Лев Толстой
Ана Каренина (165)

Лев Толстой
Анна Каренина (165)

I

На другия ден дамите още не бяха станали, а двете ловджийски коли, кабриолет и каручка, стояха пред входа и Ласка, която още от сутринта бе разбрала, че отиват на лов, след като се наквича и наскача до насита, седеше на кабриолета до коларя и развълнувана от закъснението, неодобрително поглеждаше към вратата, от която ловците все още не излизаха. Пръв излезе Васенка Весловски с големи нови ботуши, които стигаха до половината на дебелите му бедра, със зелена рубашка, препасана с нов, миришещ на кожа патрондаш, със своята шапчица с ленти и с новичка английска пушка без антапок и презрамка. Ласка изтича към него, поздрави го с подскачане, попита го посвоему дали ще излязат скоро ония, но понеже не получи отговор от него, върна се на поста си в очакване и отново замря, обърнала глава настрана и наострила едното си ухо. Най-сетне вратата шумно се отвори, изскочи, като се въртеше и подскачаше нависоко, Крак, пъстрожълтият пойнтер на Степан Аркадич, а след него излезе и самият Степан Аркадич с пушка в ръце и с пура в уста. „Мирно, мирно, Крак!“ — подвикваше той ласкаво на кучето, което опираше лапите си на корема и гърдите му и се вчепкваше за ловджийската му чанта. Степан Аркадич беше с цървули и навуща, със скъсани панталони и късо палто. На главата си имаше жалки останки от някаква шапка, но пушката му, нова система, беше великолепна, а чантата и патрондашът, макар и изтъркани, бяха от най-добро качество.

По-рано Васенка Весловски не разбираше тая истинска ловджийска елегантност — да бъдеш облечен в дрипи, но да имаш ловджийски екип от най-добро качество. Той разбра това сега, като гледаше Степан Аркадич, сияещата му в тия дрипи елегантна, охранена и весела господарска фигура, и реши при следващия лов да се екипира непременно така.

— Ами де го домакина ни? — запита той.

— Той има млада жена — усмихнат каза Степан Аркадич.

— Да, и толкова прелестна!

— Той се бе облякъл вече. Сигурно пак е отишъл при нея.

Степан Аркадич позна. Левин бе изтичал пак при жена си да я попита още веднъж дали му е простила за вчерашната глупост и да я помоли, за Бога, да бъде предпазлива. Главно, да стои по-далеч от децата — те винаги могат да я блъснат. След това трябваше още веднъж да получи от нея потвърждение, че не му се сърди, задето заминава за два дни, и да я помоли да му изпрати непременно утре сутринта писъмце по един конник, да му пише поне две думи, за да научи той, че тя е добре.

На Кити както винаги й бе мъчно да се раздели за два дни с мъжа си, но когато видя оживената му фигура, която изглеждаше особено едра и силна в ловджийските ботуши и бялата риза, и го видя светнал от някакво непонятно за нея ловджийско възбуждение, заради радостта му тя забрави огорчението си и весело се сбогува с него.

— Извинявайте, господа! — каза той, като изскочи на външната стълба. — Взехте ли закуската? Защо червеникавият кон отдясно? Е, все едно. Ласка, марш, скоро на място!

— Пусни ги сред яловото стадо — обърна се той към говедаря, който го причакваше до входа, за да го пита де да откара скопените овни. — Извинявайте, ето идва още един негодник.

Левин скочи от кабриолета, на който бе се качил вече, и се спусна към предприемача-дърводелец, крачещ към входа с метър в ръка.

— Не дойде вчера в канцеларията, а сега ме задържаш. Какво има?

— Ако можем да направим още един завой. Ще се прибавят само три стъпала. И ще стане точно. Много по-удобно ще бъде.

— Да беше ме послушал — ядосан отвърна Левин. — Нали ти казвах, закрепи най-напред страничната опора и после дълбай стъпала. Сега не можеш го поправи. Направи, каквото ти казах — издялай нова.

Работата беше там, че в строящата се пристройка предприемачът бе сбъркал стълбата, бе я направил отделно и без да съобрази наклона, така че, когато поставиха стълбата на мястото, всички стъпала се оказаха полегати. Сега той искаше да остави същата стълба, като прибави още три стъпала.

— Много по-добре ще бъде.

— Но къде ще опре тая стълба с още три стъпала?

— Моля ви се — с презрителна усмивка каза дърводелецът. — Ще опре на самата площадка. Като започне, значи, отдолу — с убедително движение каза той, — ще върви, ще върви и ще опре.

— Но ще трябва да се прибавят три стъпала и надлъж… Къде ще опре тогава?

— Щом тръгне, значи, отдолу, и ще опре — упорито и убедително каза предприемачът.

— Ще опре в тавана и в стената.

— Моля ви се. Нали ще тръгне отдолу. Ще се издига, ще се издига и ще опре.

Левин извади шомпола и започна да му рисува стълбата върху праха.

— Ето, виждаш ли?

— Както искате — каза дърводелецът и изведнъж очите му светнаха, очевидно разбра най-после работата. — Изглежда, ще трябва да правим нова стълба.

— Направи, както ти е казано! — извика Левин, качвайки се в кабриолета. — Карай! Дръж кучетата, Филип!

Сега, когато остави зад себе си всички семейни и стопански грижи, Левин изпитваше такова силно чувство на радост от живота и от очакването, че не му се щеше да приказва. Освен това той изпитваше онова чувство на съсредоточено вълнение, каквото изпитва всеки ловец, когато се приближава към мястото на лова. Ако сега го занимаваше нещо, това бяха само въпросите дали ще намерят нещо в Колпенското блато, каква ще бъде Ласка в сравнение с Крак и как ще стреля днес. Дали няма да се посрами пред новия човек? Дали Облонски няма да го надмине в стрелянето? — минаваше му също през ума.

Облонски изпитваше подобно чувство и също не беше приказлив. Само Васенка Весловски приказваше весело, без да млъква. Сега, когато го слушаше, на Левин му беше съвестно да си спомни колко несправедлив е бил вчера към него. Васенка беше наистина славен момък, естествен, добродушен и много весел. Ако Левин се бе запознал с него като ерген, биха се сближили. На Левин му беше малко неприятно празничното му отношение към живота и неговата някак безцеремонна елегантност. Той сякаш си придаваше важност, задето имаше и дълги нокти, и шапчица, и други подходящи неща; но това можеше да се извини с неговото добродушие и порядъчност. Той се харесваше на Левин с доброто си възпитание, с отличното произношение на френски и английски и с това, че беше човек от неговия свят.

На Васенка извънредно много се хареса степният донски кок, левият логой. Той току се възхищаваше от него.

— Колко е хубаво да препускаш със степен кон из степта! А? Нали! — казваше той.

В язденето на степен кон той си представяше нещо диво, поетично, от което не можеше да се разбере нищо; но неговата наивност, особено съчетана с хубостта, милата усмивка и грацията на движенията му, беше много привлекателна. Дали защото неговата натура беше симпатична на Левин, или защото Левин, за да изкупи вчерашния си грях, се мъчеше да намери всичко хубаво у него, но на Левин му беше приятно.

Когато отминаха три версти, Весловски изведнъж потърси пурите и портфейла си и не знаеше дали ги е изгубил, или ги е оставил на масата. В портфейла имаше триста и седемдесет рубли и затова не биваше да се остави така.

— Знаете ли какво, Левин, аз ще прескоча до къщи с тоя донски кон. Ще бъде чудесно. А? — каза той, готов вече да се качи.

— Не, защо пък? — отвърна Левин, който пресметна, че Васенка трябва да има не по-малко от сто килограма. — Ще изпратя кочияша.

Кочияшът замина с логоя, а Левин подкара сам другите два коня.