечеше в ъгъла, скрила лице в шепите си. Започна да плаче.