Самюъл Дилейни
Съкровището на Аптор (8)

ГЛАВА ОСМА

Бледата жена с мънички очи, която се бе навела над него, се изправи. Косата й се надипли по раменете като бяла коприна.

— Събуди ли се? — попита тя. — Разбираш ли ме?

— В Храма на бог Хама ли съм? — попита той. Остатъците от съня все още потрепваха из ъгълчетата на съзнанието му като подухвани от вятъра хартийки. — Приятелите ми… къде са те?

Жената се засмя.

— Приятелите ти са добре. Минахте през най-лошото. Питаш дали това е Храмът на бог Хама? Сам виж. Имаш очи. Не разпознаваш ли цвета на Бялата Богиня Арго?

Гео се озърна. Стаята бе цялата от бял мрамор и никъде не се виждаше източник на светлина. Стените просто блестяха.

— Приятелите ми… — изрече отново Гео.

— Те са добре. Можахме напълно да възстановим плътта им. Вероятно ръцете им са попаднали в лъчението само за две-три секунди. Но твоята ръка е облъчвана поне няколко минути. Имал си по-малко късмет от тях.

Друга мисъл прониза съзнанието на Гео. Скъпоценните камъни… — поиска да каже той, по вместо да изрече думите, той посегна с две ръце към гърлото си. Едната падна като отсечена върху голите му гърди. И с другата нещо не беше наред. Той седна в леглото и погледна надолу.

— Ръката ми…

Омотана в бинтове, ръката му бе скъсена с около две педи и половина.

— Ръката ми? — повтори той с детинско недоумение. — Какво е станало с ръката ми?

— Исках да ти го кажа — произнесе тихо жената. — Наложи се да я ампутираме не само до лакътя, но и с по-голямата част от бицепса. Ако не бяхме го направили, ти щеше да умреш.

— Ръката ми… — Гео се отпусна назад.

— Трудно е — каза жената. — Зная, че няма да ти прозвучи като утеха, но ние тук сме слепи. Силата, която изгори ръката ти, на нас пък ни отне зрението; това се случи преди много поколения, когато беше по-мощна. Научихме се да се борим с много от нейните поражения и ако не бяхме ви спасили от реката, щяхте всички да сте мъртви. Вие сте хора, които познават и спазват религията на Арго, Затова бъдете благодарни, че отново сте под закрилата на Богинята Майка. Тази страна е враждебна. — След кратка пауза тя добави: — Искаш ли да разговаряме?

Гео поклати глава.

— Чух, че чаршафите изшумоляха — каза жената с усмивка, — което означава, че си мръднал глава в знак или на съгласие, или на несъгласие. Знам това, защото съм изучавала древните обичаи. Но ще трябва да бъдеш търпелив с нас, незрящите. Ние не сме свикнали с хора като вас. Искаш ли да разговаряме?

— О, не. Не искам — отвърна Гео.

— Добре. — Жената се надигна, продължавайки да се усмихва. — Ще намина по-късно.

Тя тръгна към стената. Някаква невидима врата безшумно се отвори и затвори след нея.

Гео дълго лежа неподвижно. После се обърна по корем. Пъхна ампутиралата ръка под гърдите си, но като докосна без да ще с другата превръзките, инстинктивно я отдръпна и изпъна бинтованото чуканче колкото можа по-далеч встрани. Отново не изпита облекчение, затова го прибра до тялото си и остана неподвижен под белия чаршаф.

Мина още много време. Той се надигна, седна в края на леглото и се огледа. Стаята беше съвсем празна; нямаше нито прозорци, нито видими врати. Той се приближи до мястото, откъдето жената бе излязла, но не забеляза никаква следа или пролука. В долния край на леглото видя изпраната си и изгладена туника. Нахлузи я през глава, помагайки си със здравата ръка. По-трудно се оказа да стегне колана, но той закачи катарамата на единия си пръст, а с останалите придърпа ремъка. Отстрани закачи празната си кожена кесия.

Мечът му го нямаше.

Някакво нереално усещане, бяло като стените на стаята, го изпълни като смес от вода и мляко. Той отново обиколи помещението, но не откри изход.

Зад него се чу звук и когато се обърна, видя жената с малките очи, застанала на прага на триъгълен вход.

— Облякъл си се — усмихна се тя. — Отлично. Ще дойдеш ли с мен, или си уморен? Ако се чувствуваш добре, ще хапнеш и ще видиш приятелите си. Ако не искаш, мога да ти донеса храната тук…

— Ще дойда — прекъсна я Гео.

Той я последва в също тъй блестящ коридор. При всяка стъпка петите й докосваха края на бялата роба. Струваше му се, че неговите боси ходила вдигат повече шум по хладните каменни плочи отколкото нейните. Изведнъж се озоваха в обширно помещение с пейки. Беше параклисът на Арго. Имаше нещо необичайно в олтара, разположен в дъното. Всичко бе подредено с простотата, присъща на хора, за които външният вид на нещата е без значение. Той седна на една скамейка.

— Почакай тук — каза тя и изчезна в друг коридор. Върна се, следвана от Снейк. Щом жената се скри отново, Гео и четириръкото момче се спогледаха мълчаливо. Искаше му се момчето да каже нещо и това желание се превърна в живо кълбо в стомаха му. Той самият не бе в състояние да продума.

Тя се върна отново, този път с Урс. Снажният моряк пристъпи в параклиса, видя Гео и възкликна:

— Приятелю!… Какво…

После бързо се приближи до Гео и сложи топлите си ръце на раменете му.

— Как… — опита се да каже той, но не можа и тръсна глава.

Най-неочаквано Гео се разсмя и потупа превръзката със здравата си ръка.

— Госпожа Медуза все пак успя да си гризне мъничко от мен, а?

Урс взе здравата ръка на Гео и я заоглежда. После долепи своята до нея и ги сравни. И двете бяха бледи.

— Май никой от нас не е напълно здрав. Аз пък взех, че дойдох на себе си, докато ми чистеха струпеите. Гледката никак не ми хареса и побързах отново да заспя.

Влезе Ийми.

— Ей, тъкмо се чудех… — Той млъкна, после подсвирна. — Ти май здравата си загазил, братко.

Неговите ръце изглеждаха така, сякаш са били потопени почти до лактите в белина, по-нагоре имаха нормалния си виолетово-кафеникав цвят.

— Как е станало това? — попита Урс.

— Когато се придвижвахме по оная проклета греда като циркови въжеиграчи — обясни Ийми, — телата ни са били в сянка и лъчите са засегнали само ръцете ни. Очевидно това е радиация с много точно насочване, непроникваща през желязо, но…

— Много точно какво? — недоразбра Урс.

— Това съм го учил — засмя се Ийми. — Имам нещо интересно и за теб, Гео.

— Само кажи къде сме, по дяволите — каза Урс.

— Намираме се в посветен на Арго манастир — отговори му Ийми. — На другия бряг на реката, срещу град Нова Надежда.

— Това име ми звучи познато — намеси се Урс, но Снейк го стрелна с очи и той млъкна, после се намръщи.

— Ние знаехме, че сте в град Нова Надежда — каза сляпата Жрица. — Намерихме ви край реката, след като успяхте да я преплувате. Мислехме, че ще умрете, но очевидно имате по-големи съпротивителни сили от жителите на Аптор. След това ви доведохме тук все още живи и направихме каквото можахме, за да облекчим болките от изгарянията на смъртоносния огън.

Скъпоценният камък на Ийми също бе изчезнал от врата му. Гео сякаш отново почувствува допира на ръцете във водата, които свалиха връвта от шията му. Ийми навярно бе направил същото откритие, защото плъзна пръсти към гърдите си и погледна Гео.

— Моля господата да дойдат с мен — каза сляпата Жрица на Арго. — През изминалите два дни сме ви хранили само чрез венозни вливания. Сега вече можете да ядете.

Тя свърна по друг коридор и те я последваха. Пристигнаха в още по-голяма зала с бели мраморни скамейки и дълги бели маси.

— Това е манастирската главна столова — обясни тяхната водачка. — Една от масите е сложена за вас. Вие, естествено, няма да се храните заедно с другите жрици.

— А защо не? — полюбопитства Ийми. По лицето й премина сянка на учудване.

— Защото сте мъже — сухо отговори тя.

После ги отведе до масата, на която имаше вино, месо и купи със странни плодове. Щом седнаха, тя отново изчезна

Гео се пресегна за нож. Осакатената ръка увисна над масата и предизвика неловко мълчание.

— Май ще трябва да свиквам — каза Гео и взе ножа с другата си ръка.

Бяха преполовили яденето, когато Урс попита:

— А камъните? Жрицата ли ви ги взе?

— Изгубихме ги във водата — отговори Ийми. Гео потвърди с кимване.

— Е, сега вече я оплескахме — затюхка се Урс. — Тъкмо сме в храма на Арго, можехме да си изпълним задачата и дори да се върнем при Жрицата на кораба, че да се свърши с цялата тази бъркотия, а камъните ги няма.

— Това означава също, че нашите речни приятели са на страната на Хама — каза Гео.

— И просто са ни използвали за да пренесем камъните обратно в Храма му — добави Урс. — Може би, като са ни видели полумъртви след случилото се в града, просто са ни ги взели и са ни изоставили на брега.

— Така излиза — съгласи се Ийми.

— Е, значи Хама си получава камъните и ние вече не сме му нужни. Може дори той самият да ни е предал в ръцете на Арго като един вид награда, че сме ги донесли чак дотук.

— Тъй като и без това щяхме да умрем — каза Ийми, — излиза, че ни е направил услуга.

— И на теб ти е известно какво означава това — каза Гео, и погледна Снейк.

— Какво? — попита Урс. После добави: — О, той сам ще ни каже. Е, Четириръчко, шпионин ли си ти на Хама или не си?

Гео не можа да разтълкува изражението на Снейк. Момчето озадачено поклати глава. После изведнъж стана от масата и избяга от залата. Урс изгледа останалите един по един.

— Само не ми казвайте, че съм го оскърбил с въпроса си.

— Ти не си — отвърна Гео, — но може би аз. Все забравям, че той умее да чете мисли.

— Какво искаш да кажеш? — попита Урс.

— Когато ти му зададе този въпрос, в главата ми нахлуха разни мисли, които никак не биха му се харесали, ако са верни.

— Хм — отрони Урс.

— Мисля, че се досещам — каза Ийми.

— Аз все още…

— С две думи — той е шпионин — възкликна Гео, — и наред с всичко останало, вероятно ни е излъгал за онова радио там в града. И това ми струваше ръката.

— Защо, за… — измърмори Урс и погледна натам, където бе изчезнал Снейк.

Никой не яде повече. Като станаха от масата, на Урс му се доспа и го отведоха в стаята му.

— Мога ли да покажа на моя приятел това, което показвахте на мен? — попита Ийми Жрицата, когато тя дойде. — Той също изучава древните религии.

— Разбира се — усмихна се тя. — Но за хора, изучаващи религията на Арго, вие показвате учудващо невежество.

— Опитах се да ви обясня — поде Ийми, — че ние идваме от страна, където религията се е променила значително с течение на времето.

— Едва ли чак толкова — усмихна се Жрицата. — И не бива да се засягате. Това са най-обикновените ни молитви. Те дори не се докосват до същността на магията. — Тя ги поведе из залата: — А вашето удивление удивява и мен. Вие сигурно сте млад и възторжен народ.

В стената се отвори врата и те пристъпиха в стая, подобна на тази, в която се бе събудил Гео. Тя отново се канеше да си отиде, но Ийми я спря:

— Почакайте. Покажете ни как се излиза оттук.

— А защо искате да излизате? — попита тя.

— Да се поразтъпчем малко — отвърна Гео — и да поразгледаме манастира. Повярвайте ни, ние наистина изучаваме религията на Арго.

— Просто натискате с длан стената на височината на кръста си, и вратата ще се отвори. Но не трябва да обикаляте из манастира. Извършват се ритуали, които не са за пред вашите очи… Не са за пред вашите очи — повтори тя. — Странно, този израз е останал в езика ни. Застанала пред виждащи хора, той ме кара да се чувствувам някак… — Тя не довърши. — Е, разбрахте, нали?

Тя излезе. Вратата се затвори.

— Виж — каза Ийми. — Ето какво исках да ти покажа.

На леглото му имаше куп книги — вехти, но четливи. Гео прелисти няколко страници. Изведнъж вдигна очи към Ийми.

— Ей, та това са печатани книги!

— Въпрос номер едно — отвърна Ийми, — Въпрос номер две. Виж това. — Той се пресегна през рамото на Гео и отгърна книгата.

— Ами че това е…

— Напълно си прав — каза Ийми.

— „Химн на Богинята Арго“ — прочете на глас Гео. И по-нататък:

Прободено, в окото на жарта

сърцето на богинята угасва.

Но ще замахне тя и разсече

с ръка дима и пламъка ужасни.

 

Да стане пепел зрънцето в ръката

звездите с песни да разтърсим.

Привет на стройните мъже

и стройните жени.

 

Вземи от сломена вълна

сол, водорасли и злато.

Стрелата се е впила в ума.

О, ужасът на времето тъй стар е!

 

Сол — да натрия езика

и да пръсна по пода на храма.

С водорасли коси ще превържа

и ще тръгна, от злато пак мамен.

 

Видение в плен на очите —

ясенът с клони, окъпани в кръв.

Ти на своя затвор през вратите излезни,

кал хвърли по тиса пръв!

— Това трябва да е пълният вариант на стихотворението, чийто липсващ куплет открих някога в библиотеката на Лептар.

— Нали ти казах — рече Ийми. — Въпрос номер две: каква е връзката между ритуалите на Хама и древните ритуали на Арго? Очевидно този клон от религията на богинята не е бил подложен на прочистване.

— Ако библиотекарят на Олкс Олн ги видеше — пое си дъх Гео, — щеше да ги хване с дълга маша и закрил очи с ръка, да ги хвърли в най-близкия огън.

Ийми изглеждаше озадачен.

— Защо?

— Не си ли спомняш? Те са забранени. Една от причините да ги унищожат е била увереността им, че никой не знае за тях.

— Питам се защо — каза Ийми.

— Въпрос номер три. Откъде ги взе?

— Ами просто подозирах, че са тук. И ги поисках.

— Струва ми се, че имам отговорите на тези въпроси.

— Чудесно. Слушам те.

— Започваме с третия, връщаме се на първия и продължаваме с втория. За по-лесно. Защо са били уверени, че никой не знае за ритуалите? Просто защото те твърде много приличали на ритуалите на Хама. Помниш ли онези, които намерихме в изоставения храм? Ей сега ще опресня паметта ти. И двете групи ритуали са почти еднакви, като изключим тук-там променени имена и цветове от черно в бяло, някои различия в растителната символика. Според мен е станало следното: когато преди петстотин години силите на Хама нападнали Лептар, на Лептар не му било нужно много време, за да открие приликите. От видяното в град Нова Надежда можем да заключим, че някога, да речем преди петстотин години, цивилизацията на Аптор е била много по-развита от тази на Лептар, и не би й било кой знае колко трудно да осъществи нашествието. А когато Лептар пленил първия скъпоценен камък и успял да отблъсне Аптор, жреците сметнали, че най-добрият начин да се избегне влиянието на Хама и Аптор, е да направят ритуалите на Арго колкото е възможно по-различни от тези на техния враг, Хама. Преди нашествието, на Лептар може би е имало малобройни последователи на Хама, но всички следи били унищожени заедно с ритуалите.

— Е, и?

— Изглежда на Аптор има неколцина мирни последователи на Арго. Може също така между двете страни да се е осъществявала и някаква търговия, което обяснява факта, че разказите за Аптор са се запазили предимно сред моряците. Вампирите и крилатите същества съответствуват твърде точно на моряшките истории, за да бъдат случайност. Колцина според теб са тези, които са претърпели корабокрушение на брега на Аптор, видели са нещата, които видяхме и ние, и са успели да се върнат живи, за да разкажат за тях?

— Сещам се за двама — каза Ийми.

— А?

— Снейк и Джорд — отвърна Ийми. — Спомни си думите на Арго, която каза, че шпиони от Аптор е имало и преди. Джорд определено е единият, а другият, струва ми се, е Снейк.

— Това съответствува на Правило Номер Едно. — Той стана от леглото. — Хайде. Да се поразходим. Искам да изляза малко на слънце.

Те се приближиха към стената. Гео я натисна и триъгълният панел се плъзна встрани.

Като завиха няколко пъти по коридора, Гео каза:

— Надявам се, запомняш откъде минаваме…

— Имам отлична способност за ориентиране — отвърна Ийми.

Коридорът внезапно свърши със стълбище, в долния край на което видяха огромно бяло множество. Трийсетина стъпала под тях жриците се подреждаха в колони с обърнати напред глави. Всяка бе поставила ръка върху рамото на жената отпред. Монахините бяха повече от сто, но колоните бяха идеално прави. Всяка колона изчакваше преминаването на съседната, преди да тръгне. Тишината и белотата бяха като в сън.

В дъното върху платформа се издигаше огромна статуя на коленичила жена, изсечена от същия лъчист бял камък.

— Откъде са дошли тези жени? — прошепна Ийми. — И къде държат мъжете?

Гео сви рамене.

Една от жриците прекоси храма. Стигна до стълбището, и като тръгна нагоре, Гео разпозна в нея тяхната домакиня. Тя се спря пред тях и едва чуто изрече:

— Господа, вие смущавате часа за медитация. Помолих ви да не обикаляте безцелно из манастира. Моля, последвайте ме.

Тя се плъзна безшумно покрай тях, а Гео и Ийми се спогледаха намръщени. След няколко завоя Гео каза:

— Прощавайте, господарке, не искахме да нарушаваме реда, но ние сме привикнали към естествената смяна на деня с нощ. Имаме нужда от свеж въздух и зеленина. Тази подземна белота е потискаща и ни изнервя. Бихте ли ни показали откъде да излезем?

— Не — отговори тихо сляпата Жрица. — Освен това сега настъпва нощ, а вие не обичате мрака.

— Нощният въздух и тишина биха ни ободрили — възрази Ийми.

— Какво знаете вие за нощта? — отвърна Жрицата с отсянка на язвителност в гласа.

Стигнаха параклиса, където приятелите се бяха видели за пръв път след премеждието.

— Тогава — предложи Гео, — не бихте ли останали с нас да си поговорим? Има толкова неща, които искаме да научим.

Жрицата се извърна, въздъхна тихо и каза:

— Много добре. За какво искате да разговаряме?

— Например — каза Гео, — какво можете да ни кажете за Тъмния Бог Хама?

Сляпата Жрица сви рамене и седна на една скамейка.

— Няма много за разказване. Днес той е само измислица; той не съществува. Съществува само Арго, Единствената Бяла Богиня.

— Но ние сме чували…

— Вие бяхте в неговия изоставен храм — прекъсна го Жрицата. — И сами видяхте. Това е всичко, което е останало от Хама. Вампирите пируват с праха на мъртвите му светци.

Ийми и Гео отново се спогледаха озадачени.

— Сигурна ли сте? — попита Гео.

— Може би — отрони замислено Жрицата — нейде отвъд горящата планина са останали неколцина негови последователи. Но на Аптор Хама е мъртъв. Видяхте руините на неговия град, град Нова Надежда. Вие също така сте първите, които влизат в него, за да се върнат с почти петстотин години назад във времето.

— Нима градът е в развалини от петстотин години?

— Да.

— Какво можете да ни разкажете за този град?

Жрицата отново въздъхна.

— Някога — започна тя, — преди много поколения, Хама бил върховен бог на Аптор. Били му посветени много храмове и манастири. А нашите били малко. Извън тези религиозни светилища страната била варварска, дива, необитаема. Някога на Аптор имало градове, но те били разрушени още преди Големия Пожар. Всичко, което е достигнало до нас, са фантастични разкази за древните времена отпреди огнения дъжд, за огромна мощ, напреднала наука и високоразвита, макар и западаща цивилизация. Тези обширни летописи се съхранявали почти изцяло в манастирите. Отвъд стените им царял хаос: половината от децата се раждали мъртви, другата половина — уродливи. Появата на цели племена от уроди из острова сякаш бил някакъв знак и последователите на Арго решили, че магическото съдържание на тези хроники носи зло, което не трябва никога вече да надвисва над света. Но жреците на Хама мислели другояче. Те решили да използуват тези хроники и да ги разпространят сред хората; били уверени, че те няма да допуснат същите грешки, които довели до Големия Пожар. Отворили книгите и записаният на страниците им сън станал действителност — това бил град Нова Надежда, който сега е в развалини на отсрещния бряг на реката. Създали огромни летящи машини. Построили грамадни кораби, които се потапяли във водата и се появявали на стотици мили, в други пристанища и в други земи. За благото на хората дори впрегнали огнения метал, урана, който някога всял неописуем ужас в света и докарал пламъците.

— Но направили същата грешка като хората преди Големия Пожар? — предположи Ийми.

— Не съвсем — отвърна Жрицата. — Тоест, те не били толкова глупави, та да злоупотребят с огнения метал, който някога опустошил света. Историята е циклична, тя не се повтаря. Бил открит нов източник на енергия, който омаловажил значението на огнения метал. Новата енергия можела да върши всичко, което вършел той, и то много по-добре: да разрушава градове, да топли студените колиби през зимата, но също така и да влияе върху човешкото съзнание. Разправят, че преди Големия Пожар хората излизали със страх по улиците, изпитвайки ужас при мисълта, че всеки момент върху главите им може да се стовари огнен дъжд и да ги умъртви. Изпаднали в паника и започнали да измислят какви ли не смехотворни, безполезни начини за предпазване от огъня.

Гео, Ийми, представяте ли си колко ужасно би било да знаеш, че както си вървиш по улицата, всеки миг могат да изтръгнат от теб разсъдъка ти, да го похитят, да извършат насилие над него и да го върнат неузнаваем обратно в черепа ти? Били създадени само три такива уреда. Но от момента, в който известили за тях чрез няколко фантастични демонстрации, град Нова Надежда започнал да се плъзга по плоскостта на саморазрушението. Животът му продължил още една година и свършил с руините, от които избягахте снощи. През тази година били предприети нашествия срещу по-изостаналите народи отвъд морето, с които само месеци преди това поддържали оживени търговски връзки. Избухвали граждански войни и вътрешни борби обърнали злото срещу собственото отечество. Уредите били изгубени, но не и преди летящите машини да разрушат самия град Нова Надежда. Отворили саркофага на огнения метал, за да всее смърт още веднъж. Сто години след края, пише в нашите летописи, градът бил обливан от светлината на разрушената електрическа централа. И до ден-днешен лампите по неговите магистрали механично светват след залез слънце — това се отчита от нашите уреди, — сякаш мъртви ръце продължават да ги палят. През първите сто години все повече и повече деца се раждаха слепи заради гаснещия огън в града. Накрая се принудихме да заживеем под земята, но бе твърде късно. — Тя се надигна от мястото си. — И тъй, Хама се самоунищожи. Днес на Арго са предани всички същества във въздуха, на земята…

— И във водата — довърши мисълта й Ийми.

Тя отново се усмихна.

— Не съвсем. Имахме неприятности с народа на водните обитатели, както и с невежите вампири. Веднага след Големия Пожар процесите на еволюцията претърпяха рязък обрат, на което се дължи и появата на тези същества. По някакви необясними причини не сме в състояние да ги контролираме. Вероятно интелигентността им е на такова ниско равнище, че не реагират дори на болка. Но всички останали са ни предани. И това е всичко.

— Ами онези… три уреда? — попита Гео. — Какво е станало с тях?

Сляпата Жрица се извърна към него.

— Отгатни сам — отвърна тя с усмивка и излезе от помещението.

— Има нещо гнило в цялата история — каза Гео, когато останаха сами.

— Но какво е то?

— На първо място — каза Гео, — знаем, че съществува храм на бога Хама. Според съня ми големината и разположението му са почти същите като на този манастир.

— А каква е големината на манастира?

— Искаш ли да пообиколим още малко?

— Разбира се. Мислиш ли, че тя знае за Хама и просто се преструва?

— Възможно е — каза Гео и двамата поеха по друг коридор. — Какво ще кажеш за това проникване в човешкия мозък посредством скъпоценните камъни?

— Настръхвам, като си помисля.

— А да го наблюдаваш е още по-неприятно. Арго го демонстрира върху Снейк, когато я видяхме за пръв път. Превръща те в автомат.

— Значи тукашната жрица говореше за нашите камъни.

Някакво стълбище изрязваше бял тунел в стената пред тях, и когато го изкачиха, излязоха в друг коридор. За пръв път видяха врати по стените.

— Ей — каза Гео, — някоя от тях може би води навън.

— Чудесно — отвърна Ийми. — Това място започва да ми лази по нервите.

Той отвори една от вратите и пристъпи вътре. С изключение на блестящата белота помещението бе умалено, но точно копие на приземието на „Ню Едисън“. Бръмчаха две динамомашини, а стените бяха покрити с плетеница от тръби.

— Тук няма нищо — отбеляза Ийми.

Отвориха друга врата. В стаята имаше бяла порцеланова маса и стъклени шкафове от пода до тавана, пълни с лъскави инструменти.

— Бас държа, че тъкмо тук са ти отрязали ръката — каза Ийми.

— Сигурно.

Следващата стая беше по-различна. Блясъкът не беше толкова силен и по стените се бе наслоил прах. Гео прокара пръст по него и се загледа в сивкавата следа.

— Тук е по-уютно.

— Наричаш това уют? — посочи Ийми към отсрещната стена. Два екрана ги гледаха от лицето на метална машина. Под правоъгълниците от тъмно стъкло със заоблени краища имаше циферблати и измервателни уреди. Отпред бе поставена стойка с бинокъл и нещо като чифт слушалки.

— Обзалагам се, че тук не е влизал никой от времето, преди тия момичета да ослепеят.

— Така изглежда — каза Ийми.

Гео се приближи до екрана с по-малкото циферблати и завъртя някакъв ключ.

— Защо го направи?

— А защо не?

Внезапно по екрана пробягнаха цветни светлинки — синьо, зелено, червено. Те премигнаха.

— Това са първите цветове, които виждам, откакто сме тук.

Цветовете посивяха, потъмняха, разляха се в неясни петна и след миг екранът им показа гола бяла стая, в която стояха двама млади боси мъже. Единият беше негър с по-светли на цвят длани, а другият — с рошава черна коса и една ръка.

— Ей! — извика Ийми и помаха с ръка. Фигурата от екрана повтори движението му. — Това сме ние!

Гео тръгна напред, онзи от екрана — също. Той натисна някакъв бутон и фигурите избухнаха в цветове. После екранът изцяло побеля.

— Какво е това? — попита Ийми.

— Сигурно е стая, в която няма никой.

Гео отново докосна бутона. Когато екранът се избистри, те видяха столовата. Край дългите маси седяха над сто жени, които навеждаха и изправяха слепи лица над купи с червеникава супа. В ъгъла зърнаха своята маса, която беше празна.

— Сигурен съм, че оттук можем да надникнем във всяко от помещенията на манастира. — Той отново натисна копчето. — Може би ще открием Урс и Снейк.

Още две стаи, после на екрана се показа голямата празна храмова зала със статуята на коленичилата Арго.

— Чакай малко! — извика Гео, когато преминаха към друго помещение.

— Какво?

Там стояха три слепи жени. На едната стена имаше подобен на техния екран, но по-малък. Жените, естествено, не виждаха изображението, но вниманието на Гео бе привлечено от лицето на екрана.

Една от жените беше със слушалки на ушите и говореше пред къс метален прът, докато крачеше из стаята.

Но това лице!

— Не го ли познаваш? — попита Гео.

— Че това е Джорд! — възкликна Ийми.

— Свързали са се с кораба и вероятно преговарят за нашето връщане там.

— Да можехме само да чуем какво си приказват! — додаде Ийми.

Гео се озърна и взе металните слушалки от стойката пред екрана.

— Тя изглежда чува с помощта на това — каза той, имайки предвид Жрицата, и си постави слушалките.

— Е? — попита Ийми.

Гео се заслуша.

— Да, разбира се — говореше Жрицата.

— Тя е решила да остане в пристанището още три дни, до края на седмицата — докладва Джорд. — Сигурен съм, че няма да чака повече. Все още не знае какво да мисли за мен, а на моряците взе да им омръзва и като нищо ще се разбунтуват, ако останем повече.

— Ще се отървем от затворниците още тази вечер. Няма как да се върнат — обяви Жрицата.

— Задръж ги още три дни. Не ме е грижа какво ще правиш с тях — каза Джорд. — Камъните не са у нея; тя не подозира моята… нашата сила; и със сигурност ще отплаваме в края на седмицата.

— Жалко, че не са у нас, въпреки усилията ни — каза Жрицата. — Но и трите са на Аптор и рано или късно ще попаднат в ръцете ни.

Джорд се изсмя.

— А Хама изглежда не е в състояние да ги задържи у себе си дори десет минути, преди отново да му ги вземат.

— Не ти е работа да съдиш нито Хама, нито Арго — смъмри го Жрицата. — Ти си нает от нас единствено, за да си вършиш работата. Свърши я, докладвай и не обременявай нито себе си, нито нас с мнения. Не са желателни.

— Да, Господарке — отвърна Джорд.

— Тогава довиждане до следващия доклад. — Тя завъртя ключа и екранът посивя.

Гео тъкмо се канеше да свали слушалките, когато чу Жрицата да казва:

— Вървете и подгответе затворниците за жертвоприношението на изгряващата луна. Видяха твърде много.

Жената излезе, Гео смъкна слушалките и Ийми го погледна.

— Какво има?

Гео изключи екрана.

— Кога ще дойдат да ни отведат? — попита Ийми.

— Веднага — отвърна Гео и преразказа дочутия разговор на Ийми, който го слушаше с нарастващо недоумение. Накрая недоумението прерасна в бурно негодувание.

— Защо? — питаше Ийми. — Защо трябва да бъдем принесени в жертва? Какво сме видели, какво знаем? За втори път се оказвам пред лицето на смъртта и искам да разбера най-после какво толкова, по дяволите, знам?

— Трябва да намерим Урс и да се махаме оттук.

— Ей, какво ти стана?

Негодуванието се бе превърнало в загриженост. Гео стоеше със затворени очи и смръщено лице. После внезапно се отпусна:

— Току-що се опитах да изпратя на Снейк съобщения по мисловен път — да дойде тук и да доведе Урс.

— Но Снейк е шпионин на…

— Хама — каза Гео. — И знаеш ли какво? Не ми пука. — Той отново затвори очи. След няколко секунди ги отвори. — Е, ако дойде — дойде. Да тръгваме.

— Но защо…? — започна Ийми, следвайки Гео.

— Защото имам поетическото чувство, че малко четене на мисли ще бъде добре дошло за нас.

Те поеха с бързи крачки по коридора, откриха стълби. ще то, спуснаха се надолу и хукнаха по долния проход. След втория завой се озоваха едновременно с Урс и Снейк в малкия параклис.

— Мисля, че успях — каза Гео. — Накъде да тръгнем?

— Господа! Господа! — чу се глас зад тях. Снейк се отправи към едно от разклоненията. Другите го последваха. Урс изглеждаше объркан.

Жрицата се плъзна след тях, повтаряйки тихо:

— Умолявам ви, приятели, върнете се. Елате с мен.

— Разбери от нея как да се измъкнем оттук — извика Гео на Снейк.

Четириръкото момче внезапно се спусна по някакво стълбище, зави и продължи нагоре. Излязоха в празна зала.

Момчето хвана дръжката на вратата с четирите си ръце и я завъртя внимателно в едната посока, после обратно.

Минаха две, три секунди.

Гео хвърли поглед назад, видя как Жрицата изкачва последните стъпала и се насочва към тях. Бялата й одежда се развяваше и бършеше стените.

Вратата се отвори, те се втурнаха навън през стена от листа и след миг се озоваха в обширно поле, обградено с гора. Луната хвърляше бледа светлина.

На сто и петдесет ярда в полето видяха бяла статуя на Арго. Докато тичаха през сребристата трева, в пиедестала й се отвориха врати и група жрици забързаха към тях. Гео се обърна и погледна назад. Сляпата Жрица бе забавила ход и вървеше с лице извърнато нагоре към луната. Ръцете й се плъзнаха към шията, откопчаха токата на одеянията и горният кат се свлече в краката й. После се раздипли долният кат — влажна, бледа тъкан, която започна да расте над белите рамене. Тогава, с познат до болка писък, тя се отдели от земята и се издигна към небето, размахвайки бели криле.

Те побягнаха.

Тъмни силуети засенчиха луната. Останалите жрици също полетяха в лунната нощ. Първата застигна бягащите, описа кръг над тях и връхлетя. В бялата лунна светлина пробляснаха оголени зъби. Ветрецът докосваше покрити с козина гърди и издуваше крилете. Само мъничките, мятащи светкавици невиждащи очи бяха червени — рубини във вихъра на белотата.

Снейк промени посоката и хукна към дърветата.

Останал с една ръка, Гео изгуби равновесие. На два пъти без малко да падне, преди да влети с трясък в храсталака, където крилатите същества не можеха да проникнат. Клонките дращеха лицето му, докато следваше шума от стъпките на другите. По едно време му се стори, че ги е изгубил, но миг след това се блъсна в Ийми, който бе притихнал зад Снейк и Урс. Над дърветата се чуваше звук, подобен на плющенето на платна, който ту заглъхваше, ту се усилваше, но ги следваше, когато отново тръгнаха през сплетените храсталаци.

— По дяволите… — изпъшка Ийми след минута.

— Загадката започва да се изяснява — каза Гео и сложи ръка на рамото на Ийми. — Спомняш ли си човека-вълк и онова нещо в града? Единствените същества, които срещнахме тук, и които си остават непроменени, са вампирите. Струва ми се, че повечето обитатели на този остров претърпяват някаква метаморфоза.

— Ами крилатите същества, които срещнахме най-напред? — прошепна Урс. — И те не са се променили.

— Вероятно сме се натъкнали само на женските — отговори Гео. — Мисля, че именно за това искаше да ни предупреди Снейк, когато ни заведе да ги видим в казармата. Опитвал се е да ни каже, че може да ги срещнем и по-късно.

— Искаш да кажеш, че ония другите също биха могли да се превърнат в хора, ако поискат? — попита Урс.

— Ако поискат — наблегна Гео. — Но вероятно са сметнали, че ще е по-удобно да стоят извън манастира. Събират се само когато ще се чифтосват.

— С което може би е свързана церемонията на изгряващата луна — отбеляза Ийми. — Онези, които засенчваха луната, са били мъжките. Предполагам знаеш, че на Лептар има места, където жените поклоннички на Арго не допускат мъже.

— И аз за това си мислех — каза Гео. — За пръв път ми мина през ум, когато не ни позволиха да се храним заедно с жените.

Пред тях започнаха да се появяват ивици сребърна светлина. След пет минути се притаиха в края на гората, над скалите покрай проблясващата река.

— Да скачаме във водата. — предложи Гео. Снейк поклати глава.

— Чакайте… — прозвуча в главите им.

От водата се показа ръка. Мокра и зеленикава, на около един фут от брега, тя се завъртя, стиснала верижката и кожената връв със скъпоценните камъни.

Ийми и Гео замръзнаха на местата си. Урс каза:

— Камъните…

Изведнъж грамадният моряк хукна по скалите към реката.

Над него, препречвайки пътя на лунните лъчи, се събраха три сенки — една бяла и две тъмни. Дали ги забеляза или не, но Урс не се спря.

Ийми и Гео се изправиха на крака.

Урс стигна до брега, хвърли се по корем върху скалата, посегна към ръката, но го покриха пляскащи криле. Ципестите платна шляпаха във водата, чуха се писъци; едно бяло крило се издигна високо във въздуха и се прибра. Две секунди по-късно Урс изпълзя изпод купчината същества, които продължаваха да се борят на брега и във водата. Той с мъка се вдигна на крака и тръгна към скалите. Подхлъзна се, успя да се задържи прав, приближи се и падна в ръцете на Гео и Ийми.

— Камъните… — промълви едва.

Борбата продължаваше в реката. Нещо здраво дърпаше съществата и не им позволяваше да излетят. После изведнъж притихнаха. Като огромни листа трите сенки, подхванати от течението, се понесоха далече от скалите.

На повърхността изплуваха още две тела с лица във водата. Те се поклащаха леко с лъщящи от мокрота зеленикави гърбове.

— Но това са онези, които… — започна Гео. — Мъртви ли са?

Нещо, което много напомняше гореща сълза, го парна по лицето.

Снейк кимна.

— Сигурен ли си? — бавно изрече Ийми.

— Техните… мисли… спряха… — отвърна Снейк.

Легнал пред тях, Урс разтвори издрасканите си длани.

Звездите проблясваха измежду листата. От едната му ръка провиснаха верижката и кожената връв.

— Аз ги взех… — прошепна той. — Камъните…