Катрин Каултър
Робинята (23)

Глава двадесет и трета

Току-що бе съмнало. Роло още бе в огромното си легло, отрупано с кожи от норвежки елен, от датска златна лисица и от български бял, дългокосмест хермелин. Ота чакаше отстрани и наблюдаваше как Роло разтърси глава, прозина се дълбоко и едва тогава обърна тъмните си очи към лицето му. В този момент Уеланд се обади:

— Фром е вилнял в Руан с някои от пияните си приятели. Съжалявам, Ваше Величество, но е мъртъв. Станало сбиване…

— Има си хас — рече Роло и разтри подутите си пръсти. Дори в тоя ранен час предчувстваше, че ще вали, защото въздухът бе спарен и тежък и ставите му бяха отекли, мъчеха го още със събуждането. За Бога, мразеше предателското си тяло, но от друга страна силите не го бяха напуснали съвсем — зъбите му бяха на мястото си, акълът също. Какво толкова, че ставите го понаболяват?

Въздъхна, после се сети, че оня грубиян Фром е мъртъв. Бе доста по-млад от него и въпреки това е мъртъв. Кой го е грижа? Най-малко Хелга. Сбърка с Фром, отдавна бе разбрал грешката си. Мъжът се оказа истински окаяник, пръста не си помръдваше за нищо, само се фукаше и перчеше, че е зет на великия Роло на Нормандия. Не дари Хелга с нито едно дете, но може би вината за това не бе изцяло негова. Роло рече на Ота с безизразен глас:

— Сбиват се за жени, за чест, за нищо. Как Фром е загинал точно сега? Да не би да е налетял на някой по-едър от него? Ако е така, значи е проявил необичайна небрежност.

— Не, Ваше Величество, имало е много по-дребни мъже от Фром, но те не са пострадали. А той кой знае защо е бил убит, намушкали са го в гърлото. Ще го погребем утре, ако сте съгласен. Аз лично го препоръчвам. Не бих искал духът му да витае наоколо. Още повече, че положително ще е зъл.

Роло стрелна министъра си с подигравателна усмивка:

— Забрави ли, че сега си християнин, Ота?

Ота направо пребледня, хвана се за корема и Роло се засмя:

— Да, всички сме християни, но ще помолим тоя проклет християнски бог да ни прости езическите нрави поне още известно време. Да, ще извършим погребението на Фром утре сутринта. Искам Уеланд да разпита всички дребосъци, които са участвали в сбиването и са успели да се измъкнат невредими.

Млъкна, когато Мерик и Ларен влязоха в покоите му.

— Ваше Величество — започна Мерик. — Дойдохме веднага. Уеланд ни съобщи за смъртта на Фром.

Роло се втренчи в рамото на Мерик, превързано с меко бяло платно.

— Странно. А на теб не ти ли се струва странно, Ота? И Мерик, и Фром са били нападнати. Извадил си късмет, Мерик.

— Не, той просто умее да се бие по-добре, чичо.

— Ти си му жена, а жените са непостоянни създания. Естествено е сега да мислиш така, поне в началото.

Ларен се сепна от сприхавия му тон. Тази сутрин Роло изглеждаше остарял и някак смален сред камарата от кожи, струпани на леглото. Кожата му бе цялата прорязана от бръчки, вените на шията му изпъкваха до пръсване над разкошната вълнена нощница, с която бе облечен. Косата му бе рошава и му придаваше доста смешен вид. Държеше се и говореше като старик със старчески болежки и пристъпи на раздразнение. Явно ставите го мъчеха и го правеха заядлив — другото просто не можеше да е истина.

Тя промълви внимателно, презирайки се за лошите мисли:

— Какво ще предприемеш, чичо?

— Ще погреба ужасния грубиян и ще намеря нов съпруг на Хелга. Още я бива за годините й. Да, нов съпруг.

— Един мъж би искал деца. Тя е твърде стара да ражда, Ваше Величество — обади се Ота.

— Да, убеден съм, че не е зачевала досега заради проклетите си билки. О, ами горкичката Фърлан като роди осем бебета и нито едно не излезе от утробата й живо. И моето семе сега е студено и безжизнено като децата на Фърлан. Но няма значение. Имам Уилям и сина, който жена му със сигурност ще роди. Освен това имам Мерик и Ларен. Мъжът, който вземе Хелга, ще забогатее дважди повече. Кой знае, може би ще успее да надвие билките й и ще заложи плод в утробата й.

— Мълви се, че била побъркана — рече Ота и зачопли ръкава си, забол светлосиви очи в лекето от каша, оставено преди час. Намръщи се. Не обичаше да бъде мърляв. Коремът непрекъснато го свиваше и пареше и го караше да тича по сто пъти до нужника. Но поне външно можеше да изглежда спретнат.

Роло възрази със сърдит глас:

— Да, мълви се какво ли не. А сега ме оставете всички, без Ларен. Искам да чуя края на приказката. Бяхме стигнали дотам, където Аналия попадна в ръцете на оня български цар.

Ларен се усмихна на съпруга си и отвърна:

— Добре, чичо, ще ти разкажа цялата история.

 

Отново повръщаше. Бе пребледняла и плувнала в пот и се чувстваше противно. Бавно се изправи, втренчена в легена, но стомахът й пак се сви и разбълника. Изтегна се на леглото и опита да се отпусне. Спазмите продължаваха. Помъчи се да диша през устата, бавно и дълбоко, и това й помогна.

Старата й дойка Риса, прегърбена, кльощава и свадлива, пристъпи в спалнята, засуети се около нея мълчаливо и изнесе легена.

Ларен заспа. Когато се събуди, бе почти мръкнало. Спалнята бе потънала в тъмни сенки и тишината внушаваше непонятен ужас. Изведнъж мястото престана да й действа успокояващо. Тук цареше насилие и страх. Спалнята отново се бе превърнала в онова, което бе преди две години.

Тя се надигна на лакти и тихо извика със студен глас:

— Има ли някой тук? Мерик?

Чуха се приглушени звуци — сигурна бе, че не се лъже. Но наоколо тегнеше тишина и тя сякаш започна да расте, а с нея сенките и всепоглъщащата тъмнина. Тя преглътна, но гърлото й бе пресъхнало и я болеше. Тогава го чу. Незначителен шум, почти недоловим, но не бе измама, идваше от противоположния край на спалнята и наподобяваше скимтене на ранено животно.

Тя замръзна в леглото си.

Отново го чу, този път по-близо. Понечи да извика, но усети само болка и сухота в гърлото си. Спусна нозе отстрани на леглото, коремът й се сви и се надигна и тя наведе глава, за да не повърне. Къде ли е Риса? Защо е сама?

Но не бе сама. Прозвуча същият шум, тихо, но ясно, ала тя не можеше да го оприличи.

— Кой е там?

Този път се разнесе шумолене, вече не толкова тихо и приглушено, съвсем наблизо. Погледна към вратата. Сякаш бе недостижима за нея, а онова, което се намираше в спалнята, се приближаваше все повече. Когато нещо я докосна по рамото, тя изпищя и като се извърна рязко, видя Фърлан до себе си. Лицето й бе пребледняло, но се открояваше ясно като студена зимна луна.

— Колко си странна, Ларен. Защо трепериш? Така ме изплаши.

В гласа й звънна мрачна веселост. Ларен се опита да се успокои. Беше само Фърлан, дебелата и тромава Фърлан, дето все хленчеше и мрънкаше, но иначе бе безобидна. Нямаше защо да се страхува от нея.

— Изкара ми акъла. Защо е тъмно в спалнята?

— Не знам. Беше тъмно, когато влязох. Дойдох да те видя. Как си?

— Дай да запалим една лампа.

— Чудесно.

Фърлан поднесе напоения с лой фитил до един въглен в мангала, сложен край леглото. Скоро той лумна с тънко пламъче.

— Аз пък предпочитам тъмнината — заяви Фърлан, взряна в пламъчето. — Но ти не, нали? Когато бях на твоите години, и аз не я обичах, но нещата се променят. Но както и да е. Сега можеш да виждаш. Нищо ти няма, нали?

Фърлан, толкова простовата на вид, но успокояваща с прошарените си коси и с пълните си гладки ръце, изобщо не будеше страх. Ларен каза:

— Не, вече не. Предполагам, че като се сепнах от съня, внезапно си спомних онази ужасна нощ, когато мъжете ни отвлякоха заедно с Таби.

— Да, сигурно си се уплашила. Хелга е права. Проявили са милост, че са ви пощадили. Е, Таби е умрял, но ти не. Сега си в безопасност, носиш детето на викинга и всичко ще стане твое, ако преживееш раждането, разбира се. И ако бебето ти оживее. Знам, че много бебета не успяват, Ларен. Много умират, преди да са поели първия си дъх. Моите дечица умряха до едно. — Фърлан се втренчи в искрящата жарава на мангала, после отмести очи към природената си сестра. — Само че в момента всичко е различно. Трябваше да се омъжиш за датския принц, но не го направи. Той се ожени за една датска принцеса. Щеше да те отведе оттук. Щеше да те накара да живееш в Англия. Чуваме, че там царяла бъркотия и че не след дълго датските владения щели да преминат в ръцете на саксонците. Уесекският крал е силен и става все по-силен. Много скоро ще дойде краят на викингските крале и Англия отново ще бъде управлявана от саксонците. Принцът и съпругата му ще загубят всичко. Може би не биваше да идваш, Ларен.

— Изключено. Ти ли нае хората, които да ни похитят, Фърлан?

— Аз? Мило момиче, защо ми е да правя такова нещо? — Тя отново се засмя, весело и мазно, но някак неубедително. Ларен закопня отчаяно за Мерик, за Риса, за който и да е друг.

— Не знам. Искам да си тръгнеш.

— О, не още, Ларен, още не. Исках да говоря с теб, да те предупредя. — Тя се наклони по-близо и вкопчи дебелите си пръсти в рамото на Ларен. — Слушай какво ще ти кажа, Ларен, защото от сърце милея за теб. Твоят враг е Роло. Той е стар и злобен и мрази всички ни, включително теб и викингския ти съпруг. А най-много мразеше Таби, защото бе потомък на брат му, не негов. От семето му се пръкнаха само едно момче и едно момиче, докато баща ни се сдоби с куп деца. Да, Роло ненавиждаше родния си брат. Знаеш ли, че той изпитваше страстно влечение към майка ти? Да, вярно е, и баща ни откри, че мръсната кучка си е наумила да стане херцогиня на Нормандия. Затова тя искаше мъжът й да умре. И да се ожени за Роло. Дали баща ни я е убил? Изглежда напълно възможно, нали? Баща ни избяга и изчезна вдън земя. Но се пази от Роло. Той е луд и съвсем полудя, когато тя умря и баща ни замина. Да, Ларен, ти също трябва да си заминеш.

Ларен я зяпна слисана, стомахът й се разбълника и тя се втурна към легена. Смехът на Фърлан я плисна зад гърба й, докато тя повръщаше ли, повръщаше.

 

Фром бе погребан с повечето от любимите си вещи в дълбок, обрасъл с мъх гроб на един хълм, издигащ се над Сена. Старият му роб бе убит и положен до него с кръстосани на гърдите ръце и груб дървен кръст между тях — залъгващ дар за християнския бог, както изтъкна Роло. Всичките оръжия на Фром, дрехите и скъпоценните му настолни ръкохватки бяха увити внимателно и наредени в гроба до него.

Хелга бе великолепна вдовица, висока и красива. Лицето й представляваше непроницаема маска, като на дълбоко покрусена, но храбра жена. Фром бе заровен набързо, въпреки християнските догми, понеже викингите вярваха, че духът на покойния се връща във вид на призрак, караконджул, който ще ги омагьоса. А Фром и жив бе доста зъл. В какво ли щеше да се превъплъти духът му след смъртта, ако не в чудовище?

— Свърши се — рече Роло и се извърна от високата могила, върху която не личеше никакъв знак, нито украса точно както подобаваше на викингските обичаи. Покрие ли се с трева, никой случаен пътник не би се досетил, че отдолу има погребано тяло и богатства. Паметна плоча щеше да бъде издигната край двореца, където хората да я виждат и да четат за добрите дела на Фром и за подвизите му.

Роло стрелна с поглед Хелга и Фърлан, после и Ларен, застанала плътно до Мерик.

— Снощи сънувах брат си — рече той. — Присъни ми се, че се е върнал и ми е сърдит. Не беше стар, а млад и силен като мен едно време. Странно, дори видът му бе същият, а това не е редно, защото с баща ви винаги сме били много различни, нали помниш, Хелга? Той не бе нито силен, нито безстрашен. А косата му бе ужасно червена и гъста като четина на пор. О, но жените го обожаваха, до една. Дори онези…

Роло сведе очи към пръстите си. Започна да разтрива ставите им. Уеланд се обади тихо:

— Ваше Величество, време е да се прибираме в двореца. Някакъв мъж, ковач по занятие, иска да го приемете. Изглежда знае нещо за Фром и сбиването. Разпитах останалите участници, но те твърдят, че просто са се нахвърлили един върху друг, приключили са набързо и само Фром е бил убит. Кълнат се, че това е всичко.

Роло кимна и последва лейтенанта си. Подметна през рамо:

— Мила моя Ларен, ти и Мерик ще вечеряте с мен. С Мерик ще поговорим за крал Шарл и неговите коварни министри, истински прасета по думите на Уилям. Мерик трябва да е напълно осведомен, преди да потегли за Париж, за да се срещне с Уилям и франкския крал. Ота познава мнозина там, понеже е прекарал доста време в двора на краля.

Мерик се усмихна на жена си.

— Как се чувстваш, скъпа?

Тя се заслуша в тялото си и сплете пръсти в неговите.

— Бебето ти спи, слава на боговете.

— Говорих с Хелга. Тя каза, че мъките ти няма да траят дълго. Колкото по-зле ти е сега, толкова по-сигурно е, че ще родиш момче. Но на мен ми е все едно, Ларен. Искам само пак да се усмихваш и да крещиш. Тогава ще мога да споря с теб, без да се притеснявам, а ти да ми викаш и да ме обиждаш на воля.

— Да, с удоволствие бих го сторила, защото напоследък взе да ставаш прекалено твърдоглав. И самоуверен. — Тя го докосна по ръкава. — И други неща ми липсват, господарю.

Очите му потъмняха и тя различи онзи поглед, преливащ от копнеж, който скъсяваше разстоянието помежду им. В тези мигове той бе само неин и ничий друг. Можеше да вярва, че я обича, защото щедро я даряваше с ласки и мълвеше такива страстни думи, които я разтърсваха и довеждаха до върховна наслада. Да, дълбокият му глас и гърченето на тялото му върху нея и вътре в утробата й я вълнуваше до болка, докато редеше най-нежни слова. Желаеше го неистово.

Не след дълго, когато се прибраха в спалнята си, Мерик я поведе към леглото, застлано с великолепна хермелинова кожа. Положи я по гръб и разкопча брошките й. Бързо я съблече, без да продума. Тя само наблюдаваше как пръстите му свалят дрехите и се докосват до голата й плът. Когато я погали по гърдата, опрян на лакът над нея, тя се изви под него.

— Зърната ти са станали по-големи и по-тъмни — отбеляза той и много внимателно я захапа.

Езикът му, горещ и опитен, се плъзна по кожата й и тя изстена от влудяващо удоволствие. Накрая обви с ръце лицето му и го притегли към себе си. Той вдигна глава и я погледна. Устните му бяха влажни, очите — дълбоки и по-сини от когато и да било. Бе красив мъж, бе неин, поне в момента, когато я желаеше.

— Дай ми устните си, Мерик.

Той го стори. Започна да я целува и милва, докато й се стори, че ще издъхне от шеметната наслада. Тялото й изгаряше от копнеж и тя знаеше, че ще се потопи във фантастично блаженство, което ще изличи границите между действителност и измислица, и ще останат само двамата, слети в едно.

Тя го подкани с ръце, разтвори бедра, задърпа го. Зовеше името му и той й се усмихна, но не я облада. Легна по гръб и я притегли върху себе си. Проникна бавно в нея, съвсем бавно, без да й позволява да го поеме целия. Държеше я и полека се плъзгаше навътре. Когато достигна утробата й, пръстите му я напипаха и тя застина с ококорени очи, плътта й се хлъзгаше с мъзга под нежните му грапави докосвания. И тогава внезапно в тялото й изригна вулкан от усещания.

Докато тя се гърчеше над него в сладостни тръпки, пришпорвана от неутолима страст, и се извиваше ту нагоре, ту надолу, с разплискани върху лицето му коси, той си спомни за детето в утробата й и дъхът му секна, тялото му се разтресе от неудържимо напрежение. В подобни моменти бе убеден, че нищо не може да се сравни с това изживяване, но когато то бе последвано от още по-бурна стихия, той просто реши, че бленува. Извика, бедрата му се надигнаха, тялото му се разлюля и потрепери и тя го пое още по-дълбоко, галейки лицето му в пристъпа на върховно освобождаване.

Всичко свърши, но той знаеше, че няма край — магията помежду им щеше да продължи вечно. И бе доволен от това.

Точно тогава в избледняващата следобедна светлина погледът му се проясни и той съзря пред себе си Хелга, която стоеше в дъното на сенките и се взираше в него с полуоткрехнати устни и с жадно впити в лицето му очи.

Вкамени се като поразен от гръм. Много бавно Мерик поклати глава към нея. Тя се обърна, хвърли им последен поглед и изчезна. Усети, че сърцето му блъска лудо, но не от похот, а от дива ярост. Хелга ги бе наблюдавала през цялото време — как наместваше Ларен отгоре си, как проникваше в нея, как Ларен крещеше от удоволствие, докато пръстите му я галеха, как изля семето си в нея с почервеняло лице.

Изпитваше желание да убие мръсницата.

— Мерик?

— Да?

— Целият си се сковал. Какво има?

Той се помъчи да се отпусне, да разхлаби мускулите на раменете си, да изпъне нозе. Ларен отново легна върху него с ръце на хълбоците и със снизходителна усмивка, преливаща от задоволство.

— Сега знам как се чувстваш, когато си отгоре и диктуваш играта.

— Наистина ли мислиш така, съкровище?

Още не бе изрекъл въпроса си и ръцете му се плъзнаха по бедрата й, докато се спряха там, където се сливаха. Усети влажните следи от мъзгата й и от семето си и притвори очи от дълбока, всепроникваща радост. Сетне отново я докосна, тя се изви над него и затаи дъх.

Той се засмя.

— Още ли смяташ, че владееш положението?

Тя не отвърна. Наклони се към него и простря длани върху гърдите му. Целуна го по устните, по брадичката, по шията, по-надолу. Надигна се, почувства, че той отново набъбва в нея, ухили се и постепенно се отпусна отгоре му. Сетне пак се надигна и още по-бавно се отпусна.

Мерик почти затвори очи. Изстена. Ръцете му се вкопчиха в бедрата й и всичко започна отначало. Но този път я остави да си поиграе с него, после я смъкна от себе си и се намести върху нея. Покри я с тялото си, милваше и целуваше плътта й, додето проникна дълбоко в утробата й и я доведе до върха. Стискаше я в прегръдките си, наслаждаваше се на окъпаната й в пот кадифена кожа и за още няколко мига успя да изхвърли от съзнанието си мисълта, че Хелга ги е наблюдавала.

 

Мерик седеше с Ота и Роло в закътаното помещение, отделено от тронната зала. Двамата с Ларен бяха вечеряли с Роло, след което Роло изпрати Ларен да го чака в спалнята му. Сега предстоеше Ота да разкаже на Мерик за двора на крал Шарл.

Мерик слушаше внимателно, когато Ота изрече със сърдити нотки:

— В двора има постоянни разногласия и не мога да се начудя как кралят успява да ги обуздае.

— Не се чуди, Ота — обади се Роло и гърлено се засмя. — Кралят се прави на глупак и толкова. Зачита всички мнения, усмихва се тъпашки и кима отнесено с празната си тиква. Мислех, че знаеш това.

— Знам, че е глупав, но такъв си е по природа, Ваше Величество. Понякога е късметлия, просто страхотен късметлия.

Роло зяпна Ота, изненадан, че се осмелява да му противоречи, но само поклати глава, придаде си отегчен вид и се надигна от стола.

— Ще ви оставя сами. Искам Ларен да ми разкаже края на историята за могъщия датски крал Горм и как пожертвал живота си, за да се сдобие с божествено безсмъртие.

Ота проследи с поглед излизането на Роло от помещението. Изглеждаше разтревожен. Мерик не продума, но продължаваше да размишлява. Дали Роло действително не се интересуваше от събитията? Да не би да страдаше вече от старческо слабоумие? Истина ли бяха думите на нападателя му? Роло ли ги е наел с другаря му да убият Мерик?

Не, не можеше и не искаше да повярва. Нямаше смисъл. Ами Фром? Смъртта му случайна ли бе? Мерик се съмняваше. Изобщо тук се чувстваха странни подводни течения, стаени и отприщени вълнения, рой непонятни неща, които му бяха напълно чужди. Той се отпусна назад в стола си, облегнал длани на красиво издяланите ръкохватки и се заслуша в монотонните излияния на Ота за краля, към който Мерик не проявяваше и капчица интерес. Така и не бе успял да се добере до истинските похитители на Таби и Ларен. Раната на рамото му започна да тупка.

Бавно открехна тежката тясна врата, която водеше към светилището на Хелга в кулата и надникна вътре. Помещението бе странно, осмоъгълно по форма, а неподвижният въздух бе просмукан от причудливи ухания. Тя стоеше до една дълга полица, отрупана с купища глинени купи и стъкленици. Вдигна глава и му се усмихна.

— Чаках те да дойдеш.

— Чух, че не пускаш мъже да припарят в твоята обител. Но реших, че няма да ми забраниш да вляза. — Млъкна, когато тя му се усмихна по-широко. — Видя ни заедно с Ларен. Не ми е приятно. Защо го направи?

Тя само сви рамене, без да се впечатлява от гнева му.

— Никога не лягам с мъж, преди да се уверя, че може да задоволи потребностите ми. А ти можеш, Мерик Харалдсон, наистина можеш.

— Била ли си с други мъже, преди да убият Фром?

— С Фром бяхме женени дълги години. И двамата страстно искахме дете, защото виждах сина си като наследник на Роло след Уилям. Но утробата ми никога не се напълни. Роло и Фром виняха билките ми, но това не е вярно. И точно когато бях престанала да се надявам, заченах. Горката Фърлан току-що бе родила своето пето мъртво бебе. Боговете са ми свидетели, умирах от страх да не се случи същото с мен. Той риташе в утробата ми, моят красив син, но аз не казах на никого. Страхувах се.

— И какво стана?

— Детето се роди прекалено рано. Бях отишла в гората на север от Руан, за да събирам билки и коренчета, когато получих болки. Изтече река от кръв. Никога не съм си представяла, че ще има толкова много кръв. Погребах нещастното телце в средата на гората.

— Защо ми разправяш всичко това, Хелга?

— Не аз съм платила на ония хора да те убият. Винаги съм искала да споделя с някого какво ме сполетя. — Тя отмести поглед от него и се взря в далечината или поточно в душното си пространство. — След този случай започнах да варя билки за разкрасяване и подмладяване. Искам да ми станеш любовник, Мерик Харалдсон. Силен си и мъжественото ти тяло ме изпълва с възхищение. Много мъже нехаят за удоволствието на жената. Но ти не си такъв, видях те какво стори с Ларен, и тя, о, тя дори не разбра колко си различен. Тя не е в състояние да оцени щедростта ти. Желая те. Какво ще кажеш?

— Не виждам защо трябва да се съглася. Аз съм един от наследниците на Роло. Положително ще бъде опасно да изневеря на жена си — любимата му племенница, и да разпоря слабините ти, колкото меки и бели да са те.

— От друга страна — промълви много тихо Хелга и остави една висока чаша върху полицата, — мога да те обсипя с неземни наслади, каквито не си и сънувал, и дори да ти открия кой е виновен за отвличането на Ларен преди две години.

Мерик я изгледа продължително и накрая рече:

— Аз пък мога да хвана бялата ти шия с две ръце и да стискам, докато изплюеш камъчето.

— Да, можеш — съгласи се тя.

Той пристъпи бавно към нея. Тя му се усмихна и дръпна високата яка на роклята от гърлото си.

— Ела. Убий ме.