Ралф Питърс
Изменникът (11)

Единадесета глава

Изтрезнях в онзи отровен с химикали парцел във Вирджиния. Когато разбрах, че ББСП е най-голямата измама в историята на човечеството.

Аз съм същество, плод на убежденията и професията си. Сега двете неща се разминаваха. Убежденията ми твърдяха, че на хората с униформи мога да се доверя винаги, на правителството — в повечето случаи. Вярвах безрезервно на по-висшестоящите, под чието командване служех. Трябваше да вярвам в нещо. Вярата е условен рефлекс, по-дълбоко вкоренен и от желанието да правиш секс. Като повечето вярващи и аз отхвърлях всички доказателства, които по някакъв начин можеха да застрашат кредото ми. Лутер трябва да е мислел по същия начин, докато е писал химна „Крепост е нашият Господ“. На мен ми трябват високи, дебели крепостни стени. От друга страна, професията ми ме беше обучила да атакувам, нямаше как да спечелиш, без да си готов за нападение. През цялата си кариера бях нападал, най-малкото наум, тези, които се отнасяха с пренебрежение към нещата, в които вярвах. Но вярата ми се беше срутила и бях принуден да се откажа и от атаката. Не разбирах нищо, а не бях сигурен и кои точно са враговете ми.

Сега вече знаех кои са. Падналите ангели. И бях готов за атака.

Както повечето военни съм подвластен и на страха. Бях изкарал повече от две десетилетия сред безопасността и удобството на правила, които прокарваха с кристална яснота границата между доброто и злото. Но страхът продължаваше да присъства в живота ми: страх от провал, от недомисляне, от загубата на уважението на другарите ми, страх да не се разсея и да изляза извън границите на райската градина, страх да не разкрия недостатъците, които знаех, че притежавам. Ако се бях родил преди хиляда години, сигурно щях да съм един от бавнозагряващите кръстоносци, които упорито продължавали да маршируват на изток, докато хитрите момчета пътьом плячкосвали Византия.

Бях решил да отхвърля законите, да наруша правилата и да прехвърля страха на другите. Беше време да спра да се притеснявам от провала и да започна да се опитвам да печеля. Според скъпо заплатеното ми с парите на данъкоплатците военно обучение първата стъпка беше да определя слабото място в отбраната на врага.

Което беше лесно.

 

 

Отбихме се да вземем партньора на Рогоносеца. Киснеше пред къщата, в която беше изчезнал Али Алстрьом. Рогоносеца почука с кокалчета по стъклото на изяденото от ръжда пежо. Вътре се размахаха ръце в стойка от бойно изкуство, пътьом закачайки волана. Приятелчето беше заспало и прояви срама си като истински французин.

Зарязахме пежото и се натикахме в ситроена. На задната седалка се чувствах като излязла на разходка старица. Подкарахме на север към града.

— Вижте — казах. — Ако ще работим заедно, трябва да знам имената ви. Може и да не са истинските.

Волтер и Русо се спогледаха.

Неловка тишина.

После Рогоносеца каза:

— Аз съм Анри. Той е Жерар.

— Радвам се да се запознаем. Положението е следното. Знам на коя улица живее. И горе-долу къде точно. Но…

— Няма проблеми. Знаем къде живее. — Рогоносеца Анри прокара пръст под носа си. Сякаш потри невидим мустак. Може и да се беше избръснал специално за тази мисия. — Следим го отдавна. Следим всички замесени. Или почти всички. Много хора. Започнахме, откакто се забъркахме със самолета. Само че с този сгрешихме. Видяхме жените и решихме, че не е сериозен. От известно време не го следим. Още преди да взривите лабораторията ни.

— Не съм взривявал лабораторията ви.

— Преди приятелите ти да го направят.

— Не са ми приятели.

— Сънародниците ти тогава.

Да. Моите сънародници.

— Намирам за странен факта — продължи Анри, — че в прехвалената страна на демокрацията, където всички хора са равни, някои живеят по начин, отдавна забранен на аристократите във Франция.

— Въпрос на пари. Семейството му притежава цял щат.

Бяхме се изкачили на хребета Арлингтън. Под нас се простираше Вашингтон. Падналият сред смъртните звезден град.

— Трябва да се уговорим за условията — казах на Анри.

— Кажи ми какво предлагаш? — Звучеше изморено.

— Вие ще направите всичко каквото можете, за да ми помогнете да спася Тиш О’Мейли. Ако й се случи нещо, споразумението ни отпада.

— Но ти не знаеш къде е.

— Ще я намеря.

Анри помисли за момент. Може и да не повярва на последното.

— Приемливо е. Ще направим всичко в разумни граници.

— Не е достатъчно.

— Е, може и в не толкова разумни. Без абсурдни ситуации. Но мисля, че можем да се споразумеем. Друго?

Излязохме на моста. От двете му страни го обграждаха ярко осветените парапети. Имаше коли само в една от лентите.

— Вие получавате дискетите, ако ги намеря. Но трябва да ми обещаете, че правителството на Франция… или който и да е… ще публикува материал за измамата. Ще кажете на всички, че проклетият самолет не работи. Ще смачкате „Макон-Болт“ в калта.

Анри и Жерар си казаха нещо на френски. Жерар сви мускулестите си рамене и си запали цигара. Отворих един от задните прозорци.

— Мисля, че ще се уреди — каза ми Анри. Когато разговаряше с мен, извръщаше назад глава. В паузите гледаше към магистралата. — Франция с радост ще постави тия хора в неудобно положение. Бих казал „ще ги накара да се засрамят“, но тези хора нямат срам. Така, че те ще бъдат публично изобличени. Вярвам, че ще стане така, но разбира се, не мога да обещая нищо. Трябва да се допитам до по-висши инстанции.

— Допитай се тогава. Друго. Когато всичко свърши, няма да съм особено популярен наоколо. Трябва да изтеглите Тиш и мен от бойната линия. Някъде, където да можем да започнем на чисто. — Знаех, че тук се оставям напълно в техни ръце. Можех да получа и само куршум. Нямаше да предизвика особен дипломатически скандал.

Още френски. Нервни, обгърнати с тютюнев дим движения от страна на Жерар. Може да беше по-млад и по-тъп, но още представляваше по-висшата инстанция.

Анри прокара ръка през късо подстриганата си коса.

— Може да се уреди. Имаш думата ми. Ако помогнеш на Франция, тя ще ти се отплати със същото.

— И последно. Предложихте ми 100 000. Малко е, и го знаете.

— Колко искаш?

— 500 000. Долара, не франка. Не го приемайте като заплащане. Не ви продавам дискетите. Това е съвсем отделна сума. Парите ще ми трябват да започна отначало. С Тиш. Ако тя пожелае да остане с мен. Няма да съм точно затрупан с препоръки за теглене на кредит.

Нов разговор между Равел и Дебюси. Жерар се обърна, изгледа ме подозрително и измърмори нещо, което не чух.

— Мисля, че ще се съгласят — каза Анри. — Но и за това трябва да се допитам до шефовете. Става дума за много пари.

— Глупости.

Наведе глава. Можех да си представя изражението му. Повдигнатата вежда. Свитите устни. Броящите несъществуващи банкноти очи.

— Ще говоря с тях.

— Бъди убедителен.

— Ще опитам. Не е толкова лесно. Преди винаги имахме пари за подобни цели. Но сега… виждаш как е.

Подминахме супермаркета на 14-а улица и навлязохме в централната правителствена зона. Осветени импозантни сгради търпеливо чакаха пристигането на стопаните си. По това време улиците бяха пусти като археологически разкопки.

— Добре. Постарайте се — казах. — А сега да повторим. Обещахте да ми помогнете да си върна Тиш. Жива и здрава. Ако е необходимо, ще ни измъкнете оттук и ще ни помогнете да започнем отначало. Ще питаш за парите и допълнително ще потвърдиш публикуването на дефектите на ББСП. В замяна получавате дискетите. Ако и когато ги намеря.

— А ако не ги намериш?

— Уговорката за Тиш остава.

— Не е кой знае какво за нас.

— Глупости. Ако получите дискетите, ще държите най-голямата световна тайна в момента. Истинска компенсация за la belle France. Както и отмъщение за бомбата в лабораторията ви. Аз не получавам нищо.

Жерар изведнъж се разприказва. На френски. Все същият пренебрежителен тон. Размаха свободната си ръка към мен, после изхвърли фаса си през прозореца и потъна в обичайното си намусено мълчание.

— Какво иска Морис Шевалие? — попитах Анри.

Галът сви рамене.

— Нищо, само мисли, че за човек с много врагове и нито един приятел поставяш прекалено много условия.

 

 

Спряхме пред огромна къща в колониален стил в Колорама. Отпред липсваше бронзовата табелка, но предположих, че по някакъв начин е свързана с френското посолство. Жерар влезе, а аз и Анри останахме в колата да обмисляме въпросите към жертвата.

— Трябва и нещо определено за Боб Нечестни — му казах. За трети път. — Не само намеци или това, до което сме стигнали по пътя на логиката.

— „Димящият пистолет.“^[1]

— Да, димящият пистолет. Детайли. И причината за взривяването на лабораторията в Джорджия. Важно е. Трябват ни доказателства, по които да насъскаме медиите. След като измъкнем Тиш.

— Никакви медии. Не и този вид публичност. Още не.

— Добре. Ще се споразумеем за това. Но трябва да разберем за лабораторията.

— Мисля, че за теб е по-важно, отколкото за нас.

Поклатих глава.

— Нещата са свързани. — Разтърках очи. Чувствах се изтощен. Бях добре, когато действах, но нямах нерви да продължавам да чакам.

Покрай нас забави патрулна кола. По-скоро от скука, отколкото от любопитство. Наистина трябваше да говоря с Дики. Бях решил да заложа на няколко места. Не губех нищо.

Жерар се върна с малка раничка в лявата ръка и нова цигара в дясната. Оръдията на труда му, предположих. Бях очаквал да видя металния куфар с машинката, която бяха използвали върху мен.

В колата Жерар подаде на Анри 9-милиметров пистолет, почисти своя и зареди нов пълнител. Аз не получих оръжие, но ми беше подхвърлен някакъв черен парцал. Трябваха ми няколко секунди, за да разбера предназначението му. Маска на командос. Беше от някаква синтетична материя, с дупки за очите и устата. Много по-удобно от нахлузения на главата чорапогащник. Когато наближихме, ми подхвърли и чифт ръкавици. На пипане бяха тънки като презерватив и също толкова чувствителни. Нямаше да има отпечатъци.

Навлязохме в Джорджтаун. Паркирането беше проблем дори след полунощ. Обикаляхме, Анри и Жерар псуваха на смени. Бях свикнал с речта им дотолкова, че да си преведа оплакването на Жерар, че е по-зле и от Париж.

Паркирахме шест преки надолу от къщата. Ситроенът не беше с дипломатически номера, нямаше по-близо позволено за паркиране място, а моментът не беше подходящ да се набиваме в очите на полицията.

Трима промъкващи се по мирните улици мъже. Много след приличния час и без куче, което да се преструват, че разхождат. Пистолетите под ризите на Сезан и Мане нямаше как да минат за буци от херния. А и носът на Анри беше бинтован. Всяко свястно ченге от полицейските управления наоколо трябваше вече да ни е надушило и да ни арестува само по миризмата. Най-доброто, на което можехме да се надяваме, беше, че случайният минувач ще ни вземе за трима новаци, тепърва навлизащи в професията, и ще се разкара.

— На следващата пресечка сме — каза Анри. — Насам. Има алея. Трябва да пазим тишина.

В пазенето на тишина съм добър. Опит, трупан от нощните дежурства и бързото измъкване от чужди спални. Но в сравнение с тия момчета бях направо тромав. Сериозни тренировки и beaucoup^[2] опит. Движеха се така, сякаш бяха безтегловни. Телата им изведнъж олекнаха. Като че ли костите и мускулите им бяха изчезнали. Внимателно ги следях в очакване всеки момент да се стопят в тъмнината. Промъкнахме се покрай някакви кофи за боклук и миризмата им беше по-тежка от телата на придружителите ми. Жабарите надминаха очакванията ми. Беше все едно да откриеш, че учителят ти в неделното училище е цар на кючеците.

Градските шумове се завърнаха. Сирени. Змийското съскане на колите в далечината. Музика, основно барабани, от съмнителните квартали около нас. И влудяващото жужене на насекомите, напастта за упадащата ни цивилизация.

По алеята светеше улична лампа. Жерар излезе начело и внимателно я заобиколи. Видях как сянката на ръката му се пъха в раницата и се появява по-дълга и с различна форма. Наистина бяха проучили мястото. Той се приближи до някаква монтирана върху пилон метална кутия, отвори я и продължи да работи на светлината на миниатюрното фенерче, което държеше със зъби.

Анри стисна с възлестите си пръсти рамото ми и със свободната си ръка ми посочи гърба на боядисаната в светло къща, имитация на кметствата в тяхната част от света. Тази обаче беше частна собственост. От двете й страни започваха малки алеи. Отзад беше на четири етажа, което значеше, че откъм улицата ще е на три.

Анри посочи с глава, сякаш ръката му не беше достатъчен ориентир, и прошепна.

— Там. Виждаш ли?

Погледнах. Обучен съм да бъда наблюдателен, но не бях забелязал, че иззад две от щорите на горния етаж се процежда мека светлина.

— Слушай — казах. — Този тип събира оръжия. Трябва да има сериозни запаси.

— Тихо. Не се безпокой. Колекцията му е заключена в стая с аларма. Страх го е от тях.

— Дано да си прав.

— Вътре ще трябва да се изкачим по стълбите. Алармата винаги е там. Върви с разкрачени крака. Така, че да докосваш стената и парапета. Внимателно. — Огледа ме преценяващо през тъмнината. — Може би трябва да се опиташ да се отпуснеш.

Наистина трябваше. Но оттук нататък връщане нямаше. Започваше контраатаката.

— Моментът е решаващ — казах. — Обръщам нова страница.

Анри се приближи толкова близко, че усещах мириса на изминалия дълъг ден в дъха му.

— Мисля, че ти вече си я обърнал — каза. — Само че едва сега го разбираш. Сложи си маската. И ръкавиците. — Говореше почти бащински. Умееше да разбира хората. Гледах го как се подготвя за акцията и последвах примера му. Лицето и бинтът му изчезнаха под черната материя.

Жерар се върна. Призрак. От маската главата му приличаше на къс тъмен метал. Не се виждаше дори бялото на очите му. Един по един се прехвърлихме през ниската дъсчена ограда. Може и да му бях нанесъл някой и друг удар, но Анри я прескочи като котенце. И двамата тупнаха безшумно от другата страна. Направих каквото можах, но бях по-тежък и ми липсваше опит. И гъвкавост. Приземих се с трясъка на парашутист.

Жерар вече беше прекосил градината. Светлината от фенерчето му проследи част от приземната стена и се спря на поредното алармено табло. На „Бел Атлантик“ им се отваряше основен ремонт. Алармите са пречка само за аматьорите, но бяха напълно достатъчни за град като Вашингтон, където влизането с взлом е тийнейджърско хоби.

Докато Жерар се оправяше с кабелите и сензорите, Анри се изкатери на остъклената веранда и я отвори. Наистина бяха бързи. Пуснах Жерар пред мен и влязох последен. Движех се зад тях на разстояние, достатъчно, за да реагирам, ако нещо се обърка.

Изведнъж ми хрумна, че един от деветмилиметровите патрони може и да е приготвен за мен. Ако нещо в плана се обърка.

В къщата беше по-тъмно. Чуваше се дишането на трима мъже. И музика. Тих джаз от горния етаж. Усетих, че Жерар се усмихва. Музиката улесняваше нещата. Макар да значеше и че жертвата е още будна.

Очите ми бавно привикваха с тъмнината и започваха да различават предметите наоколо. Силуетите на новите ми партньори. Вертикалното езерце на огледалото на стената до мен. Кошмарното бледосиньо на кухненските уреди в стаята, отделена от коридора с арковидна врата.

Тръгнахме нагоре.

Вървях след тях, разкрачен, както ми бяха казали. Опрях се за равновесие на парапета и усетих, че дървото е влажно. Чак по-късно осъзнах, че влагата идва от собствената ми длан. Потях се през ръкавиците.

Музиката се засили. На площадката на втория етаж долових и другите звуци.

Сенатор Фауст се стараеше да оправдае репутацията си.

Може би крадците никога не успяват да изненадат аскетите. Но с жиголата не си заслужава да бъдеш предпазлив. Щом схвана какво става горе — а стоновете и пъшкането бяха достатъчно красноречиви, — Жерар тичешком изкачи останалите стъпала. Последван от Анри. Изчаках няколко секунди и стигнах до вратата на спалнята точно навреме, за да видя как сенаторът ще реагира — със закъснение — на прекъсването.

Беше дебел. Не просто едър, какъвто изглеждаше в добре скроените си костюми по снимките и телевизията. Шкембето, бедрата и циците му покриваха такава част от леглото, че в първия момент не можах да видя момичето под него. После различих стъпало и глезен. Още един крак и фино рамо. Жената лежеше по корем.

Фауст се надигна, залитна тромаво назад и най-накрая успя да се отдели от партньорката си. Ококори се, отпусна се на огромните си бутове и запреглъща от страх. Дори не направи опит да защити момичето. Вместо това се изтърколи от леглото и застана с гръб към един от прозорците. Сякаш заплашваше, че ще скочи.

Всичко се случи за много по-кратко време, отколкото ми е необходимо да го опиша. Жерар скочи зад сенатора и запуши устата му с ръка. С другата си ръка допря пистолета до ухото му.

Едва сега жената на леглото се размърда. Имаше красиво, блестящо тяло. Дори смачкано в тази поза притежаваше чистота на формите, каквато срещаш само един или два пъти в живота си. Ако изкараш късмет. Придърпа към себе си купа чаршафи и възглавници. Но вместо да прикрие голотата си, тя се опита да скрие лицето си.

Не беше достатъчно бърза и успях да го видя.

Кори Невърс.

 

 

Гледах безучастно отстрани. Справяха се и сами. Анри измъкна Кори — или Карин — от леглото. Достатъчно грубо, за да я убеди, че не се шегува. Кори заряза чаршафите, може и да мислеше, че голотата е най-добрата й защита. А може и въобще да не мислеше и поне веднъж да я бяха сварили неподготвена. Сигурно не беше свикнала тя да е тази, която получава неприятните изненади. Бях забравил, че съм с маска и за момент тъпо се зачудих защо не ме погледна или помоли за помощ.

Анри заграби кичур от косата на тила й и я помъкна след себе си, докато отваряше една след друга различни врати. Гардероб. Баня. Последната врата преди тази, през която бяхме дошли, явно отговаряше на изискванията му. Голям дрешник. Нямаше прозорци. С майсторски координирани движения той пусна косата и заби коляно в задника й. Кори изчезна в тъмнината.

— Само ако издадеш звук, и си мъртва! — предупреди я той.

Можех да го успокоя, че тя е прекалено хитра, за да се разкрещи. Правеше го само по поръчка.

Анри затръшна вратата.

Фауст се държеше с подобаващо за сенатор достойнство. Стоеше гол и трепереше от страх, членът му се беше сбръчкал, шкембето се тресеше. За пореден път осъзнах силата на парите. Името му се свързваше с имената на актриси и красиви жени и имаше репутацията на най-търсения и неустоим ерген във Вашингтон. А не изглеждаше по-добре от презряла круша. Обелена круша. Плътта му беше белезникава, почти прозрачна, като големите парчета лой, които месарите в детството ми пробутваха на бедните. Лой, тук-там покрита със сплъстени, безцветни косми. На мястото, където се срещаха бедрата и коремът му, се образуваше малка ниша. Изглеждаше като бездънна яма, като нещо, което поглъща малките и беззащитните.

Но най-грозни бяха очите му. Очи на истински страхливец. Личеше си, че засега напълно е забравил за Кори. Беше готов да ни помогне да я блъснем през прозореца, ако с това щеше да си спести леко плясване по бузата. Очите му бяха надути, без да са интелигентни, зли, без да излъчват сила. Когато Жерар отдръпна ръка, от устата му надолу като паяжина се проточи тънка нишка лиги. Устата му сякаш беше празна, нещо, което виждаш, когато хората свалят изкуствените си зъби. Но погледът ми упорито се връщаше към очите му. Приличаха на безцветни стъклени топчета. Оглеждаха ни, един след друг, после започваха отначало. Беше ми интересно какво точно вижда.

Анри и Жерар завързаха ръцете на сенатора със захвърлената през облегалката на един стол вратовръзка, и го сложиха да седне върху купа дрехи, струпан на същия стол. Тялото му едва се побра между облегалките.

— Не ме наранявайте, моля ви. — Говореше като десетгодишно хлапе. После се разплака. — Вземете каквото поискате. Пари. Може да вземете момичето. Тя е…

Анри го зашлеви през устата. Много, много силно. От долната устна на Фауст рукна кръв.

Когато ме обработваха през първата нощ, не се бяха докосвали до лицето ми.

Анри се наведе към него. Поемаше с шепи от бузите му и ги опъваше встрани. Очаквах всеки момент месото да се отлепи от венците на сенатора.

— Ти си мислиш… как можеш да мислиш, че ще докосна жена… омърсена от теб? Мислиш ни за крадци? Ти си шибаният крадец тук. Ти си мръсен крадец, прасе. И ако не ни помогнеш, ще бъдеш едно мъртво прасе.

Пусна лицето му. На мястото, където допреди миг бяха пръстите на ръкавиците, кожата остана на розово-бели петна.

— Моля ви — каза Фауст. — Кажете какво искате?

— Вярно ли е, че ББСП е дефектен?

В очите му се прокрадна искрица интелигентност.

— Не, разбира се. Всичко е наред… има само няколко малки проблема… Виждате ли… той е…

Когато удряш някого с юмрук, не се размотаваш като холивудските побойници, които изпълват целия екран. Освен ако не искаш първи да се окажеш на земята. Засилваш се и удряш бързо и насочено, с инерция, която се презарежда в рамото ти като автоматичен пистолет. Но шамарът е друга работа. При шамара можеш да се засилиш, да набереш сила.

Анри се пресегна през лявото си рамо, сякаш искаше да се почеше, после стовари кокалчетата си в основата на челюстта на Фауст. Зъбите му изтракаха. Чух как ухото му се строши. Фауст може и да тежеше 130 кила, но залитна и едва се задържа на стола си.

Преди сенаторът да успее да се опомни, Анри пъхна ръка между краката му и го сграбчи за топките. Не беше нещо, което аз лично бих направил с удоволствие. Фауст започна да пищи, но Жерар пак затисна устата му. Сенаторът се извиваше и подскачаше, стискаше очи и поклащаше накъсано глава. По тялото му изби пот.

Анри пусна гордостта му и изтри ръкавицата си с един чаршаф.

— Cochon^[3] — измърмори.

Жерар изчака болката да се поуталожи и отдръпна ръка от устата на Фауст. Изтри кръвта от ръкавицата в пердетата и зачака, готов за нов удар.

Анри се върна към въпроса.

— Чуй ме добре. Имаш няколко възможности. Можеш да направиш така, че да спреш болката. Или да те довърша и да сложа край на сексуалния ти живот. — Разтегна устни в жестока усмивка. После добави: — Няма да можеш да чукаш повече, какво ще кажеш? Ще ти се хареса ли това, торба с лайна такава?

— Моля ви! — измуча Фауст. Потеше се и се задъхваше, все още неспособен да отвори очите си. — Моля ви.

— Кажи ни за самолета. Кажи ми защо не работи.

— Не знам. Не съм учен. Не разбирам…

Анри запрати юмрука си право в носа му. Направи го красиво. Не можеше и да се сравни с хватката, която беше приложил на мен. В момента, в който ръката му се отдръпна, кръвта потече надолу и се вля в по-бавния поток от устната на Фауст.

— И аз не съм учен — каза Анри спокойно. — Така че няма да имаме нужда от техническите термини. Мисля, че трябва да говориш.

— Аз съм щатски сенатор! — изкрещя Фауст.

Анри се изсмя. Последван от Жерар, който закачливо издърпа ушите на сенатора. След което сграбчи лявото му ухо и го отскубна от черепа му. Сякаш правеше фокус. Отново затисна устата на Фауст.

Никога не бях присъствал на подобно нещо. Стомахът ми се обърна. Въобще не можех да се сравнявам с тези момчета. И не исках да ми бъдат врагове.

Не знам дали Фауст наистина разбра какво му се беше случило. Но усети болката. Наведе се напред с цялото си тяло. Клатеше се в агония. Лицето му беше обляно в сълзи и кръв. Без да вдига ръка от устата му, Жерар подхвърли ухото на Анри.

Анри го разклати пред очите на Фауст. Изразът в тях се промени. На няколко пъти.

Беше нещо, което ти се иска да забравиш.

Фауст най-после разбра, че нещата вече са на живот и смърт. Независимо от факта, че беше щатски сенатор. Жерар нарочно освободи устата му. Фауст се отдръпна назад и се свлече на пода. Кръвта му закапа върху бледосиния килим.

От номера с ухото ме побиха тръпки. Не знаех, че подобно нещо е възможно да се направи. Бях се прехвърлил в друга реалност.

Анри захвърли ухото на леглото и коленичи до сенатора.

— Мръсно прасе — започна. — Знаеш ли колко френски граждани умряха от твоята експлозия? Колко живота са съсипани? Колко семейства? Колко деца останаха без бащи?

Ти ни причини това… а всичко, което ние искаме от теб, е да говориш. Да ни кажеш за този самолет. И защо поставихте бомбата. — Анри се извърна към мен, бавно, сякаш ме гледаше през бездна. — И за бомбата в Джорджия. За убийството на собствените ви хора. — Върна се към Фауст. — Говори сега. За последен път ти го предлагам.

— Не чувам — изплака Фауст. — Нищо не чувам.

Някак си и тримата знаехме, че ни чува. Но не лъжеше. Просто не разбираше какво се беше случило с тялото му. Откъсването на ухото трябва да беше ужасно болезнено. Може там да бяха останали звуци, скрити за нас. Продължаваше да възприема думите на Анри, макар да вярваше, че е загубил слуха си. Безпокоях се, че няма да е способен да мисли или говори членоразделно.

— Ще ти откъсна и другото ухо — каза Анри. — После топките ти. Може да ти извадя и очите. Ще те разчленя на парчета.

Фауст се сви в родилна поза. Плачеше. Но най-после проговори.

— Не съм искал… да го правим. Нечестни. Той плати. На Габриели. И Хънт. Хънт е маниак. Луд човек. Обича да убива. Ще убие всеки. Самолетът е прекалено мек. Топи се като лед. Но могат да го обработят… да направят така, че да издържи достатъчно дълго… докато свърши поръчката. Другите неща. Системите. Електрониката. Нищо не работи както трябва. Но покритието. Там положението е най-лошо. Покритието. — Разплака се по-силно и заудря глава с подутите си ръце. После си наложи да продължи да говори. — Французите го откраднаха. Вие го откраднахте. Знам. Вие знаехте всичко. Цялата сделка можеше да пропадне. Много пари. „Макон-Болт“… всички… беше страхотна сделка… — Разрида се. Никой мъж не трябва да достига до такова състояние. — Трябваше да убием французите. Да убием всичките. Всички французи. Да убием всеки, който знаеше. Хънт искаше да избие и други…

— А втората бомба? В собствената ви лаборатория?

Фауст започна да трепери. Предполагам, че изпадаше в шок. Анри го зашлеви през лицето. Удряше под погрешен ъгъл и не се получи. Но беше достатъчно да върне сенатора към царството на живите.

— Разкажи ми за другата бомба.

— ЦСС. Мръсници. Шибани проклети копелета. Проклети лайна. Провеждаха свои… техни шибани тестове. В нашите лаборатории. Зад гърба ни. Бяха надушили нещо. Централните счетоводни служби. Копелета до един. Мислеха се за богопомазани… бяха сформирали екип в лабораторията. Трябваше да ги отстраним. Да отстраним всички, които знаеха нещо. Можеха да развалят всичко. Хънт каза, че трябва да ги убием.

Анри беше започнал да се задъхва.

— А къде са дискетите?

— Не знам? — Фауст повиши глас. — Господи, не зная. Не зная. Всички ги търсят. Убиват заради тях. Но аз не знам нищо… нищо повече… моля ви…

— Къде са дискетите?

— Моля ви, не ме наранявайте повече.

Анри се изправи и с всичка сила блъсна с обувката си корема на сенатора. Фауст се просна по гръб на килима. Кръв и лой. Съсипване на божествените дарове. Французинът премести крака си по-надолу.

Фауст изпищя. Обувката прескочи към лицето му. Огромното тяло започна да се гърчи. Докато Анри не го изрита обратно в стабилна поза.

Очите на Фауст гледаха през тавана.

— Няма какво… — каза Анри и за пръв път си позволи да пусне в гласа си истинско чувство. — Нищо, което да мога да ти направя… нищо не е толкова ужасно, че да те накаже за постъпката ти. — Поклати глава. — Чудя се дали дори в момента осъзнаваш какво си извършил. Всичко, което си убил и разрушил. С мръсната си душица.

Извади от джоба си сгъваем нож и хищно клекна на пода.

— Пощадете ме — замоли се сенаторът. Гласът му беше глух, очите незрящи. Вече не разбираше нищо. — О, господи. Моля ви, пощадете ме. Съжалявам, толкова съжалявам. Не ме наранявайте повече.

Анри започна от раздраното място, където преди беше ухото на сенатора, и прокара ножа през гънките по двойната брадичка на Фауст. Острието режеше леко. Бях чувал, че човек не може да усети прерязването на собственото си гърло, но все още не знам дали е вярно. Фауст поне не показа да усеща нещо. Затвори очи и окървавените му устни потрепериха.

Не бях очаквал това. Но и не направих нищо, за да го спра.

Стояхме и гледахме как умира. Знаех, че е истина, но си оставаше нереално. Не вярвах, че тази сцена е част от живота ми.

Кръвта шуртеше по килима.

Осъзнах се, когато Жерар тръгна към вратата на дрешника. И за пръв път проговорих.

— Не.

Жерар спря. И двамата французи ме погледнаха. През ума ми мина, че може и да не изляза от тази стая. Но вече не се страхувах. Повторих:

— Не.

Може би в гласа ми имаше нещо ново. Или Жерар се престараваше и не беше много сигурен, но не продължи към дрешника. Стояхме, сякаш времето и светът бяха спрели. Чакахме Господ да отсъди. Анри трябваше да ме подкрепи. Надявах се двамата да успеем да предотвратим убийството, дори и Жерар да беше шефът.

Страхувах се от подготовката и правилата им, от навиците и желанията им. Дори и сега не можех да допусна Кори да умре. Просто така. Беше прекалено реална.

— Остави момичето — каза накрая Анри. — Животът й няма значение.

Грешеше, разбира се. Но нямаше да му кажа, въпреки че сигурно трябваше да го направя.

 

 

— Не се бяхме разбрали да го убивате — казах.

Ситроенът се влачеше от един светофар на друг по „Масачузетс“. Жерар леко похъркваше, напълно спокоен, като момче за всичко, изморено след изтощителна нощна смяна. Анри се замисли върху думите ми.

Хванахме светофарите на Кънвеншън Сентър и той използва паузата да се обърне назад през седалката.

— Прав си. Не се бяхме разбрали така. Не влизаше в споразумението, но не беше и изключено от него. Не мислех, че за теб ще има значение.

— Убийството има значение.

Светна зелено. Засилихме се към следващия светофар. На ъгъла някакво същество в мръсна като за улицата униформа се беше навело над кофа за боклук. Повръщаше или търсеше нещо.

— Това е наивно — ми каза Анри. — Но ти не си наивник.

Лъжеш самия себе си. Не можеш да се освободиш от нещата, в които ти се иска да вярваш. Понякога ми приличаш на роб. Роб на вярата в удобните неща. В Африка видях толкова много смърт, че накрая тя само ме отегчаваше. Газех в трупове също както децата шляпат в морето. Без да им обръщам внимание. Животът на мъжете и жените е по-евтин от зрънца ориз, Джон. От капка вода. — Замълча, но продължи, преди да успея да отговоря: — Виждал съм хора… заклани като животни. С отрязани рибици. Виждал съм хора, които ядат хора. И в Париж лъжат. Както и в Лондон, и в Ню Йорк. Не биха го публикували във вестниците си. Защото не отговаря на философиите им, на това, в което са свикнали да се кълнат. Помисли си. Виждал съм мъже, които ти обясняват защо месото на малките деца е по-добро от месото на възрастен човек. Докато се смеят и оголват големите си бели зъби. Докато пекат женски бут. Мислиш си, че животът има някаква стойност и не бива да бъде отнеман. Значи си още дете. Хората умират и биват изхвърляни като използвана тоалетна хартия. — Размаха ръка към предното стъкло. — Погледни този град.

— Убийствата имат значение.

Французинът поклати глава. Пак се беше обърнал и караше. Представих си тънката му усмивка.

— О, да. Имат. Но не в смисъла, който ти влагаш. Имат значение, защото човек заслужава да умре. Заслужил е смъртта си. Накрая всеки си получава заслуженото. Но животът… самият живот… е маловажен.

— Не.

Минахме покрай разрушена кооперация, задната стена на която липсваше. Беше зад Чайнатаун. Отляво спеше и сънуваше добрите дела от младостта си сградата на Националното радио.

— И какво трябваше да направим? — попита Анри. Беше ядосан и акцентът му личеше повече от обикновено. — Трябваше да съберем доказателства ли? Да го преследваме със закона? Да помолим правителството да го съди? — Изсмя се, сякаш смехът му причиняваше болка. — Не мисля, че щяха да отсъдят правилно. Щеше да има много лъжи. Задкулисни сделки. Но не и правосъдие.

Беше мой ред да се замисля. Вече завивахме към осветената фасада на „Юниън Стейшън“, когато попитах:

— Вашето правителство… би ли одобрило то едно такова убийство? Имаш ли разрешение за такова нещо? Или ти дойде отвътре?

Сви рамене.

— Има ли значение?

— Нямал си разрешение, нали? Просто го направи.

— Правосъдие не съществува. Никъде. — Зави надясно.

— Хората сами отсъждат. Смелите хора. В противен случай…

— Повдигна едната си ръка от волана и щракна с пръсти. — Le deluge^[4].

Куполът на Капитолия проблясваше през короните на дърветата.

— Вярвам в закона — каза Анри. Гласът му отново беше спокоен. — Докато не се замеси с правосъдието. Вярвам, че законът трябва да действа и за дребните неща. Вашият закон защитава ли малкия човек срещу големия? Можеш ли да ми отговориш утвърдително на това? Щеше ли този човек да стигне до съда? — Зави към Ийст Кап. — Страданието е запазено за обикновените хора. За хората в тези лаборатории. За семействата им. Но за големите хора има само скандали. После написват по някоя книга и се женят повторно. Започват на чисто. Merde.

Беше схванал същината на Америка.

— Спри тук — му казах. — Искам да повървя.

Бяхме пред библиотеката „Фолгър“. В топлата нощ белият мрамор сякаш фосфоресцираше. Върхът на цивилизацията.

Анри спря до тротоара.

— Свършихме. За днес. Внимавай. Имаш номера на пейджъра и на телефона ни.

— Целият свят ни гледа — му казах.

— Какво?

— Мантра. От времето на романтиците.

Изсумтя.

— Мисля, че си един глупав проклет мечтател. Но трябва да работим заедно.

— Знаеш ли, грешиш. Наистина ми пука за смъртта му. Не заради самия него. Но вярвам, че в края на краищата законът е единственото, което имаме. И продължавам да го вярвам, дори и сега.

— Законът ще ти се изсере отгоре.

Свих рамене и отворих вратата.

— Сигурно. Но ще продължа да вярвам в него.

Жерар се размърда. Анри ме погледна с очите на революционер, изправил се на барикадите.

— Трябва да си готов да се бориш.

— Готов съм. Но не можеш да ме накараш изведнъж да свикна с убийствата.

— Слушай, Джон. Още хора ще умрат. Така че се приготви за това. Надявай се само и ти да не си между тях. — В гласа му нямаше заплаха. Повярвах му. Щеше да има още убийства. Бях готов да участвам в тях, но не и да започна да ги одобрявам.

— Ще видим — казах на излизане.

— Не. Ти ще видиш.

 

 

Тръгнах към къщи. Паветата на тротоарите бяха натрошени. Човек трябваше да внимава къде стъпва даже по светло.

Дори в собствените си очи изглеждах като жена, която е решила да прави секс, но се чувства задължена да защитава докрай невинността си. Знаех, че Анри е прав. По-прав, отколкото му признавах. Ако някой си го просеше, това беше Фауст, предателят на гласуваното му доверие. Но въпреки всичко не бих искал да бъда този, който да го елиминира. Не и по този начин. Може и да значеше, че съм страхливец. Или че съм слабото звено.

Истината е, че аз съм създаден да живея като средностатистически американец, с ходенето на църква в неделя и всичко останало. Вярвах в Господ — особено когато не се замислях много-много — и по принцип не бях настроен критично. От мен нямаше да излезе добър французин.

Между два от светофарите на тротоара изскочи някакъв човек. С пистолет.

— Предай се, копеле! По-бързо. Предай се, мамка ти!

Беше ветеран, не просто хлапе, излязло да си изкара пари за чифт нови маратонки. Държеше ме на разстояние, така че да може да парира всяко мое движение. Стоеше разкрачен и леко приведен, като борец. Готов, за каквато и гадна изненада да му беше подготвил живота.

— Добре. Добре. Портфейлът ми е в задния ми джоб. Ще бръкна да го извадя.

— Млъквай, копеле такова, и го давай, майната ти. Само хвърли скапаното нещо насам.

Подхвърлих портфейла в краката му.

— Сега лягай долу. Лягай на шибания си корем.

Легнах по корем. Не вярвах да ме застреля. Изглеждаше прекалено организиран, прекалено умен. Но животът е пълен с изненади. Щеше да е невероятно, ако насред всичко това най-неочаквано ме очистеше някакъв дребен крадец.

— Майната ти, копеле. Това ли е всичко?

— Да.

— Нямаш даже карти за телефон.

Оставих го да си беснее.

— Мръсно въшливо копеле. Трябва да те пречукам като проклето куче и да ти спестя мъките.

— В преградката има две кредитни карти.

— Да не ме мислиш за толкова тъп? Не ти ща шибаните карти. — Портфейлът излетя и се удари в главата ми. — Стой така, чуваш ли? Стой така, майната ти, мръсно копеле такова.

Лежах както ми беше казано и слушах как стъпките му набират скорост и накрая изчезват с бързината на спринтьор.

Когато звукът от тях замря, се изправих и вдигнах портфейла си. Безпристрастно събрах документите и кредитните карти, които беше разпилял наоколо. Имах чувството, че е най-нормалното нещо, което ми се е случило тази седмица.