Кони Мейсън
Жената на разбойника (4)

3.

Дона отстъпи крачка назад, със замислен поглед, докосвайки устните си с пръсти.

— Защо го направи?

— Защо те целунах ли? — Коул вдигна рамене. — Защото ти искаше да го направя, предполагам. Защо иначе мъж ще целуне някоя жена?

— За да я нарани! — изстреля Дона. — И да я унижи! — добави, спомняйки си бруталните целувки на Били.

Загорялото лице на Коул побледня.

— Да не би Коб и приятелите му да са те целували, защото са искали да те наранят? — И изруга гневно. Колкото повече научаваше за Били Коб, толкова повече му се искаше да бе умрял бавно и мъчително. — Мога да те уверя, че не съм имал намерение да ти сторя зло или да те унижавам. Целунах те просто защото исках да го направя.

— Защо?

Той докосна бузата й и леко погали ожулените места. Кожата й бе топла и нежна. Трудно му беше да повярва, че една толкова млада жена е могла да живее пет години унижавана и насилвана от Коб и неговите сподвижници и въпреки това да изглежда така невинна и уязвима.

— Защо поисках ли? — Замълча и мълча толкова дълго, че тя помисли, че няма да дочака отговора му. После отвори уста. — Предполагам, защото ми напомняш на една много скъпа за мене жена.

Дона затихна. И изведнъж си спомни името, което Коул бе изрекъл в момента на първата им среща.

— Утринна мъгла.

Коул застина на място.

— Откъде знаеш?

— Нарече ме с нейното име, когато нахлу в колибата. Коя е тя?

Коул я погледна с неразгадаемо изражение.

— Утринна мъгла беше моя жена. Мъртва е.

— Съжалявам. — Не знаеше какво друго да каже. Явно Коул много е обичал жена си. Учуди я обаче индианското име. — Тя индианка ли беше?

— Баща й беше сиукс, а майка й бяла.

Дона прехапа устни. Искаше да узнае нещо повече.

— А тя…

— Достатъчно говорихме за моя живот, бих искал да разбера нещо повече за твоя. Баща ти наблизо ли живее? Можеш ли да се върнеш при него сега, след като Коб умря?

Дона изсумтя презрително.

— Не бих се върнала, дори да беше жив. Пак щеше да ме продаде на някого като Били Коб или дори още по-лошо.

Обърна се и заизважда провизиите, които Коул бе внесъл преди малко.

— На колко години беше, когато Коб се ожени за тебе?

— Петнайсет.

— По дяволите! Тоя мръсник е бил достатъчно стар, за да ти бъде баща. Какъв е тоя родител, който ще продаде детето си на човек като Коб?

Дона сви рамене, все едно не придаваше никакво значение на факта, че баща й се е грижел толкова малко за нея.

— След като мама умря, аз започнах да му преча. Доведе друга жена у дома. Тя не ме харесваше. Бях метиска. Татко не се беше оженил за мама. Само живееше с нея. Когато Били предложи да ме купи, татко се съгласи, но първо настоя той да се ожени за мене. Смяташе, че така всичко ще е наред.

— Каза, че майка ти била сиукска.

— Да. Когато била малко момиче, я пленили воини от племето на гарваните и я продали на баща ми. Татко беше трапер. Имал нужда от жена да се грижи за него. Не беше толкова зле, докато мама беше жива. Тя ме прати в държавно училище за индианци в близкия резерват. Опитваше се да ме пази от татковия гняв. Той не обичаше много децата.

— Голямо копеле е бил — промърмори Коул.

— След като мама умря, аз се грижех за къщата и за татко, докато не доведе друга жена. После направи сделка с Били. Останалото го знаеш.

— Не всичко — каза меко Коул. — Коб защо те биеше? Често ли го правеше?

Дона почервеня и отмести очи. Не можеше да говори за това, което бе правил Били с нея. Беше твърде срамно.

— Биеше ме, когато… не го… не му изпълнявах желанието. Или когато го ядосвах. Не ме питай нищо друго. Не… не искам да говоря за това. Никога повече.

— Какво ще правиш, когато аз си тръгна? Къде ще идеш? Не можеш да останеш тук. Рано или късно другите двама бандити ще дойдат да си търсят парите.

— Няма да ги чакам, докато дойдат — заяви Дона.

— Имаш ли пари?

Коул знаеше отговора на този въпрос, още преди да го бе задал. Ако Дона имаше някакви собствени пари, нямаше да носи такива парцали или да умира от глад.

— Били не беше щедър.

— Има награда за Коб и за Райли. Ще се погрижа ти да получиш парите.

— Не! Не ти искам благодеянията.

Коул изпухтя.

— С малко усилия ще можеш да си намериш работа в публичен дом. Това ли искаш?

Никак не му се щеше да бъде толкова груб, но Дона трябваше да разбере, че не може да оцелее без ничия помощ. Щеше да стане жертва на първия хищник. Досега беше принудена да понася лошото отношение на Били и сподвижниците му, но сега вече беше свободна.

— Не съм курва — изсъска Дона с всичка сила. — Майка ми беше курвата на баща ми. Знам какво е.

— Не съм казвал, че си. Просто се опитвах да ти внуша малко здрав разум. Изборът ти е ограничен. Ти си жена, млада си и си метиска. Как ще се издържаш? Можеш да намериш друг съпруг, който…

— Не! Никакъв мъж повече няма да ме докосва. Всички мъже са животни. Просто си иди и ме остави на мира.

Коул искаше да направи точно това. Прекалено много започна да се обвързва с живота на Дона. Каза си, че няма причина да се тревожи какво ще стане с нея. През всичките тези години, докато работеше като детектив при „Пинкертон“, никога не бе имал случай да изпитва жалост. Но чувството, което изпитваше към Дона, не беше жалост. Със сигурност съчувстваше на тъжната й съдба, но нещо у нея будеше чувства, които от години спяха дълбоко в гърдите му. Не беше сигурен, че това му харесва.

— Не мога да си тръгна, докато не намеря парите. — Той се обърна към вратата. — Ще потърся в навеса. Ако ги няма там, ще разкопая целия двор, докато не ги открия.

— Какво ще правиш с Дюк Райли?

— Засега ще го нахраня. Раната му не е сериозна. Утре ще го отведа в града. Този път идваш с мене.

— Не, аз…

Коул не обърна внимание на протеста й и излезе, без да я погледне.

 

Застанала на предната врата на колибата, Дона гледаше как Коул буквално разпердушинва навеса. Когато не откри парите, грабна една лопата и започна да копае наслуки в градината. Вечерта го завари мръсен, уморен и с празни ръце.

— Ще ида на реката да се изкъпя — каза Коул, когато Дона го повика за вечеря. — Направи нещо и за Райли. Аз ще му го занеса, като се върна. Не се приближавай до него, копелето има доста мръсен език и в момента е ужасно ядосан.

Дона нямаше никакво намерение да се доближава до Дюк. След това, което се бе опитал да й направи, не можеше да понася дори вида му.

За вечеря беше изпържила бекон, имаше цяла тенджера сварени картофи, беше отворила и една консерва грах. Направи ябълков пай с няколко от сушените ябълки, които Коул бе донесъл от града. Устата й се напълни със слюнки. Колко пъти си бе мечтала за такава храна, но Били носеше само най-необходимото за ядене — бекон, фасул и картофи. Понякога береше стъбла от радика в двора. Не вкусваше прясно месо, освен когато успяваше да улови някое дребно животно.

Коул се върна от реката в лошо настроение. Взе чинията с ядене за Дюк и го занесе в плевнята, без да продума. Върна се след двадесет минути с празната чиния. Дона беше сложила вечерята на масата. Той седна и залапа с огромен апетит. Настроението му се подобри, когато тя сложи пая на масата.

— Не мога да си спомня кога за последен път съм ял домашен пай — каза той, подушвайки одобрително топлите ябълки, поръсени с канела.

— И аз — каза Дона, докато режеше огромни парчета за двамата.

Изядоха половината пай. Коул предложи да й помогне да разчисти масата. Тя го погледна така, сякаш внезапно му бяха израснали рога. Никой мъж никога не й беше предлагал да й помогне за каквото и да било. Тя поклати отрицателно глава, беше твърде развълнувана от намерението му, за да отговори. Но Коул въпреки това се зае с чиниите — докато тя миеше, той ги бършеше.

— Май ще си лягам — каза той с широка прозявка. — Беше дълъг ден. Ти сигурно също си уморена.

И се запъти към вратата.

— Почакай!

— Какво?

Дона се изчерви.

— Искам да кажа… Можеш да си донесеш постелките тук, ако искаш. Навесът е унищожен, а предполагам, че няма да искаш да спиш в плевнята при Дюк. А пък, както изглежда, ще вали. Ако спиш отвън, ще се намокриш.

— Правилно ли чух?

Тази покана зашемети Коул. Знаеше, че Дона никак не се доверява на мъжете.

Тя се размърда неспокойно. За пръв път й се случваше да помоли мъж за каквото и да било. Дори когато Коб я биеше, никога не го бе молила да спре.

— Не искам да съм сама тази нощ. Ами ако Дюк успее да се освободи? Или Сам и Спайдър дойдат и ти не ги чуеш?

Знаеше, че постъпва глупаво, но не би могла да се справи сама в такъв случай.

Нещо трепна в Коул. Не посмя да изследва чувствата си, страхуваше се да не открие нещо, за което не е подготвен.

— Вярваш ли ми, че да ме каниш да спя в колибата?

Тя вирна брадичка.

— Досега не си ми направил нищо лошо. Предполагам, че ти вярвам толкова, колкото и на всеки друг мъж.

Коул се усмихна едва-едва.

— Не е кой знае какво.

— Е, може би ти вярвам малко повече, отколкото на другите, но това не означава, че ще допусна волности.

— Искал ли съм ти нещо такова?

— Целуна ме.

— Ти искаше да те целуна. Аз съм прехвърлил трийсетте. Мисля, че знам кога една жена иска да бъде целуната. — И той въздъхна. — Върви да спиш, Дона. Ще нагледам Райли и ще си донеса постелките. Така ще имаш достатъчно време да се приготвиш за сън.

 

Когато Коул се върна след петнадесетина минути, Дона се бе преоблякла в изпокъсана памучна нощница, в която можеха да се поберат три жени като нея, и се бе пъхнала в леглото, завита чак до брадичката. Той си постла пред вратата, загаси лампата и легна.

Тя се въртя повече от час, слушайки равното дишане на Коул, разбра кога е заспал. Едва тогава се успокои и задряма. Сънят дойде по-късно. Бе ярък и жив. Тя чувстваше ужаса, преживяваше отново болката, изстрадваше неизказаното унижение в ръцете на ненавистния си съпруг, ударите от неговите юмруци и кожения му колан се сипеха по беззащитното й лице и тяло.

Не пророни и една умолителна дума; отдавна бе разбрала, че Били само се наслаждава още повече, когато тя започне да го умолява. Потисна вика, но не можеше да задържи стоновете, които напираха да се изтръгнат от гърлото й. Мяташе се на сламеника, искаше да сграбчи някой пистолет и да го изпразни в кокалестото тяло на Били.

Коул се стресна и се събуди, бе свикнал да реагира мигновено и на най-малкия шум. Посегна към оръжието си.

Бе оцелял в толкова много опасни ситуации и знаеше, че то трябва винаги да му е под ръка. Не констатира нищо нередно, но знаеше, че трябва да провери. Тогава дочу жални стонове откъм леглото и веднага разбра какво го е събудило. Дона се мяташе и скимтеше като ранено животно.

— Дона!

Никакъв отговор.

— Дона! Будна ли си?

Тишина.

Коул стана и с три крачки стигна до леглото. Когато свикна с тъмнината, видя, че Дона сънува кошмар. Не искаше да я стряска, затова леко я побутна по рамото. Тя се дръпна и отново се замята.

— Не! Недей! Никога вече! Не си ли ме наранил достатъчно?

— Дона, събуди се. — Коул не искаше да я буди със сила, но се налагаше. Можеше да се нарани, ако продължи да се мята така. Притисна я към леглото с цялото си тяло. — Аз съм, Коул. Никой няма нищо да ти направи.

Дона отвори очи, почувства твърдото мъжко тяло да я притиска към сламеника и изпищя:

— Проклет да си, Били! Не съм виновна аз. Върви си при твоите курви. Те да те задоволяват. Боли… Боли…

— Дона, аз съм, Коул. Сънуваш кошмари.

Изведнъж Дона омекна под него.

— Коул? Какво правиш? — Опита се да се изплъзне изпод него. — Махни се от мене!

— Опитвам се да те предпазя да не се нараниш. Сънуваше кошмар. Добре ли си сега?

— Да… моля те, пусни ме… О, Господи, как боли…

Коул се отмести от нея, драсна клечка кибрит, запали лампата и седна до нея на леглото.

— Гърбът ли те боли?

Дона го изгледа смаяно.

— Ти откъде разбра?

— Като те виждам как се движиш, ясно е, че те боли. Легни по корем. Аз ще донеса мехлема.

— Не, моля те, просто ме остави.

— Не мога.

— Не бива.

По обветреното лице, но Коул пробягна гневна тръпка.

— Как можеш да мислиш какво бива и не бива след всичко, което си изтърпяла? Биваше ли Коб и приятелчетата му да те изнасилват? Биваше ли Коб да те бие?

— Но Били не…

— Просто се обърни, Дона, и не се опитвай да отричаш очевидното. Да не мислиш, че нямам очи?

Дона не се учуди на предположението на Коул, че Били се е възползвал сексуално от нея. Тя беше негова съпруга. Били имаше право да се възползва от нея. Но тя единствена знаеше истината. Мъжът й не можеше да бъде мъж с нея. Обвиняваше я заради това, че не може да му достави удоволствие, винеше я, че е грозна и студена, но тя бе научила истината един ден, когато той се напи и й разказа за раняването си. Плащаше на проститутки да го задоволяват по други начини, такива, че й прилоша, когато чу за тях. Никакъв бой обаче не можеше да я накара да повтори тези извратени действия.

Коул донесе кутийката с мехлема и видя, че Дона не е помръднала от място; тогава леко я обърна.

— Ще вдигна нощницата ти. Ще се постарая да бъда внимателен.

Дона чу как Коул си пое дълбоко дъх и си представи на какво прилича гърбът й. Този път Били не я бе щадил. Когато се върна в колибата след едномесечното си отсъствие, беше пиян и поиска секс. Нямаше никаква промяна в положението. Не успяваше да направи нищо и пак стовари вината върху нея.

Почувства ръцете на Коул върху себе си. Докосването бе леко. И толкова нежно, че й се доплака. Топлината на пръстите му се разля из нея като огън и я загря. Жарта се утаи в дъното на стомаха й и се стече, още по-надолу. Никога преди не се бе чувствала така. И се уплаши, стресна се невероятно много. Изстена и се сви под допира на пръстите му, докато той нанасяше мехлема по-надолу, по израненото й седалище.

— Боли ли?

— Не… добре ми е.

— Сигурно — измърмори Коул под нос.

Потисна стона, който се надигна в гърлото му, и изруга тялото си, задето реагира така неуместно. Беше се втвърдил още когато докосна копринената й плът. Златистата й кожа беше гладка и гъвкава под синините и раните. Тялото й бе слабо, но добре оформено. Спомни си я как изглеждаше на брега на реката, под лунните лъчи, как пълнеше жадните му очи с гледката на голото си тяло и съвършените си гърди. Беше виждал много по-красиви жени. Спомни си Утринна мъгла. Но нещо в Дона го привличаше. Тя будеше у него инстинкта на покровител.

Ръцете му се спуснаха бавно по седалището й, разнасяйки мехлем и топлина. Стегнатите полукълба се свиха при допира на пръстите му и той почувства луд копнеж да се наведе и да целува раните й. Остави със съжаление мехлема и спусна нощницата. Ако продължеше да я докосва, със сигурност щеше да направи още нещо.

— Сега по-добре ли е?

— Много по-добре — каза Дона и се обърна по гръб.

Не можеше да го погледне в очите. Стана й мъчно, че е позволила точно на този мъж да види колко е грозна, а не знаеше защо се чувства така.

Били обичаше да я дразни, казваше, че тъмната й кожа е грозна, а тялото й е непривлекателно. Не се свенеше да я обсипва с обиди, наричаше я торба с кокали, давайки й да разбере какъв късмет има, че го е срещнала. Беше се опитала да пренебрегва оскърбленията, но с времето наистина повярва, че е грозна и недостойна да бъде обичана. Дори баща й не я бе обичал.

— Сега си поспи, Дона. Тръгваме за града утре сутрин след закуска.

Коул лежа буден, докато не се увери, че тя е заспала. После затвори очи и се унесе. В мига, преди да потъне в сън, разбра потресен, че пръстите му още треперят от допира до свежата й плът.

 

На следващата сутрин след закуска Коул натовари Дюк Райли на гърба на Старата Бетси и зачака Дона да излезе от колибата. Тя се бе опитала да го убеди да я остави тук, но той не даде и дума да се издума. Според него нежеланието й да отиде в града не беше естествено и той приписа на Коб вината за недоверието й. Щом Дона трябваше сама да си пробива път в живота, след като той замине, трябваше да се научи да общува с хора. Пътуването до Додж беше само началото.

Накрая тя се появи на прага. Коул забеляза с удоволствие, че вече не върви така сковано, както преди, и предположи, че мехлемът е подействал добре. Помогна й да се качи на седлото и потеглиха. Дюк не престана да се оплаква през целия път до Додж. Яхнал мулето, с ръце, вързани за дъгата на седлото, той ругаеше, без да спира, и на висок глас, така че се наложи Коул да му затъкне устата. Сутринта бе проверил раната му и забеляза, че не проявява признаци на инфекция. По време на влаковия обир бяха убити двама мъже и Коул искаше Дюк да остане жив достатъчно време, за да увисне на бесилката заради престъпленията си.

Колкото повече наближаваха Додж, толкова по-нервна ставаше Дона. Докато живееше изолирана в колибата, не я беше грижа как изглежда, но присъствието на хора край нея променяше всичко. Облечена в старите дрехи на Били, изглеждаше като дрипла. Според нея това, че е била омъжена за разбойник, нямаше да й спечели никакви приятели. Единственият начин да започне нов живот беше да иде там, където никой не я познава. А за тази цел бяха необходими пари.

Тримата потънали в прах пътници спряха най-напред пред вратата на затвора.

— Значи водиш още един — отбеляза шериф Тайлър, излизайки на прага.

— Така изглежда — отвърна сухо Коул. — Този има нужда от лекар. Това е Дюк Райли от бандата на Коб. Дойде в колибата да търси парите. Двама са обезвредени, остават още двама.

Тайлър развърза Дюк, заключи го в една килия и прати разсилния за лекар. Разрови се в афишите за търсени престъпници и измъкна обявата за Дюк.

— Дават награда двеста долара за Райли. Петстотинте за Коб още не са дошли, така че ще прибавя сегашните към тях. Парите за двете награди ще дойдат идната седмица с влака.

— Дай ги на вдовицата на Коб — каза Коул, сочейки към Дона, която се мъчеше да остане незабелязана.

Шериф Тайлър обаче я бе забелязал. Не можеше да не се запита коя е тази кльощава жена в износени мъжки дрехи, прекалено широки за нея, но реши да изчака с въпросите. По неверието, изписани на лицето му, обаче ясно се виждаше колко е шокиран от новината, че Били Коб е имал жена.

— Значи, Коб е бил женен? Проклет да съм! — Докосна шапката си. — Здравейте, госпожо Коб.

Дона леко вдигна глава и кимна предпазливо на Тайлър.

— Моля, наричайте ме Дона. Нямам никакво желание да ме свързват с Били Коб.

Тайлър вероятно бе потресен от изпонасиненото лице на Дона, но не го показа.

— Не мога да ви обвинявам за това. Коул каза, че парите от наградата трябва да идат при вас. Ще се погрижа да си ги получите.

Дона не каза нищо, но отвътре кипеше. Проклет да е Коул Уебстър, ако смята, че ще вземе милостинята му! Тя си имаше пари, много пари, така че ако той просто си тръгне, ще може да си ги вземе.

— Намери ли откраднатите пари? — запита шерифът.

— Не, но ще ги намеря — закани се Коул. — Досега не съм се провалял. Може да се наложи да разкопая целия двор, но ще ги открия. Ако не ви трябваме повече, шерифе, ние с Дона имаме работа.

— Каква работа имаме в града? — запита Дона, когато се отдалечиха от затвора.

— Най-напред ще идем в магазина и ще намерим нещо прилично да облечеш.

Тя дръпна рязко юздите.

— Не ти искам милостинята.

— Не е милостиня. Когато убих Коб, с това ти отрязах единствения източник за снабдяване с каквото и да било. Сега е редно да те възмездя по някакъв начин. Няма да се разоря, като ти купя нови дрехи. По-късно ще получиш парите от наградата, но за съжаление няма да изтраят дълго.

Сините очи на Дона блеснаха гневно.

— Това е още едно нещо, което няма да приема. Наградата си е твоя.

Коул се усмихна.

— Много опака жена си ти.

Дръпна юздите й и потеглиха. Конят на Дона следваше послушно неговия. Ездачката обаче не беше от послушните.

Коул спря коня пред магазина на Картрайт, свали Дона от седлото въпреки протестите й и върза конете пред магазина. Той поведе дърпащата се жена за ръка; когато тя видя, че хората ги заглеждат, се усмири. Последното, което искаше, бе да привлича нечие внимание.

— Мога ли да ви помогна, господине?

Коул отправи любезна усмивка към собственика, мъж на средна възраст с оредяваща коса и закръглено коремче.

— Вие ли сте господин Картрайт?

Собственикът се изпъчи гордо.

— Точно така. От какво имате нужда?

Коул издърпа Дона пред себе си.

— От нови дрехи за дамата. Като се започне от бельото. И обувки. Всичко, от което може да има нужда.

Картрайт се вгледа предпазливо в Дона, намествайки очилата си, за да се увери, че вижда правилно.

— Тя е метиска, нали?

Дона замръзна на място, но Коул остана невъзмутим.

— Точно така. И какво? Да не би да отказвате парите ми?

— Джоузеф Картрайт! Нямаш право да се държиш като надут горделивец. Върви си гледай работата, аз ще се оправям тук.

Картрайт отстъпи, явно уплашен от властната си жена.

— Аз съм Лусинда Картрайт. Трябва да извините мъжа ми, понякога страшно се инати.

Закръглената, розовобузеста и усмихната Лусинда Картрайт беше яростна защитничка на правата на жените. Без разлика дали са червенокожи, бели или черни, Лусинда вярваше, че всички жени заслужават почтително отношение от страна на противоположния пол. И право да гласуват.

— Е, както дочух, бихте искали да облечете жена си от глава до пети — каза Лусинда, измервайки Дона с опитно око. — Тя е малко слабичка, но аз се справям добре с иглата. Мога да преправя всяка дреха.

Дона, стресната от това, че говорят за нея като за жена на Коул, вдигна глава и погледна Лусинда право в очите.

— Аз не съм му жена.

Лусинда забеляза жълтите петна, белези от стари синини, които изпъстряха бледите бузи на Дона, и простреля Коул с поглед, който би убил някой по-слаб мъж.

— О, горкото дете. Какво е станало с вас?

— Паднах — каза Дона, преди Коул да успее да отговори.

— Разбира се — потвърди Лусинда и простреля Коул с още един смъртоносен поглед. — Ела с мене, мое дете, да ти намерим нещо хубаво за обличане.

— Трябват й всякакви дрехи, като се започне от бельото — обади се Коул. — Никакви фантазета. И по едно за резерва от всяка дреха. Ботуши и обувки. Сложете и една топла наметка. И всичко друго, от каквото има нужда. А, и ако имате от тия поли, разцепените, за езда, може би ще й хареса да има една такава.

Лусинда кимна, без да променя мрачното си изражение. Приписваше на Коул белезите по лицето на Дона и явно едва сдържаше гнева си. Потрисаше я подобно безчовечно отношение. Ако можеше, би нашибала с камшик всеки мъж, който малтретира така жена си.

— Ще се върна след няколко часа. Достатъчно ли е?

Лусинда кимна бързо и тръгна с Дона към отделението с женски артикули.

 

Коул се върна в магазина след два часа. Лусинда Картрайт го посрещна на вратата с почервеняло от ярост лице.

— Животно такова! Свиня! Как си посмял да биеш горкото дете. Да не мислиш, че не видях гърба й? Цялата е в синини и белези. Камшик заслужаваш за тая работа!

— Чакайте малко, госпожо. Не съм докосвал Дона. Никога не съм удрял жена. Съпругът й е направил това.

— Тогава бих искала него да нашибам с камшик. Надявам се, че той повече няма да я види.

— Съпругът й е мъртъв.

Лусинда го погледна учудено.

— Вие ли го убихте?

— Аз.

— Добре, че се е отървала. Дона ще излезе ей сега. Толкова е слаба, че се наложи да й стесня почти всички дрехи. Щом понапълнее малко, може да разшие стесненото.

Погледът на Коул се плъзна покрай закръглената Лусинда към Дона, която току-що бе излязла иззад една завеса. Дъхът му спря в гърлото. Подозираше, че е красива, но не беше разбрал точно колко. Закръглените гърди подчертаваха слабото тяло. Беше облякла пола за езда от мека еленова кожа, която обгръщаше хълбоците й и се разширяваше надолу. Блузата беше памучна, синя, също като очите й. Съдейки по начина, по който материята обгръщаше тялото й, не беше сложила корсет. Според него корсетът беше напълно ненужна вещ, но жените много държаха на него. Специално на Дона щеше да й бъде абсолютно излишен.

Косата й бе сресана назад и вързана със синя панделка. Златистата кожа и екзотично изтеглените сини очи окончателно плениха Коул. Той я зяпна смаян. И разбра, че я желае.

— Изглежда добре, нали? — каза възхитено Лусинда. — Увих другите покупки и ги вързах с канап, за да ги окачите на седлото.

Коул уреди сметката, после Дона се сбогува с любезната Лусинда и двамата излязоха от магазина. Смути я начинът, по който я бе погледнал Коул. Толкова ли са я променили новите дрехи? Беше достатъчно умна, за да разбере, че той я желае. Ясно съзираше жаждата му в променливите дълбини на зелените му очи.