Кордуайнър Смит
Планетата Шеол (3)

3

През седмицата се запозна с всички членове на групата. Като хора те бяха равнодушни. Никой не знаеше, кога точно ще се появи дромозето и ще им добави още някой орган. Мерсър не усещаше повече ухапванията, но въпреки това направеният още при излизането си от купола разрез, започна да се втвърдява. Рогоносецът наблюдаваше, как той разтегна колана си и внимателно свали панталоните си, да види раната.

— Заложили са глава — отбеляза рогоносецът. — Детска. Горе ще се радват, когато Б’Дикей я отреже.

Групата дори се опита да му осигури и интимен живот. Запознаха го с едно момиче, което раждаше тела. Бедрата и прерастваха в рамене, а над тях започваха отново бедра и така докато височината и бе станала на пет ръста. Но лицето и не бе развалено. Тя се опита да бъде любезна с Мерсър.

Но той бе така шокиран от вида и, че сам се зарови в пясъка и остана там, както му се стори, сто години. После разбрала, че не е минал и един ден. Когато се реши да излезе, дългата мацка с многото тела продължаваше да го чака.

— Не трябваше да излизате навън заради мене — промърмори тя.

Мерсър започна да изтърсва калта от себе си.

Огледа се. Виолетовото слънце залязваше, а небето се бе превърнало в разноцветни ивици: сини и тъмно сини; премесени с оранжеви петна. Обърна се към момичето.

— Измъкнах се, не заради вас, госпожице. Каква полза има да лежа там и да чакам следващия път?

— Може ли да ви покажа нещо? — продължи момичето и посочи ниско хълмче. — Разкопайте го.

Мерсър я погледна. Изглеждаше дружелюбно настроена. Вдигна рамена и се нахвърли на почвата с всичките си сили на могъщите си нокти. Беше му много удобно да дълбае по-кучешки с грубата си кожа и острите лопатовидни нокти. До него с бързината на мятащите се ръце израства купчина свежа пръст. В изровената яма се показа нещо розово. Продължи да копае предпазливо.

Разбра, какво е това.

Мъжът спеше. Така си беше. От едната страна на тялото израстваше цяла серия допълнителни ръце, а другата изглеждаше нормална.

Мерсър се обърна към момичето с множеството извиващи се като змия тела при приближаването и.

— Така, както ми се струва…

— Да — съгласи се тя. — Доктор Уомък изгори мозъка му. И извади очите му.

Мерсър седна на пясъка и погледна момичето.

— Вие ми казахте да го изкопая. Сега ми кажете, защо?

— Да го видите. Да знаете. И това да ви накара да мислите.

— Това ли е всичко? — удиви се Мерсър.

Внезапно момичето започна да се извива. Едно след друго се прегъваха телата и, а гърдите вдигаха и смъкваха. Мерсър се заинтересува, как въздухът попада в белите дробове. Но не изпитваше жалост към нея. Сега не бе в състояние, освен себе си, да съжалява, и само себе си. Когато спазмите престанаха момичето се усмихна за извинение.

— Току що ми направиха нова присадка.

Мерсър мрачно кимна.

— Какво е този път? Ръка ли? Вие и така имате прекалено много.

— А, това ли… — тя огледа телата си. — Обещах на Б’Дикей, че ще ги отгледам. Той е така добър… Но този човек ми е непознат. Този, който изкопахте… Погледнете го де и кажете, кой е по-добре — той или вие?

Взря се внимателно в нея.

— Затова ли ме накарахте да го изкопая?

— Да.

— И чакате отговор, а?

— Не — възрази тя. — Не веднага.

— Коя сте вие? — поинтересува се Мерсър.

— Ние никога не питаме за такива неща. Всъщност, няма значение. Но понеже сте новак, ще ви кажа. Някога аз бях лейди Дей — мащехата на императора.

— Вие ли?! — възкликна Мерсър.

Тя тъжно се усмихна.

— Вие сте още свежичък тук и ви се струва, че това има някакво значение. Но бих искала да ви кажа нещо по-важно. — Тя прехапа устни и замълча.

— Какво е то? — поинтересува се той. — Разкажете ми, преди да съм получил още едно ухапване. Тогава просто няма да бъда в състояние нито да говоря, нито да мисля. Веднага ми кажете.

Тя приближи до него лицето си. Дори сега, независимо от умиращите розови оттенъци на виолетовото залязващо слънце, то бе прелестно.

— Хората никога не живеят вечно.

— Така е — съгласи се Мерсър. — Зная това.

— Вярвайте в това! — заповяда лейди Дей.

Из потъмнялата равнина започнаха да пламват огънчета, но засега далече от тях.

— Заривайте се! — каза тя. — Заривайте се през нощта. Така може и да ви пропуснат.

Мерсър започна да копае. И от време навреме поглеждаше изровения от него мъж, който макар и лишен от разум, но с плавни и целеустремени движения, като морска звезда под водата, си пробиваше път обратно под земята.

* * *

Пет шест дни по-късно в групата се раздадоха викове.

През това време Мерсър се бе запознал с един получовек, на който долната част на тялото бе изчезнала и вътрешностите му се крепяха на мястото си с помощта на нещо подобно на прозрачна пластмасова превръзка. Той научи Мерсър как да лежи и да не мърда, когато се появи дромозето, с решимостта си да върши добро.

— С тях е невъзможно да се бори човек — каза получовекът. — Направиха Алварец грамаден като планина и той повече не може да мръдне. Сега се опитват да ни направят щастливи. Хранят ни, чистят ни, освежават ни. Лежете спокойно. Не се страхувайте от виковете. Всички викаме така.

— А кога ще получим наркотици? — запита Мерсър.

— Когато дойде Б’Дикей.

А той се появи точно в същия ден, като тикаше пред себе си, нещо приличащо на шейна с колела. Плазовете му помагаха да я дърпа през неравностите, а колелата бяха по-удобни за равното. Още преди идването му групата бе развила бурна дейност. Навсякъде откопаваха заровените и спящите. За тяхна сметка тълпата се увеличи три пъти и навсякъде лежаха розови тела — мъже и жени, млади и стари, които не изглеждаха нито по-добре, нито по-зле от будните.

— Бързайте! — нареждаше лейди Дей. — Той никога не прави и една инжекция, докато не сме готови всички.

Б’Дикей бе облечен с тежък оловен скафандър. Вдигна ръка в дружески поздрав, като баща, който се връща в къщи с бонбони за децата си. Групата го наобиколи от всички страни, но не се превърна в хаотична тълпа.

Човекът-крава излезе от шейната си и извади от там бутилка с ремък, който преметна през рамо. На края на тънък маркуч висеше спринцовка с остра и блестяща игла.

Когато се приготви, ги покани с жест да се приближат.

Хората се наблъскаха един до друг и зачакаха търпеливо щастието си. Б’Дикей мина между тях към жената с детето на шията си. Механичният глас забоботи от високоговорителя на върха на шлема:

— Добро момиче си ти. Много добро. И ще получиш богат и пребогат подарък.

Той напъха в тялото и иглата и я държа така дълго, че Мерсър успя дори да забележи, как мехурче въздух премина по маркуча до самата бутилка.

Дойде ред и на другите. Гласът загърмя, а той се движеше с неподражаема грация и бързина. Иглата проблясваше на слънцето. А хората след инжектирането падаха като снопове на земята.

Той позна Мерсър.

— Здравей, приятел. Сега ще си получиш удоволствието. Вътре в купола би те убило. А имаш ли нещо за мен?

Мерсър заекна, като не разбираше, какво има предвид Б’Дикей, но вместо него отвърна двуносият:

— Струва ми се, че има прелестна детска главичка, но още не е пораснала и ти няма да я вземеш сега.

Мерсър така и не забеляза, как иглата го продупчи.

Б’Дикей вече бе отишъл при другите, когато кондаминът разтърси Мерсър. Поиска му се да се затича след Б’Дикей, да свали скафандъра муда обясни, колко го обича. Направи крачка, спъна се и падна, но не усети болка. До него се оказа, че лежи момичето с многото тела и той и заговори:

— Нима не е забележително? Вие сте най-красивата на света. Аз съм така щастлив, че се намирам тука.

До тях се приближи жената с безбройните ръце, седна и заизлъчва топлина и дружелюбие. На Мерсър му се стори, че изглежда изтънчена и очарователна. Бързо започна да сваля дрехите си. Колко е глупаво и високомерно да носи тези дрипи, когато никой от тези мили и прекрасни същества не е облечен.

Двете жени нещо си бърбореха и тихичко пееха.

С останалото трезво последно ъгълче на съзнанието си той разбираше, че те нищо не казват, а просто еуфорията от наркотика, който бе толкова силен, че дори бе забранено да се споменава името му, ги караше да изразяват внезапно нахлулото щастие. Разсъдъкът му бе просто залят и задушен. Помисли си, какво щастие е имал, да попадни на тази прекрасна планета. Поиска да сподели това с лейди Дей, но езикът му така се преплете, че нито една дума не произнесе ясно.

Внезапно в коремната област го сви остра болка. Наркотикът веднага я потисна. Това му напомни за калпака в болницата, но сега бе хиляди пъти по-приятно. Болката изчезна, макар в началото да бе непоносима. Напрегна се и се съсредоточи. Отхвърли настрана всичко излишно. Обърна се към лежащите до него розови и голи дами:

— Това бе такова приятно убождане. Май ми е присадена още една глава. Това ще зарадва Б’Дикей!

Лейди Дей с труд повдигна предната част на множеството си тела и каза:

— Аз съм също така силна. Мога дори да говоря. Запомни, човече, запомни. Хората никога не живеят вечно. Ние също ще умрем, ние също можем да умрем, като истинските хора. Свято вярвам във възможността на смъртта!

Мерсър се усмихна през пелената на розовото си щастие.

— Разбира се, че можем. Но нима тук не е прекрасно…

В този миг усети устните му да надебеляват, а съзнанието да помътнява. Беше наистина буден, но не чувствуваше потребност да прави нещо. На такова прекрасно място, сред такива добри и привлекателни хора, можеше само да седи и да се усмихва приятелски.

А в това време Б’Дикей стерилизираше скалпелите си. Мерсър с интерес си помисли, колко ли ще продължи действието на суперкондамина.

Следващата поредица от въздействие на дромозето понесе без да трепне и дори да гъкне. Менталността на страданията и кожните усещания бяха явления, които ставаха наблизо, но без връзка с него. Разглеждаше собственото си тяло с безразличието на щастливец. Лейди Дей и покритата с ръце жена си оставаха край него. А след доста дълго време до тях допълзя получовека. Той премига сънено и дружески замига, настани се удобно и замърка доволно.

Когато Мерсър отвори очите си и видя слънцето да залязва. Затвори за няколко секунди вежди и видя как трептят звездите. Нямаше време за размисъл. Дромозе го хранеше по тайнствения си начин; а наркотикът бе свел до минимум всякакви цикли, потребни на тялото му.

По едно време усети възвръщането на болките. Всъщност, усещанията не бяха се изменили, той се беше изменил. Сега му бе известно всичко, което ставаше на планетата Шеол. Добре си спомняше всичко, което стана с него през периода на щастието.

Преди забелязваше, какво става наоколо. Сега просто го усещаше.

Поиска да запита лейди Дей, колко време се намира под въздействието на наркотика и колко ще чака за следващата порция. Отвърна му усмивка и в нея имаше още имаше привнесеното щастие. Изглежда многочислените и тела, които лежаха на земята в живописни пози, представляваха солидна вместимост за запазване на наркотика, отколкото неговото тяло. Тя добре възприемаше ставащото, но още не бе възвърнала способността си да говори членоразделно.

Получовекът лежеше на земята и през полупрозрачната превръзка на корема се виждаше отчетливо пулсирането на артериите. Мерсър го стисна за рамото. Събудилият се мъж го дари с щастлива усмивка.

— Добро утро, мое момче. Това е известно отстъпление от правилата на играта. Ти виждал ли си някога ИГРАТА?

— Игра на карти ли?

— Не — поклати глава получовекът. — Това е нещо като следяща машина с реални хора в качеството на фигури.

— Никога не съм виждал подобно нещо — заинтересува се Мерсър, — но аз…

— Май искаш да запиташ, кога Б’Дикей ще се появи с иглата си, а?

— Така е — смути се Мерсър.

— Скоро — каза получовекът. — Затова си помислих за играта. Ние всички знаем, какво ще стане. Ние знаем, какво ще правят манекените — махна с ръка към купчинките, в които бяха погребани обезличените. — И ние знаем, за какво питат новопристигналите. Но никога не знаем, колко ще продължи поредната сцена.

— Какво наричате „сцена“? — запита Мерсър. — Така се нарича играта ли?

Получовекът се разсмя и гласът му този път бе почти естествен.

— Не, не. На вас само удоволствието ви е в главата. Сцената е просто част от играта. Аз имам предвид, че ни е известен порядъка на протичане на събитията, но нямаме часовници и никой дори не се е погрижил да брои дните или да съставя календар, а всъщност и климата тук е равномерен. Затова никой не знае, колко време заема. Болката ни изглежда мигновена, а насладата така продължителна. Но аз съм склонен да мисля, че всеки от тези периоди продължава по две земни седмици.

Мерсър като не много образован и начетен човек не знаеше, какво е това земна седмица, понечи да се поинтересува, но този път нищо не получи от получовека. В този момент събеседника му бе подложен на проникване на дромозе. Лицето му се изкриви, почервеня и той завика нечленоразделно:

— Вземи го от мене, идиот такъв! Вземи го!

И когато Мерсър разтвори безпомощно ръце, получовекът вече се гърчеше на земята, претърколи се на една страна и с гръб се залепи за него, като се разтърси от ридания.

Б’Дикей се появи, но колко време бе минало Мерсър не можеше да определи. Няколко дни? Или няколко месеца? Човекът крава отново сновеше сред тях като любещ децата си баща, а те се тълпяха с радост край него. Този път носещият щастие приветливо се усмихна като видя на бедрото на Мерсър главичката, покрита с нежен пух и сладко спяща.

Мерсър получи инжекцията си и изпадна в блаженство.

Б’Дикей започна да отделя главичката от бедрото му и при това Мерсър усети как ножът премина през хрущяла, който ги съединяваше и видя гримасата на детското лице. Но това никак не го порази. Единственото, което усети, бе една далечна и без значение болка, когато кравечовекът намаза раната с парещ антисептик. В същия миг кръвта мигновено спря да тече.

Новата присадка бе от два крака, които израснаха от гърдите му. После се появи още една глава непосредствено до собствената. Или това бе след туловището и краката, от талията и края на пръстите на краката, на малкото момиче, което израства от хълбока му? Забрави последователността. И не броеше изминалите дни. Лейди Дей често му се усмихваше, но на това място нямаше любов. Тя вече бе загубила допълнителните си тела.

В интервалите между патологическите промени при отглеждането на различни органи тя беше красива и добре сложена жена. Но най-приятен му беше шепотът и, който хилядократно повтаряше с усмивка и надежда:

— Хората никога не живеят вечно!

Тази мисъл безкрайно го утешаваше, макар и да нямаше, според него особен смисъл.

Така събитията си вървяха по предписания ред, като променяха външността и броя на жертвите. От време на време Б’Дикей доставяше нови затворници, които се бяха вкопчили във вечната забрава на обработените си мозъци, натоварваше телата им на количката си и ги разкарваше по различните групи. Телата им се мятаха и извиваха без да произнесат нито дума, когато дромозето ги овладяваше.

Най-после Мерсър успя да съпроводи Б’Дикей до самата врата. Да извърши това, му бе нужно да се пребори с блаженството, предизвикано от суперкондамина. Само споменът за предишните мъки, предизвикали такава обърканост и смущение, беше в състояние да засили увереността му, че ако той не попита човекът-крава в мига, когато той е щастлив, то отговорът, особено, когато му бъде нужен, ще бъде недостъпен за разбиране.

Пребори се с изпитваната наслада и започна да моли Б’Дикей да направи сверка със записките си и да му каже, колко време е прекарал на планетата.

Кравата-мъж измърмори нещо, но не излезе с отговора, а го каза по микрофона, чрез високоговорителя на покрива на купола и мощният му глас премина като вълна по пустинята и разтърси розовото човешко стадо, потънало в блаженство и очакване на това, което има да им каже Приятеля Б’Дикей. Но бяха разочаровани от речта му, защото за тях бе лишена от всякакъв смисъл, тъй като съдържаше само сведения за прекараното време на планетата Шеол от някой си Мерсър:

— Стандартно време — осемдесет и четири години, седем месеца, три дни, два часа и единадесет минути. Всичко хубаво, друже мой!

Мерсър се оттегли назад в пустинята.

Незасегнатото тайно ъгълче на разума му, което оставаше незасегнато от болката и блаженството, го накара да изпита удивление от поведението на Б’Дикей. Какво заставяше този човек-крава да остава тук? Какво го правеше щастлив без суперкондамин? Беше ли просто един безумен роб на задълженията си или просто същество, което не губи надежда, че някога ще се върне в лоното на родната си планета, сред семейство с малки хора-теленца приличащи на него? Мерсър, независимо от изпълващото го щастие, тихичко заплака, като си помисли за необикновената съдба на пазача. А със собствената се бе примирил.

Спомни си, кога яде за последен път — истински яйца на омлет. Дромозето поддържаше живота му, но така и не се досещаше, как става това.

Вървеше с групата си и се полюляваше. Лейди Дей, гола сред прашната пустиня, му махна приятелски с ръка и го покани да седне до нея. Заобикаляха ги безчет квадратни мили пясъчно пространство за седене, но му бе нужно именно този жест, дружески да го поканят и нищо друго.