Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Jewels of Aptor, 1962 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юрий Лучев, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://sfbg.us
Издание:
Самюъл Р. Делейни. Съкровището на Аптор
Роман
Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1994
Библиотека „Галактика“, №116
Преведе от английски: Юрий Лучев
Редактор: Жана Кръстева
Художник: Димитър Трайчев
Художествен редактор: Илко Бърдаров
Американска, първо издание
Излязла от печат юли 1994
Формат 70/100/32. Изд. №2420
Печатни коли 12. Цена 45 лв.
ISBN — 954–418–064–8
Издателска къща „Галактика“
ДФ „Бряг-принт“
© Юрий Лучев, преводач, 1994
© Димитър Трайчев, рисунка на корицата, 1994
Samuel R. Delany. The Jewels of Aptor
Bantam Books ISBN 0–553–203114–8
© 1962 by Ace Books
История
- — Корекция
- — Добавяне
ГЛАВА СЕДМА
Някакво дребно животинче пресече пътеката пред тях. Снейк светкавично грабна с една от ръцете си остър камък и го заби в черепа му. Разрязаха го, накладоха огън и позалъгаха глада с изпеченото месо. Следвайки сенките си в слънчевия следобед, продължиха нагоре по реката.
Пръв привлече вниманието им Урс:
— Погледнете към отсрещния бряг!
Реката тук беше по-широка и бавна, но въпреки голямото разстояние те различиха изградена от човешка ръка дига.
Неколкостотин метра по-нататък, пак на другия бряг, Ийми зърна някакви заострени кули, стърчащи над върховете на дърветата. Всичко стана ясно, когато гората оттатък свърши и на фона на небето се възправиха зданията и кулите на голям град. Голяма част от тях бяха рухнали или пропукани. Под жълтеникавите облаци грозно стърчаха подпорни греди. Между кулите се виеха издигнати над земята пътища — на места бяха пропаднали и заплашително надвиснаха над улиците. Речният пристан беше пуст.
— Вероятно Храмът на бог Хама е там — предположи Гео. — В края на краищата, най-големият храм на Арго се намира в най-големия град на Лептар.
— Че на Лептар има ли толкова голям град? — попита Урс, изпълнен със страхопочитание.
— Как ще се прехвърлим оттатък? — отклони разговора Ийми.
Но Снейк вече бе поел надолу към реката.
— Май ще трябва да го последваме — каза Гео и заслиза по скалите.
Снейк скочи във водата. Ийми, Гео и Урс направиха същото. Още преди да заплува, Гео почувствува как познати ръце обхващат тялото му. Този път той не се възпротиви; усети, че губи съзнание и се понася с огромна скорост.
Дойде на себе си отново на повърхността. Пред него се издигаше каменната стена на дигата, отзад се простираше широката река. Той отметна кичур черна коса от очите си и заплува към стената. Снейк и Урс изникнаха вдясно от него, а секунда по-късно отляво се показа и Ийми. Чудеше се как ще се изкатери по дигата, когато забеляза ръждива метална стълба, спускаща се до водата. Хвана се за парапета и се вдигна на мускули.
Първото стъпало се счупи под тежестта му и той падна обратно в реката с раздрани от ръждивото желязо длани. Направи втори опит, но този път стъпи в самия край на откършената пречка. Вече горе, той се обърна и извика на другарите си:
— Стъпвайте плътно в края!
Снейк се закатери, следван от Урс. По средата на стълбата кракът на едрия мъж пропадна; той успя да се задържи, но скобите, прикрепящи стълбата, едва не изскочиха от каменната стена. Все пак издържаха. Ийми също благополучно се изкатери горе на широкия бетонен ръб. Преодолели и това препятствие, те обърнаха погледи към града.
Навсякъде цареше разруха. Сградите до реката изглеждаха така, сякаш не са били строени на земята, а пуснати от небето, за да се разбият на пух и прах. Ръждясали железа стърчаха изпод руините.
Тръгнаха по тясна уличка сред купища отломки от две големи здания. След няколко пресечки стените станаха толкова високи, че се движеха сякаш по дъното на каньон.
— Как ще открием храма? — недоумяваше Урс.
— Може би ще трябва да се изкачим на покрива на някоя по-запазена сграда — предложи Гео.
Те вдигнаха очи. Небето беше покрито с жълтеникави облаци. От пролуките помежду им струеше сумрак.
Насочиха се към едно здание. От стената му се бе откъснала метална плоча. Пристъпиха през отвора във високо, празно помещение. От многото осветителни тръби на тавана горяха бледо само няколко. Една от тях примигваше. Сред помещението висеше метална табела с надпис:
ЕЛЕКТРИЧЕСКА КОМПАНИЯ „НЮ ЕДИСЪН“
А отдолу, с по-малки букви:
СВЕТЛИНА ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ
На пода, под разни тръби, кабели и тесни мостчета, се виждаха огромни цилиндри, четири-пет пъти по-дълги от човешки бой. По едно от мостчетата четиримата стигнаха до спираловидно стълбище, водещо към горния етаж.
— Чуйте! — каза Урс.
— Какво има? — попита Гео.
Един от цилиндрите тихо бръмчеше.
— Този е — посочи Урс.
Заслушаха се за миг и продължиха. Докато се изкачваха, по висящото се стълбище, им се стори, че огромното помещение се завърта в кръг и започва да потъва. Горе попаднаха в тъмен коридор. В края му светеше червен надпис:
ИЗХОД
От двете страни на коридора в червеникавата светлина се открояваха врати. Гео посегна и отвори една. Обля ги ярка дневна светлина. Озоваха се в стая, чиято външна стена бе срутена. От неравния под стърчаха железа.
— Какво е ставало тук? — попита Урс.
— Вижте — обади се Ийми. — Сигурно този надлез при рухването си е ударил стената и я е съборил.
Близо петметрова лента от надземния път се бе забила в помещението под невъзможен ъгъл. Парапетът беше изкривен, но стълбовете на уличните лампи се бяха запазили здрави.
— Дали ще можем да се качим горе — попита Гео. — Не изглежда много стръмно.
— За какво да се качваме? — поиска да узнае Урс.
— За да можем отвисоко да се огледаме и да открием сграда, която да прилича на храм.
— А, добре — съгласи се Урс.
Тръгнаха към висящата грамада, но Гео внезапно изкрещя:
— Бягайте!
Успяха да скочат върху наклонения бетон тъкмо навреме, за да видят как подът, където току-що бяха стояли, се пропуква. Парчета цимент се откъснаха и се разбиха с трясък долу на улицата, три етажа под тях. Бетоновата лента от надземния път, където бяха накацали, се залюля нагоре-надолу. Когато люлеенето затихна, Гео пое дъх и погледна към улицата. Облакът прах се слягаше.
— Да вървим — подкани ги Урс. Общо взето, тротоарът беше в добро състояние. Парапетът тук-там бе изкривен, но пътят изглеждаше стабилен и те закрачиха уверено между сградите от двете им страни под лъчите на залязващото слънце.
Стигнаха до един разклон и продължиха в лявото отклонение. На следващия разклон отново свиха вляво. Някаква табела, дълга колкото половин тримачтов кораб, висеше накриво от стената на една сграда:
УМТХ
ЦЕНТЪР ЗА СВЕТОВНИ НОВИНИ, СЪОБЩЕНИЯ & ЗАБАВНИ ПРОГРАМИ
Бяха завили вече зад ъгъла, когато Снейк внезапно спря и притисна ръка към главата си.
— Какво има? — попита Гео.
Снейк направи крачка назад. После посочи към УМТХ.
— Боли…
— Къде те боли?
Снейк отново посочи сградата.
— Какво, там има някой, който мисли твърде силно ли?
— Мислеща… машина… — каза Снейк. — …радио…
— Радиото е мислеща машина и там има радио, което ти причинява болка? — изтълкува неуверено Гео. Снейк кимна.
— Какво „да“? — попита Урс.
— Да, там има радио и то му причинява болка — обясни Гео.
— Ами онова радио, дето ни го показа преди, защо не му причиняваше болка? — упорствуваше с въпросите си Урс.
Ийми огледа внушителната сграда, където се помещаваше УМТХ, и каза:
— Това може би е по-мощно.
— Слушай какво — обърна се Гео към Снейк. — Ти оставаш тук, а ако ние открием нещо, ще се върнем да ти кажем. Става ли?
— Може пък той да се справи с това радио — каза Урс. Снейк погледна към УМТХ, прехапа устни и решително тръгна напред. След десет крачки той стисна главата си с ръце и отново заотстъпва. Гео и Ийми се втурнаха да му помогнат. Върнаха го извън полето на действие на УМТХ; лицето на Снейк беше изопнато и бледо.
— Стой тук — каза Гео. — Ще се върнем. Не се тревожи.
— Това чудо може и да спре да му действува — каза Урс. Ако той се затича, може да успее да се измъкне достатъчно далеч, където радиото няма да го достигне.
— Защо толкова държиш и той да дойде? — попита Гео.
— Скъпоценните камъни — напомни Урс. — Ако попаднем в беда, кой ще ни измъкне?
Настъпи мълчание. Синкав здрач покриваше жълтеникавото небе и сенките им върху паважа постепенно избледняваха.
— Според мен Снейк сам трябва да реши — каза Гео. — Мислиш ли, че ще успееш?
Снейк кимна.
— Хайде — обърна се Гео към другите.
Чу се прищраквапе и крайпътните лампи се запалиха. Доста от тях все още работеха и очертаваха двете страни на стръмноизкачващото се пътно платно, което се губеше в далечния здрач.
— Хайде — повтори Гео.
Светлините удвояваха и утрояваха сенките им по пътя. Стигнаха ново отклонение, което извеждаше на още по-стръмна отсечка. Гео се обърна назад. Снейк, смален и невзрачен, седеше на парапета с крака на долния напречник, скръстил единия чифт ръце и подпрял лакти на другия чифт върху коленете си. Сянката му тъмнееше на пътя пред него.
— Няма да е зле да помним откъде минаваме — сети се Гео, след като изминаха още неколкостотин ярда.
— Мога да ви отведа обратно до „Ню Едисън“ — каза Ийми, — ако смятате, че ще е от полза.
— Просто запомняй разклоните — каза Гео.
— Това и правя — увери го Ийми.
— Докато стигнем на върха на това нещо, и аз не знам какво е то — замърмори Урс, — няма да можем да виждаме нищо. Ще е вече съвсем тъмно.
— Тогава да побързаме — сряза го Гео.
Залезът обагряше в медночервено едната страна на кулите, а другата тънеше в синкава сянка. Тесни отклонения водеха към зданията от двете страни. Покрито с някаква пластмаса стълбище ги изведе още по-нагоре, на магистрален път. Видяха огърлицата от светлини ниско долу под краката си, откъдето идваха „Ню Едисън“ и УМТХ все още се извисяваха зад гърба им. Отпред се издигаше друга, още по-висока сграда, но вече се срещаха и по-ниски покриви.
Все по-малко лампи светеха и те можеха да виждат благодарение на бледото сияние от лампите по съседното успоредно шосе. Малко преди да навлязат в един тъмен участък, отсреща съзряха силует на някаква фигура.
Спряха като по команда.
Фигурата изчезна.
Сметнаха, че само така им се е привидяло, и продължиха, взирайки се в сивкавия мрак от двете им страни. Малко по-нататък Гео внезапно застина на място:
— Там…
На шейсетина метра пред тях от пътя се надигна гола жена, която започна да се отдалечава заднишком и потъна в следващия тъмен участък.
— От нас ли се уплаши? — попита Ийми.
Урс докосна камъка върху гърдите на Ийми.
— Нямаше да е лошо, ако не беше толкова тъмно.
— Никак — съгласи се Ийми, — но Снейк го няма.
Под следващата светеща лампа лежеше прострян скелет. Ребрата му хвърляха отчетливи сенки върху настилката. Ръцете бяха вдигнати над главата, а единият крак бе преметнат върху другия под невъзможен ъгъл.
— Какво по дяволите е това? — изуми се Урс. — И откъде се взе?
— Сякаш току-що е оставен тук — каза Ийми.
— Да се връщаме, а? — колебливо предложи Урс.
— Какво може да ти стори един скелет? — намеси се Гео. Урс не се предаваше:
— Ами жената?
— Ето я, идва пак — прошепна Гео.
Всъщност, към тях се приближаваха две фигури. Урс, Гео и Ийми тръгнаха да ги пресрещнат. Фигурите се спряха, едната стоеше на няколко крачки пред другата. После се свлякоха на пътя. Гео дори не разбра дали паднаха, или просто легнаха бързо.
— Да продължаваме ли? — попита Урс.
— Продължаваме.
Тишина.
— Продължаваме — повтори Гео.
* * *
На мястото, където бяха изчезнали фигурите, лежаха два скелета.
— Не изглеждат опасни — каза Гео. — Но какво им става? Умират всеки път, щом ни зърнат.
— Ей! Какво е това? Слушайте! — каза Ийми. Дочуха лепкав, жвакащ звук, сякаш отнякъде капеше рядка кал. От небето ли? Не, не от небето, а от магистралата, която пресичаше тяхната на петдесет фута над главите им.
На десет фута пред себе си върху настилката видяха капка от някакво вещество, която се уголемяваше.
— Напред — каза Гео.
Заобиколиха мястото и отминаха още четири скелета. Капещият звук зад гърба им се усилваше.
Обърнаха се в момента, когато нещо изплува изпод бялата трепкаща светлина на лампите. Беше някаква прозрачна трептяща маса, изпълнена с мехурчета. Нещото се плъзна напред, пресече пътя и се понесе към скелетите. Костите им се врязаха в него, то се разля наоколо им, покри ги, сля се с тях. Последно потръпване и от безформената маса се образуваха ръце, глава, крака. Гол мъж застана на колене, после се изправи — тялото му вече бе от непрозрачна плът. В лицето се вдълбаха очни кухини. Появи се уста, гръдният кош започна да се движи. От устата му долетяха влажни, обвити в облачета пара звуци от неравномерно дишане.
Фигурата тръгна към тях с разперени ръце. Тогава, в тъмнината зад нея, те видяха другите.
— По дяволите! — извика Урс. — Какво са…
— Или едното, или и двете — отвърна Гео, отстъпвайки назад. — Повече месо, или повече кокали.
— Внимание! — извика Ийми. — Зад нас!
Зад тях стояха неподвижно още седем, докато другите напредваха. Урс измъкна меча от колана си. Острието проблясна под светлината на уличните лампи. Той се хвърли към водача им, нанесе удар по вдигнатата му ръка и отскочи. От раната на лакътя бликна течност и обля хълбока на съществото.
Ръката пльосна на настилката. Потрепващата пихтиеста плът се отдели от костта. Докато Урс се оттегляше, една от следващите фигури стъпи право в желето на отсечената пъка, което полепна по глезена й и попи в него.
Зърнаха вход към покрито стълбище, отвеждащо на по-горното ниво. Те се шмугнаха вътре и хукнаха по стъпалата. Гео хвърли поглед назад. Едно от съществата ги следваше. Бяха достатъчно високо, за да получат представа за целия град. Зад прозрачното покритие на стълбището градът се простираше в паяжина от светлини, които се издигаха, образуваха кръгове и се спускаха като влакчета в увеселителен парк. Две от светлините привлякоха вниманието на Гео — бледочервен отблясък отвъд реката и джунглата, отразен във водата, и бледооранжево сияние сред покривите на сградите.
Той забеляза всичко това, докато тичаше по стълбището. Клокоченето зад тях се превърна в бучене. Гео излезе горе и изкрещя:
— По-бързо!
Измъкнаха се от изхода и замръзнаха на местата си. Пред тях се изправяше пихтиесто чудовище с големината на двуетажна къща. Те предпазливо заобиколиха пулсиращата маса. Светлината на лампата проникваше през прозрачното му туловище и те видяха как един череп вътре в него бавно изплува на повърхността и отново потъва.
— В името на Арго… — приготви се Урс.
— Не го нападай! — възпря го Гео. — Ще ни погълне.
То всмука нещо от входа и тежко се разтресе. Половин дузина фигури се отделиха от предния край на родителя си и се заклатушкаха пред него.
Гео каза:
— Като че ли не могат да се движат много бързо…
— Да се махаме оттук! — прекъсна го Урс.
Хукнаха напред и почти веднага потънаха в неосветен участък. Пред тях пламтеше сияние.
Изведнъж Урс извика:
— Внимание!
Внезапно пътят пропадна. Спряха се и предпазливо приближиха до ръба. Парче от настилката се бе откъснало и железни греди провисваха към рухналата до основи сграда, откъдето идеше оранжевото сияние. От горния край на една стена, която не бе напълно разрушена, стърчаха железа. Блясъкът идваше от сърцето на развалината.
— Какво според тебе е това? — попита Гео.
— Не знам — отвърна Ийми.
То се влачеше зад тях. Безброй фигури ги следваха в сянката, но изведнъж се свлякоха на земята и с все същия звук плътта се смъкна от костите, втвърди се и тръпнеща отново се надигна в светлината.
— Да вървим! — заповяда Гео.
Ийми пръв стъпи на огънатите железа, наклонени към грейналата бездна.
— Ти си луд — каза Урс, но съществото се приближаваше и той добави: — Побързай!
Един след друг тръгнаха по широка носеща греда. Заревото отдолу ги осветяваше, разперените им встрани за равновесие ръце пламтяха в бледооранжево.
Пред тях, върху разрушената стена, се четеше надпис между виолетови трилистни детелини:
АТОМНАТА ЕНЕРГИЯ ЗА БЛАГОДЕНСТВИЕТО НА ЧОВЕКА
Гредите извиваха встрани, после надолу и се съединяваха с други. Ийми се подпря на колене и длани и се приготви да се спусне върху следващия бетонен участък. Той забеляза нещо, подсвирна тихо, но продължи. След него идваше Урс. Като видя какво бе забелязал Ийми, ръката му се стрелна към гърдите на Гео и сграбчи камъка.
Гео го хвана за китката:
— Това няма да ни помогне сега. Какво има?
Урс затаи дъх и бавно продължи надолу, без да отговори. Гео чевръсто го последва.
Плетеницата от греди, над която се озоваха, бе покрита с гъсто, треперещо вещество. Едри пихтиести капки висяха от стоманените траверси и проблясваха пад заревото. Те трептяха, изпускаха дим, откъсваха се и пропадаха в мрака. Тук-там някоя получовешка фигура се надигаше да се озърне, да изтласка общото туловище напред, но бързо губеше очертания и се разтваряше в пихтията. Грамадно и шумно, то се мъкнеше напред, озарено от бледото сияние; на места провисваше между гредите, изпускаше дим, части от него се сгърчваха и се откъсваха. Гео се канеше да продължи, но извика:
— Чакайте малко!
То бе спряло. Претърколи се в жълтеникавата светлина, провисна, изпусна пушек и замря.
— Май не може да продължи, а? — попита Урс.
— Не ми се вярва — отвърна Гео.
В оранжевите отблясъци се надигна скелет със свличаща се от костите плът. Той залитна, изпусна пара и пльосна в дълбоката стотици метри сянка. Гео се държеше здраво за гредата пред себе си.
Оранжевата светлина ярко очертаваше китката и ръката му до лакътя, откъдето започваше сянката.
Това, което се случи после, го накара така силно да стисне гредата, че по челото му изби пот. Ненаситното туловище, въоръжено вече с пипала, се придвижи на тласъци до нащърбения край и се хвърли върху плетеницата от железа, която се наклони към тях. Те отскочиха.
То спря.
Кипеше, гореше, гърчеше се. Внезапно се изхлузи, димейки между железата. Опита се да се прехвърли горе. Човешки фигури заскачаха да се уловят за края на платното, не сполучиха и се стрелнаха надолу като трасиращи куршуми. То метна огромно пипало назад към пътя, но то се оказа късо и се стовари с плясък долу. Цялото туловище се разтресе. Изплъзна се от железата. Пипалата се увиваха около тях и се размахваха из въздуха. Накрая то се пръсна на десетки късове, които полетяха надолу и се изгубиха в бездната.
— Ръката ми изтръпна — оплака се Гео и пусна гредата.
Изкатериха се обратно на пътя.
— Какво всъщност стана? — попита Ийми.
— Каквото и да е, радвам се, че свърши — заяви Урс.
Нещо изтрополя в тъмнината пред тях.
— Това пък какво беше? — трепна Урс.
— Спънах се — каза Гео.
— В какво? — попита Урс.
— Няма значение — отвърна Гео. — Да вървим.
След петнайсет минути стигнаха стълбището към долното шосе. Оказа се, че Ийми има отлична памет и цял час уверено ги води обратно по разклоните.
— За бога — рече Гео, разтривайки ръката си. — Май съм стискал онова желязо по-силно, отколкото трябва. Адски ме боли.
Урс погледна дланите си и ги потри.
— Чувствувам ръцете си някак особено — обади се Ийми. — Като изгорели от слънцето.
— Това е нищо — отвърна Гео. — Нямаш представа как ме боли.
След двайсет минути Ийми спря:
— Ето, тук някъде трябва да е.
— Ехей! — извика Урс. — Ето го Снейк!
Те се втурнаха напред, а момчето скокна от парапета. То сложи ръце на рамената им, засмя се и ги задърпа напред.
— Извади късмет ти — каза Урс. — Да беше дошъл с нас, че да видиш.
— Той е бил с нас духом, ако не телом — засмя се Гео. Снейк кимна.
— Какво си ни задърпал? — попита Урс. — Я слушай сега, ако ще получаваш от време на време такива главоболия, защо не ни научиш какво да правим с тия мъниста? — Той посочи скъпоценните камъни на вратовете на Ийми и Гео.
Но Снейк продължаваше да ги тегли.
— Иска да побързаме — каза Гео. — Да видим защо.
Пропадналият под нравеше невъзможно слизането през „Ню Едисън“. Но надземният път, макар и несигурен, се спускаше надолу и те тръгнаха по него. На два пъти се пропукваше под самите им нозе и трябваше да се катерят но парапета. Тук не светеше нито една лампа, но от време на време зърваха окъпаната в лунна светлина река, проблясваща измежду сградите. Най-накрая стигнаха до непреодолимо широка пукнатина. На четири фута под усукания парапет видяха улицата, която водеше към крайречния квартал. Един след друг Снейк, Иймни Урс се прехвърлиха долу. Щом стъпи на земята, Урс, смръщен от болка, разтри дланите си.
— Подай ръка — помоли го Гео. — Рамото ми направо гори.
Урс помогна на приятеля си да прескочи парапета. И почти веднага, сякаш ги очакваше, зад тях избълбука гъста течност. Ранено, нещото се показа иззад рухналото шосе и пристъпи в светлината, която ясно очерта браздите но сбръчканата му ципа.
— Да бягаме! — изрева Урс и те хукнаха по улицата. От двете й страни срутените стени зловещо се зъбеха под лунната светлина.
Видяха го как запълни с туловището си улицата, как се излива по каменната настилка и се плъзга по отломките от съборените здания.
На ръба на пристана те спряха и се обърнаха. Съществото стоеше сякаш разколебано. От тялото му вляво и вдясно се проточиха пипала. Едното от тях се превърна в човек. Застанал в челото на течната маса, той вдигна ръка и им махна под лунната светлина.
Гео скочи във водата и когато усети допира на обгръщащите го ръце, осъзна две неща едновременно. Първо, кожената връв я нямаше на врата му. Второ, рамото му пламтеше от болка, сякаш нервите и сухожилията му бяха пристегнати с нажежена до бяло стоманена тел. Всяка вена, всеки капиляр сякаш бяха част от огнена паяжина.
Мина доста време, преди да дойде на себе си. Усети, че се издига и отвори уста, очаквайки да погълне вода, но вдъхна хладен въздух. Отвори очи и видя как бялата луна се движи бързо към тъмните очертания на джунглата и изчезна зад нея. Носеха ли го? А рамото му… Изпадна в сънливо полусъзнание, после почувствува силна болка, но когато отвори уста да изкрещи, тъмнината нахлу в гърлото му, обви езика му; той я преглътна в тялото и в мозъка си и я нарече сън…
* * *
…макара медна тел се размотава върху черните плочки. По дяволите, искам да се махна оттук. Да изтичам покрай черните колони, да зърна приличната на пещера зала и огромната черна статуя в другия край, тънеща в сенки. Мъже в черни одежди крачат наоколо. Не ми се ще да се моля този следобед. Аз съм пред вратата; над нея има черен диск с три бели очи. Сега — през вратата и нагоре по черните каменни стълби! Дали ще има някой там? Жив късмет ще е, ако намеря самия Старец. Още една врата с черен кръг отгоре. Отварям я бавно, със студена пот по дланите. Вътре стои мъж и гледа към голям екран. По екрана се движат някакви фигури. Не ги виждам добре, той ми пречи. О, още един. Ха!…
— Не зная как да го нарека: успех или провал — казва единият.
— Скъпоценните камъни на сигурно място ли са или са изгубени?
— Ти какво би казал? — пита първият. — Вече не знам. — Той въздиша. — Не съм отделял очи от екрана откакто излязоха на брега, вече повече от два часа. Всяка измината от тях миля смразява кръвта ми.
— Какво ще докладваме на Въплътения Хама?
— Би било глупаво да му казваме каквото и да било. Просто не знаем.
— Е — казва другият, — още можем да разчитаме на град Нова Надежда, след като те се отърваха от онази суперамеба.
— Сигурен ли си, че наистина са се отървали?
— След облъчването, което суперамебата получи над онова открито атомно огнище? Тя направи всичко възможно да стигне до пристана. После просто се изпържи и стана на парчета.
— И до каква степен те са в безопасност сега? — пита другият.
— Все още нищо не мога да кажа.
Нещо проблясва на масата до вратата. Да, ето го. В купчината вехтории виждам парче метал във формата на подкова. Точно това ми трябва. И самозалепваща лента, по дяволите! Бързо, преди да са ме видели. Чудесно. Сега затваряме вратата баавно. Ооп. Щракна. Хайде, тръгваме — с невинен вид, в случай че излязат. Дано Старецът не гледа насам. И дано не излязат. Надолу по стълбите; черните каменни стени тичат назад. През другата врата — навън в градината: тъмни цветя, лилави, тъмночервени, някои нашарени със синьо, и големи каменни урни. О, по пътеката идват жреци. Оооп още веднъж, ето го Дъндърхед[1]. Ще ми каже да влизам да се моля. Ще се скрия зад тази урна. Ето така. Какво ще правя, ако ме спипа? Наистина, сър, няма нищо под одеждата ми на хористка. Я да надникна.
Съвсем, съвсем лека въздишка на облекчение. Не трябва да вдигам шум. Отидоха си. Да разгледаме плячката. Черната каменна урна има дръжка. Тя е около осем фута висока. Едно, две, три — скок!… Дръж се… Тегли. Опитай се да се качиш горе. Ето така. Хладен камък между пръстите на краката ми. И надниквам над ръба — пълна е с боклуци. Сърцето ми ще се пръсне. Ще се пръсне. Ще се пръсне.
Трябва да е някъде тук, ако добре съм запомнил. Рови, рови, рови. Влажната почва приятно гали дланите ти. Ох! Пръстът ми! Ето я. Кафява книжна торба под черната пръст. Издърпай я! Всичко ли е вътре? Отвори я; надникни! На дъното, сред гънките на хартията ситни късчета мед, няколко по-дълги парчета желязо парче дърво, няколко гвоздейчета. Мръсната ми ръчичка добавя към тях макарата медна жица и парчето метал във формата на подкова. Пъхни торбата под дрехата си и… а как по дяволите ще сляза сега? Все забравям. Завъртам се, изкатервам се на ръба, така, и се пускам… По дяволите, дрехата ми се закачи на дръжката.
И падам.
Пак си обелих коляното. Е, все някога ще се науча, Ох, на Дъндърхед ще му изгърми кондензаторът, като види разпраната ми дреха. О, да: sic vita est[2].
Я сега да видим. Сядам и се залавям за работа, ето така. Отварям торбата и изсипвам съдържанието й в скута си. Ровя с мръсните си ръчички.
Подковообразното парче метал, медната жица: много добре. Задръж края на жицата върху метала и започни да я намотаваш в края на пръчката, като въртиш макарата около нея. Върти. Върти. Върти. Тичаме в кръг. Тичаме в кръг. В кръг. Тичаме в кръг; до сутринта ще си имам бобина.
Дрезгав глас:
— И какво си мислиш, че правиш?
Дъндърхед ме е издебнал.
— Нищо, сър — а железа и жици политат с бясна скорост в торбата.
Гласът:
— Всички послушници под двайсетгодишна възраст задължително се явяват на следобедната служба!
— Да, сър. Тъкмо идвах, сър. — Книжната торба е мушната в гънките на робата ми също тъй светкавичнo. Нито миг покой. Нито миг! Минавам през градината със сведен поглед, покрай намусен жрец с малко шкембенце. По стените на преддверието има огледала, които отразяват оцветените в синьо и жълто стъкла на прозорците. В огледалото виждам да минават: намусен жрец след по-дребна фигурка с къса червеникава коса и сплескан нос, посипан с лунички. Когато започваме молитвата, се чува подлудяващото, не много тихо дрънчене на метал, приглушено в гънките на тъмната одежда…
* * *
Гео се събуди — и почти всичко беше бяло.