Кони Мейсън
Жената на разбойника (9)

8.

Дона погледна вратата, която отделяше стаята на Коул от нейната, опитвайки се да реши дали се радва или е натъжена от това, че се е разделил с нея дори без да я целуне. Знаеше, че сближаването им в колибата е било грешка, но не й бе минавало през ума, че Коул толкова скоро ще съжали за това. Поне й бе разкрил съвсем честно защо е поискал да се любят. От страст. Само от страст. Не искаше да се обвързва, докато споменът за Утринна мъгла е още жив в паметта му.

Тя нямаше намерение да усложнява нито неговия живот, нито своя, като се вкопчи в мъж, който не я иска. Но и нямаше да му позволи да се разпорежда с живота й. Обзета от спомена за емоциите и усещанията, които любенето с Коул бе събудило у нея, Дона се съблече и се пъхна в леглото. Дълго се въртя, но накрая заспа.

Коул нямаше този късмет. Докато се обръщаше насам-натам в самотното си легло, мислите му бяха заети с Дона. Виждаше я гола в ръцете си, виждаше как косата й, гъста и черна като най-тъмната нощ, го обгръща като жив пламък. Бе очаквал да намери жена, опитна в любовното изкуство, а бе открил девственица.

Искаше я пак. Незабавно. Но не можеше да си позволи да й направи дете. Не и щом ще я остави при Бягащия лос, за да може тя да си намери съпруг сред неговите бойци. Погледна вратата, водеща към нейната стая, и помисли, че много малко е нужно, за да я отвори и да се вмъкне при нея в леглото. Дали щеше да го приеме с отворени обятия? Струваше му се, че е така, и това го караше да се чувства още по-зле. Коул не искаше тя да свикне да зависи от него. Скоро щеше да стане напълно самостоятелна, а той не беше от хората, които дават нереални надежди. Дона щеше да бъде много по-добре при мъж, който да я обича с цялото си сърце. Мъж, който няма да мисли само за жена, чиято смърт отказва да приеме. А той не искаше и нямаше нужда от друга любов.

Най-накрая сънят обгърна Коул, но сънищата не му донесоха спокойствие. Колкото и да се стремеше да отдели Утринна мъгла и Дона в мислите си, те се сливаха в едно същество, което се превръщаше в горещото средоточие на неговите желания.

 

В десет часа сутринта на следващия ден Коул почука на вратата на Дона, за да я заведе на закуска. Тя вече бе опаковала малкото си вещи и се бе облякла в хубава сива пътна рокля с малка пелерина.

— Говорих с шерифа — каза Коул, вземайки вързопчето й, и двамата заслизаха по стълбите. — Получил е парите от наградата. Позволих си да ти купя чантичка, за да ги прибереш.

И й подаде малка чантичка от плат, която Дона напъха в джоба си.

— Благодаря. Хайката на шерифа успя ли да хване Сам и Спайдър?

— Изплъзнали са се — отговори навъсено Коул. — Но ги преследват. Тайлър смята, че Пикънс и Луис са тръгнали да търсят по-доходни места. Тук стана доста напечено за тях. Надявам се да е така. Готова ли си за закуската? До Чейен има много път, а спиранията ще са кратки. Спа ли добре?

— Никога не съм спала в такова легло — каза Дона, когато Коул я настани на една празна маса в трапезарията. — Беше прекалено удобно. — Това, което премълча, бе, че щеше да спи много по-добре, ако той беше до нея. — А ти как спа?

— Добре — каза той доста неубедително.

Ако не бе сънувал толкова смущаващи неща, думите му щяха да бъдат съвършено верни.

След обилната закуска те се отправиха към гарата. Коул вече бе уредил превоза на конете и те стояха вързани наблизо, очаквайки да бъдат натоварени на влака, щом дойде.

 

Двама мъже се свиваха до стената на дългата тухлена гарова постройка, с ниско нахлупени шапки, със скрити в сянката небръснати лица.

— По дяволите, Спайдър, надявам се правилно да си чул, че влакът кара злато. Ако питаш мене, сигурно е много опасно да се возиш на тоя влак.

— Чух началника на гарата, Сам. Каза, че във влака имало натоварени златни монети за банката в Чейен. Няма връщане назад. Купили сме си билети и сме оставили конете в конския вагон. Ако слезем от влака преди дефилето, ще имаме достатъчно време да устроим засада.

Спайдър се огледа предпазливо и замръзна.

— Я виж, това не е ли тая дето чака влака, жената на Коб?

— По дяволите! Какъв късмет извадихме. Къде отива според тебе? — Сам се загледа в Дона и се ухили. — Много добре изглежда, нали? — В следния миг се напрегна. — Я, тоя с нея не е ли детективът от железниците? Защо ли са заедно? Мислиш ли, че спи с него, а?

— Може и ние да й се пуснем, ако се качва на същия влак. Измамиха ни с парите, обаче още има надежда да се пооблажим с нещо.

— Аха — изкикоти се Сам — тоя от железниците ме простреля. Още не ми е минало. Ама и аз не му останах длъжен уцелих го в рамото. А на тая метиска отдавна съм й се заканил. Още от кога можех да я имам, само че старият Коб адски я ревнуваше.

— Влакът идва — изсъска Спайдър, когато композицията наближи. Нека първо се качат. Дръж си шапката нахлупена да не ни познаят. Само трябва да не им се мяркаме един-два дни. Никакъв железничарски детектив няма да ми попречи да свърша тая работа.

Изчакаха всички пътници да се качат и едва тогава се потътриха покрай вагоните с ниско нахлупени шапки и извърнати лица. Дона и Коул бяха влезли в първия пътнически вагон, затова те го отминаха и влязоха във втория, настанявайки се в самия му край.

— Мислиш ли, че оня от железниците ни е видял? — запита Спайдър.

— Тц. Нищо не подозира — отговори уверено Сам. — Сигурно дори не знае, че във влака има злато. Ще слезем в Ла Хунта, както планирахме, и после ще причакаме влака при дефилето. Златото ни е в кърпа вързано.

— Мислиш ли, че Дона сега ще ни се зарадва, след като Коб вече го няма? Страшно съм й се заканил.

Двамата се спогледаха.

— Не сме глупаци, Спайдър. Сигурно ще намерим начин да спипаме и момичето, и златото.

 

Уморена от неспокойната нощ във влака, Дона седеше на ръба на седалката, загледана през прозореца, заслушана в тракането на колелата, смутена от несигурното бъдеще, което се очертаваше пред нея. Снощи почти не беше спала. Едва когато Коул обгърна раменете й и положи главата й на рамото си, тя успя да заспи.

— Успокой се, Дона — говореше й Коул. — Не те водя на смърт, сама знаеш. Повярвай ми, това ще е най-доброто за тебе.

Думите му, в които имаше доста надменност, събудиха гневна тръпка в нея.

— Защо да ти вярвам? Не ти искам милостинята. И двамата знаем как нямаш търпение да се отървеш от мене по такъв начин, че да си опазиш съвестта чиста.

Коул се изчерви. Дона почти бе прозряла истината.

— Не е точно така. Бъдещето ти е важно за мене. Искам да обещаеш, че ще останеш при Бягащия лос достатъчно време, за да опознаеш и него, и племето му. Кой знае? Може да намериш добър мъж и да го обикнеш.

— Ще наруша всичките си обещания — каза Дона съвсем искрено.

Коул, ядосан, насочи поглед към прозореца. Ако имаше поне малко разум в главата, щеше да се откаже от всякаква отговорност спрямо нея. Тя нито искаше грижите му, нито ги оценяваше. Бе потресен, като разбра, че е девствена, не можеше да отмине това току-така. Немислимо беше просто да се оттегли, както често бе правил в миналото, щом се озовеше в затруднение. Не беше длъжен да осигурява съществуванието на Дона, но жестокото отношение, на което бе била жертва, засегна чувствителната струна у него. Щеше да направи всичко, което му е по силите, за да уреди живота й, без да прави сделка със собствената си свобода.

Влакът пътуваше на северозапад към Колорадо, спирайки на предварително обявените спирки. На няколко пъти Коул купи храна, за да ядат във влака. Докато пътуваха, Дона дремеше, борейки се с праха и горещината, които нахлуваха през отворените прозорци. Бяха отминали равнините и сега пътуваха през хълмиста местност. Влакът тъкмо бе потеглил от спирката при Ла Хунта, след като остави там няколко пътници, и щяха да спрат чак при Пуебло и да хапнат топла храна. Дона очакваше с нетърпение тази спирка, искаше й се да раздвижи краката си.

Задушаващата горещина и миризмата на прах и застояла пот не притъпиха вниманието на Коул. Влакът преминаваше през особено пустинна местност, състояща се от ниски хълмчета и полянки, когато той усети как косата на тила му настръхва. Застана нащрек, но не видя и не чу нищо необикновено. Всичко изглеждаше така, както трябваше да бъде, но инстинктът му го предупреждаваше, че наближава опасност. Погледна към Дона, видя, че е задрямала, и реши да не я буди; стана предпазливо и тръгна през пътническите вагони.

Те бяха само два и всичко изглеждаше да е наред. Пътниците четяха, дремеха или разговаряха тихо помежду си. Коул си спомни, че двама пътници бяха слезли на последната спирка и бяха взели конете си от товарния вагон, но не видя причина за безпокойство. Продължи нататък и се представи на кондуктора, който стоеше в задната част на втория пътнически вагон.

— Железопътен детектив — оживи се служителят. — Да не са ви пратили да охранявате пратката злато? Не мисля, че е необходимо. Двама въоръжени пазачи седят в товарния вагон. Дочух, че Били Коб е мъртъв и бандата му се е разпръснала.

— Правилно сте чули. Аз лично убих Коб и намерих откраднатите пари. Но що се отнася до останалите бандити, двама са още на свобода. Струва ми се, че ще трябва да надникна при товарите.

— Заповядайте, господин Уебстър — каза кондукторът, мъчейки се да запази равновесие.

Изведнъж влакът запълзя бавно и в главата на Коул звъннаха предупредителни камбани. Той сграбчи ръката на смаяния кондуктор.

— Защо спира влакът?

— Няма нищо обезпокоително. Тук е особено опасно място. Започваме да се изкачваме в планината и трасето на релсите се стеснява. Машинистът обикновено взема предпазни мерки, за да не стане някой инцидент.

Коул не намери обяснението за задоволително. Инстинктът още не го бе подвеждал. Пусна кондуктора и продължи към товарните вагони.

— Ще ида да поговоря с пазачите.

 

Пикънс и Луис бяха поели по една пряка пътека и се озоваха в теснината два часа преди влака. Тук мястото беше идеално за обир. Град Пуебло беше далеч напред по пътя; наоколо имаше само високи планински хребети. Те вързаха конете под дърветата от едната страна на склона и се изкатериха до релсите. Повече от един час мъкнаха тежки камъни и трупи, за да преградят пътя. Когато чуха тракането на колелата, се скриха под една скална издатина и зачакаха.

Машинистът видя заграждението, когато излезе от един остър завой, но не можа да спре навреме. Вряза се в барикадата и от удара локомотивът и двата пътнически вагона изхвръкнаха от релсите. Когато влакът спря, Пикънс и Луис, преметнали дисагите си през рамо, се покатериха в товарния вагон. Проснаха на пода двамата стражи, твърде смаяни, за да се защитят. Простреляха ги с по един куршум — единият загина на място, а другият беше тежко ранен.

 

Коул тъкмо бе минал през втория от трите товарни вагона, когато влакът дерайлира. Той се блъсна в стената на вагона, но за щастие не се нарани. Разбра какво означава тази катастрофа, особено на такова усамотено място.

Внезапният тласък събори Дона на пода. Тя се удари доста силно. Щом се свести от изненадата, потърси Коул. Той бе излязъл, докато тя дремеше, затова Дона нямаше никаква представа къде е отишъл. После видя кондуктора, който си пробиваше път през задръстената пътека, помагаше на пътниците да се настанят по местата си и отговаряше на въпросите им.

— Какво стана? — запита го, когато стигна до нея.

— Не знам, госпожо. Отивам напред да проверя.

— Видяхте ли мъжа, който пътува с мене?

— Искате да кажете, железопътния детектив? Видях го няколко минути, преди влакът да излезе от релсите. Беше се запътил към товарните вагони. Носим пратка злато за Чейен. Не се тревожете, госпожо, добре го охраняваме.

Дона усети внезапна студена тръпка. Интуицията й подсказваше, че Коул е в опасност. Без да мисли за собствената си сигурност, тя се втурна към товарните вагони, пробивайки си път през разтревожените пътници, които се мъчеха да намерят вещите си.

 

— По-бързо — подвикна Сам на Спайдър, докато двамата тъпчеха торбите със злато в дисагите си. — Вземай колкото можеш да носиш и го натовари на конете, докато намеря Дона. Пътниците сигурно са доста стреснати и няма да се противят много.

Той продължи работата си, но изведнъж Спайдър изсъска предупредително:

— Някой идва.

— Вече?

Сам се прилепи до стената зад вратата и я зачака да се отвори. Чу ключалката да изщраква, хвана пистолета за дулото и когато човекът влезе, го стовари по главата му.

Ако Дона не го бе изненадала, Коул щеше да бъде по-внимателен. Точно когато отваряше вратата на товарния вагон, усети човек зад себе си и чу гласа на Дона да го вика по име. Обърна се, за да й викне да се връща. И точно в този миг получи удара по главата.

 

Вместо да избяга, тя изпищя и се втурна към него. Той лежеше между вагоните и всеки миг можеше да падне между тях. За съжаление, не можа да му помогне да стане, защото две ръце я сграбчиха и я издърпаха в товарния вагон.

— Я, проклет да съм — ухили се широко Спайдър. — Виж какво ни довя вятърът тука. Спести ни доста неприятности, миличка. Колко се радвам да те видя. Липсвах ли ти?

Дона смаяна разпозна Спайдър и Сам.

— Как влязохте тук? Какво сте направили на Коул?

Сам се изкикоти.

— Пътувахме във влака, както и ти. Оня от железниците не е умрял — каза той, вдигна пистолета и се прицели в главата на Коул. Но не го улучи, защото Дона се вкопчи в ръката му.

— Малка кучка такава! Аз тебе…

— Хора идват, хайде да се махаме — подвикна му Спайдър, когато чу приближаващите се стъпки и високи гласове. — Дай тук метиската.

— Не, никъде не тръгвам с вас!

— Нямаш избор — каза Спайдър и я задърпа към вратата на вагона. — Скачай! — заповяда той.

Двамата със Сам свалиха съпротивляващата се Дона и я повлякоха към дърветата. След миг машинистът, кондукторът и неколцина разярени пътници строшиха вратата на вагона и започнаха да стрелят подир отдалечаващите се фигури.

— Не стреляйте! — викна един глас. — Отвлякоха една жена.

Дона напразно се влачеше по земята, за да ги забави. Двамата бандити я метнаха на едното седло, скочиха на конете и отпратиха в пълен галоп от мястото на катастрофата.

 

Коул се изправи, олюлявайки се. Наоколо му беше жив ад. Ехтящите изстрели се отразяваха болезнено в главата му. Той се отправи с несигурна стъпка към вратата и надникна. Примижа срещу залязващото слънце и видя двама конници, които се отдалечаваха към хълмовете. На единия кон имаше двама души. Мъж и жена, чиито поли се развяваха. Тръпки побиха Коул, спомни си, че се бе обърнал да предупреди Дона да се пази само секунди преди главата му да се разцепи от болка. Хвърли поглед към мъртвия пазач и забеляза с облекчение, че другият като че ли се размърдва. Знаеше, че двамата трябва да получат помощ, но имаше да върши много по-важни неща.

Дона. Господи, как може една такава крехка жена да причинява толкова неприятности?

Кондукторът предложи да му помогне с нещо и Коул се възползва от случая, за да се осведоми какво е станало с Дона, макар да се страхуваше, че знае отговора.

— Видяхте ли жената, която пътуваше с мене? Добре ли е?

Кондукторът го погледна съчувствено.

— Съжалявам, че ви съобщавам лоши новини, господин Уебстър, но разбойниците я плениха. След като влакът излезе от релсите, видях дамата да се запътва към товарния вагон. Бандитите отнесоха златото и отвлякоха и нея.

Коул нямаше време за губене. Трябваше бързо да оседлае коня си. Боеца сигурно бе доста разтърсен, но такъв опитен боен кон като него трудно можеше да бъде изплашен от някаква си влакова катастрофа.

— Тръгвам след тях. Заведете коня на дамата в конюшнята на Смит в Пуебло. Ще го взема оттам по-късно.

— Сам ли тръгвате, господине?

— Те са само двама — каза Коул така мрачно, че кондукторът настръхна. — Аз съм опитен следотърсач. Няма да ми се изплъзнат.

 

Онзи Коул, който потегли с Боеца по тесния проход, не беше същият човек, който се бе качил във влака. Бе изровил от дисагите си индианските мокасини, панталоните и ризата от еленова кожа. Панталоните скриваха само мощните му бедра, краката от коленете надолу бяха голи; в проблясващата в червеникаво коса бе заплел орлово перо спечелено с достойни подвизи. Лицето му, изрисувано със страшни ивици, бе станало сурово и издаваше непоколебима решителност, мускулите му бяха напрегнати. Коул Уебстър вече не съществуваше.

Вървящият в сянката се издигна над пепелта на миналото си и зае мястото на Коул. Бойният вик, който се изтръгна от устата му, докато препускаше след похитителите, смрази сърцата на хората, които гледаха как се отдалечава. Повечето от тях бяха чували за бели индианци, но малцина бяха виждали. Един индианец с червена коса навлезе в галоп сред планините, а сърцето му преливаше от желание за мъст.

 

Дона се опита да скочи от коня, но огромният Сам беше много по-силен от нея. Той я сграбчи, задържа я на седлото и конят му се заизкачва по стръмния, обсипан със скали наклон.

— Къде ме водите? — завика Дона, борейки се да се изтръгне от желязната хватка на Сам.

— В една пещера, там ще бъдем на сигурно място — отговори Сам и прокара ръка през гърдите й. — Крили сме се там с Коб един-два пъти. Даже сме оставили храна, ако пак се наложи да се крием. Ще ти хареса. Хубаво е, сухо, има много одеяла, ще ги поделим с тебе. Ти пък ще ни покажеш номерата, дето Коб толкова се хвалеше, че си му ги правила. Само като го слушахме, лигите ни потичаха.

— Лъгал ви е! — протестира Дона.

— На друг ги разправяй тия. Коб разправяше как сте се гушкали по цели нощи и ти си искала още. С момчетата се чудехме дали е бил достатъчно мъж, за да ти харесва. Често сме си говорили какво ще направим с тебе, ако някой път те спипаме насаме.

— Още малко и ще сме там — каза Спайдър, като се изравни с тях. — Можем да се скатаем в пещерата за един-два дни, а после да тръгнем към по-безопасни места.

Спайдър пое начело. Сам го следваше по петите. Когато спряха, беше вече тъмно. Бяха пристигнали. Несвикналите очи на Дона не виждаха нищо, което да прилича на пещера или изобщо на скривалище. Нямаше нито колиба, нито навес, нито някакви дупки в скалите. Нищо, само извишаващи се върхове и скалисти склонове.

— Слизай — каза Сам и я смъкна от седлото.

Тя тупна тежко на земята, но той не си даде труд да й помогне да се изправи.

— Сигурен ли си, че е тук? — запита, обръщайки се към Спайдър.

— Точно пред тебе е — отвърна Спайдър.

Дона не виждаше нищо, освен храсти, дървета и стръмни скали. Загледа внимателно как Спайдър повежда коня си към храсталаците и изчезва зад тях. След миг Сам я побутна нататък.

— Върви след Спайдър, аз съм зад тебе.

Дона различи отвора. Беше замаскиран зад гъстите храсти. Пещерата беше достатъчно голяма, за да подслони хората и конете. Сам ги чакаше вътре.

— Ето ни тук, на удобно местенце — разприказва се Сам. — Пещерата продължава навътре. Даже можем и огън да си стъкнем, без някой да го види. Има поток на няколкостотин ярда по-натам, има и място за конете. — Той смушка Дона и намигна. — Имаме и достатъчно много време да разберем колко си гореща.

— Те ще ви открият — каза Дона с повече убеденост, отколкото чувстваше вътрешно.

Мястото беше скрито доста добре, би било трудно човек да го намери.

— Че кой ще ни намери? Оня от железниците ли? — Сам се разсмя гръмогласно. — Ще му трябва следотърсач, за да ни открие. И ако не греша, на север се събират буреносни облаци. Ще заличат дирите още преди разсъмване. Само някой проклет индианец би могъл да ни намери, а и в това се съмнявам.

Той поднесе запалена клечка кибрит към нарочно оставените парцали, напоени с петрол, и вдигна самоделния факел.

— Я да вървим по-навътре в пещерата, че да накладем огън и да сготвим някаква кльопачка. Умирам от глад.

— И аз — отзова се Спайдър, — обаче може да се задоволим и само с Дона — поне на първо време.

И той й се захили с развалените си зъби, побутвайки я пред себе си.

Тръгнаха по дългата виеща се пътека. Дона вървеше и наблюдаваше. Щеше някак си да избяга от това място и от тези мъже. Отчаяното й положение й даваше сили. Съвсем сериозно бе решила никога повече да не се превръща в жертва.

В края на пътеката пещерата се разшири, превръщайки се в просторно сухо помещение с пясък по пода. Дона забеляза, че тук са живели хора. Наоколо се търкаляха разхвърляни одеяла, няколко гърнета стояха край изстиналото огнище, до сухата стена бяха подпрени торби с храна. Някъде отдалече долиташе ромоленето на вода.

Сам поведе конете към водата, а Спайдър стъкна огън, който скоро започна да хвърля достатъчно силна светлина. Гледката, която се разкри пред очите на Дона, не я окуражи много. Тук имаше всичко необходимо за оцеляване — подслон, храна, одеяла, гориво.

Но тя щеше ли да оцелее?

— Я спретни някаква кльопачка, Дона — подбутна я Сам, когато се върна в пещерата. — Има консерви боб и някакви други работи в ония торби. — Той хвърли един чувал в краката й. — Ето кафе, брашно и бекон. Донеси вода, Спайдър.

Дона намери кафеничето и го напълни с вода от онази, която Спайдър донесе. Когато кафето завря, тя отвори консервите с боб и изпържи малко бекон. След час двамата мъже се тъпчеха с храната, а Дона ги наблюдаваше с явна липса на апетит. Когато си напълниха стомасите, се отпуснаха назад и я загледаха ухилени, защото апетитите им се бяха насочили към неща, които нямаха нищо общо с храната.

— Сваляй дрехите, Дона — нареди Спайдър. — Коб ни разправяше, че си имала най-сладките цици, които някога бил виждал. И ние искаме да видим.

— Аха — присъедини се Сам. — Никога преди не съм имал метиска. Чувал съм, че били много по-горещи от другите. — Той хвана Дона за ръката и я дръпна в скута си. — Трябва ли ти помощ да се отървеш от тия парцалки?

Когато разкъса деколтето й, Дона се вкопчи с нокти в ръката му. Той отскочи с яростен вик. Възползвайки се от суматохата, тя скочи на крака.

— Не ме пипай! Някой от вас помогна ли ми, когато Били ме пребиваше? Някой от вас възпря ли го? Не, само се хилехте и гледахте как ме смазва от бой. Всички сте животни. Не искам да имам нищо общо с вас.

Обърна се и хукна по тъмната пътека, която водеше към изхода на пещерата. По-скоро би се оставила на милостта на дивите зверове, отколкото на тези в човешки облик в пещерата.

— Хвани я! — изкрещя Спайдър.

Бяха натежали от яденето и не можеха да тичат бързо като Дона. Тя потъна в тъмния проход, опипвайки стената. Нощта бе тъмна, миришеше на влага и дъжд. Една гръмотевица изтрещя над главата й. Не видя обаче никаква светлина, по която да се ориентира. Изведнъж стената се отдръпна под ръката й и тя разбра, че е напипала вдлъбнатина или тунел, минаващ перпендикулярно на пътеката.

Без колебание се вмъкна вътре, гонена от стъпките, които ехтяха зад гърба й. Потъна в такава непрогледна тъмнина, каквато никога през живота си не бе виждала. Все едно бе захвърлена в бездните на ада. След миг край нея притичаха Сам и Спайдър. Спайдър държеше факел, но за нейно огромно облекчение никой от двамата не спря, за да надникне в тунела, където се бе скрила. Тя си пое няколко пъти дъх, за да успокои разтуптяното си сърце.

Надяваше се да помислят, че е стигнала изхода, и се замоли да не си спомнят за тунела, след като не успеят да я открият. Клекна ниско долу и се насили да запази спокойствие. Нямаше представа накъде води този проход. Страхът от неизвестното я възпря да не тръгне да изследва тъмнината.

 

Проливният дъжд забави Вървящия в сянката, но не го спря. Той беше неустрашим следотърсач. Тръгна по петите на бандитите в планината, преодолявайки високи дървета и буйни потоци. Когато дъждът заваля, потърси други знаци, защото водата отмиваше следите. Намери ги в превитите клонки и разбутаните храсталаци. Откри и парцалче от дрехата на Дона. Мракът отдавна се бе спуснал, когато той рязко спря при един гъст храсталак.

Усети гъделичкане в тила; вслуша се с напрегнато като струна тяло. Вървящият в сянката усети, че е стигнал края на пътешествието си. Пришпори Боеца и конят се разигра в проливния дъжд, докато следотърсачът гледаше за знаци. Най-накрая острият му поглед се спря на оплетения храсталак, пораснал на стръмната скала пред него.

Усмивка повдигна крайчеца на твърдите му устни, той слезе от седлото и се плъзна зад плетеницата от клони. Намери отвора, водещ към пещерата, и влезе. Нищо не помръдна. Вървящият в сянката се вслуша в звуците на тишината, в природните стихии, дъжда и вятъра. И надуши злото.

Изчака в тъмнината очите му да се приспособят и едва тогава продължи навътре. В едната ръка държеше пушката, другата бе готова да сграбчи ножа, втъкнат в колана му. Чу тропот от стъпки и се усмихна мрачно. След миг в тъмния проход се появи светлинка. Вървящият в сянката зачака, застанал на пръсти. Необмислените действия можеха да навредят на Дона, а той не искаше това да се случи. Ако й бяха направили нещо лошо, каквото и да е, смъртта им щеше да бъде не по-малко неприятна.

Той се прилепи до стената, когато двамата мъже се втурнаха във вътрешната пещера. Спряха на място, без да знаят, че не са сами.

— Тая кучка не ще да е стигнала много далече — изсъска сърдито Спайдър. — Сигурно се е навряла в страничния тунел.

— Ще я намерим — измуча Сам. — А когато това стане, ще й се иска да не беше бягала. Хайде, тръгвай обратно.

Сега Вървящият в сянката ги виждаше ясно под светлината на факела, който бе в ръката на Спайдър. И излезе от стената.

— Стойте си на мястото.

Звукът на този непознат глас така изнерви мъжете, че те замръзнаха на местата си.

— Кой е тук? — Гласът на Сам трепереше от страх. И двамата не бяха особено храбри.

— Най-лошият ви кошмар — изрече Коул, пристъпвайки в кръга на светлината.

— Кучи син, проклет индианец — изрева Сам и скочи към пистолета си. Но ръката му не стигна дръжката. Ножът на Коул се отдели от тялото му и се заби право в сърцето на Сам. Той тупна мъртъв на земята.

— Хвърли оръжията — заповяда Вървящият в сянката на Спайдър, зяпнал ужасено мъртвия си партньор.

— Не стреляй — изрече Спайдър, докато откопчаваше колана със свободната ръка и го пускаше на земята. В другата още държеше факела. — Какво искаш? Имам пари. Ще ги поделя с тебе.

— Къде е Дона?

— Дона ли? — Присви очи, взирайки се в нападателя си. — Ти кой си? — Изведнъж му просветна. — Ти си оня детектив от железниците! Какво правиш тука в тия индиански дрехи?

— Къде е Дона? — повтори Вървящият в сянката.

Спайдър преглътна конвулсивно. Имаше усещането, че гледа смъртта в лицето. Действайки под напора на инстинкта, той хвърли факела към Вървящия в сянката и хукна към изхода на пещерата. Пушката на преследвача му изгърмя точно преди той сръчно да улови факела. Спайдър падна по лице на земята, без да помръдне.