Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bel Ami, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 133 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
stomart (2009)
Форматиране
ultimat (2009)

Издание:

Ги дьо Мопасан. Бел Ами

Второ издание.

ИК „Бриз“, София, 2001

Редактор: Цанко Серафимов

Коректор: Светла Пенева

ISBN 954–8241–19–6

История

  1. — Добавяне

IV.

Жорж Дюроа не спа добре тази нощ; чакаше с нетърпение да съмне, за да може час по-скоро да види напечатана статията си. Едва се бе зазорило, когато той стана и излезе на улицата. Вестникопродавачите все още не бяха се появили. Той се запъти към гара Сен Лазар, като се надяваше, че там „Ла ви франсез“ е донесен за продажба много по-рано, отколкото в неговия квартал. Той видя, че една търговка дойде и отвори лавката си, после срещна човек, който носеше голям куп вестници. Това бяха „Фигаро“, „Жил Блаз“, „Голоа“ и още два-три сутрешни вестника. „Ла ви франсез“ нямаше.

Дюроа започна да се страхува, че статията е оставена за другия ден. Ами, ако случайно в последната минута тя не се е харесала на Валтер?

Като се върна към будката, той забеляза, че вестникът вече се продава. Той видимо се развълнува. Даде три су на вестникопродавача и с нервно вълнение разгъна вестника и набързо прегледа заглавията.

— Нищо.

Сърцето му радостно затуптя, когато под една от колоните намери името си, напечатано с големи букви: ЖОРЖ ДЮРОА. Каква радост…

Вече с вестника в ръка, той тръгна по тротоара, без да мисли за друго нещо, с накривена шапка, готов да спре всеки минувач и да му каже: „Купете този вестник, тука е моята статия“.

Искаше му се да вика, както това вършат вестникопродавачите: „Прочетете «Ла ви франсез», прочетете статията на Жорж Дюроа «Спомените на един африкански ловец»“. И изведнъж на него самия му се прииска да прочете статията си на обществено място, в кафене, между тълпата.

И тръгна да търси заведение, където вече има посетители. Трябваше дълго време да скита, докато най-после реши да влезе в една винарна. Седна на една маса и си поиска, без да се съобразява с ранния час, ром, както би си поръчал и абсент. После повика слугата и му каза да му даде „Ла ви франсез“. Но препасаният с бяла престилка младеж отвърна:

— Нямаме такъв вестник, ние получаваме други вестници. Дюроа се разсърди.

— Ето там продават…

Слугата изтича и веднага му донесе един брой от вестника.

Жорж Дюроа жадно започна да чете своите „Спомени“, като няколко пъти високо повтаряше: „Много добре… Много добре… Отлично…“ Искаше да обърне вниманието на съседите и да породи в тях желанието да разберат какво интересно има в този вестник. После стана и, като излизаше, остави вестника на масата. Съдържателят забеляза това и се обърна към него:

— Господине, господине, вие забравихте вестника си.

— Аз вече го прочетох и затова ви го оставям — отговори той. — В него днес има напечатана една много интересна статия.

Той не посочи коя е тази интересна статия, но, като излизаше, видя как един от посетителите взе вестника.

След като излезе на улицата, той реши да отиде в управлението, където работеше, за да си получи месечната заплата и да си подаде оставката. Той потреперваше от възторг при мисълта как ще изненада своя началник и колегите си. Нарочно вървеше бавно, за да не бъде там по-рано от девет и половина, тъй като касата се отваряше едва в десет часа.

Зданието, в което се помещаваше управлението, беше голямо и тихо, а зимно време през целия ден трябваше да се осветлява. Тук работеха осем служители, а в ъгъла, зад завесите се намираше помощника на началника.

Дюроа най-напред отиде да получи заплатата си. Парите бяха сложени в жълт плик, поставени в чекмеджето на касиера. След това с високомерна походка отиде в голямата зала, в която беше прекарал толкова дни. Щом влезе, помощник-началникът Потел го извика:

— А! Вие ли сте, господин Дюроа. Началникът вече няколко пъти ви търси. Вие нали знаете, че той не разрешава да отсъствате от служба два дни подред без медицинско свидетелство.

Дюроа стоеше в средата на стаята и предварително се възхищаваше на ефекта, който ще предизвика съобщеното от него. И на висок глас каза:

— Това съвсем не ме интересува!

Служителите бяха поразени. Потел показа главата си иззад завесите, зад които той се предпазваше от простуда. Настъпи такава тишина, че се чуваше дори бръмченето на мухите:

— Какво казахте? — попита плахо Потел.

— Казах, че не искам да знам за това. Аз дойдох само, за да си дам оставката. Аз постъпих на работа в редакцията на „Ла ви франсез“ със заплата 500 франка, без да се имат предвид хонорарите. Днес аз дебютирах.

Искаше му се да продължи тази приятна минута, но не можеше да се сдържи да не изрече всичко наведнъж. Ефектът беше пълен. Никой дори не помръдна. Дюроа победоносно заключи:

— Аз ей сега ще съобщя за това на господин Пертюи, после ще си взема сбогом и с вас.

И той излезе, за да отиде при началника. А той, щом го видя, извика:

— А, ето ви и вас… Вие знаете ли, че аз… Но Дюроа го прекъсна:

— Стига. Няма защо да викате толкова.

Г-н Пертюи, човек дебел, зачервен, изведнъж се почувства смазан и поразен. Дюроа продължаваше:

— Омръзна ми вашата дупка. Днес аз постъпих в един вестник. Предложиха ми хубаво място… Имам чест да ви се поклоня.

Това каза Дюроа и излезе.

Той се върна да стисне ръцете на своите бивши колеги, които го гледаха респектирани, тъй като през отворената врата бяха чули разговора му с началника.

Най-после Дюроа се озова на улицата с последната заплата в джоба си, получена от Железниците.

Той закуси в един скъп ресторант, пак изпрати момче от персонала да закупи вестник „Ла ви франсез“ и пак го остави на масата, след като излезе. После от няколко магазина накупи разни ненужни работи, само за да му ги доставят на негово име: Жорж Дюроа, сътрудник в „Ла ви франсез“. Като съобщаваше улицата и номера на къщата, той добавяше:

— Ще ги оставите на портиера.

Понеже имаше още време, той влезе в една печатница, където веднага, в присъствието на лицето, което е направило поръчката, приготвяха визитни картички. Поръча си сто, като под фамилното си име постави своето ново звание.

Накрая тръгна към редакцията.

Форесте го прие високомерно, както приемат подчинени: — А! Ето те и теб… много добре. Аз имам няколко поръчки. Почакай ме десет минути. Нека най-напред да си свърша работата.

И продължи започнатото писание.

На другия край на голямата маса едно дребно човече, доста бледо, тлъсто, без коса, изпъчено, с лъснал се череп, пишеше, като беше заврял лицето си в хартията — толкова беше късоглед.

Форесте го попита:

— Сен Потен, кажи в колко часа ще отидеш да интервюираш нашите господа?

— В четири.

— Ти ще вземеш със себе си Дюроа, младият човек, който стоеше ей сега пред тебе и ще го посветиш в тайните на професията.

— Добре.

После, като се обърна към Дюроа, Форесте добави:

— Ти донесе ли продължението на статията за Алжир? Началото има голям успех.

Смутен, Дюроа каза:

— Не… Аз мислех, че ще намеря време след обяд… Имах толкова работа да върша, че никак не можах…

Форесте сви рамене недоволно:

— Ако не бъдеш акуратен, рискуваш с бъдещето си. Валтер разчиташе на твоята статия. Аз ще му кажа да отложи до утре… Ако ти, приятелю мой, мислиш, че ще ти плащат за мързела, грешиш.

След кратко мълчание, той добави:

— Желязото трябва да се кове докато е горещо! В това време Сен Потен стана.

— Аз съм готов — каза той.

Форесте, като се обърна и като зае почти тържествена поза, за да даде нужните заповеди, каза на Дюроа:

— Тогава… ето какво… Тук, в Париж, от два дни се намират китайският генерал Ли Тценг Фао, който се е настанил в „Континентал“ и раджата Тапозахиб Рамадерао Пали, който е в хотел „Бристол“. Вие ще ги видите и ще поговорите с тях.

След това се обърна към Сен Потен:

— Не забравяй главните точки, които ти посочих. Попитай раджата и генерала какво мислят за политиката на Англия в Далечния изток, за нейната колонизаторска политика и за надмощието й в колониите; какви са техните надежди за намесата на Европа изобщо и на Франция в частност.

Той млъкна, после допълни:

— За нашите читатели ще бъде интересно да знаят какво мислят в Китай и в Индия по въпросите, които тъй силно вълнуват общественото мнение.

После се обърна към Дюроа:

— Наблюдавай как действа Сен Потен, той е чудесен репортер, и се старай да се научиш да извличаш всичко от събеседниците си в продължение на пет минути.

След това той пак важно взе перото, като искаше да подчертае необходимостта от дистанция със своя приятел и нов колега.

Щом като излязоха, Сен Потен започна да се смее:

— Ей ти тебе фокусник! — обърна се той към Дюроа. — Той сякаш ни взе за свои читатели.

Докато вървяха по булеварда, репортерът предложи:

— Да сръбнем ли нещо?

— Добре. С удоволствие. Много е горещо.

Влязоха в едно кафене и си поръчаха разхладителни напитки. Сен Потен се разприказва, разказваше за вестника, за всичко, с големи подробности.

— Патронът? Той е същински евреин! А вие знаете, че евреинът трудно се променя. Каква раса! — и той заизброява цял ред от примери за неговото скъперничество, тъй присъщо на синовете на Израиля, разказва за неговите печалби, за неговото безсрамно търгашество и въобще за неговите лихварски наклонности. — При това той е много практичен човек, който на никого не вярва и управлява всички. Неговият вестник е официален, католически, републикански, либерален, орлеански, който му служи, само за да поддържа борсовите операции и разните начинания. В това отношение той е майстор, печели милиони, като основава дружества, които нямат нито стотинка капитал…

Сен Потен наричаше Дюроа „мили приятелю“ и продължаваше да разказва:

Тоя скъперник приказва като Балзак. Представете си следния случай. Преди няколко дни аз влязох при него в кабинета му, където беше старият глупак Норбер и Дон Кихот Ривал, дойде и Монтеген, нашият управител, със своята известна на цял Париж сафтянена чанта. Валтер повдигна глава и попита:

Какво ново има? Монтеген наивно отговори: Аз току-що изплатих петнадесет хиляди франка, нашият дълг за хартията.

Патронът подскочи от мястото си.

Какво казвате?

Аз заплатих на господин Прив.

Вие сте си изгубили ума!

Защо… защо… защо…?

Свали очилата си и ги избърса. После се усмихна с онази странна усмивка, която се появява винаги, когато е намислил да каже нещо хитро или важно:

Защо? Защото бихме могли от това да получим едно сериозно намаление.

Монтеген, учуден, отговори:

Но господин редакторе, сметката беше проверена от мен и одобрена от вас…

Тогава патронът отсече:

Не трябва човек да бъде тъй наивен като вас. Трябва да знаете, Монтеген, че първо трябва да събирате дълговете и след това вече да се извършват разни видове плащания.

И като махна с глава, Сен Потен авторитетно добави:

— Е?… Не е ли в Балзаковски стил всичко това?

Дюроа никога не беше чел Балзак, но отговори убедено:

— Да, дявол да го вземе.

След това репортерът нарече г-жа Валтер „една голяма пуйка“, а Норбер дьо Варен „стар нещастник“. Каза, че Ривал подражава на Фервак. А като стигна до Форесте, подчерта:

— Да, на него му провървя, защото намери такава жена!

Дюроа попита:

— А каква е неговата жена?

Потен, като потриваше ръцете, си каза:

— О, това е тънка игра. Тя е любовница на стария Водрек, граф Водрек. Той даде зестрата и я омъжи.

Дюроа изведнъж почувства тръпки и нервно потрепера; искаше му се да наругае и изблъска този бърборко. Но само го прекъсна и попита:

— Сен Потен ли е вашето име?

— Не, казвам се Тома. В редакцията започнаха да ме наричат Сен Потен.

Дюроа плати напитките и каза:

— Струва ми се, че вече е време да посетим ония двама големци.

Сен Потен се закикоти:

— Колко сте наивен! Нима мислите, че аз наистина ще отида да питам китаеца и индиеца какво мислят за Англия? Аз по-добре от тях зная какво са длъжни да мислят пред читателите на „Ла ви франсез“. Аз вече съм интервюирал петстотин души от тези китайци, индуси, японци… Всички те са ми отговаряли едно и също нещо. Аз само трябва да взема статията си за последния от тях и да я препиша цялата. Ще изменя само заглавието и титлата, възрастта, свитата. О, тука вече не трябва да се греши, защото ще ме изобличи „Фигаро“ или „Голоа“, но за сметка на това аз получавам най-верни сведения само за пет минути от портиерите на хотел „Бристол“ или „Континентал“. Нека тръгнем за там и ще си попушим по пътя. После ще си поискаме от касата на редакцията пет франка за файтон. Ето, любезни мой, как си уреждат работите практичните хора.

Дюроа каза:

— При такива условия е изгодно човек да бъде репортер.

Журналистът тайнствено отговори:

— Да, но най-изгодна е хрониката — тя не е нищо друго, освен замаскирана реклама.

Те станаха и тръгнаха по булеварда, по посока към църквата „Мадлен“. Сен Потен неочаквано каза:

— Слушайте, ако си имате работа, то не сте ми нужен.

Дюроа му стиска ръката и се отдалечи.

Мисълта, че тази вечер ще трябва да пише статия, го измъчваше. Той вървеше и си спомняше за разни факти, случки и анекдоти. Стигна до авенюто на Елисейските полета, където рядко се виждаха разхождащи се хора. Париж беше пуст през тези горещи дни.

След като обядва в малък ресторант близо до арката Етуал, той бавно тръгна по булеварда към дома си.

Щом се прибра, той веднага седна до писмената маса. Като видя пред себе си голям лист хартия, тутакси обмисления материал се изпари от главата му. Той се мъчеше да си спомни поне някои факти, да ги задържи. Но щом се сетеше за нещо, то изчезваше; всичко се превръщаше в някакъв хаос. Той не знаеше как да подреди фактите, каква форма да им даде, откъде да започне.

Като се блъска цял час и похаби пет страници, по които беше написал само няколко начални думи, той реши: „Още нямам опит. Трябва да взема още един урок.“ И пред него изпъкна възможността да прекара още едно утро в работа с госпожа Форесте, в това дълго, интимно, сърдечно tete-a-tete; при тази мисъл той целият затрепера. Повече не се опита да работи, може би от страх да не обърка всичко, и реши да легне.

На другата сутрин той стана късно, без да бърза, сякаш предчувстваше очакващото го удоволствие от посещението. Беше тече от десет часът, когато той позвъни на къщата на своя приятел.

Лакеят каза:

— Господарят е зает.

Дюроа дори и не помисли, че мъжът може да бъде в дома си. И помоли:

— Кажете, че това съм аз, по една спешна работа.

След пет минути го въведоха в кабинета, където беше прекарал такова чудно утро.

Мястото, където той беше седял, беше заето сега от Форесте; той беше облечен в халат, в меки туфли, с шапка. Жена му, в същия пеньоар, стоеше до камината и диктуваше с цигара в уста.

Дюроа, като се спря на вратата, каза:

— Извинете, аз ви попречих.

Приятелят му, като вдигна сърдито глава, изръмжа:

— Какво още искаш? Кажи веднага! Ние бързаме.

— Дюроа, засрамен, шепнеше:

— Нищо, нищо, извинете.

Но Форесте се разсърди:

— Казвай какво има, дявол да го вземе! Време за губене няма. Нима ти дойде тук, само за да ни поздравиш?

Дюроа, силно смутен, реши да каже:

— Не… работата е в туй, че… аз пак не мога да напиша статията… а ти… а вие бяхте тъй мили миналия път. Аз се надявам… и затова посмях да дойда…

Форесте го прекъсна:

— В края на краищата, ти ни се присмиваш. Значи ти си мислил, че аз ще изпълнявам твоята работа, а ти ще вземаш парите. Много хубава работа!

Младата жена продължаваше да пуши, без да каже нито дума, и през всичкото време се усмихваше с неопределена усмивка, която скриваше нейната вътрешна ирония.

И Дюроа, зачервен от срам, мърмореше:

— Простете ми, аз се надявам, аз мислех… — После изведнъж каза ясно: — Хиляди извинения, госпожо, простете, позволете ми горещо да ви благодаря за хубавата статия, която вчера ми написахте.

След това той се поклони на Шарл:

— В три часа ще бъда в редакцията.

И с бързи крачки тръгна към квартирата си, като се заканваше „Добре, аз ей сега ще напиша тази статия сам, те ще видят…“

Възбуден от гняв, като влезе в стаята си веднага седна да пише. Той продължи описанието на приключенията, започнато от г-жа Форесте, като го претрупваше с подробности, взети от фейлетонните романи, измисляйки невъзможни случайности. Всичко това беше написано с неустановения стил на гимназист. След един час той завърши статията, която беше пълен хаос, и, уверен в себе си, я занесе в редакцията.

Там срещна най-напред Сен Потен. А той, като му стисна ръката като на сътрудник, го попита:

— Четохте ли моя разговор с китайците и индусите? Нали е смешно? Целият Париж се смя. Аз не видях даже крайчеца на обущата им.

Дюроа, който още нищо не беше чел, взе вестника и започна бегло да разглежда дългата статия, озаглавена „Индия и Китай“, докато репортерът му посочваше и подчертаваше най-интересните места.

Пристигна и Форесте, задъхващ се, със сериозен и загрижен вид:

— Много добре, и двамата ми трябвате.

Той им посочи ред политически справки, които те трябваше да направят до вечерта.

Дюроа му представи статията си.

— Ето продължението за Алжир.

— Добре, дай я. Аз ще я предам на директора.

С това разговорът приключи.

Сен Потен и новият му колега излязоха в коридора.

— Бяхте ли на касата? — попита Сен Потен.

— Не. Защо?

— Защо ли? За да получите заплатата. Редно е винаги да си вземате парите за месеца предварително. Малко ли неща могат да се случат.

— Е…, разбира се, но малко ми е неудобно.

— Аз ще ви представя на касиера. Той няма да има нищо против. Тук плащат добре.

Дюроа получи двеста франка, от които двадесет и осем франка за статията. В джобовете си носеше и заплатата, получена от Железниците — всичко триста и четиридесет франка. Никога той не беше имал такава сума и му се стори, че вече е богат за дълго време.

Сен Потен го заведе в четири-пет редакции, които се конкурираха с техния вестник. Той се надяваше да узнае нужните му новини, благодарение на своята приказливост и хитрост.

Вечерта Дюроа нямаше какво да прави и реши да отиде в „Фоли Бержер“.

— Аз съм Жорж Дюроа, сътрудник на „Ла ви франсез“ — представи се той на пропуска. — Преди няколко дни бях тук с господин Форесте, който обеща да ми осигури безплатен вход. Не знам дали ви е информирал за това.

Прегледаха акуратно списъка, но не откриха неговото име. Въпреки това, контрольорът любезно каза:

— Заповядайте, влезте и се обърнете към управителя, той навярно ще уважи вашата молба.

Дюроа влезе и веднага срещна Рашел, жената, която беше завел първата вечер със себе си. Тя се приближи до него:

— Добър вечер, мили, как си?

— Добре, а ти?

— Аз също. Знаеш ли, че вече те сънувах два пъти?

Поласкан, Дюроа се усмихна:

— Е, какво означава това?

— Това значи, че ми харесваш, чудако, и че ние ще започнем отново, ако пожелаеш…

— Тази вечер, ако искаш можем да бъдем заедно.

— Да, ще се чувствам щастлива.

— Добре, но… — той се колебаеше, смутен от това, което искаше да каже. — Но… работата е в това, че в момента нямам пари; бях в клуба и там изгубих всичко.

Тя го погледна в очите, като чувстваше лъжата с инстинкта на проститутка, свикнала с хитростите и измамите на мъжете.

— Лъжеш — каза тя. — Това не е хубаво от твоя страна.

Той смутено се усмихна:

— Искаш ли да ти дам десетте франка, които ми останаха?

С безкористността на куртизанка, която удовлетворява каприза си, тя прошепна:

— Колкото решиш, миличък, аз те искам.

Като отправи поглед към пленителните мустаци на младия човек, тя нежно го хвана под ръка и каза:

— Да изпием по един гренадин и после да се поразходим малко. Бих желала да отидем до Операта. Но нали обещаваш, че рано ще отидем вкъщи…

Дюроа спа до късно в дома й. Отдавна се беше вече съмнало, когато той излезе, за да купи „Ла ви франсез“. С треперещи ръце разтвори вестника, но не намери статията си; погледът му шареше върху вестникарските колони с надежда да види името си.

Нещо тежко легна на сърцето му — и от умората от любовната нощ, и от тази неприятност, която за него бе съкрушително нещастие.

Той се прибра вкъщи и легна. Заспа на леглото облечен.

В късния следобед Дюроа отиде в редакцията и влезе при Валтер:

— Тази сутрин бях много учуден, като видях, че моята втора статия за Алжир не е поместена — каза той с нескрит упрек.

Редакторът вдигна глава и сухо каза:

— Аз я дадох на вашия приятел Форесте, като го помолих да я прегледа. Той прецени, че е неудовлетворителна и вие ще трябва да я поправите.

Дюроа, разгневен, излезе без да каже нито дума, бързо влезе в кабинета на своя приятел и попита:

— Защо ти днес не помести статията ми?

Журналистът пушеше, като се беше разположил на канапето; сложил нозете си върху масата, той мачкаше в ръцете си някаква започната статия. Спокойно, с монотонен и слаб глас, като че излизаше изпод земята, той каза:

— Патронът прецени, че тя не струва и ми поръча да ти я дам, за да я поправиш. Ето, вземи я.

Дюроа, сконфузен, не знаеше какво да каже и пъхна листата в джоба си. Форесте продължи:

— Сега най-напред ще идеш в префектурата…

И той му посочи цял ред посещения и куп сведения, които трябваше да събере. Дюроа излезе мълчаливо, без да може да измисли някоя силно обидна дума, за да му я каже.

На другия ден той донесе статията си. Върнаха му я пак. Той я преработи за трети път. Като я получи отново обратно, той разбра, че само Форесте може да му помогне.

Той не проговори повече за „Спомените на африканския ловец“; реши да бъде отстъпчив и хитър, щом като това е необходимо, и да изпълнява до последния момент старателно своите задължения на репортер.

Дюроа се запозна с театралните и политическите кулиси, с коридорите на властта, с държавни хора и депутати, с видни лица от правителството и с начумерените физиономии на сънливите портиери. Той си създаде постоянни отношения с министри, генерали, политически агенти, князе, сутеньори, куртизанки, посланици, епископи, със сводници, с хора с високо обществено положение, с файтонджии, гарсони от кафенетата и много други; той стана безразличен приятел на всички, приятел по сметка; те всички бяха смесени в една купчина; той ги мереше с един аршин, съдеше за тях от една и съща гледна точка, понеже се срещаше с тях всекидневно, отиваше от един при друг и с всички приказваше за едни и същи професионални работи. Той се сравняваше с човек, който е опитал различни видове вина и сега вече не може да различава „Шато Марго“ от „Аржантел“.

Дюроа скоро стана добър репортер, уверен в своите писания, хитър, бърз, тънък, същинско съкровище за вестника, както казваше Валтер. Но той получаваше твърде малко хонорари и ниска заплата, а животът по булевардите, в кафенетата и ресторантите го привличаше. Парите, за жалост, никога не му стигаха и той изпадаше в отчаяние.

Сигурно има някаква особена тайна, мислеше си той, когато видя, че джобовете на някои от неговите колеги бяха пълни със злато, Дюроа не разбираше как те можеха да имат толкова пари. Той подозираше, че съществуват някакви неизвестни подозрителни способи, някакви потайни сделки, някаква обществена корупция. Измъчваше го завист. И реши, че трябва да открие този секрет, да влезе в този съюз, да се сдружи със сътрудниците, добрали се до тайната на печеленето на пари.