Дъглас Адамс
Животът, Вселената и всичко останало (32)

Глава XXXIII

Слънцето блестеше студено над сцена на пълно опустошение.

Над изгорената трева все още се стелеше пушек, докато настъпваше опомняне след кражбата на Пепелта от Криккитските роботи. В пушека тичаха паникьосани хора, като се блъскаха един в друг, спъваха се в носилки или биваха арестувани.

Един полицай се опитваше да арестува и Уоубегър Безкрайно Удължения за нанасяне на обида, но не можа да предотврати връщането на високия сиво-зелен извънземен на кораба му, нито пък арогантното му отлитане, което предизвика още повече паника и бъркотия.

Насред това, за втори път този следобед, фигурите на Артър Дент и Форд Префект се материализираха внезапно, телепортирани долу от „Златно Сърце“, което сега се намираше в паркираща орбита около планетата.

— Мога да обясня — изкрещя Артър. — Пепелта е в мене! Тя е тук в този плик.

— Не мисля, че им привлече вниманието — обади се Форд.

— Освен това, помагах да спасим Вселената — извика Артър към всеки, който би бил готов да го чуе, с други думи към никого.

— Това трябваше да спре тълпата — обърна се Артър към Форд.

— Но не успя — отвърна Форд.

Артър наближи един полицай, който тичаше покрай тях.

— Извинете — каза той. — Пепелта. Тя е в мене. Беше открадната от онези бели роботи преди малко. Тя е тук в този плик. Беше част от Ключа за Удъл-Временната опаковка, разбирате ли, и, ами, както и да е, сещате се за останалото, важното е, че тя е в мене и сега какво да правя с нея?

Полицаят му каза, но Артър можеше само да предполага, че той се беше изразил метафорично.

Заброди неутешимо наоколо.

— Никой ли не го интересува? — извика той. Някакъв човек се втурна покрай него, бутна лакътя му, Артър изтърва плика и съдържанието му се разпръсна по земята. Артър тъпо се вторачи със здраво стисната уста.

Форд го погледна.

— Сега ще си тръгваме ли? — попита той.

Артър изпусна тежка въздишка. Огледа се наоколо по планетата Земя, за последен път, както сега беше вече твърдо убеден.

— О’кей — каза той.

В този момент, през изчистващия се пушек, вниманието му беше привлечено от един уикет, който все още стоеше напук на всичко станало.

— Чакай малко каза той на Форд. — Когато бях момче…

— Не можеш ли да ми разкажеш после?

— Страстно обичах крикета, разбираш ли, но не бях много добър.

— По-добре кажи никак.

— И винаги си мечтаех, доста наивно, че един ден ще забивам в Лордс.

Той огледа паникьосаната тълпа. Никой нямаше да има нищо против.

— О’кей — уморено каза Форд. — Айде свършвай с това. Ще те чакам ей там — добави после, — умирайки от скука. — Той отиде и седна на едно парче димяща трева.

Артър си спомни, че при първото им посещение тук този следобед, топката за крикет беше паднала всъщност в торбата му и той я прерови.

Вече беше намерил топката, когато се усети, че това не е същата торба. И все пак, топката беше там, между, гръцките му сувенири.

Той я извади и я отърка в бедрото си, наплю я и пак я отърка. Пусна чантата на земята. Щеше да го направи точно както трябва.

Запрехвърля малката твърда червена топка от едната ръка в другата, преценявайки тежестта й.

С прекрасно усещане за лекота и безгрижност, той се заотдалечава от уикета. Средно-ускорена крачка, реши той, и си отмери едно доста дългичко разстояние за засилка.

Погледна в небето. Птичките се въртяха из него, а няколко бели облака се провлачваха бавно. Въздухът се раздвижваше от сирените на полицейските коли и на Бърза помощ, от писъците и виковете на хората, но Артър се чувстваше странно щастлив и недокоснат от всичко това. Щеше да забие топка в Лордс.

Обърна се и разрови на няколко пъти земята със спалните си чехли. Разпъна раменете си, подхвърли топката във въздуха и пак я хвана.

Започна засилката.

Докато бягаше, видя, че до уикета е застанал един батсман.

О, добре, помисли си той, това ще придаде малко…

И тогава, докато бягащите му крака го отвеждаха все по-наблизо, той видя по-ясно. Батсманът, заел позиция до уикета, не беше този от английския отбор. Не беше и онзи от австралийския. Беше от отбора Криккитски роботи. Студен, твърд, смъртоносен робот-убиец, който вероятно не се беше върнал на кораба заедно с останалите.

В този момент в главата на Артър се сблъскаха твърде малко на брой мисли, но въпреки това той изглежда не беше в състояние да спре да тича. Времето се точеше ужасно, ужасно бавно и въпреки това той изглежда не беше в състояние да спре да тича.

Движейки се сякаш през гъст сироп, той бавно обърна разтревожената си глава и погледна собствената си ръка, която държеше малката твърда червена топка.

Краката му бавно тупкаха напред, неудържимо, докато той се беше вторачил в топката, стисната в безпомощната му ръка. Тя излъчваше дълбоко червено сияние и проблясваше на пресекулки. И въпреки това, краката му безжалостно го носеха напред.

Той погледна отново към Криккитския робот, застанал непоклатимо и целеустремено пред Артър, с вдигната бойна бухалка. Очите на робота изгаряха с дълбока, ледена, пленителна светлина и Артър не можеше да отмести поглед от тях. Той сякаш гледаше към тях от дъното на някакъв тунел — нищо от двете му страни не съществуваше.

Някои от мислите, които се блъскаха в главата му в този момент, бяха следните:

Чувстваше се абсолютен глупак.

Чувстваше, че е трябвало да внимава много повече, когато чуваше да говорят един куп неща, фрази, които сега подскачаха в главата му, както краката му подскачаха напред към мястото, от което неизбежно трябваше да пусне топката към Криккитския робот, който неизбежно щеше да я удари.

Спомни си Хактар да казва „Провалих ли се? Не ми пука от провала“.

Спомни си предсмъртните думи на Хактар „Каквото станало, станало, изпълних задачата си.“

Спомни си Хактар да казва, че успявал да направи „някои неща“.

Спомни си внезапното движение в сака си, което го беше накарало да го притисне здраво към себе си, когато се намираше в Облака Прах.

Спомни си, че е пропътувал няколко дни назад във времето за да се върне отново в Лордс.

Спомни си, също така, че изобщо не беше добър баулър.

Почувства ръката си да се извива, да хваща здраво топката, която той сега със сигурност знаеше, че всъщност тя представлява свръхновата бомба, която Хактар беше направил и му беше натресъл, бомбата, която щеше да доведе Вселената до внезапен и преждевременен край.

Надяваше се и се молеше да няма задгробен живот. После се сети, че изпада в противоречие и само се надяваше да няма задгробен живот.

Би се чувствал много, много неловко, ако трябваше да се среща отново с всеки.

Надяваше се, надяваше, надяваше, че забиването му ще е толкова лошо, колкото помнеше, че беше някога, защото изглежда това беше единственото нещо, което стоеше между този момент и вселенската забрава.

Усещаше, как краката му подскачат, усещаше, как ръката му се извърта, усещаше, как краката му се оплитат в сака, който глупашки беше захвърлил на земята пред себе си, усещаше, как пада тежко напред, но тъй като умът му беше толкова страхотно зает с други неща в този момент, той напълно забрави да се удари в земята и я пропусна.

Стискайки все още топката здраво в дясната си ръка, той литна във въздуха и хлъцна от изненада.

Премяташе се и се носеше, като се въртеше неконтролируемо.

Обърна се към земята, като се гмурна трескаво във въздуха и в същото време безобидно захвърли топката в далечината.

Стремително се понесе към удивения робот изотзад. Роботът все още държеше бойната си бухалка вдигната, внезапно лишен от прицела си.

В луд пристъп на сили, Артър изскубна бойната бухалка от робота, изпълни главозамайващ вираж във въздуха, впусна се яростно надолу и с едно щуро замахване изби главата на робота от рамената му.

— Сега вече тръгваш ли? — попита Форд.

>        Епилог: