Джеймс Оливър Кърууд
Дивото куче Казан (15)

Глава петнадесета
Дуел под звездите

Седнали на задните си лапи, Казан и Сивата вълчица чакаха. Изминаха пет минути, десет, петнадесет и Сивата вълчица се обезпокои. Никакъв отговор на воя й. Отново зави. Казан трепереше, ослушвайки се до нея. И пак тази мъртва тишина в нощта. Глутницата не постъпваше така. Вълчицата знаеше, че гласът й е достигнал до нея, и тишината я обърка. И тогава в миг двамата разбраха, че глутницата или самотният вълк, чийто рев бяха чули, е съвсем наблизо. Миризмата беше топла. След малко на лунната светлина Казан забеляза нещо да се движи. После друго, трето, докато пет силуета ги заобиколиха в полукръг на седемдесет ярда разстояние и легнаха неподвижни в снега.

Едно ръмжене накара Казан да обърне очи към Сивата вълчица. Сляпата му другарка се беше изтеглила назад. Белите й зъби блестяха заплашително на звездната светлина. Отпусна уши. Казан се обърка. Защо му сигнализираше за опасност, когато там, на снега, имаше вълци, а не рис? И защо вълците не приближаваха да пируват? Бавно се премести към тях, а Сивата вълчица го извика със скимтене. Той не й обърна внимание и продължи, стъпвайки леко с високо вдигната глава и настръхнала козина.

Сега в миризмата на непознатите Казан долови нещо необикновено познато. То го притегли към тях по-бързо и когато най-сетне спря на двайсет ярда от разположената в снега група, поклати леко рошавата си опашка. Едно от животните скочи и го приближи. Другите го последваха и след миг Казан се намери в средата. Душеха го, душеше ги и той и размахваше опашка. Това бяха кучета, а не вълци.

Господарят им беше умрял в някаква самотна колиба и те избягаха в гората. Още носеха следите на шейната — около вратовете им имаше нашийници от кожа на лос. На хълбоците им козината беше опадала, а едно от тях още влачеше зад себе си три стъпки дълго парче ремък. Очите им блестяха, червени и гладни на луната и звездната светлина. Бяха слаби, изпити, изгладнели и Казан изведнъж се обърна и тръгна пред тях към мъртвия лос. После се обърна и гордо седна до Сивата вълчица, заслушан в тракането на зъбите и разкъсването на месото, докато огладнялата глутница пируваше.

Сивата вълчица се притисна по-близо до Казан. Допря с муцуна врата му, той бързо като куче я близна с език, уверявайки я, че всичко е наред. Тя се просна на снега, а кучетата свършиха яденето и дойдоха съвсем по кучешки да я подушат по-отблизо и да се запознаят по-добре с Казан. Той се изправи над нея като страж. Едно огромно куче с червени очи, все още влачещо парче ремък след себе си, допря по-дълго с муцуна мекия врат на Сивата вълчица и Казан изръмжа свирепо и предупредително. Кучето се отдръпна и за миг зъбите му блеснаха над сляпото лице на Сивата вълчица. Това беше предизвикателство за бой.

Голямото хъски беше водач на глутницата и ако някое друго куче беше изръмжало срещу него като Казан, щеше да се хвърли на гръкляна му. Но в Казан, застанал свиреп и полудив над Сивата вълчица, то не откри покорството на кучето от впряга. Един господар стоеше изправен срещу друг. При Казан имаше и нещо друго — беше другар на Сивата вълчица. След миг щеше да я прескочи и да се бие за нея повече, отколкото за правото на водач. Но голямото хъски се обърна враждебно, ръмжащо, все още зъбейки се, и показа яростта си, като ухапа жестоко един от другарите си по впряг.

Сивата вълчица разбра какво се е случило, въпреки че не можеше да вижда. Сви се по-близо до Казан. Знаеше, че луната и звездите неведнъж са наблюдавали това, което винаги означаваше смърт — битката за правото над женската. С примамливата си сдържаност, като скимтеше и нежно ближеше с муцуна врата му, тя се опита да изтегли Казан от утъпкания кръг около убития лос. В отговор Казан сподави едно зловещо ръмжене дълбоко в гърлото си. Легна до нея, бързо облиза сляпото й лице и се обърна към непознатите кучета.

Луната слизаше все по-ниско и най-сетне се скри зад горите на запад. Звездите избледняваха. Една след друга те изгасваха на небето и след малко се появи сивата студена северна зора. Тогава огромният водач на кучетата стана от дупката си в снега и се върна при убития лос. Казан, който беше нащрек, скочи в миг на крака и също застана до лоса. Двамата започнаха да обикалят зловещо с наведени глави и настръхнала козина. Хъскито се отдръпна една-две стъпки, а Казан се сви при врата на лоса и започна да къса замръзналото месо. Не беше гладен. Но по този начин показваше правото си над месото, а това беше предизвикателство към голямото хъски.

За няколко секунди забрави Сивата вълчица. Кучето беше изпълзяло назад като сянка и сега отново стоеше над Сивата вълчица, душейки врата и тялото й. После изскимтя и в това скимтене имаше и страст, и покана, и диво желание. Толкова бързо, че очите едва доловиха движението й, вярната Сива вълчица заби блестящите си зъби в плешката на кучето.

Сива мълния — нещо неуловимо като мълнията — тихо и ужасно се стрелна в утринния здрач. Беше Казан. Той дойде без ръмжене, без лай и в миг заедно с кучето се намериха в агонията на ужасната битка.

Другите четири хъски бързо дотичаха и застанаха в очакване на десетина фута от борещите се. Сивата вълчица лежеше свита по корем. Голямото хъски и кучето с една четвърт вълча кръв не се биеха нито като кучета от впряга, нито като вълци. За няколко мига омразата ги накара да се борят като нечистокръвни кучета. И двамата хапеха. Ту единият беше отдолу, ту другият и толкова бързо се извъртаха, че четирите чакащи кучета стояха объркани и неподвижни. При други условия те биха скочили върху първия повален по гръб борец и биха го разкъсали. Така правеха и вълците, и кучетата хъски, но сега стояха назад, колебливи и уплашени.

Голямото хъски никога не беше побеждавано в бой. От дедите си, породата грейт дейн^[1], то наследи огромно тяло и челюсти, способни да смачкат главата на обикновеното куче. Но в Казан то срещаше не само куче или вълк, а най-доброто от двете. Освен това Казан имаше предимството, че е отпочинал няколко часа и е нахранен. И още нещо — той се бореше за Сивата вълчица. Зъбите му се забиха дълбоко в плешката на врага, а дългите зъби на кучето се срещнаха във врата му. Само инч по-дълбоко, и щяха да прегризат гръкляна му. Казан разбра това, докато хрускаше раменната кост на противника си, и всеки миг — дори в най-свирепата борба — се пазеше от повторно по-успешно нападение на тези силни челюсти.

Най-после атаката сполучи, но по-бързо от вълк Казан се освободи и отскочи назад. От гърдите му капеше кръв, но той не чувстваше болка. Бавно започнаха да се обикалят, а наблюдаващите ги кучета ги приближиха още стъпка-две, челюстите им нервно тракаха и зачервените им очи светеха, докато чакаха решителния момент. Гледаха голямото хъски. Сега около него обикаляше Казан, а то се въртеше и куцаше. Плешката му беше строшена, очите му отчаяно гледаха Казан.

А той беше наострил уши и краката му едва докосваха снега. Цялата му бойна мъдрост и внимание се възвърнаха. Сляпата моментна ярост изчезна и сега се биеше, както се беше бил с най-смъртния си враг — риса с дългите нокти. Пет пъти обиколи около кучето, после се хвърли като стрела с цялата си тежест върху плещите му със силата на скок от десет стъпки. Този път не се опита да го сграбчи, а удари муцуната му. Това беше най-смъртоносната от всички атаки, откакто този безмилостен съд на смъртта стоеше в очакване победеният да падне. Голямото хъски беше съборено. В този решителен миг то се търколи настрана и тогава другите четири кучета се намериха отгоре му. Цялата им омраза, събирана седмици и месеци, докато дългозъбият водач ги тормозеше във впряга, сега се съсредоточаваше върху него. Разкъсаха го на парчета.

Казан скочи до Сивата вълчица и с радостно скимтене тя облегна глава на врата му. Два пъти беше водил смъртоносни битки за нея. Два пъти спечели. И в слепотата си душата на Сивата вълчица — ако имаше душа — се издигаше ликуваща до студеното сиво небе, а гърдите й се задъхваха до рамото на Казан, докато слушаше хрущенето на костите и месото на врага, който нейният господар и бог беше победил.