Кордуайнър Смит
Планетата Шеол (4)

4

Действително ли бяха години или не, но те преминаваха една след друга и на Шеол нищо не се променяше. Понякога по равнината проехтяваше клокочещ звук, приличащ на изригването на гейзер и тези от хората, които още не бяха изгубили способността си да мислят, се досещаха, че капитан Алварец е въздъхнал.

Нощите сменяваха дните, но сезонът си оставаше един и същ; нямаше смяна нито на годишните времена, нито на поколенията. За тези хора часовникът бе спрял, а порциите наслада така се смесваха с мъченията и душевните сътресения, че думите на лейди Дей придобиваха за тях някакво много далечно значение.

— Хората никога не живеят вечно.

Тази фраза съдържаше надежда, а не истина на която можеше да се вярва. Не им стигаше сила на духа да гледат небето и движението на звездите, да се наричат един друг по име, да събират плодовете на опита на всеки в обща колективна мъдрост. Дори не смееха да мечтаят за бягство. Макар и често да виждаха стартовете на старомодните химически ракети от площадката зад купола на Б’Дикей в главата им не се появяваше и мисъл да се скрият сред замразените порции на преродената човешка плът.

Някога, много отдавна, един затворник, който сега не е сред тях, се опитал да напише послание. Думите му се издълбани на скала, Мерсър ги бе прочел, но също като другите не знаеше, кой ги е писал. И на никого не бяха привлекли вниманието.

Посланието, надраскано на скалата бе писмо до дома. Започваше така: „Някога и аз бях подобен на вас и излизах от прозореца в края на деня и позволявах на вятъра нежно да ме носи към онова място, където живеех. Някога и аз имах една глава, две ръце, а на тях по пет пръста. Предната част на главата ми се наричаше лице и с негова помощ можех да разговарям.

Сега мога само да пиша и то когато болката ме напусне. Някога и аз като вас ядях и пиех, имах си име.

Сега не мога да си го спомня. Вие може да ставате, когато четете това послание. Аз дори не мога да се надигна. Просто чакам огънчетата, молекула по молекула, да вложат в мен храната и после да съберат продуктите на разпадането. И не мислете, че това е наказание. Това място не е просто затвор, то е предназначено за нещо друго“.

Сред розовото стадо никой не се замисляше над това „друго“.

Любознателността отдавна бе угаснала.

После настъпи денят на дребните хорица.

Това стана тогава — нито денят, нито часът, нито годината имат значение, — когато лейди Дей и Мерсър мълчаливо стояха един до друг погълнати от наркотичното блаженство. Не им трябваше да говорят — вместо тях приказваше суперкондаминът.

Но внезапен неприятен рев от страна на купола на Б’Дикей ги накара да се размърдат. Заедно с тях още няколко души обърнаха глава към високоговорителя.

Първа заговори лейди Дей, макар и това, което произнасяше да и бе напълно безразлично.

— Сигурна съм — каза тя, — че някога наричахме това Вечната Заплаха.

Тя отново потъна в бездната на блаженството си.

Мъж с две наченати глави, израстващи непосредствено до неговата, запълзя към тях. И трите лица изглеждаха така щастливи, че Мерсър изпита дори завист за излишъка щастие, който се прахосваше така лесно. Независимо от пулсиращото поле горещина на наркотика съжаляваше, че в интервалите на проблясъци на мозъка му, не е запитал този мъж, какъв е бил някога.

Сега той сам се представи. Само с голямо усилие на волята си държеше очите си отворени. Направи вял жест и отдаде нещо като чест на лейди Дей и Мерсър.

— Суздал, мадам и сър, бивш капитан на крайцер. Там… обявена е тревога. Искам да доложа, че аз… не съм… готов за…

Отново изпадна в небитието.

Лейди Дей меко, но властно го накара отново да повдигне веждите си.

— Командоре, защо звучи тревога? Защо дойдохте при нас?

— Вие, мадам, и джентълменът с ушите, ми се струвате единствените от групата, които още можете да мислите. Помислих, че вие имате някакви заповеди.

Мерсър се огледа и поиска да види мъжа с ушите. Оказа се, че това бил той. Наистина, лицето му бе покрито с ушички, но не им обръщаше внимание, защото знаеше, че след известно време Б’Дикей ще ги изреже, а дромозето ще го зареди с нещо друго.

Шумът от купола достигна такива висоти, че направо късаше ушите.

Много членове на групата се размърдаха. Някои отвориха очи и като се оглеждаха, забърбориха:

— Това е някакъв шум — и отново се оставиха на блаженството на суперкондамина.

Вратата на купола се отвори.

Навън стремително изскочи Б’Дикей, но БЕЗ СКАФАНДЪРА СИ!

Досега никой не го бе виждал на повърхността на планетата без защитното метално облекло.

Хвърли се към тях, диво се заозърта, докато не видя Лейди Дей и Мерсър, хвана ги и двамата с яките си ръце и се понесе обратно към купола. Там ги метна вътре през двойната врата. Телата им се приземиха с шум на чупещи се кости, което те самите намериха за доста забавно.

Миг по-късно влетя и Б’Дикей.

— Вие сте хора или сте били хора! — изрева той. — Вие трябва да разбирате хората. Аз само им се подчинявам. Но сега отказвам да изпълня заповедта. Погледнете!

На пода лежаха четири красиви човешки деца.

Две от тях, най-малките, изглеждаха близначета и бяха на около две години. Освен тях имаше момиченце на пет години и момченца на седем. На всички веждите бяха изрязани, а тънките червени линии минаващи през слепите им очи, показваха начинът по който е махнат мозъка им.

Б’Дикей бе пренебрегнал опасността от страна на дромозето, стоеше до лейди Дей и Мерсър и викаше с всички сили:

— Вие сте истински хора! Аз съм само една крава. Изпълнявам си задълженията. А те не включват ето това. Това са ДЕЦА!

С частичката останала мъдра част на разума си Мерсър усети и болка и разочарование. Трудно му беше да изпита подобни чувства, защото суперкондаминът подобно на огромна приливна вълна заливаше съзнанието. В резултат на което всичко му се струваше прелестно. Външната част на съзнанието, наситена с наркотик казваше:

— Нима не е прекрасно, че сред нас ще има и деца!

Но неразрушената част на мозъка още съдържаше понятия за чест и морал в онзи вид, който му бяха известни преди идването на Шеол. И тази част на мозъка шепнеше:

— Това е престъпление, което е по-лошо от извършените от нас! Извършила го е Империята!

— Но какво ще направите? — запита лейди Дей. — Какво можем ние да направим?

— Опитах се да се свържа със спътника. Когато разбраха, какво им казвам, прекъснаха връзката. Нали, в края на краищата, аз не съм човек. Главният лекар ми нареди да си върша работата.

— Това доктор Уомък ли беше? — запита Мерсър.

— Уомък ли? Той умря преди сто години на преклонна възраст.

— Не може да бъде.

— Новият лекар ми нареди. Нямам същите усещания която хората, но съм роден на земята и в жилите ми тече земна кръв. Имам чувства. Макар и прости кравешки чувства. Но ТОВА не мога да допусна.

— И какво направихте?

Б’Дикей вдигна глава и погледна към прозореца. Лицето му бе изпълнено с такава решимост, която дори без въздействието на наркотика ги заставяше да го обичат, него бащата на света, благородният, честният и безкористният.

Той се усмихна.

— Мисля, че мен ще ме убият. Обявих Всегалактическа тревога — всички кораби тук!

Лейди Дей не се надигна от пода, когато произнесе:

— Но това е за случай, че има нашествие отвън! Тревогата е лъжлива!

Жената сви в юмрук волята си и стана:

— Вие ще можете ли да изрежете от мен всичко това, ако наистина дойдат хора? И да ми намерите подходящи дрехи… Имате ли нещо, което да неутрализира действието на суперкондамина?

— Именно това се старая да постигна! — възкликна Б’Дикей. — Няма да приема тук деца.

— Вие ще ме направите свой лидер — каза лейди Дей.

Направо на пода на жилището си Б’Дикей, като запостригва тялото и, започна да и връща привичните човешки форми.

Силен антисептик изпълваше с миризмата си цялото пространство. Мерсър помисли, че нещата са много драматични. После усети как Б’Дикей го разрязва и него на части, като парчетата с грижовността на добър домакин нареди в различни хладилни камери.

Накрая ги замъкна до стената и ги опря на нея.

— Мисля — каза той, — че против суперкондамина няма противодействие. И на кого е нужно?! Но мога да ви направя хипнотизиращи инжекции от аптечката на спасителната ми капсула. Предполагам, че ще издържите така, до завръщането на спътника, независимо, какво може да се случи по време на полета.

Раздаде се пронизителен вой над купола на станцията. Б’Дикей с юмручен удар издъни стъклото, промуши глава през отвора и погледна нагоре.

— Идват! — завика той.

Земята се затресе от бързото кацане на кораба. Вратите се огънаха.

— Защо все пак хората се осмеляват да кацнат на Шеол? — заинтересува се Мерсър.

Но когато люкът на кацналия модул се отвори, от него излязоха не хора, а роботите на Митническата Служба, които са в състояние да понасят недостъпни за живите същества скорости на космическите полети. Един от роботите носеше пагони на инспектор.

— Къде са неканените пришълци?

— Няма… — започна Б’Дикей.

Прекъсна го лейди Дей, която независимо, че бе гола, се изправи, прие осанката на императрица и произнесе ясно:

— Аз съм бившата императрица, лейди Дей. Познахте ли ме?

— Не, мадам — отвърна роботът-инспектор и видът му сякаш бе смутен, ако нещо подобно може да се каже за една машина.

Наркотикът накара Мерсър да помисли, че не би било лошо да имат за компания и робот.

— Аз обявявам, като се възползувам от старинния израз, Извънредно положение. Разбрахте ли? Веднага ме свържете с Повелителите на Съдействието!

— Ние не можем… — обърка се роботът.

— Вие можете да запитате — настоя лейди Дей.

Инспекторът се подчини. Лейди Дей се обърна към Б’Дикей.

— Веднага ни направете инжекциите. После ни поставете навън до вратите. Така дромозето ще излекува бързо раните ни. Върнете ни вътре веднага щом връзката се осъществи. Ако нямате дрехи за нас, то ни дайте поне някакво парче плат.

— Добре — кимна Б’Дикей, като се стараеше да не гледа четирите детски тела и техните празни очи.

Вкараното вещество облада телата на лейди Дей и Мерсър с такъв огън, какъвто преди не бяха изпитвали. Изглежда, беше в състояние да неутрализира действието на суперкондамина. Да не губи напразно време Б’Дикей ги извади навън през отворения прозорец. Дромозето усети пресните рани и започна да припламва по телата им.

Мерсър мълчаливо понасяше болката, като лежеше притиснат до външната стена на купола и плачеше без да спира, както му се стори, почти десет хиляди години. Но реално изминаха няколко часа.

Роботите на Митническата Служба фотографираха местността. Дромозето избухваше като фойерверки по телата им, но това съвсем не оказваше някакво влияние на работата им и на самите тях.

Мерсър дочу от радиоприемникът във вътрешността на купола да се раздава силен глас:

— Хирургическият спътник вика Шеол! Б’Дикей, отговори!

Но човекът-крава не отговаряше. От друг приемник, монтиран от роботите митничари също се раздаваха гласове, но в известна степен приглушени. Мерсър бе уверен, че следящата система също е включена и може би обитателите на другите светове за първи път разглеждат сега Шеол.

От вратата излезе Б’Дикей, като носеше навигационните карти от спасителната капсула. Разгъна ги и с тях закри телата на Мерсър и лейди Дей.

Лейди Дей с няколко уверени движения поправи нетрадиционната си рокля и неочаквано започна да изглежда като много важна персона.

Те се върнаха в купола.

Б’Дикей зашепна обхванат от ужас:

— Връзката със Съдействието е осъществена и сега вие ще говорите с един от Повелителите на Съдействието.

На Мерсър не му остана нищо друго, освен да се настани в ъгъла и да наблюдава. Лейди Дей стоеше в средата на стаята и едва сдържаше нервите си.

Помещението се изпълни със слаба димка без цвят и мирис.

Мъглата се сгъсти. Скоро се включи основното средство за комуникация.

Във въздуха се появи някаква човешка фигура.

След миг пред лейди Дей ясно се очерта снагата на жена в старинна униформа.

— Това е Шеол. Вие сте лейди Дей. Повикали сте ме.

Лейди Дей посочи лежащите на пода детски тела.

— Това не трябва да стане — каза тя. — Шеол е място за наказание, както гласи договорът между Съдействието и Империята. Но в същият този договор нищо не се казва за наказание на ДЕЦА!

Жената на екрана започна внимателно да разглежда детските телца.

— Това е безумие! — и с обвиняващ поглед очите и се спряха на лейди Дей. — Вие на императорска служба ли сте?

— Аз бях императрица, госпожо — усмихна се лейди Дей.

— И сте допуснали подобно нещо?

— Какво?! — на свой ред извиси глас лейди Дей. — Към това нямам никакво отношение! — очите и се опулиха. — Та аз самата съм затворничка! Нима не го разбрахте?

Изображението на жената помътня.

— Не… Това не знаех…

— Аз — продължи лейди Дей — съм опитно животно. Погледнете там, на трупата сред равнината. От нея дойдох преди няколко часа.

— Настройте по-добре изображението — обърна се жената-мираж към Б’Дикей. — Искам да разгледам тази група в близък план.

Тялото и се изправи, изтъни и изпари направо през стената като ярка дъга, която след миг се оказа в самия център на групата.

Лейди Дей и Мерсър я наблюдаваха. Те дори забелязаха, че холограмата загуби контраста и формата на очертанията си.

Жената-образ махна с ръка и Б’Дикей побърза да изпълни заповедта и. След миг тя се оказа в купола.

— Моля за извинение — произнесе тя. — Аз съм лейди Джоана Найд, една от Повелителките на Съдействието.

Мерсър се поклони, загуби равновесие и падна на пода. Лейди Дей даже не се обърна от предизвикания шум и отвърна на представителката на Съдействието с наистина царствен жест.

Двете жени се заоглеждаха внимателно една друга.

— Веднага извършете разследване — продължи лейди Дей. — И щом го завършите, моля ви, възнаградете ни със смърт!

— Известно ли ви е нещо за наркотика суперкондамин?

— За бога, не казвайте нищо за това! — замоли Б’Дикей. — Не го наричайте с това име пред микрофона. Това е тайна на Съдействието.

— Съдействието, това съм аз! — гордо заяви лейди Джоана. — Боли ли ви? Не съм и мислима, че някой от вас е още жив. Знаех, че на вашата забранена планета има нещо като хирургична банка за органи, но си мислех, че я обслужват роботи, а новите органи се изпращат горе с ракети. С вас има ли още някой човек? Кой се занимава със стопанството? Кой е посмял така да постъпи с децата?

Б’Дикей излезе напред и застана пред образа на жената. Без да се поклони, той каза:

— За всичко тук отговарям аз!

— Но вие не сте човек! — възкликна лейди Джоана. — Вие сте крава!

— Бик, с ваше позволение, госпожо — в гласът на Б’Дикей се усетиха стоманени нотки. — Семейството ми се намира на земята в замразено състояние и аз с хилядолетната си служба заработвам и тяхната, и моята свобода. Що се отнася за останалото, то работата си върша сам, макар от време навреме да ми се налага да изрязвам от тялото си някои излишни части. Изхвърлям ги. На вас сигурно са известни секретните правила относно тази планета?

Лейди Джоана поговори с някой извън кадъра зад себе си. После отново погледна Б’Дикей и заповяда:

— По-малко приказвайте за наркотика. И по-подробно ми разкажете за работата.

— При нас сега се намират — започна с официален глас Б’Дикей — хиляда триста двадесет и един души, на които може да се разчита като източник на органи, когато дромозето ги зарежда. А на още стотина, включително и капитан Алварец, така са обладани от планетата, че е безполезно да се извършват операции над тях по отделяне на разни органи. Империята е посочила тази планета като място за най-тежкото наказание. Но Съдействието е дало тайно нареждане за употребата на „препарата“ — на това място човекът-крава натърти по особен начин и даде да се разбере, че се отнася за суперкондамина, — който смекчава наказанието. Империята доставя тук затворниците си. А Съдействието разпространява по Галактиката органите за присаждане.

Лейди Джоана вдигна дясната си ръка в знак на скръб и тишина. Тя огледа стаята. Очите и отново се спряха на лейди Дей.

Може би се досети, че докато двата наркотика — суперкондамина и другия от аптечката на спасителната капсула — се борят вътре в кръвоносната и система, на бившата императрица е трудно да стои права.

— Вие може да сте спокойни. За вас ще направим всичко възможно. С Империята е вече свършено. Генералният договор, съгласно който Съдействието преди хиляда години е направило на Империята отстъпки, отдавна е анулиран. Ние нищо не знаехме за вашето съществуване. С течение на времето бихме ви открили, но много съжалявам, че това не е станало още веднага след падането на Империята. Има ли нещо, което бихме могли да сторим за вас още сега?

Лейди Джоана обходи стаята с поглед и когато той падна на Б’Дикей, той падна на коленете си и вдигна огромните си ръце в знак на молба.

— Какво искаш? — запита тя.

— Ето тези… — той посочи осакатените деца. — Заповядайте да прекратят това. Веднага! — викаше той и жената се подчини на тази заповед. — И госпожо… — но се запъна от смущение.

— Какво? Продължавайте.

— Госпожо, не съм способен да убивам. Това противоречи на естеството ми. Да работя, да помагам, да, но да убивам… Какво да правя с тях? — и отново посочи четирите неподвижни детски фигурки, лежащи неподвижно на пода.

— Пазете ги — каза лейди Джоана. — Просто ги пазете!

— Не мога — отказа той. — Нямам никаква възможност да им запазя живота тук, вътре в купола. Няма храна, с която да ги храня. След няколко часа те ще умрат. А на правителствата им трябва много-много време да се захванат за нещо.

— Вие можете ли да им дадете препарата?

— Не, това ще ги убие, ако им дам веществото, преди дромозето да усили всичките им жизнени процеси.

Звънтящият смях на лейди Джоана Найд се разнесе из стаята, но заедно с това приличаше на плач:

— Глупаци… бедните ми глупаци! И най-глупавата съм аз! Ако суперкондаминът се явява наркотик след въздействието на дромозето, то защо трябва да правят тайна от него?

Б’Дикей скочи обидено. Намръщи се, но не можеше да подбере правилно думите, с които би се защитил.

Лейди Дей, бившата императрица на падналата Империя се обърна към другата лейди церемониално и настойчиво.

— Необходимо е да бъдат изнесени навън и дромозето да се внедри в телата им. Ще ги боли, но Б’Дикей ще им даде наркотика. Трябва да го направи в мига, когато това ще бъде безвредно за тях… Моля ви, лейди…

Мерсър едва успя да я хване, преди тя да падне.

— Достатъчно сте изпатили — каза лейди Джоана. — Един щурмовик с тежковъоръжен десант се приближава до вашия спътник. Медицинския персонал ще бъде арестуван и разследването с цел да се разкрият детайлите на това престъпление ще бъде извършено най-прецизно.

— Вие ще накажете ли виновния лекар? — осмели се да се намеси в разговора Мерсър.

— И вие още можете да говорите за наказание? — възкликна жената. — Вие!

— Това е справедливо. Аз бях наказан, защото съм извършил зло. Защо да не бъде наказан човек, който е извършил престъпление?

— Да наказваш… да наказваш! Не, ние ще излекуваме лекаря. И вас ще излекуваме, ако успеем.

Мерсър заплака. Той си мислеше за океаните блаженство, които му донесе суперкондамина и забрави за ужасните болки и уродства на Шеол. Нима повече няма да получава желаното боцване? Не си представяше живота без Шеол. И нима до него няма да се намира нежния и така благороден Б’Дикей с неговите скалпели? Той вдигна измокреното си от сълзи лице и се обърна към лейди Джоана.

— Лейди, ние сме си загубили ума на тази планета. Не мисля, че някога ще пожелаем да я напуснем.

Тя бе обхваната от силно състрадание към този мъченик и се обърна да не го гледа. Следващите и думи се отнасяха за Б’Дикей.

— Вие сте мъдър и добър, макар и да не сте човешко същество. Дайте им такова количество наркотик, което могат да понесат. Съдействието ще реши, какво да прави с тях. Ще заповядам на войниците-роботи да изследват вашата планета. Роботите в безопасност ли са, човеко-крава?

На Б’Дикей не хареса името с което се обърнаха към него, но не се обиди.

— На роботите нищо няма да им се случи, госпожо, но дромозето ще бъде възбудено до крайност, ако не може да ги измъчва и лекува. Пращайте ги, колкото се може по-малко. Ние не знаем, как живеят и умират тези същества.

— Колкото се може по-малко… — прошепна лейди Джоана.

Жената вдигна ръка и даде някакъв знак на един техник далеч от нея. Вдигна се същият онзи безцветен дим и изображението изчезна. Раздаде се пронизителен глас:

— Аз ще ремонтирам прозореца ви.

Това бе един от роботите на Митническата Служба. Б’Дикей благодари и помогна на Мерсър и лейди Дей да излязат през вратата. Когато се оказаха навън веднага започнаха ухапванията на дромозето. Но те не обръщаха никакво внимание на това.

После се появи самият Б’Дикей и изнесе на силните си но нежни ръце четирите деца. Сложи телцата без воля на земята близо до купола и започна да наблюдава, как те се загърчиха под натиска на дромозето. Мерсър и лейди Дей видяха, че пъстрите му телешки очи се наляха с кръв, а по бузите му потекоха сълзи.

Часове или столетия минаха?

Кой можеше да им го каже? Групата се върна към предишния си начин на живот. Само интервалите между убожданията станаха много по-кратки. Суздал, бившия някога капитан, се отказа от наркотика, когато научи новините. Едва състоянието му се подобри и той започна непрекъснато да върви по петите на роботите от Митническата Служба, докато те фотографираха, взимаха проби от почвата и брояха телата на затворниците.

Особено ги заинтересува планината, в който се бе превърнал капитан Алварец и заспориха на висок глас, явява ли се още форма на органичен живот или вече не е? Този масив реагираше, сякаш, на суперкондамина, но те не откриха нито кръв, нито биене на сърце. Влагата, която се привеждаше в движение от дромозето, изглежда, бе заменила, това, което някога бяха жизнените процеси в човешкото тяло.