Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bel Ami, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 133 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
stomart (2009)
Форматиране
ultimat (2009)

Издание:

Ги дьо Мопасан. Бел Ами

Второ издание.

ИК „Бриз“, София, 2001

Редактор: Цанко Серафимов

Коректор: Светла Пенева

ISBN 954–8241–19–6

История

  1. — Добавяне

VII.

Заминаването на Шарл придаде на Дюроа по-голяма тежест в редакцията на „Ла ви франсез“. Той се подписа под някои статии, както и под хрониката, защото патронът искаше всеки да отговаря за ръкописа си. Отдаде му се случай да има и няколко полемики, в които той излезе победител. Неговите продължителни контакти с държавни хора малко по малко го подготвиха за ролята на хитър и проницателен политически редактор.

На неговия хоризонт се виждаше само едно облаче. Едно хулително вестниче непрекъснато го нападаше, като в негово лице атакуваше водещия хрониката в „Ла ви франсез“, любимеца на г-н Валтер, както го наричаше анонимният сътрудник на този лист, който носеше името „Перо“. Всеки ден в този лист се печатаха клевети, остри нападки и всякакъв род инсинуации.

Веднъж Жак Ривал каза на Дюроа:

— Вие сте много търпелив.

— Какво може да се направи, та тук няма открита атака.

Един предобед, когато Дюроа влизаше в залата на редакцията, Буаренар му даде брой от „Перо“:

— Вземете, пак има една неприятна за вас бележка.

— По повод на какво?

— По повод на арестуването на някоя си госпожа Обер от един агент от полицията на нравите.

Жорж взе вестника и зачете статията, носеща заглавието „Дюроа се забавлява“:

„Прочутият репортер на «Ла ви франсез» ни съобщава днес, че госпожа Обер, за чийто арест от агента на мръсната полиция на нравите вече писахме, съществувала само в нашето въображение. Но ние научихме, че тази личност живее на улица «Д’Екюрейл» №18, на «Монмартр». Изобщо, ние много добре разбираме какъв интерес или какви интереси карат агентите на Валтеровата шайка да защитават агентите на полицията, като гледат снизходително на техните търговски сделки. Колкото се отнася до гореспоменатия репортер, той по-добре би направил, ако не съобщава тези прекрасни сензационни новини, тайната на които той владее: известия за смъртни случаи, опровергавани на другия ден, за войни, които никога не е имало, съобщение за царски речи, никога не произнасяни, или, най-после, всички сведения, отнасящи се до «приходите на Валтер», или дори малките пикантерии за вечеринки у жени, ползващи се с успех, или за превъзходните качества на известни продукти, които донасят не малко доход на някои от нашите събратя“.

Жорж остана по-скоро учуден, отколкото раздразнен, разбирайки, че зад това се крие нещо неприятно за него.

Буаренар продължи:

— Кой ви даде тези отзиви?

Дюроа напразно се мъчеше да си спомни.

— Сен Потен! — извика той изведнъж.

После отново препречете статията в „Перо“ и, възмутен от обвинението в продажност, той се изчерви.

— Значи подозират, че на мен ще ми платят за… — каза Дюроа.

Буаренар го прекъсна:

— Да, дявол да го вземе! Това е много неприятно за вас. Патронът се отнася сериозно към такива работи. В хрониката това може да се случи тъй често.

В този момент влезе и Сен Потен. Дюроа се обърна към него:

— Четохте ли бележката в „Перо“?

— Да, и аз току-що бях при госпожа Обер. Тя наистина съществува, но тя не е била арестувана. Този слух няма никакво значение.

Дюроа видимо се зарадва от казаното от Сен Потен и реши да се яви при директора. Той го посрещна някак студено и недоверчиво. Като изслуша каква е работата, г-н Валтер отговори:

— Идете вие самият лично при тази дама и напишете такова опровержение, след което да ви оставят на мира по тази история. Аз говоря за последиците. Това е много неприятно за вестника, за мен, и за вас. Журналистът, подобно на жената на цезаря, трябва да бъде вън от всякакви подозрения.

Дюроа, с когото тръгна и Сен Потен седна в един файтон извика на файтонджията:

— Улица „Д’Екюрейл“ 18, „Монмартр“!

Те се качиха на шестия етаж на едно грамадно здание. Отвори им стара жена, облечена в ленено елече:

— Какво искате още? — каза тя като видя Сен Потен.

Сен Потен отговори:

— Аз ви доведох господина, който е инспектор от полицията и желае да ви разпита по вашата работа.

Тя ги пусна да влязат.

— След вас дойдоха още двама от един вестник — каза тя.

После се обърна към Дюроа:

— Значи вие, господине, искате да разберете в какво се състои работата?

— Да. Вярно ли е, че вие сте била арестувана от един агент на полицията на нравите?

Ти плесна с ръце:

— Това никога не се е случвало, добри ми господине, никога! Ето как стои работата. Месарят, от когото пазарувам, продава прясно месо, но размерва невярно. Аз съм забелязвала това много пъти, но не съм казвала нищо. Неотдавна му поисках два килограма котлети, понеже очаквах на обяд дъщеря си и зет си, но забелязах, че той ми отмерва котлети от остатъците. Аз бих могла да сготвя от тях рагу, но щом купувам котлети, аз не искам да ползвам чуждите остатъци. Отказах да ги взема. Тогава той ме нарече стар плъх, а пък аз него — стар мошеник. И тъй започнахме да се караме и около магазина се събраха повече от стотина души, които умираха от смях. Най-после дойде един полицейски и ни покани да отидем да приключим разправията си при комисаря. Ние отидохме, а след това ни пуснаха. Оттогава аз купувам месо от друго място и, за да избегна нов скандал, не минавам вече покрай тази месарница.

Жената млъкна. Дюроа попита:

— Това ли е всичко?

— Това е цялата история, драги господине — каза тя и му предложи чаша касис, но той отказа да пие.

Дюроа се върна в редакцията и веднага написа отговора:

„Един анонимен драскач от «Перо», като си беше наострил перото, искаше да ме вкара в скандал заради една бабичка, която уж била арестувана от агента на полицията на нравите. Аз опровергавам това. Аз лично се срещнах с г-жа Обер, която е приблизително на около шейсет години. Тя ми разказа подробно за скарването си с един месар, който не й отмервал месото точно, когато тя купувала котлети. Тази разправия свършила с обяснение при комисаря.

Ето цялата история.

Колкото за другите инсинуации на редактора на «Перо», аз ги презирам. Но обикновено не се отговаря на подобни неща, щом като те са прикрити зад маска“.

Жорж Дюроа

Г-н Валтер и Жак Ривал одобриха бележката. Беше решено да се помести в същия ден след хрониката.

Дюроа се върна в квартирата си малко развълнуван и обезпокоен. Какво ще му отговори неговият противник? Кой е той? Защо го преследва така грубо? Като знаеше колко лоши са нравите на журналистите, той се опасяваше, че тая работа може да отиде по-далеч.

Когато на другия ден прочете отново бележката си напечатани във вестника, стори му се, че е много по-остра отколкото, когато той я пишеше. Може би трябваше да се смекчат някои изрази.

През целия ден беше разтревожен, а през нощта спа неспокойно. Стана много рано, за да си купи по-скоро брой от „Перо“, където трябваше да се появи отговора. През този ден беше много студено. Локвите край тротоарите бяха замръзнали.

Вестниците още не бяха излезли и Дюроа си спомни за онзи ден, когато беше напечатана неговата първа статия „Спомените на африканския ловец“. Ръцете и нозете му се вкоченяваха и го боляха, особено пръстите. Той започна да тича около стъкления павилион, през малкото прозорче на който се виждаше само носът и червените страни на продавачката, седнала край печката.

Най-после донесоха един пакет вестници и жената подаде на Дюроа един брой от „Перо“. Той започна да търси името си из колоните и отначало не намери нищо. Вече беше си отдъхнал облекчено, когато видя една бележка, поставена между две линии:

Господин Дюроа от „Ла ви франсез“ е написал едно опровержение и, като опровергава, той лъже. Въпреки това признава, че г-жа Обер съществува и че агентът я е водил в полицията. Остава само да се прибави думата „нрави“ след думата „агент“ и всичко би дошло на мястото си.

Но съвестта на някои журналисти е на едно ниво с таланта им. И аз се подписвам: Луи Лангремон.

Сърцето на Жорж усилено затуптя и той се върна в квартирата си, за да се преоблече, без да осъзнава това, което прави. Прочее, бяха го наскърбили и то по такъв начин, че нямаше никакво съмнение. Защо? За нищо. Заради една стара жена, която беше се карала със своя месар.

Той се облече бързо и тръгна към г-н Валтер, макар че беше едва осем часът сутринта.

Г-н Валтер, вече станал, четеше „Перо“.

— Е, добре — каза той с тържествен вид, след като Дюроа влезе. — Вие не трябва да отстъпвате.

Жорж не отговори нищо. Директорът продължи:

— Идете веднага и намерете Ривал. Той ще се погрижи за интересите ви.

Дюроа смотолеви нещо и отиде да се срещне с хроникьора. А той още спеше. Като чу да се звъни, Ривал скочи от леглото си. След като прочете отзива, каза:

— Дявол да го вземе. Това не може да бъде. Кой искате да бъде другият секундант?

— Още не знам.

— Буаренар? Какво мислите за него!

— Добре, Буаренар.

— Владеете ли добре шпагата?

— Съвсем не.

— Дявол да го вземе! Ами с револвер боравите ли?

— Стрелям, но не съм майстор.

— Добре.

— Вие идете да се упражнявате, докато аз уредя всичко. Почакайте ме една минута.

Той излезе и скоро се върна избръснат, елегантно облечен.

— Елате с мене — каза той.

Ривал живееше на първия етаж в малък хотел. Двамата слязоха в един много голям зимник, превърнат в зала за фехтовка и стрелба.

След като запали цял ред газови рогове, които се простираха до дъното на друг зимник, където се издигаше направен от желязо човек, боядисан в червен и син цвят, той сложи на масата два чифта револвери нова система и започна да командва отсечено, сякаш бяха на самото място на дуела:

— Готово ли е? Огън! — Едно, две, три.

Дюроа, съвсем объркан, се подчиняваше, повдигаше ръце, мереше се и стреляше, като често улучваше манекена точно в корема. Още в ранното си детство той беше се упражнявал в стрелба, като убиваше на двора птици със стария бащин револвер. Жак Ривал, доволен заявяваше:

— Добре, много добре, много добре, ще ви тръгне, ще ви тръгне.

И след това, като го остави сам да се упражнява, каза:

— Стреляйте така до обяд. Ето ви патрони, не се страхувайте, че ще ги свършите. Аз ще дойда да ви взема за закуска и ще ви донеса новини.

И той излезе. Като остана сам, Дюроа постреля малко, после седна и се замисли. Колко глупаво беше това! Нима от това работата се променяше? Нима след дуела мошеникът престава да бъде мошеник? Какво спечелва един честен човек като се излага на куршума на някой мерзавец. И размишлявайки за мрачните страни на живота, той си спомняше за разсъжденията на Норбер дьо Варен, за слабостта на човешкия ум, за посредствеността на идеите, на стремежите и за нищожеството на човешкия морал. „Дявол да го вземе, колко е прав той“ — почти извика Дюроа.

Жорж почувства жажда. Като чу зад себе си шум от стичащи се капки, той се огледа и видя някакъв душ. Отиде и пи вода от крана. После отново изпадна в размисъл. В подземието беше потискащо като в гробница. Глухият тропот на файтоните напомняше трясък на гръмотевица. Колко е часът сега? Времето тук течеше като в тъмница, където то се определя единствено благодарение на появата на надзирателя на затвора, който донася храна.

Изведнъж Жорж чу стъпки и гласове. Влезе Ривал, придружаван от Буаренар. Щом като видя Дюроа, той каза:

— Всичко е уредено.

Дюроа помисли, че всичко ще свърши с извинително писмо. Сърцето му радостно затуптя.

— А!… благодаря — промълви той.

Хроникьорът продължи:

— Този Лангремон е много отстъпчив и прие всичките ни условия. Двадесет и пет крачки и да се стреля по команда вдигайки револвера. В тоя случай ръката е по-уверена. Ето, Буаренар, вижте…

И като взе оръжието, той започна да стреля, като доказваше, че премерването е по-удобно, когато револверът постепенно се издига с ръка. След това каза:

— Сега да отидем да закусим.

Тръгнаха към най-близкия ресторант. Дюроа през цялото време мълча. Той яде, за да не помислят, че го е страх. После тръгна с Буаренар за редакцията, където, разсеян, машинално изпълняваше задълженията си. В очите на всички той се показа смел.

Привечер Жак Ривал дойде да му стисне ръката. Те се уговориха, че секундантите ще го вземат със себе си с файтона в седем часа сутринта и ще се отправят за гората Верине, където ще стане дуелът.

Всичко това стана въпреки неговата воля, без неговото участие, без да каже една дума, без да заяви нещо, без да приеме или откаже. Всичко се случи с такава бързина, че той беше замаян, изплашен и не можеше да си даде ясен отчет за това, което става.

Жорж Дюроа се върна вкъщи около девет часа вечерта, след като вечеря с Буаренар, който от чувство на преданост не се отдели от него през целия ден.

Като остана сам в продължение на няколко минути, Жорж развълнувано се разхождаше из стаята с големи крачки. Беше много разстроен. Само една мисъл изпълваше ума му: Утре ще бъде дуелът. Той е бил войник, той е стрелял срещу арабите, без да има обаче за него някаква опасност, сякаш стреляше като на лов по някоя дива свиня.

Дюроа беше направил това, което трябваше да се направи. Той беше се показал такъв, какъвто трябваше да бъде. За него ще приказват, ще го ободряват, ще го хвалят. После той каза на висок глас, тъй както се говори в минути на силна възбуда на мисълта: „Колко брутален е този човек!“

И пак седна и се отдаде на размисъл. После хвърли върху малката масичка визитната картичка на своя противник, връчена му от Ривал. Той я препрочете пак, макар че през деня я беше чел поне двадесет пъти: „Луи Лангремон, ул. «Монмартр» 176.“ Нищо повече.

Жорж разглеждаше буквите, които му изглеждаха мистериозни, съдържащи големи безпокойства. Луи Лангремон — кой беше този човек. Каква възраст има? Колко е висок? Какво е лицето му? Не е ли възмутително, че един чужденец, един непознат идва тъй неочаквано да разбие живота ви, без никакъв повод, под влиянието на каприз, заради бабата, която се беше карала със своя месар?

Той повтори още веднъж на висок глас: „Колко е брутален!“

И Жорж застана неподвижно, замислен, без да сваля очи от визитната картичка. В него се зараждаше омраза към това късче хартия, смесена с чувство на слабост. Колко глупава е цялата тази история! Той взе малките ножички за нокти и проби с тях по средата напечатаното име, сякаш беше промушил някого.

И тъй, Дюроа ще трябва да се бие и да се бие с револвер? Защо той не беше избрал шпагата? Всичко би свършило с малко одраскване, а в стрелбата с револвер никога не можеш да бъдеш уверен в последствията. „Трябва да бъда смел!“ — каза си той.

Звукът на гласа му го накара да трепне. Той се огледа. Почувства се силно нервиран. Изпи чаша вода и легна да спи.

В стаята беше студено, но под завивката бързо се затопли. Но не можеше да заспи. Обръщаше се ту на лявата си страна, ту на дясната. По някое време почувства жажда. Стана, пи вода. Беше неспокоен: „Нима мене ме е страх?“ — питаше се той. Защо сърцето му започваше лудо да бие при най-малкия шум в стаята? Когато часовникът иззвъня, той скочи изплашен. И трябваше да отвори устата си, за да си поеме дъх.

Дюроа се опитваше да разсъждава философски върху темата за страха. Не, той нямаше право да се страхува, защото беше решил да върви докрай. Решил беше да се бие, да покаже мъжество. Но сега се чувстваше разстроен. И отново го обхвана съмнение, тревога и страх. Разбира се, той ще отиде на мястото на двубоя. Но ако се уплаши? Ако изгуби съзнание? Той мислеше за своето положение, за своята репутация, за своето бъдеще?

Изведнъж го обхвана силно желание да се огледа в огледалото. И запали свещта. Като погледна лицето си, той едва се позна. Стори му се, че никога не беше се виждал такъв. Очите му бяха опулени. Изглеждаше блед, много блед.

И като куршум го прониза мисълта: „Утре, по това време, аз може би ще бъда мъртъв“. И сърцето му отново започна силно да бие. Той отиде до леглото си и изведнъж си представи как лежи прострян по гръб, бездиханен. Лицето му бе изпито, пожълтяло, сякаш бе лице на мъртвец, а ръцете му бяха прозрачно бели.

Изплашен от гледката, която си представи, той бързо отиде до прозореца, отвори го и започна да гледа навън. Ледена студенина премина от главата до нозете му и той се отдалечи от прозореца. Реши да запали огън. И той се залови за работа. Когато се докосваше до какъвто и да е предмет, ръцете му се разтреперваха нервно, главата му се замайваше, сякаш беше пил. Мъчителни мисли не му даваха покой и той се питаше: „Какво да правя? Какво ще стане с мен?“ И отново започна да се движи из стаята като повтаряше машинално: „Трябва да бъда енергичен, твърде енергичен“.

По някое време се стресна, разтърси глава: „Ще трябва да пиша на родителите си. Може би ще ми се случи нещо“.

И той седна, взе лист пощенска хартия и написа: „Мили ми тате, мила ми мамо…“ Но това обръщение му се стори много фамилиарно в такива трагични обстоятелства. Той скъса листа и написа друго: „Мили ми тате, мила ми мамо, тази сутрин аз ще се бия на дуел и тъй като може да се случи…“

Той не посмя да напише останалото и се изправи. Отново го завладя тревожна мисъл. Днес ще трябва да се бие на дуел. Това е неизбежно. Какво става с него. Той искаше да се бие. Неговото решение беше окончателно. Но в същото време му се струваше, че няма да има сили да отиде дори на мястото, където ще бъде дуела. От време на време зъбите му глухо потракваха и той се питаше: „Дали друг път моят противник се е бил на дуел? Добре ли стреля? Ползва ли се с известност? Заема ли видно положение?“ Жорж никога не беше чувал неговото име. Но ако този човек не беше добър стрелец, не би се съгласил на опасния двубой с револвери.

И Дюроа за кой ли път си представяше сцената на дуела. Пред него една подир друга изплуваха и най-малките подробности на борбата. И изведнъж той видя точно пред себе си тази малка черна, дълбока и зловеща цев на револвера, откъдето трябваше да излезе куршумът. И изпадна в страшно отчаяние. Цялото му тяло трепереше. Стискаше зъбите си, за да не вика, изпитваше безумно желание да се търкаля по пода, да къса и хапе всичко, което му попадаше. Като видя до печката една чаша, той се сети, че в шкафа има бутилка питие, от която по навик от войнишките години си сръбваше сутрин по чашка. Като стисна бутилката, той жадно започна да пие направо от нея. Той я оставяше, само когато трябваше да си поеме въздух. Топлина, подобна на пламък, започна да му гори из стомаха, разля се из всичките му клетки и укрепи душата му. И изведнъж почувства, че му става горещо. Отвори прозореца. Денят настъпваше ясен и студен. Горе звездите сякаш умираха в глъбините на небето. Локомотивите с пищене започваха да излизат от депото, като всеки търсеше своята вагонна композиция. Други някъде отдалеч отправяха в простора остър зов и повтаряха своите пробуждащи викове, както правят петлите в селото.

„Аз може би повече няма да видя това“ — мислеше си Дюроа. Като чувстваше, че може отново да изпадне в отчаяние, сам започна да се окуражава: „Хайде, не трябва за нищо да мисля до момента на срещата. Това е единственото средство да бъда смел“.

Жорж Дюроа се залови с тоалета си. Бръснейки се, той още веднъж попадна под гнета на мисълта, че за последен път вижда лицето си. Отпи глътка питие и започна да се облича. Мъчително изминаваше последният час. Той ходеше назад — напред из стаята като се мъчеше да запази душевно равновесие. Когато почукаха на вратата, той едва не падна на гърба си — тъй силно беше вълнението му. Това бяха неговите секунданти. Вече!

Те бяха облечени в шуби. След като му стисна ръката, Ривал каза:

— Навън студът е чисто сибирски. — После попита: — Добре ли сте?

— Да, много добре.

— Спокоен ли сте?

— Много даже.

— Всичко ще бъде наред. Вече ядохте и пихте ли нещо?

— Да. Нямам нужда повече от нищо.

Буаренар, заради тържествеността на събитието, беше си сложил един жълто-зелен чуждестранен орден, който Дюроа никога не беше виждал досега.

Излязоха. Във файтона ги очакваше някакъв господин. Ривал го представи:

— Доктор льо Брюман.

Дюроа му стисна ръката:

— Благодаря ви.

След това понечи да седне на предната седалка, но нещо твърдо го накара да подскочи. Това беше кутията с револверите.

Ривал повтаряше:

— Не! Дуелистът и лекарят да седнат отзад!

Дюроа се подчини и седна до лекаря.

Секундантите също се качиха и колата тръгна. Кутията с револверите притесняваше всички, особено Дюроа, който предпочиташе да не я вижда. Опитаха да я сложат отзад, но тя ги блъскаше по хълбоците, после я поставиха между Ривал и Буаренар. През цялото време кутията падаше от седалката. Накрая я сложиха при краката си.

Разговорът вървеше трудно, въпреки че лекарят разказваше анекдоти. Откликваше само Ривал. На Дюроа му се искаше да покаже, че се владее. Страхуваше се да не издаде вълнението си. Измъчваше го страхът да не би да започне да трепери.

Скоро файтонът излезе на полето. Беше около девет часът. В студеното зимно утро цялата природа блестеше. Дърветата бяха облечени в скреж. Земята звънтеше под конските стъпки. В сухия въздух ясно отекваше и най-малкият шум. Зимното слънце обливаше замръзналата земя с лъчи, които не топлеха.

— Аз взех револверите от Гастин Рент — казваше Ривал на Дюроа. — Той сам ги напълни. Кутията е запечатана. Ще прибавим към тях револверите на нашия противник и след това ще избираме оръжие на късмет.

Дюроа отговори машинално:

— Аз ви благодаря.

Ривал започна да му дава разни указания и съвети, като наблягаше, че трябва да се държи достойно. Той повтаряше всяка точка по няколко пъти:

— Когато попитат: „Готови ли сте, господа?“ — вие ще отговорите със силен глас: „Да“. Когато изкомандват „Огън“ — вие ще вдигнете бързо ръката си и ще гръмнете, преди да чуете три.

И Дюроа повтаряше на себе си: „Когато изкомандват «Огън», аз ще вдигна ръката си; когато изкомандват «Огън», аз ще вдигна ръката си“. Той заучаваше това, както децата учат уроците си, за да запомнят по-добре прочетеното. „Когато изкомандват «Огън», аз ще вдигна ръката си“.

Файтонът навлезе в някаква гора, зави надясно в една алея, после още по-вдясно. Ривал рязко отвори вратата и извика на файтонджията:

— Там, през онова пътче.

И файтонът тръгна по път, ограден от двете страни с дървета, чиито мъртви листа, оскрежени, трептяха. Дюроа продължаваше да си повтаря: „Когато изкомандват «Огън», аз ще вдигна ръката си“. И, обезнадежден, той си помисли, че ако файтонът сега се обърне, всичко ще приключи в този миг. О, какво щастие би било, ако можеше това да стане! И ако той би могъл да си счупи крака…

Но Жорж забеляза, че на една полянка сред гората е спрял друг файтон, а четирима мъже тъпчеха с краката си, за да се стоплят. И той започна да диша толкова трудно, че си полуотвори устата, за да поеме въздух.

Първи слязоха секундантите, после лекарят и Дюроа. Ривал беше взел кутията с револверите и тръгна заедно с Буаренар към хората, които чакаха тяхната група. Дюроа видя как те се поздравиха церемониално, после тръгнаха заедно около полянката, гледайки ту земята, ту дърветата, сякаш търсеха нещо паднало или изхвръкнало. Накрая се събраха накуп и започнаха да се въртят, както децата, когато играят.

Доктор льо Брюман попита Дюроа:

— Добре ли се чувствате? Имате ли нужда от нещо?

— Нищо, благодаря ви.

Стори му се, че е луд, че спи, че бълнува, че с него става нещо свръхестествено.

Страхуваше ли се? Може би. Той не знаеше. Всичко около него се въртеше. Жак Ривал се върна и прошепна с доволен вид:

— Всичко е готово. Имахме щастието да изберем револверите за дуела.

За Дюроа това беше съвсем безразлично.

Снеха му палтото. Той се подчини. Попипаха джобовете на редингота му, за да се уверят, че не носи никакви книжа, нито портфейл, за да се предпази.

Жорж си повтаряше като молитва: „Когато изкомандват «Огън», аз ще вдигна ръката си“.

След това го отведоха до един от прътовете, забити в земята, и му дадоха револвера. Чак сега той забеляза стоящия срещу него нисък, с опадали коси човек, който носеше очила. Това беше неговият противник. Той го виждаше много добре, но не мислеше нищо друго, освен това: „Когато изкомандват «Огън», аз ще вдигна ръката си и ще стрелям“.

Сред дълбокото мълчание се обади един глас, като че идеше отдалеч:

— Готови ли сте, господа?

Жорж извика:

— Да.

Същият глас заповяда:

— Огън!

Жорж Дюроа вече не чуваше нищо друго, нищо не забелязваше, не си даваше сметка за нищо, той чувстваше само, че си повдига ръката, натискайки с всичката си сила спусъка.

И в следващия миг забеляза малко дим около дулото на револвера. Неговият противник стоеше, без да променя позата си. Жорж видя, че над неговата глава също има малко облаче.

И двамата бяха стреляли. Всичко беше свършено. Секундантите и лекарят го разглеждаха и пипаха, разкопчаха му редингота и го питаха неспокойно:

— Не сте ли ранен?

Той отговори разсеяно:

— Не, не вярвам.

Лангремон също не беше ранен. Жак Ривал изропта недоволен:

— С тези проклети револвери винаги става така: или куршумът ще мине над тебе, или ще те пречука както трябва. Мръсно оръжие!

Дюроа не помръдваше, парализиран от учудване и радост: „Дуелът беше свършил!“ Трябваше да му измъкнат оръжието, понеже той продължаваше да го стиска в ръката си. Струваше му се, че се беше сражавал с целия свят. Дуелът беше свършил! Какво щастие. Обзет от смелост, той бе готов да предизвика когото иска.

Секундантите беседваха няколко минути за мястото и часа на срещата, на която трябваше да съставят протокола. После отново се качиха в колата и файтонджията, който се смееше на капрата, подкара конете, пляскайки с камшика си.

Четиримата закусиха на булеварда, обсъждайки станалото събитие. Дюроа разказваше за своите усещания:

— Аз съвсем не се страхувах. Нали забелязахте това?

— Да, вие добре се държахте — каза Ривал.

Когато протоколът бе съставен, дадоха го на Дюроа, за да го помести в хрониката. Той се изненада като прочете за двата куршума, разменени с г-н Луи Лангремон и, малко неспокоен, попита:

— Но ние изстреляхме само по един куршум.

Ривал се усмихна:

— Да, един куршум… всеки по един куршум… та стават два куршума.

Дюроа прие това обяснение за удовлетворително и повече нищо не попита.

Валтер го целуна.

— Браво, браво! Вие защитихте името на „Ла ви франсез“! Браво, Дюроа!

Вечерта Жорж Дюроа посети главните редакции и най-големите кафенета по булеварда. На два пъти се срещна със своя противник, който също демонстрираше дръзката публична защита на достойнството си. Те не се поздравиха. Ако единият от тях беше ранен, те щяха да си стиснат ръцете.

На другата сутрин, около единадесет часа, Дюроа получи малка синя депеша:

„Боже мой, колко се изплаших! Ела скоро на улица «Константинополска», за да те целуна, моя любов! Колко си храбър — аз те обожавам.

Кло“.

Жорж Дюроа се отзова на поканата и още щом се яви на срещата, тя се хвърли в прегръдките му, като го обсипваше с целувки.

— О, мили мой, ако знаеше как се вълнувах, четейки сутрешните вестници. О! Разкажи ми. Кажи ми всичко. Искам всичко да зная.

Жорж разказваше за случилото се с най-малките подробности.

— Навярно си прекарал страшна нощ преди дуела! — каза тя.

— Съвсем не. Спах много добре.

— Аз пък не бих мигнала. Разкажи ми как мина всичко на мястото на дуела.

— Когато застанахме един срещу друг, на двадесет крачки, на разстояние четири пъти по-голямо от тази стая, Жак, като попита готови ли сме, изкомандва: „Огън“. Аз веднага вдигнах ръката си и я прострях в права линия, но сгреших, като се мерех в главата. Моят револвер имаше много твърд спусък, а аз съм свикнал с револвер, спусъкът на който няма голямо съпротивление. Съпротивлението на спусъка отклони куршума. Все едно, той прелетя около моя противник. Той, безобразникът, също стреля добре! Неговият куршум профуча край лицето ми и аз усетих вятъра, който се беше образувал.

Тя беше седнала на коленете му и го държеше в прегръдките си. Кло шепнеше:

— Бедничкият ми, бедничкият ми…

Накрая, когато той свърши разказа си, тя каза:

— Аз не мога да живея без тебе! Но сега моят мъж е в Париж и това е съпроводено с неудобства. Често аз ще съм свободна сутрин по един час, преди ти да си станал, и ще мога да дойда да те целуна, но аз за нищо на света не бих влязла в твоята ужасна къща. Какво да правим?

Ненадейно на Жорж му дойде една чудесна мисъл и той попита:

— Колко плащаш тук?

— Сто франка на месец.

— Много добре, аз ще наема тази квартира и ще се пренеса в нея.

При новото ми положение моята не ме устройва.

Тя помисли няколко минути, после отговори:

— Не. Аз не искам.

Той се изненада:

— Защо?

— Защото…

— Това не е никаква причина. Тази квартира е тъкмо за мен. Аз съм тук. Аз ще остана тук.

Той започна да се смее.

— Но тя е на мое име.

Тя продължи да упорства:

— Не, не искам…

— Защо, кажи най-после?

Тогава тя нежно му прошепна:

— Защото тука ти ще се любиш с други жени, а аз не искам.

Той се възмути:

— Никога няма да бъде това. Аз ти обещавам.

— Не, все пак ти ще ги довеждаш.

— Аз ти се заклевам.

— Истина ли?

— Честна дума. Това гнезденце е наше, само наше.

И в изблик на любов тя го прегърна:

— Съгласна съм, мили мой. Но ако ти не устоиш на думата си дори веднъж, макар един само път, всичко между нас ще свърши завинаги.

Той се закле и решиха да се премести още в същия ден. После тя му каза:

— В неделя те каня вкъщи да обядваме заедно. Моят мъж те намира очарователен.

Дюроа се почувства поласкан.

— Ах, нима?…

— Да, ти спечели неговите симпатии. И още нещо: казал си ми, че си израснал в селски чифлик, нали?

— Да, защо?

— Значи си запознат със земеделието?

— Да.

— Тогава му говори за градинарството и за реколтата, той много обича това.

— Добре, ще се погрижа да не забравя.

Преди да излезе, тя го обсипа със страстни целувки. След този дуел нейната любов се разпали още по-пламенно.

Отивайки към редакцията, Дюроа си мислеше: „Какво чудно същество. Колко е лекомислена, като птичка. Кой би могъл да знае какво иска тя и какво обича! И каква смешна двойка! Каква фантастична случайност е съединила този старец с тази безразсъдна жена? Кое е накарало този инспектор да вземе тази студентка?“ После заключи: „Все пак това е една чудесна любовница. Аз ще бъда голям глупак, ако я изпусна“.