Джеймс Патерсън
Мери, Мери (102)

102

Вторник вечерта беше запазена за срещата ми с д-р Кейла Коулс.

Най-после уреченият ден дойде.

Малко след един през нощта двамата с Кейла се намирахме пред входната врата на къщата й. Бяхме говорили дълго. Кейла току-що ме бе убедила да свърша нещо полезно за Фонда за защита на децата от Вашингтон. За да подкрепи идеята си, тя прибягна до данните на статистиката (също като Нана): в Америка имало четиридесет милиона души без застраховки, като всяка минута се раждало по едно дете от жените, спадащи към тази категория. Разбира се, че щях да помогна с каквото мога. Дори и ако картината не се окажеше чак толкова драматична.

— А какво ще правиш в събота? — попита тя. Точно този въпрос, изречен от сладкия й глас, ме накара да се усмихна. — Междувпрочем това няма нищо общо с Фонда за защита на децата.

— Надявам се да ни дойдеш на гости заради едно от чудесните домашно приготвени блюда на Нана — отвърнах.

— Не трябва ли първо да попиташ Нана?

Засмях се.

— Това е нейна идея. Или по-скоро на хлапетата. Но Нана определено участва в техния заговор. Може би дори има водеща роля.

Ако съдбата искаше да ме накара да спра да излизам с жени, посланието й не бе съвсем еднозначно. През цялата събота бях леко изнервен заради гостуването на Кейла. Това означаваше нещо, нали? Да я доведа у дома, особено при тези обстоятелства?

— Добре изглеждаш, татко — похвали ме Джени от вратата на стаята ми.

Тъкмо се бях отказал от една риза и я бях захвърлил върху леглото, за да навлека черния си пуловер. С него — трябваше да го призная — изглеждах доста по-добре. Е, донякъде бе смущаващо да ме заварят точно когато се перчех и тъкмях пред огледалото. Без да дочака специална покана, Джени се намърда в стаята ми, тръшна се върху леглото ми и остана да ме наблюдава оттам, докато не приключих с тоалета си.

— Какво става? — появи се и Деймън и се настани до Джени на леглото.

— Някой тук да е чувал, че имам право на усамотение и личен живот?

— Виж го само как се конти! Заради доктор Коулс, естествено. С всякакви там джунджурии и тям подобни. А пък аз най го харесвам в черно.

Бях с гръб към тях, така че те заговориха, сякаш ме нямаше в стаята. Звучаха ми малко неестествено.

— Мислиш ли, че е изнервен.

— Хм. Може би.

— Мислиш ли, че ще разлее нещо върху себе си по време на вечерята?

— Определено.

С див рев се извърнах към тях и ги сграбчих и двамата, преди да успеят да се опомнят и да побегнат. Стиснах ги здраво в прегръдките си. Те се закискаха неудържимо, като за миг забравиха, че са надраснали възрастта за подобни закачки. После ги затъркалях и двамата по леглото, докато ги гъделичках по всичките им чувствителни зони, които знаех от предишните ни игри.

— От толкова смях ще ми излязат бръчки! — извика ми задъхано Джени. — Спри, татеее, спри!

— Мисля, че това е добре — примирих се аз. — Пък нали и без това ще се наложи да се преоблека, когато разлея нещо върху себе си.

Съпроводих ги до кухнята, където се заехме да помагаме на мама Нана в това, което ни разрешеше. Разтегнахме масата, извадихме от хубавите ни чинии от китайски порцелан и поставихме новите свещници.

Нана се престараваше малко. Що се отнася до мен — нямах нищо против да похапна от специалитетите й. Никога не бях имал.

След вечерята, която се оказа превъзходна — два вида печени пилета с много подправки, зелена салата, аспержи и кокосов кейк — Кейла и аз се измъкнахме оттам. Взех поршето и подкарах към мемориала на Линкълн. Паркирах и излязохме да се поразходим наоколо. През нощта там е великолепно и удивително спокойно, но кой знае защо, след залез-слънце туристите много не го посещаваха.

— Всичко беше идеално — заяви тя, щом наближихме паметника на Джордж Вашингтон. — Имам предвид вечерята и всичко останало.

Засмях се.

— Малко прекалено идеално за моя вкус. Не мислиш ли, че малко се престараха?

Сега бе ред на Кейла да се засмее.

— Какво мога да кажа? Не съм виновна, че ме харесват.

— Три срещи за една седмица. Сигурно са им хрумнали някои идеи.

Кейла се усмихна.

— На мен също. Искаш ли да ги чуеш?

— Като например? Подскажи ми нещо.

— Къщата ми е наблизо.

— Ти си лекарка. Редно е да знаеш доста за човешката анатомия.

— А ти си психолог, така че си наясно с човешката психика, нали?

— Звучи доста съблазнително.

И наистина беше.

Но точно тогава професията ми отново ми напомни за себе си.