Шъруд Андерсън
Уайнсбърг, Охайо (11)

Почтеност

Ако сте живели в големи градове и сте се разхождали някой летен следобед из парка, сигурно сте забелязали огромна, гротескна на вид маймуна, зажумяла в ъгълчето на желязната си клетка, създание с противни, увиснали и неокосмени торбички под очите и ослепителноморав задник. Тази маймуна е истинско чудовище. Ала в съвършенството на грозотата си сякаш е достигнала до някаква перверзна красота. Дечурлигата се спират пред клетката и я гледат прехласнати, мъжете извръщат глави с погнуса, а жените се задържат за миг, мъчейки се вероятно да се сетят с кого от познатите им това същество има прилика, макар и бегла.

Ако в ранната си младост сте живели в градчето Уайнсбърг, Охайо, за вас няма да съществува никаква загадка по отношение на онова създание в клетката.

— Същински Уош Уилямс — бихте казали веднага. — Както се е свила в ъгълчето на клетката, маймуната е досущ като стария Уош, седнал лете по здрач на моравата в двора на гарата, след като е затворил канцеларийката си.

Уош Уилямс, телеграфистът на Уайнсбърг, бе най-грозното нещо в градчето. Имаше огромно туловище, тънко вратле и слабовати крачка. Беше мръсен. Всичко в него бе нечисто. Дори бялото на очите му изглеждаше мърляво.

Ала аз избързвам. Не всичко в Уош бе нечисто. За ръцете си той се грижеше. Пръстите му бяха валчести, но в ръката, легнала на масата пред апарата в телеграфната канцелария, имаше нещо изящно и чувствително. На млади години Уош Уилямс бил най-добрият телеграфист в щата и въпреки падението му до затънтената канцеларийка в Уайнсбърг, той все още се гордееше със способностите си. Уош Уилямс не общуваше с хората от града, в който живееше.

— Нямам нищо общо с тях — казваше той и следеше с гуреливи очи мъжете, които сновяха по перона пред прозорците на телеграфната канцелария. Вечер поемаше нагоре по Мейн Стрийт, отбиваше се в кръчмата на Ед Грифит, изпиваше невъобразимо количество бира и залитайки, прибираше се в стаичката си в „Ню Уилард Хаус“ и се бухваше в леглото.

Мъжествен дух имаше този Уош Уилямс. Бе преживял нещо, което го караше да мрази живота и той го мразеше с цялото си сърце, с пламенността на поет. Ала най-вече мразеше жените.

— Кучки! — наричаше ги той. Отношението му към мъжете бе някак по-различно. Тях той съжаляваше. — Та нима всеки мъж не се оставя една или друга кучка да ръководи живота му? — питаше той.

В Уайнсбърг никой не обръщаше внимание на Уош Уилямс и на омразата му към хората. Веднъж обаче жената на банкера, мисис Уайт, се оплака в телеграфната компания, че канцеларията на телеграфиста в Уайнсбърг била мръсна и воняла отвратително, ала оплакването й остана без последствие. Тук-таме се намираха хора, които уважаваха телеграфиста. Те някак инстинктивно усещаха в себе си набъбваща ненавист към нещо, което сами нямат смелост да намразят. Когато Уош крачеше по улиците, такива хора искаха да му изкажат своята почит, да му свалят шапка или ниско да му се поклонят. Началникът, дето наблюдаваше работата на телеграфистите по железопътната линия, преминаваща през Уайнсбърг, бе тъкмо от тия хора. Той бе настанил Уош в забутаната телеграфна канцелария на градчето, за да го спаси от уволнение, и имаше намерение да го държи още на тоя пост. Когато получи писмото с оплакването на банкершата, той го раздра на парченца и грозно се изсмя. Късайки писмото, кой знае защо, се сети за собствената си жена.

Уош Уилямс някога имал съпруга. Още като млад се оженил за някаква жена от Дейтън, Охайо. Тя била висока и стройна, със сини очи и светли коси. И Уош бил угледен момък. Обичал жена си със същата всеотдайна жар, с каквато след време ненавиждаше всички жени.

Само един човек в целия Уайнсбърг знаеше кое бе направило отвратителни и външността, и нрава на Уош Уилямс. Сам Уош бе споделил веднъж своята история с Джордж Уилард, като нещата се развиха горе-долу така:

Джордж Уилард се разхождаше една вечер с Бел Карпентър — тя префасонирваше дамски шапки и работеше в шапкарския магазин, собственост на мисис Кейт Макхю. Джордж не бе влюбен в нея, а тя самата си имаше кандидат — младежа, дето работеше на бара в кръчмата на Ед Грифит, — но докато се разхождаха в сянката на дърветата, понякога се прегръщаха. Вечерният здрач и собствените им мисли разбуждаха нещо у тях. Връщайки се към Мейн Стрийт, прекосиха малката морава до гарата и зърнаха Уош Уилямс, задрямал на тревата под едно дърво. На следната вечер телеграфистът и Джордж Уилард излязоха заедно да се поразходят. Тръгнаха по железопътната линия и приседнаха на купчина загнили траверси, струпана досами релсите. Тогава старият телеграфист разказа на младия репортер историята на своята омраза.

Може би десетки пъти досега Джордж Уилард и чудатият безформен човек, който живееше в хотела на баща му, стигаха до подобен разговор. Младежът се взираше в противното му, озлобено лице, което се озърташе втренчено из столовата на хотела, и изгаряше от любопитство. Съзираше във вторачените му очи нещо спотаено, което му подсказваше, че тоя човек, дето никому нищо не продумва, е готов да се разприказва пред него. Седнал на купчината траверси в оная лятна вечер, той чакаше нетърпеливо. Но телеграфистът мълчеше, сякаш бе променил намерението, и Джордж сам опита да подхване разговор.

— Били ли сте някога женен, мистър Уилямс? — поде той. — Предполагам, че сте били и после жена ви е починала, така ли?

Уош Уилямс изплю рой мръсни псувни.

— Мъртва е, да, мъртва е — потвърди той. — Мъртва е, както са мъртви всички жени. Тя е живо мъртво същество, което се мъкне пред очите на мъжете и мърси тая земя с присъствието си. — Втренчил поглед в младежа, Уош бе морав от ярост. — Не си навирай в главата глупави мисли — властно нареди той. — Жена ми — тя е мъртва. Ами да, разбира се! Казвам ти, всички жени са мъртви, майка ми, майка ти, оная висока смугла мома, дето работи в шапкарския магазин — с нея те видях да се разхождаш снощи, — всички те са мъртви! Послушай ме, у жените има нещо гнило. Женен бях, вярно е. Жена ми бе мъртва, преди да се омъжи за мен, тя бе подла издънка на още по-подла жена. Тя бе проклятие, изпратено да направи живота ми непоносим. Но аз бях глупак, разбираш ли, глупак, какъвто си ти сега, затова се ожених за нея. Ще ми се да видя, че най-после мъжете ще почнат да проумяват малко по малко жените. Те са плъпнали по тоя свят, та нищо сносно да не остане в живота на мъжете. Лъжливата примамка на природата това са те, жените! Пфу! Пълзящи, увиващи се, гърчещи се твари — това са — с нежни ръце и сини очи! Като видя жена — повдига ми се! Защо не утрепвам всяка срещната жена — и аз не знам!

Хем стреснат, хем запленен от оня жар, който искреше в очите на отвратителния старец, Джордж Уилард слушаше, изгарящ от любопитство. Припадна мрак, той се наклони напред, та да гледа човека, който говореше. А когато тъмата стана непрогледна и вече не виждаше моравото подпухнало лице и искрящите очи, взе да си фантазира. Уош Уилямс говореше с нисък, равен глас, който правеше думите още по-злокобни. В тъмното младият репортер взе да си представя как седи върху железопътните траверси редом с млад и красив мъж с черни коси и черни искрящи очи. Нещо направо очарователно звучеше в гласа на Уош Уилямс, отвратителния старец, който разказваше историята на своята омраза.

Седнал в мрака на железопътните траверси, телеграфистът от Уайнсбърг се превръщаше в поет. Омразата го бе въздигнала до тези висини.

— Та защото те видях да целуваш устните на оная, Бел Карпентър, затова ти разказвам историята си — каза той. — Това, което стана с мен, утре може теб да те сполети. Искам да те държа нащрек. Нищо чудно да ти се е замътила главата от разни мечти. Тях искам да разруша.

Уош Уилямс започна разказа за своя семеен живот с високото русокосо момиче със сини очи, което бе срещнал като млад телеграфист в Дейтън, Охайо. Тук-таме разказът бе изпъстрен с красиви думи, засипвани от порой гадни ругатни. Телеграфистът се оженил за дъщерята на зъболекар, най-малката от три сестри. Бил кадърен в работата си и в деня на сватбата го повишили на длъжност диспечер, с по-голяма заплата и го прехвърлили в станцията на Колъмбъс, Охайо. Установил се там с младата съпруга и купил къща на изплащане.

Младият телеграфист бил лудо влюбен. С някакво, кажи-речи, религиозно обречение успял да избегне примамката на младостта и се съхранил целомъдрен до сватбата. Той нарисува пред Джордж Уилард картината на своя живот в Колъмбъс, Охайо, заедно с младата си съпруга.

— В градината зад къщата насадихме зеленчуци — разказваше той, — знаеш какво: грах, царевица, такива неща. Преместихме се в Колъмбъс в началото на март и щом дните взеха да се затоплят, излизах да работя в градината. Преобръщах с бел земята, а тя тичаше наоколо, смееше се, преструваше се, че се плаши от червеите, които изравях. В края на април започнах да засявам. С книжна кесия в ръка тя стоеше сред тесните пътечки между лехите. Кесията бе пълна със семена. Подаваше ми по няколко семенца наведнъж и аз ги заравях в топлата, рохкава пръст.

За миг гласът на човека, който разказваше в мрака, секна.

— Обичах я — каза той. — Глупак съм бил, признавам! И все още я обичам. Там, в сумрака на пролетните нощи, аз припълзявах по черната земя в нозете й. Целувах обувките й, целувах глезените над тях. Когато крайчецът на полите й докосваше лицето ми, потръпвах от сладост. След две години такъв живот узнах, че тя успяла да си намери трима любовници, които редовно посещавали дома ни, когато съм бил на работа. Не пожелах да се разправям нито с тях, нито с нея. Просто я отпратих у дома при майка й, без да кажа дума. Какво можех да кажа? Имах в банката четиристотин долара, дадох й ги. Не я питах защо го направи. Мълчах. Когато си замина, плаках като хлапе. Доста скоро се откри възможност да продам къщата и всичките пари изпратих на нея.

Уош Уилямс и Джордж Уилард се надигнаха от купчината траверси и поеха по релсите към града. Телеграфистът завърши разказа си набързо, задъхано.

— Майка й ми прати вест да отида — продължи той. — Писа ми писмо, молеше ме да отида у тях, в Дейтън. Когато пристигнах, беше късна вечер, като сега.

Гласът на Уош Уилямс се извиси почти до писък.

— Два часа седях в гостната им. Майка й ме въведе там и ме остави. Изискана им беше къщата. Както се вика, те бяха фамилия от сой, почитани хора. Имаха плюшени кресла и кушетка в стаята. Аз целият треперех. Ненавиждах ония мъже, все мислех, че те й бяха сторили зло. Омръзнало ми бе да живея сам, исках да си я взема. Колкото повече чаках, толкова по-кървяща и болезнена ставаше раната ми. Струваше ми се, че ако влезе и ме докосне с ръка, ще се свлека в несвяст. Душата ме болеше, исках да простя и да забравя.

Уош Уилямс спря и загледа Джордж Уилард. Студена тръпка разтрисаше младежа. Отново гласът на стареца стана нисък и тих.

— Тя влезе в стаята — гола — продължи той. — Майка й я накарала. Докато съм чакал там, тя разсъблякла момичето, увещавала я е сигурно с измамни приказки. Първо чух шепот край вратата, дето водеше към малко коридорче, после вратата безшумно се разтвори. Момичето се червеше от срам и стоеше неподвижно, без да вдига очи от пода. Майка й не влезе. Избутала момичето вътре, а тя останала в преддверието да чака, надявала се, че… това… нали разбираш… и чака.

Джордж Уилард и телеграфистът излязоха на главната улица на Уайнсбърг. Светлините от витрините падаха на ярки, блестящи петна по тротоара. Хора сновяха, смееха се, разговаряха. Младият репортер почувства слабост, прилоша му. Във въображението си той също се видя стар и грохнал.

— Не можах да убия майката — заговори отново Уош Уилямс, като се оглеждаше нагоре-надолу по улицата. — Ударих я само веднъж с един стол, после нахлуха съседи и измъкнаха стола от ръцете ми. Тя така силно пищеше, че сам разбираш! И по-късно нямах късмет да я очистя. Тя почина от треска само месец след случката.