Ралф Питърс
Изменникът (12)

Дванадесета глава

Спах неспокойно. Докато не ме събуди телефонът.

Подскочих в капана си от увъртени чаршафи. Напоени от потта от кошмарите. В стаята се промъкваше дневната светлина.

Главата ме болеше като след запой. Само че липсваше удоволствието от пиенето.

Кабелът на телефона се беше увъртял. Дръпнах го силно и вдигнах слушалката. В ухото ми избухна на талази шумът.

— Ало.

— Буден ли си, войниче? Да не те събудих? — Гласът на Дики.

— Да, буден съм.

— Добре. Защото имаме да обсъждаме сериозни неща.

— Телефонът ми може да се подслушва…

— Млъкни и слушай — каза Дики. — Просто ме изслушай за минута. Натресоха ми мъртъв сенатор. С гърло, прерязано като на агънце. И още не съм ти казал всичко. Май е бил изтезаван от сериозни психари. Ако не се е правил на онова копеле, художника с отрязаното ухо.

— Не можем ли да поговорим по-късно и…

— Ти ще говориш по-късно. Аз още не съм свършил. Значи си имам мъртъв сенатор, разбра ли? И аз, и приятелчето ми от армията съвсем случайно имаме обща позната, която работи за този сенатор. В екипа му, както подразбрах. На бас, че си въртиопашката и там. Ама в този град не можеш да скучаеш, а? Аз и приятелят ми по една случайност знаем, че тя не е много примерно момиче. Има си досие почти откакто е проходила. И какво искаш да ме питаш, дали историята има нещо общо с желанието на данъкоплатеца да му се спести една сенаторска пенсия? Е, просто съвпадение, но на възглавницата на този сенатор — а и на разни други места — имаше руси косми. И ако просто ченге с малко познания по биология може да се довери на отвратителните петна по леглото, сенаторът добре се е позабавлявал, преди да се отмени кандидатурата му за следващите избори. Обаче на сцената на престъплението няма руса жена, нито жива, нито умряла. А онзи със сигурност не се е самоубил. — Дики пусна една от отвратените си въздишки. — Що се отнася до мен, из цялото място лазят копелета от ФБР, пресни-пресни от колежа. Защото този е проклет сенатор. Толкова са умни, че вече са разбрали всичко. Само дето не знаят това, което аз и приятелчето ми от армията знаем. Нека те питам нещо, твое геройство. Достатъчно ли си буден, за да смелиш фактите и да предположиш чии може да са русите косми?

— Трябва да поговорим.

— Непрекъснато ми го повтаряш.

Разсъних се съвсем. От страх. Заливаше ме на талази. Бях съучастник в убийство. Между другото. А Дики току-що каза на всеослушание пред големия, лош свят, че двамата с него сме по-близки, отколкото изглеждаше отстрани.

Мислите ми препускаха, но не стигаха доникъде. Дики трябва да знаеше какво прави, но аз не можех да разбера целта му.

— Кажи ми къде и кога — проговорих. — Избери някое място.

Поредното изсвистяване с хобота.

— Ще ти се обадя по-късно. В момента съм затънал до шия със самодоволни джейедгаровци и кръвожадни репортери. Но не отпрашвай за Мексико, ясно? И гледай да страниш от мис Калифорния. Не поощрявай и не помагай на основния ми заподозрян.

Затвори. Тръшнах се обратно в леглото. Просто исках да помисля за минута, да си представя нещо, поне малко наподобяващо светло бъдеще. Имах най-много един ден до края на срока, поставен ми от Хънт. А вместо да се оправят, нещата още повече се объркваха. Дискетите си бяха толкова далечни, колкото и преди. Каквото и да се случеше, аз си оставах накиснат в сериозна каша. А жената, която обичах, беше в много по-лошо положение от моето. Ако в момента лежеше до мен, щях да я прегърна толкова силно, че дори Господ и цяла армия ангели да не успеят да ни разделят.

Но дори Тиш, мъртвите сенатори, Дики и русите косми по възглавницата не успяха да ме задържат сред будните. Тялото ми искаше да си навакса пропуснатото. Което напоследък се беше насъбрало в ужасни количества.

Заспах отново.

 

 

Когато се събудих, пак вече се здрачаваше. Кори стоеше до леглото ми. С револвер в ръка.

— Събуди ли се, сънливко? — ме попита.

— Какво?

Усмихна се. Не по обичайния си начин.

— Надявах се, че ще говориш насън. Ще кажеш името ми. Щеше да означава много за мен.

— Какво искаш? — Чаршафите бяха по-потни дори от обикновено. Въпреки климатика. Опрях се на таблата на леглото и ги придърпах към себе си. Свенливост. Или просто страх.

— Може и да искам да ти благодаря. Дължа ти живота си. — Разклати леко револвера. — Между другото, смених патроните.

— Не разбирам за какво говориш.

Усмихна се. Момиче, родено да побеждава. Независимо от цената.

— Не ме прави на глупачка. Знам, че беше ти. Разбрах го в момента, в който се обърнах. По начина, по който се движиш. По формата на раменете. Имаш хубави рамене между другото, виждала съм много рамене. Зная, че беше ти, Джон. Винаги ще те позная.

— Искаш да ме предадеш на полицията ли?

Продължаваше да се усмихва.

— И гласът ти. Ще се учудиш колко добре те познавам. Чух те да казваш „не“. После го повтори. Знаех какво става. Знам, че спаси живота ми.

Единственото, което исках в момента, беше да отида до банята и да се изпикая.

— Щеше да ми е неприятно един прекрасен брак да свърши преждевременно по този начин, госпожо Алстрьом.

Трябваше й време да го осъзнае. Но се справи отлично.

— Знаех, че рано или късно ще го откриеш — каза. — Нямаше как да се избегне. Което не значи, че разбираш.

— Мога ли да прескоча до банята за минута?

— Не. — Надигна леко револвера. Държеше го по мъжки. Беше отрупана с медали от битката между половете. — Така няма да забравиш, че времето тече.

— Мислех, че си дошла да ми благодариш.

— Между другото. — Пое си дълбоко дъх и издаде оперна въздишка. — Предполагам, че трябва да обясня. За Али. И всичко останало.

— И всичко останало.

Погледна ме с оттренирана в театралните студия нежност.

— Предполагам, че никога няма да успея да ти го обясня напълно. Искаш да бъда Саломе. Най-лошата от лошите момичета. Осъдена на вечни мъки в ада. Без право на прошка. А себе си мислиш за Йоан Кръстител. Искаш всичко да е ясно разделено. На добро и лошо. Зло и прекрасно. — Подсмръкна пренебрежително. — Понякога си такъв сладур. Но не е толкова лесно. Прав си. Правила съм неща, с които не се гордея особено. Но и не се срамувам от тях. Ставаше дума за оцеляването ми. Оцеляване, Джон. И издигане. Поне се опитвах да се издигна. Бях проститутка. Нищо не си разбрал от живота, преди да опиташ това. Богатите момченца са най-гадната форма на живот във вселената. Да, крала съм. А Али…

Усмихна се, но гласът й беше горчив като аспирин.

— Бях млада. Той изглеждаше… като някой, който е постигнал всичко. Всичко, което исках. — Засмя се пак, този път почти недоловимо. — Да, той имаше всичко. Само не знаеше как да го плати. Нито един от двама ни не знаеше. — Умееше да издържа на погледи, но този път извърна лице встрани.

Но не помръдна револвера.

— Живееш и се учиш. На мен ми трябваше доста време да се науча. Продължаваш да си мислиш, този път ще бъде различно, този път наистина ще успея. И продължаваш да вършиш глупави неща. В живота ми имаше един момент, в който ми харесваше да живея с Али. Бяхме идеалната двойка…

Преместих се малко. Продължавах да се потя.

— И?

— И се появи ти.

— Кори… или предпочиташ Карин?

— Кори, моля. Започнах нов живот.

— Добре, Кори, за колко глупав ме мислиш?

Котешка усмивка.

— О, можеш да бъдеш страшно глупав. Една от привлекателните ти страни. Имала съм много мъже, които се мислеха за големи умници.

— Знаеш, че никога повече няма да повярвам и на една твоя дума.

Спря да се усмихва и се наведе към мен.

— Ще бъде жалко. Дори трагично. Защото сме създадени един за друг, Джон. Ти си всичко, за което някога съм мечтала. Без да го съзнавам. Ти си белият рицар, Джон. Честен. Верен.

— По една случайност съм верен на друга.

Махна с ръка. Кралица, отпращаща скучен шут.

— Няма да е за дълго. Няма да задържи интереса ти. Ти си прекалено голям, а тя — прекалено малка. Играеш си на бавачка.

— Ще се оженя за нея. Когато всичко свърши.

— Ако си още жив. Ако сме още живи. И… мисля, че първо трябва да я попиташ. Не вярвам да се навие. Ще каже „да“, после ще си затвори устата. Ще се отдръпва постепенно и накрая ще изчезне. Тя е нищожество. И дълбоко в себе си го знае. Ти я плашиш.

Светлината умираше. Тиш умираше. Времето ми свършваше.

— Значи… трябва да я забравя? И да се оженя за теб?

— Можеше и да е по-лошо. Аз ще те направя щастлив. Щом успееш да се отървеш от глупавите си идеи. Знам как да те направя щастлив. Достатъчно съм силна. И не е задължително да се женим.

— Разбира се, ти си имаш цял, жив съпруг.

— Който ми даде револвер за самозащита? С фалшиви патрони? Който е толкова ужасно алчен, че иска да задържи всички пари за себе си? Който иска да ме види мъртва?

— Всеки добър брак си има някои недостатъци.

— Джон, говоря сериозно. Ти и аз… си подхождаме. Можем да се справим. Можем да ги победим.

Поклатих учудено глава.

— Чуй ме — замоли се Кори. — Става дума за десет милиона долара. Десет. Необлагаеми с данъци. Даваш ли си сметка колко пари са това? Колко ти предложи Али?

— Пет.

— Виждаш ли? Всички лъжат. Освен мен, Джон. Дори и да не искаш да бъдеш с мен… да го направиш с мен. Помогни ми. Ще ти дам шест милиона дори да не искаш да си с мен на първо време. Не, седем. Честно е, нали? Седем милиона долара? Само трябва да ми помогнеш малко. Няма да съжаляваш. — Жена, молеща с револвер в ръка. — Аз съм това, което искаш, Джон. От което се нуждаеш.

Загубих контрол над себе си. Не сме рационални същества. Стигаш до една точка и толкова. Излаях нещо и скочих от леглото. Гол, както съм се родил. Беше ми писнало и бях прекалено ядосан, за да ми пука повече.

— Отивам до тоалетната. Можеш да ме застреляш. Но нека ти кажа нещо, скъпа. В теб няма нито едно нещо, което да искам или от което да имам нужда.

Очите й се спряха върху мен за момент. Тези страхотни очи. Способни спокойно да съсипят мъжките съдби. Вече се обръщах, когато проговори:

— Какво ще кажеш, ако ти дам дискетите?

 

 

— Нямаме много време — каза Кори. — Така че слушай внимателно.

Слушах.

— Али ще ти се обади. Голям баровец е, а? Това е последният му шанс. Отчаян е. Знае, че ако и този път се провали, Хънт ще го извади от играта. Можем да използваме това.

— Къде е Тиш? Къде я държат?

Поклати съвсем леко русата си главица.

— Не знам. Наистина. Хънт държи нещата поотделно. И Али не знае.

— Защо да ти вярвам?

— Кълна се в Господ.

Беше мой ред да пускам тънки усмивки.

— Не ми правиш впечатление на особено религиозна.

— Моля те, изслушай ме. Той ще ти се обади скоро. Съгласи се да се срещнете. Ти ще определиш мястото на срещата. И му дай кратък срок. Не трябва да успее да реагира. И не се срещай с него или с Хънт на техен терен. Щом разберат, че дискетите са у теб, ще направят всичко по силите си да те накарат да им кажеш къде си ги скрил. После ще те убият.

— Как ще им докажа, че дискетите са у мен? Или у теб?

Без да отмества поглед от мен, бръкна в чантата си и подхвърли една дискета на леглото. При приземяването пластмасата наполовина се измъкна от обложката си.

— Дай я на Али. Истинска е. После говорете за парите.

— И Тиш.

— Той ще ти разясни как ще прехвърлят парите на твое име. В замяна на дискетите. Ще ти даде номер на сметка на Кайманските острови и съответните кодове. Така, че да потвърдиш заплащането. — Прехвърли револвера в дясната си ръка и разкърши пръстите на лявата. — Али играе тройна игра. Ще каже на Хънт, че ти настояваш да се използва тази сметка, че от самото начало си планирал да го преметнеш. На Хънт това няма да му хареса, но ще започне прехвърлянето. За него тия пари са нищо. Въпреки че си е едно скръндзаво копеле. — Зачудих се дали е имала привилегията да бъде в интимни отношения и с него. — После Али шифрова сметката така, че в момента, в който се обадиш да я провериш, се задейства ново прехвърляне. Този път за Панама, в сметка, която дори Хънт няма да може да проследи. Ще го нагласи да изглежда като твое дело. Хънт ще те убие, за да си отмъсти, а парите остават в Али.

— Не се ли предполагаше да останат за Али и за теб?

— Затова ми даде този револвер. — Тя повдигна оръжието.

— С фалшивите патрони.

— И?

— Парите? — Усмихна се, беше грозна, откровена усмивка.

— Майната му на Али. Това лайно. Знам повече за офшорните банки, отколкото той някога ще научи. В момента, в който сумата стигне Панама, я препращаме директно в Люксембург. В наша сметка, Джон. — Наведе се към мен през ранния здрач на спалнята. — Ще реши, че Хънт все пак го е изиграл, но няма да може да направи нищо.

Погледнах я, търсех нещо, което да не се връзва.

— Само че Али със сигурност ще се учуди защо момичето на мечтите му изведнъж изчезва. Не мислиш ли, че ще те заподозре.

Тя лениво размаха револвера.

— Ще бъда прекалено разочарована. Не, мисля, че мога да направя живота му достатъчно мизерен, за да не заподозре нищо. Мисля, че мога да остана с него… да кажем шест месеца… и после да подам молба за развод по една от многото причини, които ми е давал. — Зае благочестивата си поза. — Това между другото ще ти даде време да привършиш с твоето момиче. Трябва да ти е достатъчно.

— Наистина не ти липсва самочувствие.

— Познавам те, Джон. Познавам и нея. Няма повече от дузина различни типове хора.

— И как да съм сигурен, че не лъжеш и мен? Може дори да ме убиеш. Или да платиш на някого да свърши мръсната работа. Откъде да съм сигурен, че тази дискета е истинска? Играеш толкова добре, че това може да е твой план вътре в плана.

— Имаш ли друг избор?

— Мога да почакам.

— Докато рижата се отправи към гробищата?

— Слушай… парите не ме интересуват, Кори.

— Всеки се интересува от пари.

— Не и аз.

— Тогава ще се заинтересуваш.

— Минават шест месеца… и ти позвъняваш на вратата ми, готова да ми дадеш седем милиона долара? Плюс целувка? И аз трябва да повярвам на това.

— Ще ти дам много целувки. Ще те целувам така, както никога не са те целували преди.

— Ще направя каквото искаш. В краткосрочен план. Знаеш това. Но не си мисли, че ти вярвам. В нито едно отношение. Не бъркай наложителното с желаното.

— Ще свикнеш да ми вярваш, Джон. Аз ти вярвам достатъчно, за да ти дам дискетата. И живота си. Те ще ме убият. Али ще ме убие. И ще го направи по гаден начин.

— Къде са останалите дискети?

— У мен.

— Но не ми вярваш, не и достатъчно, за да ми кажеш къде са?

— По-добре е да не знаеш. В случай че нещо се обърка.

— Много окуражително.

— Практично.

— Добре. Поне ми кажи откъде ги измъкна. Всички останали копаха тунели до Китай, за да ги намерят.

Наклони глава. Поза като за модно списание. Косата, виеща се покрай страните й. Не вярвам обаче да направеше кариера като модел. Няма успял модел, който да е абсолютно перфектен.

— Добре, нямам нищо против да ти кажа. Взех ги от Ем. Бяха в апартамента му.

Причерня ми. Трябваше да се сетя още в самото начало.

— Ем е искал да ги изкара наяве, нали? — попитах. Исках да го чуя от тази перфектна устица. — Да ги предаде на ЦСС? Или на някой друг?

— Ем беше глупак.

— Значи сме двама.

— Ем беше глупав по различен начин.

— По по-добър начин.

— Безсмислен начин. Не го обвивай с ореол. Ем беше лайно. Беше шибан алкохолик с толкова грехове на съвестта си, че го беше страх да умре.

— Умираше ли?

— Да.

— Цироза?

— Рак. Удари джакпота.

— Коравосърдечна си.

— Опитай с „реалистична“.

— Никога не знам кога да ти повярвам.

— Опитай се да ми се довериш.

Изсмях се.

— Като Ем ли?

— Ще направя всичко за теб.

— Тогава кажи ми нещо. Когато убиха Ем… ти не дойде тук направо от полицията, нали?

— Не.

— Върнала си се в апартамента. И си взела дискетите. Затова го обърнаха с краката нагоре. Очаквали са дискетите да са там. Само че ти си усетила възможността. Имала си свой ключ и си действала бързо. — Възхитих се от тактика пред себе си. Чудейки се как ще се прояви като стратег. — И кой го направи? Момчетата на Хънт? Проклетият му клуб „Хънт“? Грабваш дискетите, скриваш ги и се появяваш залята в сълзи на вратата ми. Докато съотборниците ти се побъркват да търсят плячката.

— Да. Сега вярваш ли, че можеш да ми се довериш?

— Не. Къде скри дискетите?

— Няма да ти кажа.

— Кой застреля Ем? И не ми пробутвай лъжите за лошите чернилки, които си дала на ченгетата.

— Али. Али го застреля. За пръв път убиваше човек. Побягна. Тогава разбрах, че трябва сама да взема дискетите. Че не мога да разчитам на него.

— Знаела си какво ще стане. Ти ли заведе Ем към засадата?

— Ем си го просеше. Беше лайно.

— Нека се осмеля да не се съглася с теб. И… как го направи? Накара го да се наведе и да те целуне? За да отвлечеш вниманието му? Или се предполагаше да е изненадваща среща на улиците на Вашингтон. Ем среща стария си познат от армията Али Алстрьом?

Кори отметна назад заблудилите се покрай ухото й кичури и се наведе към мен.

— Джон, знаеш ли, че гаджето ти не може да има деца?

— Не сменяй темата.

— Искаш ли да знаеш защо не може?

— Не.

— Тогава и двамата трябва да признаем, че е по-добре да забравиш някои неща.

— Не намесвай Тиш.

— Ти си този, който толкова много иска да я намеси в живота ни.

— Тиш просто никога не е имала късмет, Кори.

Изсмя се. Никое човешко същество не би трябвало да се смее така, докато е още младо.

— Няма такова нещо като късмет. Но тя не го разбира.

Както не разбира и всичко останало. Познавам тия като нея. Сигурно ти е пробутала сцената колко много съжалява. Цялата в сълзи. „О, не мога да ти родя бебчета…“ Стегни се, Джон. Такива като нея не изпитват съжаление. Само я е яд, че са я хванали.

— Разкарай се.

— Вярваш в представата, която си си създал за нея. Тя е просто кучка, която за момента се държи добре. Защото си мисли, че е спечелила от лотарията, и иска да е сигурна, че ще си получи наградата. Ако наистина направиш глупостта да се ожениш за нея, няма да минат и шест месеца и тя вече ще е коленичила и ще прави свирки на някой агент или продуцент. Може и на момчето, което ви носи вестниците.

— Отвращаваш ме.

— Просто съм откровена.

— Не, не си. Ти си самият дявол.

— Джон, знаеш ли какво се случва с романтиците? Децата им никога не приличат на тях.

Телефонът иззвъня. И двамата млъкнахме. След второто позвъняване Кори ми каза:

— Кажи му, че това, което иска, е у теб. Съгласи се да се срещнете. На твой терен. Това е шансът ни, Джон.

 

 

Звънеше жена, която се представи като Мелиса. Предложи ми специална занижена начална сума за издаване на нова „Мастъркард“.

Затворих.

— Търговски агенти.

Кори имаше един начин да те погледне така, сякаш се целеше с невидима пушка.

— Беше онзи полицай, нали?

— Не. Беше оферта за кредитна карта. Наистина.

— Джон, трябва да обсъдим това. Какво точно си казал на полицията?

— Почти нищо. Само необходимото, за да ме пуснат да си ходя.

— Ченгето ли ти каза? За мен и Али?

— Да.

— Какво друго знае за мен?

— Мисли те за таралеж в гащите. Предупреди ме да стоя надалеч от теб.

— Следи ли ме?

— Предполагам, че му се иска. Но тук е Вашингтон, скъпа. Ченгетата са заети в двайсет и четири часово ровене из хорските мръсотии. Ние сме дребни риби.

— Разбрал ли е нещо?

— Не мисля. — Но аз бях разбрал. Кори беше прекалено добра за Холивуд, но поне веднъж аз разполагах с повече информация от нея. Което значеше, че не е толкова гъста с Хънт и компания. Който и да подслушваше телефона ми, не беше споделил информацията с Кори. Предполагам, че и с Али. Поне ми се искаше последното да е вярно. Но и вярвах, че благодарение на обаждането на Дики Хънт ще приеме Кори за сто процента ненужна. Знаеше, че ченгетата са я свързали с убийството на Фауст. Което не беше извършено под благословията му. Предполагам, че изгаряше от нетърпение да си поговори с Кори за това.

Залозите продължаваха да се покачват.

— Не казвай на полицията нищо повече от необходимото — каза Кори. Искрено. — Няма да ти е от полза.

— Кори, стигнал съм дотам, че ме е страх да кажа нещо на самия себе си.

— И на другия. Французинът, който беше тук. Онзи, с когото се би. Опитвал ли е пак да се свърже с теб?

Зачудих се дали ме изпитваше. Бях готов да се проваля.

— Не, мисля, че ченгетата успяха да го уплашат. Жабарите още фучат за бомбата в лабораторията си. Но дори и те имат достатъчно мозък да преценят, че не съм забъркан.

— Стой настрана и от тях — каза Кори. — Не им казвай нищо. Аз съм единствената, на която можеш да разчиташ. Повярвай ми.

Телефонът иззвъня пак. И двамата подскочихме.

Беше Али.

— Джон. Хей, Джони. Шибаният часовник си тиктака. Тик-так, тик-так. Имаш ли добри новини за мен, а? Получи ли откровение?

— Може би.

— Какво е това, по дяволите? „Може би.“ Говори!

— Не по телефона.

— Не ми губи времето, Джони.

— Майната ти, Али. Достатъчно съм анализирал ситуацията, за да разбера, че ти имаш много по-голяма нужда от мен, отколкото аз от теб. Ти си един нещастник. Така че зарежи ролята на лошо момче.

— Джон, гледал ли си порно? От тия, дето цялата банда се изрежда на някое маце и после започват да я измъчват? Режат я парче по парче. И накрая я убиват. Направо пред камерата. Е, мое задължение е да ти кажа, че свръхреалистичното кино не е само една от легендите на съвременното изкуство. Само трябва да преминеш границата и ще видиш как се снима. В едно малко ранчо по магистралата към Мексико. Рижата има потенциал на звезда.

— Страшно се изплаших, Али.

— Опитай се да слезеш на земята. Завесата се вдига утре сутрин, Джони.

— Ето какво ти предлагам, Али. Имам нещо, което ти търсиш. И съм готов да ти дам да го пробваш. Ако кажеш вълшебната думичка.

— Кажи ми, че са у теб, Джон. Кажи ми!

— Чакай ме в „Мосю Пол“. В югоизточния край на авеню „Пенсилвания“. Ще бъда на бара. След половин час. Ако закъснееш, отивам директно при генерал Хънт. А ти можеш да се изхранваш със снимане на филми в Мексико.

 

 

Мислех, че най-после съм си обяснил всичко. И че съм започнал да си изработвам план. Оставих Кори горе и излязох в концентрираната следобедна жега. Бързо свърнах зад ъгъла и се отправих към „Мосю Пол“, място, където жителите на Капитолия са малко сбъркани.

Усещах ужасен прилив на енергия. Бях решил, че най-после съм поел контрола върху цялата история. За пръв път. Държах и картите, и чиповете. И бях готов да мамя като конгресмен в оспорвана предизборна кампания.

После разпознах Мери Фарнсуърт. Наведена над ключалката на кадилака „Севил“, който едно време беше гордостта на генерала.

Видя ме и едва успя да запази възбудата си в границата на добрия тон. Кралица Мери. Последният човек, който исках да се забърка с десперадо-компанията. Зачудих се дали нещата някога ще се върнат към нормалното.

— Не знам как живееш тук — ми каза. — Абсолютно е невъзможно да намериш място за паркиране.

— Мери, ти ми обеща да…

Накара ме да млъкна с елегантно, кротко движение с ръка.

— О, направих всичко, което ми каза, до последната подробност. Но… даваш ли си сметка какво представлява Луизиана по това време на годината? А и не можех да спра да мисля за Мики. Започнах да се чувствам като най-безсрамен страхливец. Накрая избягах. Дезертирах. Просто така. Дори без да разбера от кого бягам.

— Мери, сериозно е.

Стойката й се промени. Настръхна като старшина, един от чиито войници се е появил на преглед с кални обувки.

— Съпругът ми е мъртъв, Джон. Мисля, че съм в състояние да оценя сериозността на това.

— Не трябваше да идваш. Тук е опасно.

— Ами ти? Непрекъснато мислех и за теб, Джон. Реших, че може да имаш нужда от приятел. Някой, който да те подкрепя.

— В момента не можеш да ми помогнеш. Трябва да заминеш.

Очите й ме изненадаха. Резервираността им се замени с копнеж. Необходимост да направи нещо пред неизмеримата загуба, каквото и да е то.

— Няма да съм ти в тежест — ми каза. — Това е последното, което искам. Само че… след всичко, което се случи… не знаех дали ще е безопасно да ти телефонирам. Намерих ги.

— Мери, трябва да се махнеш оттук. Веднага. Моля те.

— Но аз ги намерих. Дискетите. Реших, че може да имаш нужда от тях.

 

 

Повлякох я към една алея. Не се виждаше нито един експерт по взривно дело. Или който и да е друг. Из боклука се ровеха сиви птички.

— Стой в сянката. Не трябва да те виждат.

— Само реших, че ще искаш да знаеш… — Беше объркана.

— И още как. Кажи ми за дискетите. Колко са? Къде са?

Мери поклати глава. Сякаш отговорите не й идваха наум.

— Аз… Джон, трябва да ме разбереш. Това с Мики… искам да кажа, бях ужасно разстроена. Съсипана. Не бях в състояние да мисля. Но когато се върнах, ми се наложи да отида до банката. За депозитния ни сейф. Трябваха ми някои лични документи, данни. — Сви красивата си уста. Сянка, пробягваща по друга сянка. — Беше очевидно. Трябваше веднага да се досетя. — Докосна челото си, по което блестяха капчици пот. — Бях толкова глупава. Разбираш ли, винаги сме наемали голям сейф. За да държа там бижутата си. Мики настояваше. Всички военни, изглежда, с времето придобиват някаква фобия от престъпленията. Е, не беше ли това най-очевидното място, където да държи дискетите?

— Колко са? Надписани ли са? Къде са в момента?

Сви рамене.

— О, дузини. Не знам. Не ги преброих. Бях толкова развълнувана. Може би… о, може би около шейсетина. Но това е само мое предположение. Можеш да дойдеш и да ги преброиш. Върнах ги у дома. Всички са с печати на „Макон-Болт“. И дълги номера. А, и надписи „строго секретно“. Позволено ли е било на Мики да държи нещо такова в личния ни сейф?

— Мики — искам да кажа генерал Фарнсуърт — беше герой. Бил е съвсем наясно какво е правил.

Погледна ме с мъка, която падащият здрач не можа да прикрие.

— Тогава защо го убиха? Той толкова ми липсва, Джон.