Катрин Каултър
Робинята (13)

Глава тринадесета

Тя бе оцеляла благодарение на ума си в продължение на две дълги години. Да, на ума си и на голяма доза чист късмет, който почти я бе изоставил, когато срещна Мерик. И сега нямаше да се провали, просто не биваше, твърде важни неща бяха поставени на карта. Всичко висеше на косъм. Тя си спомни за четирийсетте сребърника, за двете гривни и осъзна, че с тях не може да промени положението. Прикани с жест децата да насядат около нея. Искаше да говори бързо и да свърши по-скоро, но знаеше, че е по-разумно да започне бавно, за да привлече вниманието на слушателите и да ги държи в захлас, докато гради разказа си подобно строеж на къща.

— Ще ви разправя за Ролф Викинга, който живеел тук, в Норвегия, преди много години. Той бил горд, силен и безстрашен, воин с невероятен кураж, каквито са повечето мъже в Норвегия. Ролф бил млад, в разцвета на силите си и толкова красив на външност, колкото било здраво тялото му.

Той имал двамина братя — и двамата силни, и двамата красиви, и двамата амбициозни. Ролф бил най-големият и се впускал в набези само заради удоволствието да се сражава и от лято на лято богатството му се множало. Рандор, вторият, бил търговец и пътувал надлъж и шир със своите стоки. Той бил по-хитър и по-лукав от арабин на пазара. Бързо забогатял като Ролф. Най-малкият син бил Ингор, земеделец. Стопанството му процъфтявало, тъй като бил истински вълшебник на полето, и той също ставал все по-заможен с всяка изминала година.

Ролф се върнал от нападения по могъщата река Сена. Той довел със себе си дванайсет роби — шестима мъже и шест жени, отвлечени от трите селца, които имали нещастието да се окажат твърде близо до реката.

Единият от робите бил не по-малко горд и силен мъж от викингските воини, които успели да го пленят. Просто късметът му изневерил и воините знаели това. Бил болен и въпреки това се бил с тях, докато загубил свяст от раните и болестта, която мъчела тялото му. Бил облечен по-хубаво от останалите пленници. Но кой бил той, какво било истинското му име — никой не знаел, а и той мълчал. Притежавал и рядка дарба — бил майстор на руни. Но и нещо повече — бил потомък на достоен род, който разполагал с богатство и могъщество в този край на Франция. Случил се в селото на този злополучен ден, защото бил на гости на един занаятчия, от когото се надявал да добие нови умения за усъвършенстване на изкуството си. А сега бил роб като останалите. Ролф умеел да разпознава ценното и го задържал при себе си. Направил го свой майстор на руни и останал изумен от красивите резби, които мъжът изработил, от великолепно изписаните букви. Разчуло се за майсторлъка на роба и от близо и далеч при Ролф запристигали посетители. Рандор, вторият брат, се опитал да купи роба от брат си, но Ролф отказал.

О, но колко сребро получил робът от гостите, които идвали в къщата на Ролф! Той им дялал изящни ръкохватки за столовете, сложни рисунки върху бижутата и кутиите за бижута. Станал прочут. Скоро се сдобил с толкова сребро, колкото смятал, че е необходимо, за да се откупи от Ролф и да си възвърне свободата. Предложил всичкото си сребро на Ролф, но Ролф отказал. Позволил на роба да запази среброто си, но му заявил, че няма да го освободи. Признал на роба, че му се възхищава и иска да бъде доволен в новия си дом, в новата земя.

Робът се примирявал, но търпението му се изчерпало. Ролф го уверил, че каквото и да сподели с него, той няма да го издаде — заклел се в честта си. Робът не бил глупав, но Ролф го уверявал, че е готов да приеме истината, дори това да означава, че ще го загуби. Робът се колебаел, но при възможността да си иде у дома, решил да рискува. Затова открил на Ролф кой е, казал му, че семейството му е могъщо и богато и че той е неговият наследник. Помолил Ролф да му бъде приятел, както току-що той се бил зарекъл, и да му помогне да възвърне подобаващото си положение в живота. Ролф прегърнал роба и рекъл да му има доверие — на всяка цена щял да му помогне да се прибере у дома. А сега въпросът е: как постъпил Ролф?

Ларен млъкна, после погледна към Олаф Торагасон.

— Господарю — обърна се тя към него и му се поклони, — ти какво би направил, ако беше на мястото на Ролф?

Олаф Торагасон се наклони напред в стола си. Плъзна поглед към хората си и към групичката роби, скупчени до вратата на къщата. Високо каза:

— Бих му смъкнал кожата от гърба заради тая дързост! Клетвата пред роб не означава нищо! Да, Ролф би трябвало да окове тоя просяк във вериги и да го остави да гладува, докато не се закълне във вярност само нему и никому другиму!

Той се отпусна назад в стола и приближените му го приветстваха с одобрителни възгласи. Някои от обитателите на Молвърн също се присъединиха към тях, но мнозина останаха мълчаливи.

Ларен се обърна към Ерик:

— Господарю, а ти как би искал да постъпи Ролф?

Той й се усмихна с чувство на превъзходство заради женското й невежество, заради непознаването й на мъжете и на тяхната представа за чест. Бавно отвърна:

— Ще откупя човека от могъщото му и заможно семейство, после ще го задържа и ще го окова. Олаф е прав, но аз съм по-прав и по-богат.

Избухна неистов смях. Торагасон не се обиди, а зацвили гръмко, хвалейки остроумието на Ерик.

Ларен изчака мълчаливо, без да се помръдва, привидно спокойна и безразлична, след което се обърна към Мерик:

— Господарю Мерик, а ти какво би сторил на мястото на Ролф?

Той отговори много бавно, без да сваля очи от лицето й:

— Ако бях на мястото на този Ролф, бих удържал на думата си. Бих го отвел при близките му. И бих му върнал загубеното.

— Ти си глупак, братко! — извика Ерик. — Така не само ще се лишиш от ценна придобивка, но и няма да го накараш да си плати за свободата!

— Да — рече високо Торагасон. — Тук не става дума за чест, Мерик. Дума, дадена на роб, не означава нищо, както вече казах. Ако Ролф се беше заклел пред някого от братята си, би било друго. Но на тоя проклет роб? Никога! Ако ще да е пленен крал, все едно.

Ларен изчака, докато всички отново притихнаха и впериха поглед в нея.

— Кажи ни, момиче — обади се Торагасон. — Какво направил Ролф?

— Отишъл да се посъветва с братята си. Рандор настоял да се отнесе с роба както ти каза, Олаф Торагасон. Игнор — последвал примера на Ерик.

Тя замълча и Торагасон изрева:

— И кого послушал Ролф?

Тя изгледа всички поред и промълви едва чуто:

— Не можел да реши. Вярвал и на двамата си братя, ала не бил сигурен кой е прав. Разсъждавал на глас и се опитвал да отсъди, но не можел. Времето минавало и той едва не се побъркал от яд, че е толкова слаб и неспособен да вземе решение. Накрая, в пристъп на бесен гняв, той грабнал огромния си меч, сбогувал се с роба и го пронизал в сърцето.

От Торагасон се надигна мощен рев, от жените — стонове, Ерик избухна в смях, единствено Мерик не издаде и звук. Той не се помръдна и изражението му остана непроменено. Само я съзерцаваше невъзмутимо.

Най-сетне, когато всички се умълчаха, Мерик каза:

— Това обаче не е краят на викинга, нали? Какво станало после?

— Ролф отново дошъл на себе си. Той дълбоко съжалил за стореното. Налегнали го тежки угризения, които не му давали покой, не можел нито да спи, нито да яде, нито да помисли за нови нашествия. Отдръпнал се от братята си, обвинявайки ги за своето безразсъдство. Скоро започнал да ги кори изцяло за смъртта на своя роб. Братята се разгневили. Натяквали му, че бил по-голям глупак от роба, който повярвал на думите му. Да, подигравали му се: той бил излъгал роба, докато те само предложили мнението си и то по негово настояване. Но да убие такъв безценен роб! Било чиста лудост и щом Ролф го е направил, значи е луд. Не го оставяли на мира, докато довели Ролф до такова състояние, че не можел вече да се понася, защото внезапно проумял, че те са прави.

Първо предал роба, а сетне го убил. Било му ясно, че съществува един-единствен начин да изкупи вината си. Захвърлил всичките си оръжия и отишъл сам навътре в гората. Знаел, че рано или късно някой див звяр ще го нападне и ще го довърши. Искал смъртта, всячески я търсел, за да се освободи от човека, в когото се бил превърнал.

Ларен млъкна, защото не знаеше какво следва по-нататък. Главата я цепеше и устата й бе пресъхнала от жажда. Изведнъж почувства ужасна болка между бедрата. Погледна към Мерик, защото той бе причината за страданието й. Той също се взираше в нея с неразгадаемо изражение.

Да, между бедрата я смъдеше, но тя си даваше сметка, че я боли повече от равнодушието, с което се бе отнасял към нея през деня и през цялата вечер. Тя сведе глава и зачака. Хората седяха притихнали, толкова притихнали, че й се струваше, че чува как гъстият дим се вие към дупката в сламения покрив. Бяха недоволни от разказа й. Сега ще започнат да я замерват с разни неща. Ще поискат Деглин да се върне.

В този момент се надигнаха стонове и жалби, настоявания да продължи, но тя просто им се усмихна и поклати натежалата си глава.

— Много съм уморена — рече накрая. — Моля ви, трябва да прекъсна.

Сред сребърните монети, които пъхаха в ръката й, имаше и златни, а един от двамата синове на Торагасон й подари красива кована брошка.

— От майка ми е — каза й той.

Тя се опита да му я върне, но той я мушна в ръката й и затвори пръстите й.

— Искам да я вземеш, Ларен.

Тя го изпроводи с поглед, докато се отдалечаваше. Дори не помнеше името му. Не бе на повече от петнайсет години, но щеше да стане едър като всички проклети викинги и рус, с очи, сини като лятно небе.

Колкото до Лета Торагасон, тя застана пред Ларен и й се усмихна. Усмивката й бе изпълнена със злоба.

— Слушай какво ще ти кажа — рече накрая тя. Протегна ръка, сграбчи Ларен за китката и я дръпна по-близо. — Хич не си въобразявай, че ще ме победиш, защото тая няма да я бъде. Все ми е тая, че Мерик те използва. Ти си робиня, нищо и никаква курва, и за друго не те бива. Той е мъж и аз му се възхищавам, защото не се опитва да ме опозори, като се напъха в леглото ми, преди да сме се оженили. Ти си просто съд за похотта му. Приемай го сега в себе си, защото скоро, щом се венчаем, той ще те продаде и няма да се налага да виждам повече грозното ти лице. — Тя млъкна и се усмихна още по-широко. — О, да, ще те продаде, защото аз ще го поискам от него като сватбен подарък. Кой знае. Може би баща ми ще те купи и ще прекараш жалкия си живот, като му разправяш приказки.

Тя отблъсна китката на Ларен и тръгна, а Ларен зяпна подире й.

— Тя е права.

Беше Ерик, който бе чул думите на Лета.

— Ти си само курва на Мерик и това ще свърши веднага, щом се ожени за тая малка глупачка. Мерик смята, че един мъж трябва да бъде верен на жена си, стане ли му тя съпруга. Той мечтае да намери жена, която да бъде такава, каквато беше майка ми към моя баща. С тази няма да се получи. Известно време ще спи с Лета, дори ще й бъде верен, после ще разбере, че му дава твърде малко, и ще започне да търси други, както се случи с мен. Сарла е различна от Лета, но в много отношения двете си приличат. Да, по-добре повярвай на Лета, на мен също. Мерик ще те продаде, щом се ожени. Но за теб ще е все едно, Ларен, защото вече няма да си тук. Ако си мила с мен, не ще позволя на Мерик да те продаде на стария Торагасон. Аз ще те купя и ще те задържа при себе си, когато Мерик се ожени за Лета и иде да живее в долината Бергсон.

— Ларен!

Мерик се приближи към нея. Кимна на брат си и рече:

— Разказът ти бе лишен от сила и жар тази вечер. Може би ги пазиш за мен. Дано да е така, иначе ще бъда крайно недоволен. Ела сега, искам да те имам.

Ларен долови смях. Леко се извърна и видя, че Лета се киска в шепата си. Зърна огромната ръка на Мерик, протегната към нея. Бавно пъхна своята в неговата и го последва навън от общото помещение.

Той пусна ръката й в мига, в който се озоваха в спалнята. Изобщо не я погледна, просто започна да се съблича. Докато смъкваше ризата си през главата, рече с приглушен глас:

— Ти каква си, Ларен? Дъщеря на търговец? Племенница на гостилничар? Знам, че не си била робиня преди две години. Прекалено горда си и беше девствена, а едва ли би могла да се съхраниш до тази възраст, ако бе обратното.

Тя не продума.

Когато остана съвсем гол, той се обърна и я видя да седи до крайчеца на леглото, напълно облечена, с ръце в скута. Гледаше го втренчено, първо, плоския му корем, обрасъл с меки руси косми, после по-надолу. Лицето й бе поруменяло, устните — полуотворени.

— Престани да ме зяпаш — каза той, вбесен до крайност, задето го подлага на подобно изпитание. — Да не си си загубила ума? Толкова ли бързо забравяш какво ти сторих снощи? Събличай се и лягай да спиш. Сигурно още твърде много те боли, за да те обладая пак.

Тя не се помръдна. Членът му започна да набъбва, не можеше да го възпре — все едно да спре изгрева на слънцето.

— Да не искаш да изтърпиш снощното мъчение?

Тя поклати глава, без да отрони дума.

— Тогава престани да ме зяпаш, дявол да те вземе! Изиграх си ролята пред Ерик, а сега просто искам да спя.

Членът му стърчеше напред, твърд и възбуден. Сърцето му биеше до пръсване, желаеше я до болка.

Тя се взираше в лицето му, но когато изстена, той разбра, че отново е зърнала слабините му. Ала премълча и се изтегна в леглото.

В спалнята стана тъмно, понеже тя бе угасила газената лампа. Долови шумоленето на дрехите й, но не се помръдна.

— Историята ти беше доста странна. Питам се дали не е нещо повече от обикновена легенда?

— Не, Мерик, най-обикновена легенда е. — Сякаш го чуваше как разсъждава в тъмнината, измъчван от въпроси за нея и Таби. Опита се да го разсее и промълви: — Лета ми каза, че не възразява да бъда твоя курва, докато можеш да ме използваш. Предполагам, че имаше предвид, да се поупражняваш върху мен за повече опит, но аз не мисля, че се нуждаеш от такъв. Е, току-виж си извлякъл някаква полза от снощи, но не съм сигурна.

Той си пое рязко дъх. Добре го беше разсеяла, няма що. Надяваше се да не я удуши. Тя продължи с подигравателен тон:

— Представих си, че съм нещо като мишена, а ти се устремяваш към мен като огромен меч. Не пропусна целта, макар че попадението не бе съвсем точно, имам предвид мишената, разбира се. Вероятно мечовете не са много придирчиви, стига да разполагат с цел. Във всеки случай, тя е доволна, че ще мога да ти предоставя тялото си, докато двамата се ожените.

— Тя е по-голямо дете и от Таби. — Беше ядосан на себе си, че бе отговорил така на Ларен. Намеренията му спрямо Лета бяха единствено негова работа и на никого другиго. — Понякога — добави той — повечето жени са като децата.

Претърколи се по гръб и се втренчи в мрака. След доста време се обади, борейки се със себе си да не обръща внимание на намеците й, но разбра, че не може.

— Не ми харесва обидното ти сравнение. Каква е тая глупост — ти мишена, а аз, меч? Какво искаш да кажеш с това, че се нуждая от повече опит?

— Искам да кажа, че попитах Сарла как се съвкупяват мъжът и жената. Тя ме увери, че след първия път не боли, а дори и първия път не е страшно, ако мъжът е нежен и опитен. Отначало било приятно, каза тя, после млъкна и не добави друго. Значи, може би ти трябва повече опит, Мерик. Поне за първия път.

Той усети ядно раздразнение към нея или по-скоро към себе си. Бе се държал като дръвник.

— Още ли те боли?

— Да.

— Няма да се упражнявам повече върху теб, докато не оздравееш напълно и не си готова да ме приемеш с подобаваща покана. А сега, престани с твоите проклети обиди. Да, обиди са, нищо, че ги прикриваш с тънки хитрости.

— Казах ти, Мерик, последната нощ ще бъде единствена. Жалко, че така и не ще разбера дали съвкуплението може да бъде приятно, но не ще допусна да проявявам повече интерес към теб като към мъж.

— Тогава защо ме беше зяпнала с такива светнали очи като дете, което гледа намазани с мед ябълкови резени? Аз проявих интерес само защото мъжкото ми тяло е устроено така. То откликва на женски поглед, дори и на твоя. Не е по силите ми да го предотвратя. Не че искам да проникна пак в теб, боговете са ми свидетели, че не ща. — Спря се. Говореше несвързано, явно лъжейки и себе си, и нея. Копаеше си дупка, която щеше да го прати на дъното на фиорда, ако не си затвореше проклетата уста.

Тя не каза нищо. Абсолютно нищо. Той чакаше ли, чакаше без охота Ларен да продължи. После чу как тя задиша равно и заспа. Дощя му се да я удуши. В името на всички богове, опит! Добре се бе научил да доставя наслада на жените, баща му се бе погрижил за това, както и прекрасната Гънвър, когато бе едва на дванайсет години — тя го бе поела в ръцете си в буквалния смисъл. Сигурно не бе негова вината, че я бе желал толкова силно, та я бе обладал, преди да е разумно. Сигурно.

 

На следващата сутрин всички се събудиха от поройния дъжд. Хората лесно избухваха заради принудителното бездействие, мъжете си крещяха един на друг, децата се биеха и викаха не по-малко разгорещено от възрастните. Дори животните бяха умърлушени. Ненадейно Клив се сети и предложи на Мерик Ларен да продължи историята си.

— Да — рече той ухилен на мъжа, на когото вярваше с цялото си същество, — накарай я да ги омае с приказките си. Така главите ще останат на раменете им, а ръцете им няма да посягат към гърлата.

И така още преди обяд, когато всички най-сетне притихнаха, Ларен отново подхвана:

— … Ролф навлизал все по-навътре и навътре в гората. Гъсто сплетените клони на дървената му пазели сянка от слънцето. Той търсел някой звяр да го убие, но такъв не се появявал. Да, имало рисове и зайци, дори двойки фазани, които мигом се вдигали във въздуха, когато ги изненадвал, но нямало нищо по-голямо от лисица.

На третия ден стигнал до края на една поляна. Била най-красивата поляна, която бил виждал. Смаял се, че не я бил виждал преди, защото бил израснал тук и бил ловувал в тази гора. Но ето че пред него се изпречила тази прекрасна поляна, осеяна с разнобагрени цветя, а слънцето сгрявало лицето и тялото му. Изведнъж, както стоял и навярно се чудел дали не губи разсъдъка си, в отсрещния край на поляната забелязал прелестно същество, което приличало на малък кон. То не помръдвало, неподвижно душело мекия утринен въздух и помахвало с гъстата си бяла опашка. По някакъв начин Ролф усетил, че животното изобщо не се бои от него. То клатело глава нагоре-надолу, сякаш приканвало Ролф да се приближи. Ролф бавно пристъпил към него. Колкото по-близо отивал, толкова по-ясно разбирал, че това не е никакъв кон, нито животно, което познава. То се обърнало с лице към него и той видял, че от средата на челото му стърчи рог. Рогът бил златен. Доближил се и бавно протегнал ръка. Съществото изпръхтяло, след което проточило красивата си бяла шия и пъхнало муцуната си в шепата на Ролф. „Кой си ти?“ — попитал Ролф, изненадан, че може да говори с такова същество. Слисал се, когато съществото отвърнало тихо: „Аз съм еднорог, Ролф, но и нещо повече. Ти си уморен от скитане в гората. Върни се вкъщи и утре пак ела тук.“ След тези думи еднорогът се обърнал, изправил се на задните си крака, красивата му бяла грива и опашката му се развели и той препуснал бързо към гъсталака. Ролф бил готов да се закълне, че го чул да се провиква: „Не забравяй оръжията си утре, защото в гората е опасно.“

Ролф се прибрал у дома, изумен, че това му отнело само един час. Братята му се зарадвали, че го виждат, дали му хубава храна и вино и престанали да се заяждат с него. Потупали го по гърба и му казали колко са щастливи, че се е завърнал. Той взел да им разправя за еднорога и да описва красивия му златен рог. Споделил също, че еднорогът му проговорил и му заръчал да се върне при него на следния ден. Не им ли се струвало странно? Какво мислели те за това същество, внезапно изникнало пред него? Попитал братята си какво биха сторили на негово място. Рандор се усъмнил, че брат му е загубил разсъдъка си или че просто е сънувал това чудато същество. Рекъл само: „Каза, че рогът бил златен?“ А Ролф отвърнал: „Да, от чисто злато, ако очите не ме мамеха.“ И двамата и братя се умълчали, потънали в мислите си.

Ларен замълча, сетне се усмихна на Олаф Торагасон.

— Ако беше Ролф, господарю, какво би сторил с еднорога?

Олаф Торагасон се плесна с огромните си юмруци по бедрата.

— Как какво? Ще го убия и ще му отрежа златния рог. Ще го продам на най-богатия принц в света и също ще стана богат.

След като одобрителните възгласи, предимно сред хората на Торагасон, затихнаха, Ларен се обърна към Ерик:

— А ти как бих постъпил, господарю?

Ерик й хвърли дълга, ленива усмивка.

— Аз няма да убия съществото. Ще го доведа вкъщи и ще се отнасям с него нежно като с жена. Ще спечеля доверието му. Навярно има самка. Ще я открия и ще ги събера заедно. Сигурно ще им се роди отроче и тогава ще се сдобия с още златороги същества. По този начин ще стана по-богат и от Олаф Торагасон.

Опушената стая се изпълни с одобрителни викове. Накрая Ларен се обърна към Мерик:

— А ти, господарю? Ти какво ще сториш?

Мерик галеше косата на Таби. Той вдигна очи към нея. Дълго мълча, после сви рамене и рече:

— Не бих избързвал. Бих се върнал на поляната, за да видя какво иска да ми каже вълшебното създание.

— Мъдро — обади се Торагасон и кимна с възхищение. — Продължавай, момиче. Разправи ни какво се случило по-нататък.

— Този път Ролф постъпил според съвета на Мерик. Не искал да действа прибързано. Заради подобно безразсъдство вече бил загубил не само роб с голяма дарба, но и приятел, и както подозирал, загубил донякъде и честта си. На другия ден той се върнал на поляната. Отначало се чудел как ще я намери, ала съвсем неочаквано на излизане от един брезов гъстак се озовал право там — слънцето я огрявало ярко и цветята изпускали сладостни ухания в лекия ветрец. Еднорогът стоял в далечния край на поляната и спокойно наблюдавал приближаването на Ролф. Позволил му да го помилва по муцуната. Позволил му да погали златния рог. Ролф казал: „Рогът от чисто злато ли е?“ Ако еднорозите могат да се усмихват, този направил тъкмо това и отвърнал: „Да, от най-чистото, Ролф. Защо питаш?“ „Моите братя ми дадоха следния съвет — казаха ми или да те убия и да ти открадна рога, или да те хвана, после да доведа женската ти, да задържа и двамата и накрая да взема и отрочето ви.“ „Мисля, че братята ти не ми харесват — рекъл еднорогът. — Ти какво искаш да сториш, Ролф?“ „Искам да говоря с теб и да науча кой и какъв си. Никога досега не съм виждал такова същество като теб. Кой те изпрати?“ „Вярно е, че съм вълшебен — отвърнал еднорогът. — Но съм и нещо повече. Аз съм предишният роб, когото ти прониза с меча си.“ Ролф зяпнал слисан съществото. Извадил меча си, защото бил уверен, че животното ще се опита да го убие. Върнало се е да му отмъсти. Стоял със стиснат в ръката меч, но еднорогът не се помръднал, нито препуснал, за да избяга от него, нито понечил да се защити. Ролф вдигнал меча, но после бавно, много бавно го отпуснал и казал: „Не мога да го направя. Когато те убих предния път, изпитах такъв ужас от себе си, че дойдох тук, в гората, за да умра. Но ти ме намери. Кажи ми сега какво да сторя, защото искам да изкупя вината си, задето ти отнех живота. Ако решиш да ме убиеш, няма да те спра.“ Еднорогът кимнал с красивата си бяла глава и златният рог блеснал на яркото слънце. После изведнъж съществото сякаш се стопило и станало безплътно и прозрачно, докато Ролф започнал да вижда преминаването на лъчите през тялото му. Изпитал неописуем ужас. Паднал на колене и обвил с ръце тялото си, готов да умре. Но с изчезването на еднорога нещо друго започнало да се оформя и да придобива образ от сенките. Това бил робът, сразен от меча му. Той протегнал ръка към Ролф и го изправил. Казал: „Боговете ни дадоха още една възможност. Ела, Ролф, да отидем заедно при моето семейство, че то много се е затъжило за мен. Хайде.“

Двамата братя на Ролф не го видели повече. Скърбели за него, макар да смятали, че си е загубил ума, защото положително еднорогът го е убил — предоверил се е на животното и ето какво го е сполетяло. Ала във Вестфолд някакъв много стар скалд, беззъб и мършав, с тънки криви крака започнал да разправя една история. Всички се съмнявали, че знае нещо интересно, но когато отворил уста, слушателите му до един се прехласнали. Той заразказвал за някакъв мъж, наречен Ролф Викинга, силен и неустрашим, на когото можело да се има пълно доверие, красив телом и духом, необичайно мъдър за младостта си. Всички го почитали, всички знаели, че могат да се осланят на него, понеже се мълвяло, че някога Ролф бил подложен на изпитание и накрая открил пътя към истинската чест и достойнство. Братята му се чудели и маели и клатели недоверчиво глави. Положително, разсъждавали те, има и други Ролфовци, подложени на изпитание, които са се оказали достойни, но въпреки това и двамата били обладани от желание да разпитат скалда. На следващата сутрин, когато тръгнали да го търсят, пазачите при външните порти казали, че си бил отишъл още на зазоряване, ала не се бил отдалечил към слънцето, а по-скоро влязъл вътре в него, избледнявайки постепенно, додето станал златен като яркото утринно зарево и напълно се стопил. Братята се спогледали. От този ден нататък никой от тях вече не споменал нито брат си, нито странната поява и изчезване на стария скалд и неговата приказка за Ролф Викинга.

Ларен насочи съвсем неволно усмивката си право към Мерик. Той впери очи в нея, после ги сведе към Таби, който бе напълно буден и съзерцаваше сестра си с навъсено личице. Таби промълви съвсем ясно:

— Ларен, аз помня еднорога.