Самюъл Дилейни
Съкровището на Аптор (9)

ГЛАВА ДЕВЕТА

Снейк пое камъните от мазолестата длан и ги окачи на вратовете на Гео и Ийми.

После тръгнаха през гората. Плясъкът на криле бе престанал.

— А сега накъде? — попита Урс.

— Ще се придържаме към Правило Номер Едно — каза Гео. — След като знаем, че Хама все някъде има свой храм, ще се опитаме да го намерим, да вземем третия камък и да спасим Въплътената Арго. После се връщаме на кораба.

— За три дни? — възкликна Урс. — И откъде започваме търсенето?

— Жрицата спомена за група поклонници на Хама отвъд планината. Сигурно е имала предвид вулкана, който видяхме от стъпалата в град Нова Надежда. — Гео се обърна към Снейк. — Добре ли вникна в мислите й, сигурен ли си, че тя говореше истината?

Снейк кимна.

Ийми се замисли.

— След като реката е натам… би трябвало — той се обърна и посочи с ръка — да вървим в тази посока.

С бърза крачка те навлязоха сред сякаш обсипаните с бисери дървета.

— Все още не разбирам какво се случи в манастира — каза Ийми. — Дали наистина това бяха жрици на Арго? И каква е връзката им с Джорд?

— Бих ти отговорил с „да“ на първия въпрос, а отговорът на втория, според мен е, че Джорд е техен шпионин.

— А Арго?… Имам предвид Арго на кораба? — попита Ийми. — Ами Снейк?

— Онази Арго на кораба очевидно не подозира за съществуването на Арго на Аптор — каза Гео. — Точно това искаше да каже Джорд, когато докладва на жрицата, че тя не знае какво да мисли за него. Вероятно също като нас допуска, че той е шпионин на Хама. А този тук… — Той махна с ръка към Снейк. — Не знам. Просто не знам.

Когато светлината отслабна, те легнаха един до друг и се опитаха да поспят. Но само минути след като белият диск на луната потъна зад хоризонта, Гео ги разбуди. В далечината се виждаше аленият отблясък над конуса на вулкана.

Снейк накара камъните да светят и те си запроправяха път напред, през все по-оголваща се местност. Паднали дървета се търкаляха върху огромни каменни отломки. Земята стана черна и твърда като въглен. Из въздуха се носеше острият мирис на угаснала пепел.

Не след дълго червеният ръб на кратера надвисна над тях.

— Още много ли има? — попита Урс.

— Мисля, че вече изкачваме склона — отвърна Гео. — Няма ли да е по-добре да спрем и да изчакаме утрото?

— Не можем да спим тук — промърмори Урс, разравяйки с крак пепелта. После се протегна. — Пък и няма време за спане.

Гео се взря в червената омара.

— Питам се какво ли е да надникнеш в гърлото на вулкана посред нощ.

Той тръгна нагоре и те го последваха. Двайсет фута по-нататък скъпоценните камъни осветиха висока канара, чийто връх се губеше в мрака. Те я заобиколиха и откриха две педи широка издатина като корниз, изкачващ се диагонално нагоре.

— Няма да се катерим в тъмното, нали? — попита Ийми.

— По-добре, отколкото по светло — възрази Урс. — Защото няма да виждаш от каква височина ще паднеш.

Ийми стъпи на корниза. След трийсет фута, вместо да изтънее и да ги принуди да се върнат, той се разшири и премина в широка и равна землиста пътека, която водеше право към червеното сияние на върха.

— Променлива страна — констатира Урс.

— Хората се превръщат в животни — каза Ийми, — а джунглата — в планината.

Гео опипа в тъмното остатъка от ръката си.

— И аз май се променям — каза той и изрецитира:

Промените несправедливи са

и, казват, странни;

Да Винчи Леонардо изписал със бои нетрайни Христос,

та в прах ликът да се разпадне…

— От кого е това? — поинтересува се Ийми.

— От някой поет или художник — отвърна Гео. — Не съм съвсем сигурен.

— Кой е Христос? — попита Урс.

— Един друг бог.

Скалите зачестиха, и за да може да се катери, Гео трябваше да напъхва отрязаната си ръка в цепнатините и да се повдига с помощта на другата. Острите ръбове режеха дланта му. Снейк, който се катереше пръв, често прехвърляше светещите камъни ту в една, ту в друга ръка. Момчето заобиколи поредната издатина и зъберите проточиха надолу двойни сенки.

Като стигнаха до сравнително равна площадка, те се обърнаха и погледнаха назад. Стояха на ръба на огромна чаша, пълна с мрак. Небето беше обсипано със звезди. Килим от виолетова растителност тъмнееше пред тях. Продължиха нагоре.

Сияещият връх приближаваше с всеки изминал час на нощта. Подухна ветрец, който обсипа косите им със серен прах, и те сбърчиха ноздри.

— По-добре да заобиколим от другата страна — предложи Урс. — Така ще избегнем тоя прахоляк.

Тръгнаха под ъгъл спрямо вятъра, който скоро утихна, и отново поеха направо.

Почвата стана люспеста, камениста и безплодна. Умората заплиташе тежки като камък възли в стомасите им.

— Нямах представа, че кратерът е толкова голям — каза Ийми.

Бяха се приближили доста и червеното сияние, срязано от кратерния ръб, вече заемаше цяла четвърт от небето.

— Да не вземе да изригне отгоре ни — измърмори Урс и добави: — Жаден съм. Ако този Хама е отвъд вулкана, не можеше ли да го заобиколим, вместо да минаваме право през него?

— Вече сме близо — настоя Ийми. — Защо да се връщаме?

Той настъпи някаква глинеста плочка. Вятърът промени посоката си и те се принудиха отново да свърнат от прекия път.

— Надявам се, следиш отклонението от курса? — каза Урс.

— Не се притеснявай — успокои го Ийми.

В лъча светлина от скъпоценните камъни в ръцете на Снейк попаднаха някакви жълтеникави образувания по склона, прилични на миниатюрни закръглени кактуси. Някои от тях издаваха свирещ звук.

— Какво е това? — попита Урс.

— Серни конуси — обясни Ийми. — Серните наслагвания се натрупват под повърхността, нагряват се и се превръщат в малки вулкани.

След още един, сравнително равен участък те започнаха изкачването на последните сто фута през скални жили и виещи се пътеки.

По едно време Урс се обърна назад и видя Гео, който бе спрял на двайсетина фута от групата на тясна тераса. Урс се върна. Лицето на младежа бе плувнало в пот и лъщеше в червените отблясъци.

— Дай ръка — каза Урс.

— Не мога — прошепна Гео. — Ще падна.

Урс се пресегна, обхвана го през гърдите и го повдигна над скалата.

— Спокойно, не си на състезание — каза Урс и двамата поеха след другите.

Ийми и Снейк първи излязоха на ръба. Скоро при тях се изкачиха Урс и Гео. Стояха и гледаха устието на вулкана. Червени и жълти светлини заливаха гърдите и лицата им.

По вътрешната страна на кратера се стичаше злато. Червени езици разтопена лава обгръщаха кипящото в средата езеро, по чиято повърхност с гъргорене се пукаха мехури и изпускаха кафяв дим, които се стелеше по околните скали и преливаше над ръба на кратера.

Под тях бучаха бели експлозии. Припламнаха и угаснаха високи сини пламъци. Паяжина от нишки светлина се разпростря по стените на кратера. Черни като абанос кухини се очертаха върху скалата.

Вятърът рошеше косите на наблюдателите.

* * *

Гео пръв я забеляза на двеста фута по ръба. Кървавочервени от пламъците, воалите й се развяваха. Гео я посочи на спътниците си.

Тя вървеше към тях с изправени рамене. Топлият вятър си играеше с бялата й коса. По бръчките на лицето й пробягваха светлини и сенки. Като приближи, сиянието обля като огнена течност полите на развятата й одежда. Тя се усмихна и протегна ръка.

— Коя си ти? — попита Гео.

— Сенки чезнат във сиянието на смях свещен — произнесе жената с нисък, но уверен глас. — И ръце и къщи ще се слеят някой ден.

Сетне помълча и добави:

— Аз съм Въплътената Арго.

— А аз си мислех… — започна Ийми.

— Какво? — попита тихо възрастната жена.

— Нищо — отвърна Ийми.

— Че си много по-млада — обади се Урс. — Ние трябва ли те отведем у дома. — Той посочи с ръка вулкана. — Това не е онази странна светлина, която обгори ръцете ни в града, но изглежда, те е състарила.

Тя хвърли поглед в кратера.

— Този огън е естествен — успокои ги тя. — И идва от прекъснатата артерия на горящата земна кръв. А раните са нещо естествено.

Гео се размърда и потърка осакатената си ръка.

— Нашата задача е да вземем дъщерята на сегашната Арго и да я върнем на Лептар — обясни той.

— Въплътените са много — усмихна се жената. — Богинята има много лица. Откакто сте тук, сте видели само няколко от тях.

— Сигурно е така — каза Урс.

— Затворница на Хама ли си? — попита Ийми.

— Аз съм с Хама.

— Трябва да намерим третия камък и да го занесем на кораба. А нямаме много време…

— Да — съгласи се Арго.

— Ами онова гнездо на вампири там долу? — попита Урс, сочейки в мрака зад тях. — Те също твърдяха, че почитат Арго. Какво общо имаш с тях? Нямам доверие на нищо тук.

— Същността на Богинята е промяната. — Тя хвърли унил поглед по склона. — Раждане, живот, смърт… — Отново вдигна очи към тях. — И пак раждане. Както ви казах, Арго е многолика. Сигурно сте уморени.

— Да — потвърди Гео.

— Тогава елате с мен.

Тя се обърна и пое обратно по ръба на кратера. Четиримата другари тръгнаха след нея.

— Това не ми харесва — прошушна морякът в ухото на Гео. — Името Арго тук не означава същото, както на Лептар. Нищо няма да излезе, само дето ще си навлечем нови беди. Тя ни води в капан, казвам ти. Ако питаш мен, най-добре да се махаме оттук с камъните, които имаме. Казвам ти, Гео…

— Урс?

— Какво?

— Урс, много съм уморен.

Изминаха мълчаливо още няколко крачки. Урс въздъхна тежко и обгърна с ръка раменете на Гео.

— Хайде — подкани приятеля си той, подкрепяйки го по каменния ръб след Арго.

Тя сви по една пътека, която водеше в кратера.

— Внимателно — предупреди ги жрицата, щом навлязоха в огромната яма.

— Не ми харесва тая работа — прошепна Урс. — Капан е, казвам ти. Как беше онова стихче? Май имам нужда от него: Кротко, кротко, брате мечо…

— Спи спокоен зимен сън — продължи Гео. — И не бой се от вода и огън…

— То не се знае — промърмори Урс, боязливо поглеждайки към огромната огнена чаша.

Гео продължи:

И не бой се от вода и огън.

Спи, къпината да израсте,

мед златист да потече,

привечер да заиграе сьомга…

— Вече ти казах — измърмори Урс. — Тя ни води в…

— Насам! — подвикна Арго, докато влизаше в една от многобройните пещери по вътрешната стена. — Недей! — обърна се тя към Снейк, който се канеше да освети входа с помощта на скъпоценните камъни. — Прекалено често ги използвате.

Тя извади от джоба на одеждата си къса пръчица, драсна по скалата и поднесе пламъка й към богато украсен, с много разклонения полилей, провесен от тавана на пиринчени вериги. Пламъкът заподскача от чашка на чашка, от ръка на демон към устата на маймуна, от корема на нимфа към главата на сатир. Химикалите, примесени с маслото в чашките, придаваха на всеки пламък различен цвят: зелени, червени, сини и оранжеви светлини изпълниха постепенно малкия параклис и заиграха по полираните скамейки. На олтаря имаше две статуи с еднаква рисочина: седнал мъж и коленичила жена. Гео и Урс разглеждаха полилея.

— Какво е това чудо? — попита Ийми, като проследи погледите им.

— Такъв има и в каютата на Арго на кораба — каза Гео. — Ха! Къде сме виждали нещо подобно — посочи той към екран от тъмно стъкло, същия като онези в манастира.

— Седнете — прикани ги Арго. — Моля седнете. Те се отпуснаха върху скамейките. Прасците и гърбовете ги боляха от изкачването.

— Хама ти е позволил лукса да имаш параклис дори в пленничество — отбеляза Гео, — но виждам, че се налага да делиш олтаря с него.

— Но аз съм майката на Хама — усмихна се Арго.

Гео и Урс озадачено сбърчиха чела.

— Вие знаете, че Арго е майка на всичко под небето, създателка и носителка на живота. Аз съм майка и на всички богове.

— Онези слепи жени… — обади се Урс. — Те не са твои жрици, нали? Те искаха да ни убият. Обзалагам се, че са били подмамени от Хама…

— Не е толкова просто — отвърна Арго. — Те наистина са поклоннички на Арго, но както вече казах, аз имам много лица. Аз съм владетелка на живота, но и на смъртта. Обитателките на онзи манастир, откъдето избягахте, са… как да кажа… един западнал клон от религията. Наистина са ослепели при рухването на град Нова Надежда. За тях Арго означава само смърт, смятат я за покровителка на мъжете. А Арго не само е майка на Хама; тя е и негова съпруга и дъщеря.

— Значи правилно сме предполагали — каза Гео. — Джорд не е шпионин на Хама. Той работи за жрицата-отстъпница Арго.

— Да — отвърна Арго. — С изключение на това, че думата „отстъпница“ не е съвсем точна. Те вярват, че са на прав път.

— В такъв случай те са отговорни за всичко, случило се на Лептар, но приписват вината на Хама — реши Гео. — Вероятно и те се стремят да получат камъните. Но ти не приличаш на затворница. Ти си в съюз с Хама, за да предотвратите превземането на Лептар от жрицата на Арго.

— Няма нищо по-лесно от това — отвърна Богинята. — За съжаление, почти във всичко друго ти грешиш.

— Но тогава защо Джорд хвърли камъка в морето след нас, след като го отне от Арго?… Имам предвид другата Арго?

— След като дръпна камъка от шията на моята дъщеря обясни Арго, — той го хвърли на морските същества, защото знаеше, че те ще го отнесат на Аптор, където ще бъде по-полезен на Жрицата. Дъщеря ми, поемайки ролята на Въплътената Арго в отсъствието на собствената й щерка не знае, че това, с което се бори, е просто едно от другите лица на Арго. Колкото до нея, всичките й усилия са насочени против злото, предизвикано от Хама на Лептар. Но освен тези слепи същества, тя трябва да премери сили с много по-могъщ враг.

— Хама? — предположи Ийми.

— По-могъщ и от Хама — отвърна старата Арго. — Със самата себе си. Мъчно ми е да я гледам, без да й давам съвети от време на време. Това не би било трудно, като има предвид колко е напреднала науката тук, на Аптор. Но трябва да се въздържам. Всъщност тя се справя добре. Само че има да се върши още много. Тя ви даде правилни напътствия и разяснения, за да успеете. А до този момент вие се справяте отлично.

— Тя ни нареди да откраднем третия камък от Хама и да се върнем с теб на кораба — каза Гео. — Ще ни помогнеш ли?

— Тъкмо ви похвалих — засмя се Арго, — и всичко объркахте. Като откраднете камъка, кого ще връщате на Лептар?

— Арго Въплътената — отговори Ийми.

— Ти твърдиш, че Арго от кораба е твоя дъщеря — намеси се Гео, — тя пък казва, че ти си нейна дъщеря…

Арго се разсмя:

— Когато отвлякоха моята внучка на Аптор, аз вече я очаквах. Вижте.

Тя натисна някакъв бутон под екрана и по стъклото пробягнаха светлинки. Появи се спящо момиче с къса червена коса и изпъстрен с лунички чип нос. Бе опряло ръка с присвити пръсти върху бузата. Под белия чаршаф се надигаха малките гърди. На масата до леглото имаше някакъв уред, който представляваше подковообразно парче желязо, прикрепено към дъска, намотана жица и още няколко късчета метал до смачкана книжна торба.

— Това е внучката ми — каза Арго и изключи образа. — Тя е тази, която трябва да отведете на кораба.

— Как ще вземем камъка? — попита Гео, Арго се обърна към Снейк:

— Доколкото знам, това е твоя задача. — После огледа останалите: — Имате нужда от почивка. След това можете да се погрижите за камъка и за моята внучка. Сега елате с мен. В крайната стая има приготвени за вас легла, където можете да поспите.

Тя стана и ги отведе в помещението. Одеялата бяха постлани върху крехки клонки. Арго им показа каменно корито, издълбано в скалата, от което се процеждаше тънка струйка вода.

— Водата е чиста. Можете да пиете от нея. — Тя посочи към торба от зебло в ъгъла. — Ако огладнеете, там има плодове.

— Как ми се спи! — Урс се протегна и широко се прозина. Докато се настаняваха, Арго отново се обади:

— Поете?

— Да? — отвърна Гео.

— Знам, че си най-изморен от всички, но трябва да говоря с теб насаме.

Гео стана, а заедно с него и Урс.

— Слушай! — обърна се той към Арго. — Той е най-измореният от нас. Ако ще го разпитваш за разните му ритуали и магии, вземи Ийми. Знае за тия неща толкова, колкото и Гео.

— Трябва ми поет — усмихна се Арго, — а не студент. Трябва ми човек, изстрадал колкото него.

— Почакай — не се предаваше Урс. Той улови скъпоценния камък на гърдите на Гео, където го бе окачил Снейк при влизането им в параклиса. — По-добре го остави при мен.

Гео свъси вежди.

— Въпреки всичко може да е клопка — опасяваше се Урс.

— Дай му го — предложи Арго, — щом така ще бъде по-спокоен.

Гео остави големите ръце да свалят кожената връв от врата му.

— Сега ела с мен! — подкани го Арго.

Те излязоха от стаята и тръгнаха през параклиса към вратата. Арго застана на входа и погледна надолу към разтопената лава. Светлината проникваше през тъканта на одеянието й и очертаваше тялото. Без да се обръща, тя каза:

— Огънят е прекрасен символ на живота, не мислиш ли?

— И на смъртта. Един от огньовете на Аптор изгори ръката ми.

Тя го погледна:

— Ти и Снейк пострадахте най-много. И двамата сте оставили част от плътта си да гние на Аптор. И това ви свързва с тази земя… — Тя замълча, после добави: — Той е изпитал по-голяма болка от теб. Знаеш ли как е загубил езика си? Наблюдавах всичко на екрана в параклиса, без да съм в състояние да помогна. Джорд напъха юмрука си между челюстите му и когато устата се отвори, хвана с клещи езика му и го изтегли колкото можа навън. После го стегна с примка от тънка жица и пусна електричеството. Знаеш какво е електричество, нали?

— Чувал съм думата.

— Когато по тънка жица се пусне силен ток, жицата се нагрява до бяло. Той започна да стяга примката, докато езикът се откъсна. Момчето вече бе припаднало. Чудя се дали млад човек може да изтърпи по-силна болка.

— Джорд и слепите жрици ли направиха това?

— Джорд, с помощта на неколцина моряци от онзи кораб, дето прибрал двамата от сала, на който отплавали от Аптор.

— Кой е Джорд? — попита Гео. — Урс го знае отпреди като старши-помощник. Но разказът на Урс не ми говори нищо.

— Знам този разказ — каза Арго. — В него има интересни неща, но ти просто не си искал да ги чуеш. — Тя въздъхна. — Поете, познаваш ли добре себе си?

— Какво искаш да кажеш?

— Познаваш ли добре механизмите, направляващи човека, тяхното действие? Ето това е, което трябва да възпяваш, ако искаш да станеш велик поет.

— Все още не…

— Имам към теб един въпрос — по-скоро поетическа загадка. Искаш ли да отговориш?

— Ако и ти ми отговориш на един въпрос.

— А ти ще ми отговориш ли изчерпателно?

— Да.

— Тогава и аз така ще направя. Е, да чуем?

— Кой е Джорд и защо прави всичко това?

— Някога — започна Арго — той беше многообещаващ послушник, готвещ се за жрец на Арго на Лептар. Изучаваше митовете и ритуалите точно както Ийми и ти. Освен това стана моряк, за да опознае света. Но корабът му потънал; той и още неколцина моряци били изхвърлени на брега на Аптор. Те също като вас се сблъскали с ужасите на Аптор и мнозина от тях загинали. Но двама — четириръкото момче, което прислужвало в каютите и вие наричате Снейк, и Джорд — попаднали под влиянието на сили на Арго и Хама. Единият, Странникът, притежавал способността да чете мисли. Другият — не. И тайно първият сключил съюз с едната сила, вторият — с другата. Питаш още защо. Може би, ако успееш да разрешиш моята загадка, ще си отговориш сам. Знам със сигурност, че те двамата били единствените, които успели да избягат. Знам, че Снейк не споделил с Джорд за своя избор и че Джорд се опитвал да го привлече на своя страна. След като ги спасили, спорът продължил, но Снейк криел с детинско упорство както решението си, така и способността си да чете мисли, дори когато се стигнало до клещите и нажежената жица. Между другото, Джорд взел нажежаващата се жица от сляпата служителка на Арго, за да помогне, по неговите думи, на народа на Лептар. Ползата от нея би била голяма. Но той си послужил с електричеството само за да създаде това ужасно оръжие. За една година Джорд станал отличен старши-помощник, а Снейк — пристанищен крадец. И двамата изчаквали. И когато моментът дошъл, започнали да действуват. Защо? Може би ти ще ми кажеш, Поете.

— Благодаря за разказа ти — каза Гео. — Какъв е твоят въпрос?

Тя насочи поглед към пламъците и зарецитира:

Край тъмния чертог

близнакът му седи до извора

на бързеите телесни.

Те тичат, губят се,

и пак като преди ведно текат навън,

текат навътре.

През светлия чертог

минава разделна нишка

сребърна и нежна.

Пътеките на паметта

тогава пред знак потаен я извеждат.

Но страх залива тъмния чертог.

Любов нахлува в купола сияен.

— Никога не съм го чувал преди — каза Гео, — Дори не съм сигурен какъв е въпросът. Не са ми познати нито езикът, нито стилът.

— Знаех си, че няма да го разпознаеш — усмихна се Арго.

— Да не би да е откъс от ритуалите на Арго преди очистването?

— Написано е от внучката ми — отвърна Арго. — Въпросът е: можеш ли да ми го обясниш?

— О — промълви Гео. — Не разбрах че… — Той замълча. — „Край тъмния чертог близнакът му седи… До извора на бързеите телесни… Ведно текат навън, текат навътре…“ Сърцето? Човешкото сърце, с неговите четири камери? То изтласква кръвта.

— Да, възможно е това да е част от отговора.

— „Светлия чертог“ — разсъждаваше Гео. — „Купола сияен“… Човешкият разум, според мен. „Разделна нишка, пътеките на паметта“… Не съм сигурен…

— Справяш се добре.

— Би могло да се отнася до израз като „двете страни на монетата“. Или нещо подобно.

— Да — каза Арго. — Макар че, да си призная, не бях се замисляла… Но най-много ме озадачават последните два стиха.

— „Но страх залива тъмния чертог. Любов нахлува в купола сияен“ — повтори Гео. — Мисля, че това отново са разумът и сърцето. Обикновено мислим за любовта със сърцето си, а се страхуваме чрез разума си. Може би е искала да каже, че и любовта, и страхът са подвластни както на сърцето, така и на разума.

— Може би — засмя се Арго. — Трябва да я попиташ… когато я отървеш от ръцете на Хама.

— Внучката ти поетеса ли иска да стане? — попита Гео.

— Не зная — отвърна Арго. — Това е много мъчително. А за теб е време да си лягаш. Утре трябва да приключите мисията си.

— Благодаря — каза Гео с облекчение. — Аз… много ми се спи…

Преди да се върне в стаята при приятелите си, той погледна още веднъж в кратера на вулкана. Езици светлина ближеха черната скала. Той се обърна и потъна в мрака.