Самюъл Дилейни
Съкровището на Аптор (3)

ГЛАВА ТРЕТА

Гео слезе в кубрика, където освен Урс и Снейк засега нямаше още никой.

— Е? Какво ти каза? — попита Урс, като седна на ръба на койката си.

— Защо не спите? — попита мрачно Гео и докосна рамото на Снейк. — Вика те.

Снейк стана, тръгна към вратата, но спря и се обърна.

— Какво има? — попита Гео.

Снейк бръкна в джоба си и извади връвчицата със скъпоценния камък. Приближи се към Гео, поколеба се, после окачи камъка на врата на поета.

— Искаш да ти го пазя ли? — попита Гео.

Но Снейк излезе, без да отговори.

— Е — обади се Урс, — сега и ти си имаш камък. Чудя се за какво ли могат да послужат. Научи ли нещо? Хайде, Гео, какво ти наприказва онази?

— Снейк каза ли нещо, докато ме нямаше?

— Нито думичка — отвърна Урс. — Ама и аз като съм се ококорил, сън не ме хваща. Хайде де, кажи какво става?

Гео му разправи. Когато свърши, Урс рече:

— Ти си откачен. И ти и тя. И двамата сте откачени.

— Не мисля като теб — възрази Гео и описа как Арго му е демонстрирала силата на камъка.

Урс повдигна висящия от врата на Гео скъпоценен камък и го заразглежда.

— Такава сила, събрана в туй камъче! Мислиш ли, че можеш да разбереш как действува?

— Не съм сигурен дали искам — отговори Гео. — Може да си докараме някоя беля.

— Каква беля, по дяволите! — ядоса се Урс. — За какво й е да ни праща там самички, без никаква защита, да вършим работи, дето и цяла армия не може да ги свърши? Има нещо против нас ли?

— Не мисля, че има нещо против нас — отвърна Гео. — Урс, какво знаеш за Аптор? Тя спомена, че има какво да ми разкажеш.

— Знам само, че никой не търгува с Аптор, че всички го проклинат, а останалото са врели-некипели и няма смисъл да ги разправям.

— Например?

— Не те лъжа, всичко е пълни глупости — настоя на своето Урс. — Мислиш ли, че ще можеш да разгадаеш тайната на това камъче, ако стои у теб достатъчно дълго време? Нали преди петстотин години жреците са успели, а пък тя явно смята, че не си по-глупав от тях. Ако питаш мен, аз въобще не се съмнявам, че ще можеш.

— Първо ми разкажи каквото знаеш.

— Разправят за разни канибали, за жени, които пият кръв, същества, дето не са нито хора, нито животни, за градове, населени единствено със смърт. Не бих казал, че е приветливо място, като знам как моряците отбягват да минават оттам и как ругаят, ако им се наложи. Ама туй са глупости.

— Нещо друго знаеш ли?

— Няма друго — сви рамене Урс. — Говорят, че всички злини на света по едно или друго време са дошли от Аптор, като се почне от чудовищата, които донесли Големия пожар, и се стигне до пърхута. Никога не съм ходил там и никога не съм искал да ходя. Но се радвам, че ще имам възможност да видя тази страна, за да мога на следващото пътуване да им затворя устите и да ги накарам да спрат да разправят глупави измишльотини.

— Тя каза, че в твоите истории няма да има и една десета от истината.

— Може би е имала предвид това, че в тях наистина няма и капка истина. И е точно така. Погрешно си я разбрал.

— Разбрах я съвсем точно — увери го Гео.

— Аз пък не вярвам, и това е. Щото има поне половин дузина неща, които не се връзват. Първо, как така се случва малкият четириръчко да бъде на кея след два месеца, точно когато и тя е там? И камъкът да е все още у него, без да го е вече продал или разменил?

— Може би — предположи Гео — е прочел и нейните мисли, когато го е откраднал първия път, тъй както чете и нашите.

— Ако е тъй, значи той знае как да го накара да действува. Предлагам да изясним тая работа, когато се върне. Чудя се още кой му е отрязал езика. Странник или не — голяма гадост е — намръщи се великанът.

— Колкото до това — каза Гео, — не си ли спомняш? Той намекна, че познаваш човека.

— Познавам много хора — отвърна Урс, — но кой от всички тях?

— Наистина ли не знаеш? — попита тихо Гео.

— Говориш малко странно — намръщи се Урс.

— Ще повторя казаното от него — продължи Гео. — Кого си убил?

Урс наведе очи към ръцете си, изпъна пръсти и ги заразглежда отвсякъде. После, без да вдига глава, заразказва:

— Беше отдавна, приятелю, но все още е пред очите ми. Трябваше да ти кажа, наистина. Понякога случилото се ме връхлита, но не като спомен, а като нещо осезаемо, твърдо като метал, с остър солен вкус; вятърът довява моя глас, неговите думи — така ясно, че почвам да трептя като огледало, където отразената фигура блъска юмруци по юмруците на застаналия отпред човек, сякаш всеки един от двамата се мъчи да се отскубне на свобода.

Обирахме платната под проливния дъжд, когато се започна. Името му беше Кет. Двамата с него бяхме най-едрите мъже на борда, и това, че бяха ни сложили заедно да обираме платната, означаваше, че работата е важна и трябва да се свърши както трябва. Дъждът буквално ни ослепяваше; ръцете ни се плъзгаха по мокрите въжета. Нищо чудно, че моето платно внезапно се изтръгна от ръцете ми и полетя надолу в дъжда, плющейки по въжетата, и накрая счупи два от малките щагове. "Ах ти, несръчно копеле! — извика Старши помощникът от палубата. — Копеле с кашкавалени пръсти!

И през дъжда чух как Кет се изсмя от своята рея. „Такъв ти бил късметът“ — извика той, стискайки с все сила изплъзващото му се платно. Аз изтеглих моето и го завързах здраво. Мъжкото състезание между двама прекрасни моряци пося семето на яростта у мен, което щеше да разцъфти под формата на ругатня или желание да му го върна, но дъждът бе твърде силен, вятърът — бурен, и аз продължих мълчаливо работата си.

Слязох долу последен, естествено, и докато се спусках — на палубата имаше хора, — разбрах защо платното ми се е разхлабило. Един от мачтовите обръчи се беше счупил, поради което леерът се бе освободил и моето платно се бе свлякло. Обръчът обаче беше придържал и почти разцепената на две бизан-мачта. Под напора на вятъра цепнатината, дълга около два метра, се разтваряше и прибираше, тракайки като детско кречетало. Наблизо зърнах навито на кука дебело въже. Крепейки се на пръсти върху стъпенката на стълбата, грабнах въжето и с него започнах да омотавам основата на сцепената мачта. Щом цепнатината се затвореше, аз го увивах веднъж и опъвах яко, и така, докато навивките стигнаха на три фута от върха на пукнатината и тя не можеше повече да се разтваря. Сетне окачих скъсания обръч на един стърчащ клин, за да го занеса после на корабния ковач и да му кажа да подмени навитото въже с метални ленти.

Същата вечер, забравил произшествието, сърбах топла супа и се смеех на разказа на един от моряците за жената на някакъв си друг моряк, когато на прага застана Старши-помощникът. „Ей, вие, нехранимайковци! — изрева той. Настъпи тишина. — Кой от вас привърза счупената бизанмачта?“

Тъкмо се канех да се обадя, когато един от другите ме изпревари и изкрещя: „Големия беше, сър!“. С този прякор често се обръщаха както към мен, така и към Кет. „Аха — изръмжа Старшият, — Капитанът рече, че съобразителността, особено в трудни моменти, трябва да се възнаграждава.“ Той извади от джоба си златна монета и я хвърли на масата пред Кет. „Това е за теб. Но ако питаш мене, всеки на твое място би направил същото.“ После излезе от столовата. Кет пъхна монетата в джоба си сред одобрителни викове. Не можах да видя лицето му.

Гневът отново забушува в мен, но и аз не знаех срещу кого. Кой трябваше да го изпита в цялата му сила? Дали морякът, дето извика името на героя? Не, защото той беше долу на палубата, и поради дъжда и тъмнината едва ли е могъл да различи лицето ми, и то от такова разстояние. Или Кет? Но той вече ставаше от масата. А Старши-помощникът, който е Старши-помощник и на този кораб, на който сега сме ние с теб, беше вече чак горе на палубата.

Може би тъкмо това бе причината гневът ми да избухне на сутринта, когато времето беше по-спокойно. Един от моряците, без да ще, се блъсна в мен в коридора и аз кипнах. Сбихме се, заудряхме се с юмруци и сред порой от ругатни се търкулнахме на пода, точно в краката на Старши-помощника, който тъкмо слизаше по стълбата. Той ни възнагради с по един ритник и с по няколко псувни, а когато ме позна, се ухили: „Аа, копелето с кашкавалените пръсти!“

На сметката ми вече имаше записани две сбивания. А сбиванията на кораба са нещо, което малко капитани прощават. Това ми беше третото и не можех да разчитам на снизхождение. Старши-помощникът и без това не ме обичаше, и накара Капитана да заповяда да ме бият с камшик.

На следващата сутрин, при изгрев слънце, ме изведоха на палубата като животно на заколение пред събраните моряци и ме вързаха за мачтата. Струваше ми се, че всичкият ми гняв сега е насочен към Старши-помощника. Но ми причерня пред очите, когато той подхвърли бича на Кет и викна: „Хайде, Големия, ти направи вече едно добро за кораба. Сега се размърдай и направи още едно. Искам да отвориш десет хубави бразди върху този гръб, и достатъчно дълбоки, че да могат лесно да се преброят с пръст, топнат в сол.“

Камшикът заплющя и аз изтърпях докрай, без да дишам, От десет удара с камшик човек се възстановява за около седмица. Повечето нещастници се смъкват на колене още при първия, ако са вързани хлабаво. Аз се държах, докато най-накрая срязаха въжетата около китките ми. Нито пък издадох звук, когато чух звън на друга златна монета, хвърлена от Старши-помощника върху палубата, и думите му към екипажа: „Гледайте как забогатява един добър моряк“, посрещнати с одобрителни възгласи.

Кет и още двама ме дотътриха до ареста. Паднах по лице, заравяйки ръце в сламата, и чух гласа му: „Е, братко, такъв ти бил късметът“. После изгубих съзнание от болка.

На другия ден, когато вече можех да се надигна и да се хвана за решетките на прозорчето към задната палуба, попаднахме в най-страшната буря, която някога бях преживявал. Раните по гърба ми ме измъчваха. Пироните напираха да изхвръкнат от местата си, дъските — да се разцепят. Една вълна помете четирима души зад борда, и докато другите хукнаха да ги спасяват, дойде друга и завлече още шестима. Бурята ни връхлетя толкова внезапно, че не бяха имали време да свият платната, и сега всички останали моряци висяха по въжените стълби.

От прозорчето на моя арест видях как мачтата се накланя и завих като вълк, опитвайки се да изкъртя решетките. Пред прозорчето претичваха нозе, но никой не се спираше. Аз не преставах да крещя. Ковачът не беше укрепил сцепената мачта с метални обръчи. А и не ми бе дадена възможност да го предупредя, както смятах. Мачтата не издържа повече от десет минути. Пречупи се с гръмотевичен трясък. Под тежестта на полуобраните платна въжетата започнаха да се късат като конци. Хората се разхвърчаха като водни капки от разтърсена мокра ръка. Мачтата се наклони и се срина върху бизана, късайки въжета и хората изпадаха от реите, като брулени круши. От екипажа останаха половината мъже, и когато някак си се измъкнахме изпод проливния дъжд с една паднала и една повредена мачта, все още живите осакатени тела бяха единайсет на брой. Корабният лазарет побира десет, един трябваше да дойде в ареста. За мой другар по килия щяха да изпратят или този, който имаше най-големи шансове да оживее — той щеше по-добре от другите да понесе лошите условия, — или някой, който не можеше да бъде спасен — на него би му било все едно. Избраха втората възможност и на следващата сутрин донесоха Кет и го сложиха на сламата до мен. Гръбнакът му беше счупен в кръста, а на хълбока му зееше дупка колкото юмрук — при падането се бе нанизал на реята.

Когато дойде на себе си, той заплака. Но това не бяха мъчителните стонове, които бяха се изтръгвали от гърлото ми предишния ден, докато наблюдавах падането на мачтата — това бе задавен плач през стиснати зъби, като на дете, което не иска да покаже, че го боли. И не млъкваше. С часове. Тоя тих плач пронизваше като с нажежено желязо сърцето ми по-дълбоко, отколкото жалостивите стенания на ранено животно.

Следващото утро обагри прозорчето с цвят на мед и червеникавите лъчи огряха сламата на пода и мръсното одеяло, с което го бяха завили. Плачът бе отстъпил място на тежко, шумно и учестено дишане. Помислих, че е в безсъзнание, но когато коленичих, за да проверя, очите му се отвориха и се втренчиха в лицето ми. „Ти… — дрезгаво прошепна той. — Боли… Ти…“. „Не говори“ — казах аз.

Стори ми се, че после долових думата „вода“, но в килията нямаше. Сетих се, че по-голямата част от корабните провизии са били пометени зад борда. Но когато в седем сутринта най-после ни подадоха, в пълно мълчание, филия хляб и канче вода — самият аз вече примирах от глад и жажда, — приех това като страхотна подигравка.

Както и да е, отворих устата му и се опитах да сипя в гърлото му няколко глътки. Казват, че от треската и жаждата устните и езикът на човек почерняват. Това не е вярно. Цветът е тъмно-морав, като на развалено месо. Устата, езикът и гърлото му бяха обложени с оная белезникава коричка, дето се образува, когато стомахът ти е залепнал от неколкодневен глад. Той не можа да преглътне водата. Тя се заизлива от краищата на побелялата му уста.

Той премигна и мъчително изрече: „Ти… ти… моля те…“. После отново се разплака. „Какво има?“ — попитах го. Внезапно той започна да се мята, мушна ръка под раздраната риза на гърдите си и я извади свита в юмрук. Протегна го към мен и рече: „Моля те… моля те…“.

Пръстите му се разтвориха и аз видях три златни монети, историята на две от които ми бе до болка позната. Отскочих като опарен: после отново се наведох: „Какво искаш?“

„…Моля те…“ — промълви той, протягайки към мен ръка. „…Убий… Убий ме…“ — и отново се разрида. — „…Толкова боли…“

Изправих се. Отидох до другия край на килията. Върнах се. И счупих врата му на коляното си.

Взех си дължимото. После изядох хляба и изпих остатъка от водата. Легнах да спя. Изнесоха го без въпроси. След два дни, когато пристигна следващата дажба, аз осъзнах, че без хляба и водата бих умрял от глад. Накрая ме пуснаха, защото имаха нужда от мускулите ми, или каквото бе останало от тях. И единственото, за което понякога мисля, единственото, за което си позволявам да мисля, е дали съм заслужил тия монети. Дума да няма, две от тях са си мои. От време на време ги изваждам и ги гледам, и се чудя откъде е взел третата.

Урс бръкна в пазвата си и извади трите златни монети.

— Така и не можах да ги похарча — каза той. Подхвърли ги във въздуха, и докато падаха, ги сграбчи в юмрука си. Изсмя се и повтори: — Така и не можах да ги похарча за нещо.

— Съжалявам — обади се Гео.

Урс вдигна поглед.

— Защо? Това са моите скъпоценни камъни, нали? Може би всеки си има своите. Мислиш, че старият Кет е спечелил третата си монета, като е отрязал езика на нещастния четиръчко, докато съм бил в ареста? Съмнявам се.

— Казах само, че съжалявам.

— Знам — отвърна Урс. — Знам. Знам, че съм срещнал безброй люде в моя мокър, бурен живот; и би могъл да бъде всеки един от тях — въздъхна той. — Ще ми се да знам кой точно. И все пак не мисля, че това е отговорът. — Загриза нокътя на кутрето си и добави през смях: — Надявам се хлапето да не е нервно чак колкото мен, че ще му се наложи да гризе сума ти нокти.

Точно в този момент главите им сякаш се разцепиха.

— Ей! — викна Гео. — Това е Снейк!

— И е в беда! — Урс скочи на пода и хукна по коридора.

Гео го последва.

— Нека мина пръв — избърза Гео. — Знам къде е.

Стигнаха до палубата и се втурнаха покрай каютите.

— Дръпни се! — изкомандва Урс. После се стовари с цялата си тежест върху вратата, която се отвори с трясък.

Арго, застанала зад писалището, се обърна с ръка върху камъка на шията си.

— Какво…

Снейк, който стоеше неподвижно до отсрещната стена, се възползува от това, че тя не го гледаше и с един скок над канапето се озова до Гео, който здраво го подхвана. Една от ръцете на Снейк незабавно се озова на гърдите на Гео, където висеше камъкът.

— Глупци! — изсъска Арго. — Не разбирате ли? Той е шпионин на Аптор!

Настъпи тишина. Арго извика:

— Затворете вратата!

Урс изпълни заповедта. Снейк продължаваше да се държи за Гео, без да изпуска камъка.

— Е, добре — каза тя. — Вече е късно.

— Какво искаш да кажеш? — попита Гео.

— Това, че ако не бяхте нахлули тук, още един шпионин на Аптор щеше да разкрие тайните си, след което щеше да бъде превърнат в пепел. Но сега той има своя камък, а аз — моя. Е, малки крадецо, силите сега са изравнени. — Тя погледна Гео. — Как, мислиш, се е сдобил с камъка така лесно? Откъде е знаел кога ще бъда на брега? О, той е умен, целият разум на Аптор работи за него. Твърде възможно е да ви е внушил, без вие да знаете това, да ни прекъснете точно в този момент.

— Не, той… — започна Урс.

— Минавахме покрай твоята врата — прекъсна го Гео, — чухме шум и сметнахме, че нещо не е наред.

— Вашата загриженост можеше да ни струва живота.

— Ако е шпионин, тогава сигурно знае как да си служи с това нещо — каза Гео. — Позволи ни да го отведем…

— Водете го, където искате! — изсъска Арго. — Вън!

В този миг вратата се отвори.

— Чух гласове, господарке Арго, и помислих, че си в опасност. — Беше Старши-помощникът.

Въплътената богиня пое дълбоко дъх.

— Не съм в опасност — изрече тя със спокоен глас. — Бихте ли ме оставили сама?

— Какво прави тук Снейк? — внезапно попита Джорд, като видя Гео и момчето.

— Казах, оставете ме!

Гео се обърна, мина покрай Джорд и излезе на палубата, следван от Урс. Когато се отдалечиха на десетина метра, той погледна назад и като видя, че Джорд излиза от каютата и тръгва в противоположната посока, пусна Снейк да стъпи на краката си.

— Хайде, дребосък! Ходом марш!

На път към бака Урс попита:

— Ей, какво става?

— Ами, първо, нашият малък приятел не е никакъв шпионин.

— Откъде разбра?

— Защото тя не знае, че той може да чете мисли.

— И какво от това?

— Бях започнал да си мисля, че нещо не е наред, когато се върнах от разговора със жрицата. Ти също, и почти го налучкваше. Защо нашата задача ще е напълно безсмислена, ако не изпълним всичко? Нима мисията не би имала някаква стойност дори ако само успеем да върнем дъщеря й, законната владетелка на Лептар, на предишния й пост? Освен това съм сигурен, че дъщеря й сигурно е натрупала полезни сведения, които биха могли да се използуват против Аптор, тъй че мисията си струва, дори да не намерим скъпоценния камък. Не ми звучи никак логично една майка да се отрече от дъщеря си, ако не е донесла скъпоценен камък за мама. А и начинът, по който говори за Камъка — като за неин. Има една стара поговорка, останала още отпреди Големия пожар: „Властта развращава, а пълната власт развращава напълно.“ И ми се струва, че нейното твърде небожествено желание — първо властта, после мирът — е доста силно.

— Но това не означава, че Снейк не е шпионин на Аптор — възрази Урс.

— Почакай малко. Ще стигна и дотам. И аз си мислех така. За пръв път това ми мина през ум, когато разговарях със Жрицата и тя спомена, че от Аптор са изпратени шпиони. Самият му външен вид, и най-вече фактът, че е успял да открадне камъка и й го показа — това е толкова странно съвпадение, че „шпионин“ бе първото, което си помислих, също като нея. Но тя не знае, че Снейк може да чете и да предава мисли. Не разбираш ли? Незнанието за неговата телепатия отстранява другото възможно обяснение за съвпадението. Урс, защо той остави камъка при нас, преди да отиде при нея?

— Защото е смятал, че тя ще се опита да му го отнеме.

— Точно така. Когато ми нареди да го изпратя при нея, бях сигурен, че тъкмо това е причината. Но ако той е шпионин и знае как да си служи с камъка, защо да не го вземе със себе си при Арго и да застане пред нея като пред равен, после спокойно да се върне при нас, които сме все още на негова страна, особено ако й открие нещо, девет десети от което тя вече знае, тъй че не би го наблюдавала по-внимателно, отколкото ако то останеше непотвърдено?

— Добре — каза Урс. — Защо?

— Защото той не е шпионин, и не знае как да си служи с камъка. Да, веднъж е изпитал силата му на собствения си гръб. Вероятно е имал намерение да се преструва, че той е у него. Но Снейк не желае камъкът да попадне в нейни ръце по много сериозни, но не егоистични причини. Ей, Снейк! Ти знаеш как се борави с камъка, нали? И го научи току-що от Арго?

Момчето кимна.

— Добре тогава, защо не го вземеш?

Гео вдигна камъка от гърдите си и му го подаде. Снейк се отдръпна рязко назад и поклати енергично глава.

— Това и очаквах.

Урс изглеждаше объркан.

— Снейк вижда в умовете на хората, Урс. Той вижда непосредствено нещата, които ние останалите научаваме чрез един вид вторични наблюдения. Той знае, че това камъче може да бъде по-опасно за разума на този, който го използува, отколкото за градовете, които може да разруши.

— Значи — каза Урс, — докато тя го мисли за шпионин, ние ще разполагаме с един от тия камъни и с човек, който знае как да си послужи с него… ако се наложи.

— Според мен тя вече не го мисли за шпионин, Урс.

— Как тъй?!

— Не мога да отрека, че тя има ум в главата си. Щом е открила, че камъкът не е у него, тя е разбрала, че той е невинен като теб и мен. Но единствената й мисъл е била как да го вземе. Когато ние влязохме, тъкмо в мига, в който тя се канеше да упражни въздействието на камъка върху Снейк, гузната й съвест я накара да прибегне до първото дошло и на ум, и привидно логично обвинение, уж за наше добро. Злото често се прикрива под одеждите на доброто.

Те слязоха в кубрика. В помещението вече имаше още неколцина моряци. Повечето хъркаха пияни по койките до стените. Един от тях, завил се с одеялото през глава, бе заел койката на Снейк.

— Е — каза Урс, — изглежда, ще се наложи да се преместиш.

Снейк се покатери най-горе.

— Ей, тази е моята койка!

Снейк му даде знак да се качи.

— Какво? Да спим двамата? Слушай, ако искаш някой да те топли, слез долу при Гео. Ще ти бъде по-широко и по-удобно. Аз, без да ща, мога да те размажа в стената, пък и хъркам.

Снейк не се помръдна.

— Май ще е по-добре да го послушаш — каза Гео. — Хрумна ми нещо…

— Стига с тия хрумвания! — сърдито се обади Урс. — Зарежи ги. Уморих се, не ми се спори. — Той се прозя, протегна се и закри изцяло крехкото телце на Снейк. — Махни си лактите оттам — измърмори Урс и не след дълго Гео чу равномерното му дишане, напомнящо приглушено бучене…

* * *

…по палубата се стеле мъгла и мокрите въжета излъчват сребриста светлина; по сивкавия като лед похлупак на небесния свод блещукат звезди. Изгубили дневния си зелен цвят, побелелите вълни се издигат и спускат като в сън. Пепелно-сивата врата на каютата без прозорци се отваря и Арго, обвита в бели воали, се появява посребрена на прага. Всичко сякаш се движи под нежното шумолене на гален от бриза тюл. На шията й, подобно на сърце, на черен пламък, пулсира тъмно петно като изгорено място върху фотографски негатив. Тя отива до перилата и надниква надолу. Ръка на скелет се показва до китката от плискащите се бели вълни. Издига се до рамото и пада напред във водата. На няколко фута се показва друга, помахва, дава знак. После три наведнъж; и още две.

Глас, блед като видението, заговаря:

— Аз идвам. Аз идвам. Ще отплаваме след час. Наредено е на Старши-помощника да вдигне котва преди съмване. Сега трябва да ми кажете, водни същества. Трябва да ми кажете.

Показват се две светещи ръце, после и лице с неясни черти. До гърди във водата фигурата се килва назад и потъва.

— От Аптор ли сте, или от Лептар? — пита едва чуто призрачният силует на Арго. — На Арго ли служите или на Хама? Аз дойдох дотук. Трябва да ми кажете, преди да продължа.

Надига се вихрушка от звуци, сякаш вятърът се опитва да каже: Морето… морето… морето…

Но Арго не чува, защото се е отдалечила от перилата и върви към каютата си.

Сега действието се премества към вратата на кубрика. Тя се отваря, зад нея се вижда трапезарията с облицовка от дъб, цялата в петна, която изглежда изработена от кора на бреза или явор. Газената лампа в кубрика гори ослепително като магнезиева лента.

Преместването завършва пред ред койки, наредени една над друга. На най-долната лежи… Гео! Но с хлътнало, бледо лице. Косата му е побеляла. Върху гърдите му нещо тъмно пулсира — пламък, сърце — и проблясва в непрогледността на пълния мрак. Най-горе лежи огромна фигура, напомняща подпухнал труп. Урс! Една грамадна отекла ръка е провиснала от койката и нищо не напомня за нейната сила.

Средната койка е заета от неизвестен пътник, завил се през глава с одеялата. Стоп. Едър план. И бледнината се превръща в сянка, в нищо…

* * *

Гео седна и разтърка очи.

Сега в тъмнината светеше лампа. Надникна от койката си и видя Старши-помощника в помещението.

— Ей, ти! — говореше той на един от моряците. — Ставай и излизай! Отплаваме!

Морякът се надигна изпод завивките, Старши-помощникът се приближи до следващия.

— Ставай, песоглавецо! Дигай се, мършо! Отплаваме.

Той се обърна и видя наблюдаващия го Гео.

— Ти пък какво зяпаш? — попита Джорд. — Отплаваме, не чу ли? Лягай и заспивай. И твоят ред ще дойде, но сега ми трябват опитни хора. — Той се ухили и застана до друг моряк. — Ей ти, вониш като стара бъчва за вино! Ставай да се проветриш! Отплаваме.