Дан Милман
Свещеното пътуване на мирния воин (21)

Прозрения в тъмна доба

Семето на Бог е в нас:

Семената на крушата растат на крушови дървета;

Семената на леската растат на лескови дървета;

А Божиите семена са в Бог.

Майстер Екерхарт

Не говорехме много, докато вървяхме по ивицата бял пясък. Просто се вслушвахме в плисъка на вълните и в пронизителните писъци на албатроса, който патрулираше над брега. Погледът на Мама Чия се зарея към хоризонта, наблюдавайки дългите сенки в късния следобед. Приличаше на котка, която съзира неща, невидими за повечето от нас. Аз се загледах в донесените от морето клечки и парчета дърво, изхвърлени доста навътре на брега от един необикновено силен прилив, причината за който беше нощната буря. Започнах да ровя в пясъка за черупки от миди. Сачи не би се впечатлила от някакви черупки, но Холи ужасно щеше да ги хареса. Малката ми дъщеричка, замислих се аз, изпълнен с копнеж, представяйки си милото й личице. Замислих се и за Линда и се запитах дали съдбата беше отредила пътищата ни да се разделят.

Хвърлих поглед назад и видях сенките, които разсичаха виещата се нишка на следите ни по влажния пясък. Наведох глава надолу, търсейки сувенири от морето, а в това време Мама Чия продължаваше да се взира в хоризонта и в плажната ивица пред нас.

После нагазихме във вълните до колене, за да заобиколим един скалист нос, който ни се изпречи на пътя. В този момент водачката ми си пое дълбоко въздух и аз си помислих, че иска да ми каже нещо. В действителност реакцията й беше предизвикана от една от най-тъжните и най-странни гледки, които някога бях виждал — целият бряг беше осеян с хиляди морски звезди, изхвърлени тук от скорошната буря. Красиви, петолъчни звезди, розови и бронзово кафяви, лежаха на горещия пясък, съхнеха и умираха.

Спрях на място, обзет от страхопочитание при вида на това морско гробище. Бях чувал за изскочили на брега китове и делфини, но никога досега не бях виждал подобно нещо. Гледката на хилядите съхнещи създания ме накара да се почувствам вцепенен и безпомощен.

Мама Чия обаче не се поколеба нито за миг и тръгна накуцвайки към една близка морска звезда, вдигна я от пясъка, отнесе я до водата и я пусна. След това се върна, взе друга малка звезда и върна създанието в морето.

Напълно обезсърчен от безчетния брой на морските звезди по брега, аз казах:

— Мама Чия, но те са толкова много… как можеш да се надяваш да промениш нещо?

Тя вдигна глава към мен за миг и посегна към друга морска звезда и каза:

— За тази нещата вече са различни.

И разбира се, тя беше права. Взех по една морска звезда в двете си ръце и последвах примера й. След това върнах други две в морето. Продължихме все така през целия следобед и вечерта под светлината на луната. Наистина, много от морските звезди умряха, но ние направихме всичко по силите си.

Мама Чия продължи да се навежда над морските творения отново и отново и аз по никакъв начин не можех да я убедя да спре. Нищо не можеше да я отклони от пътя й освен смъртта. И докато бях тук на острова, аз щях да й помагам. Работихме до късно през нощта. Най-накрая смъртно уморени, но доволни, ние легнахме на мекия пясък и заспахме.

Събудих се и се надигнах рязко, защото си помислих, че се е зазорило. Но светлината, която проблясваше в очите ми, беше от припукващия огън, запален от Мама Чия. Самата тя седеше недалеч от мен, обърната с гръб.

— Не те хваща сън ли? — попитах аз и се приближих към нея, внимавайки да не я стресна.

— Спах достатъчно — отвърна тя, без да откъсва очи от огъня.

Аз застанах зад нея и се заех да разтрия раменете и гърба й.

— Какво виждаш в огъня? — попитах аз, без да очаквам отговор.

— Ами ако ти кажа, че не съм от тази планета?

— Какво?

— Предположи, че твърдя същото и за Сократ. И за теб също.

Не знаех как да реагирам и дали да приема думите и насериозно.

— Това ли видя в огъня. — Просто не можах да измисля какво друго да кажа.

— Седни — рече тя. — И виж сам.

Седнах и се загледах в танцуващите пламъци. Мама Чия бавно се изправи и започна да мачка мускулите на гърба ми със силните си ръце.

— Веднъж ти ме попита защо съм те очаквала тук? Причината е, че ние сме едно семейство — обясни тя. — Част от едно и също духовно семейство.

— Какво искаш да кажеш с… — Така и не успях да завърша изречението си, защото в този момент Мама Чия ме удари силно във врата. Видях звезди, след това само огъня… все по-дълбоко и по-дълбоко…

Зърнах началото на времето и пространството, когато духът се е превърнал в „десетте хиляди неща“: звездите, планетите, планините, моретата и създанията — големи и малки, които започнали да се множат там.

Но хората ги нямало. Преди началото на историята, във времена на магии Великият Дух дал разрешението си и се родили легендите. Животните започнали да се развиват на земята, произлизайки от онези, които били преди тях. Но човешките души все още ги нямало на планетата.

Видях древната вселена, където в извивките на пространството ангелски души се рееха на свобода и в блаженство. Този спомен, съхранен в най-стародавните записи на подсъзнанието, се превърна в първообраз на мястото, което наричаме рай.

Една вълна от тези души полетя към земята. Подтикваше ги любопитство да узнаят какво е материята, какво представляват животинските форми, сексуалната съзидателна енергия. Искаха да научат какво е да имаш тяло.

И така, те се спуснаха като сенки на примитивните животински форми, които бродеха по земята; проникнаха в тях, погледнаха през душите им, почувстваха чрез кожата им и добиха представа за материалния свят и живота на земята.

Аз ги зърнах и осъзнах, че се готвят да напуснат своите гостоприемници и да се върнат към Източника си. Но тези души не бяха дооценили магнетичната привлекателност на материалния свят. Те бяха попаднали в капан, отъждествиха се с животинското съзнание. Така започна голямото приключение на тази планета.

Тези духовни енергии и по-висшето им човешко съзнание в животните тласнаха ДНК структурата към промяна и предизвикаха незабавни и радикални еволюционни скокове. Видях всичко това, надниквайки в самите генетични спирали.

Следващото поколение същества даде основата на древногръцките митове — кентаври, сирени, сатири и нимфи; полуживотни и полу-хора, те сложиха началото на безброй легенди, а олимпийските богове съжителстваха и с животни и с хора.

Създанията от първата вълна бяха забравили, че са Дух, а не плът; те се бяха отъждествили с приемниците си напълно. Затова втора вълна от души-мисионери се спусна към Земята, за да спаси първите. Но те също попаднаха в капана на материята.

Времето полетя с бясна скорост. Цели векове се сляха в един миг. Този път само най-силните от втората мисия направиха опит да се откъснат и малцина от тях успяха. Те също останаха долу, впримчени от собственото си желание за власт. Същите тези души станаха царе, царици, фараони и племенни вождове — управниците на долните земи. Някои от тях бяха като крал Артур, други — като вожда на хуните Атила.

Последва трета, последна спасителна мисия. Тези необикновени души бяха най-смелите от всички — душите на мирните воини — защото знаеха, че никога няма да се върнат. Те съзнаваха, че са обречени да живеят в тленно тяло до края на вечността, да страдат, да губят любимите си същества, да понасят смъртни болки и страх, докато всички души бъдат свободни.

Те бяха доброволна мисия. И задачата им беше да напомнят на всички други какви са в действителност. Сред тях имаше дърводелци, ученици, лекари, художници, атлети, музиканти, безделници, гении и безумци, престъпници и светци. Повечето забравиха за мисията си, но по едно въгленче все още тлее в сърцата и паметта на онези, които са орисани да се пробудят и да открият призванието си да бъдат слуги на човечеството и самите те да будят други.

Тези спасители не са „по-добри“ души, освен ако любовта им не ги прави такива. Те могат да бъдат изгубени или намерени. Но повечето от тях сега се пробуждаха. Стотици хиляди души на планетата намираха своето духовно семейство.

Изведнъж, подобно на мълния, съзнанието ми се върна към нормалното си състояние. Отклоних очи от пламъците и погледнах Мама Чия, която все още седеше до мен.

Все така втренчена в огъня, тя промълви:

— Моята душа е от последната спасителна мисия. И тази на Сократ, и твоята. А също и душите на стотици хиляди други — всички онези, които се чувстват призвани да служат. Помисли само! Стотици хиляди души и броят им все така расте, включително и сред децата ни. Всички те се пробуждат и осъзнават какво са и каква е задачата им тук.

Онова, което ни свързва, е почти непрестанното усещане, че сме някак различни, че сме чудаци, странници в странна страна, които никога не успяват да се нагодят. Понякога чувстваме копнеж да се „приберем у дома“, но не сме сигурни къде е той. Природата ни е често щедра, но и доста нестабилна.

Е, ние не сме тук, за да се „нагодим“, така както би ни се искало. Тук сме, за да учим другите, да ги ръководим, да ги лекуваме и да им напомняме какви сме, ако не с друго, с примера си.

Земята е училище на повечето човешки души, но нашите души не са изцяло от тази земя. Ние сме обучени другаде; има неща, които просто знаем, без да сме наясно откъде; неща, които разпознаваме с лекота, все едно сме на опреснителен курс. И едно е сигурно — мисията ни тук е да служим.

Целта на твоето търсене, Дан, е насочена към пътища за промяна. Първо, трябва да се пробудиш самият ти и после да намериш точния лост и призванието си, което по най-естествен и резултатен начин да те отведе до другите. Такава е задачата на всички мирни воини, които участват в тази мисия. Един от нас може да стане фризьор, друг учител, а трети — борсов посредник, ветеринар или градски съветник. Някои от нас са прочути, а други анонимни. Но всички ние играем ролята си.

След това замълчахме, загледани в океана. Не зная колко време измина, преди тя да заговори отново:

— И така, ето те и теб, една от многото сходни души, но в съвсем различна „обвивка“. Нагазил си в океана на кармата, но наблизо има лодка с гребла; много по-близо до теб, отколкото до други. Преди да можеш да помогнеш на останалите да се качат на нея, трябва самият ти да прескочиш борда й.

И точно това е целта на подготовката ти. Именно затова ти срещна Сократ и затова аз съм тук и работя с теб. Не защото си по-специален или по-достоен, а защото имаш у себе си този вечен импулс да раздаваш себе си на другите. — Мама Чия замълча и сетне продължи: — Някой ден ти ще започнеш да пишеш, да преподаваш и да вършиш други неща, за да достигнеш до духовното си семейство, за да им напомниш за мисията им и да ги възвестиш с призивната си тръба.

Чувството за отговорност се стовари върху мен като огромна тежест.

— Да уча другите на всички тези неща? Та аз не си спомням и половината от онова, което си казвала. И освен това нямам талант на писател — протестирах аз. — Оценките ми по английски не бяха много добри.

Тя се усмихна.

— Зная добре какво говоря.

След няколко часа щеше да се зазори. Огънят беше угаснал и в огнището догаряха само въглени.

— Казваш, че има много други души като мен… — подех аз.

— Да, но у теб е съчетана особена комбинация от таланти и качества, което те превръщат в добър предавател. Благодарение на това, вие със Сократ се намерихте и той те изпрати при мен.

След това Мама Чия легна, сви се на кълбо и заспа. Аз останах загледан в океана, докато първите отблясъци на слънцето не докоснаха небето и едва тогава заспах.

Утрин. Странно беше да се събудиш на брега, където единственото одеяло е топлият тропически вятър. Тук въздухът беше приятен дори призори и напомняше лятна утрин в Средния запад.

Сънят на открито бе изострил апетита ми. Закуската, с която се сдобихме благодарение на бездънната раница на Мама Чия, беше едновременно и проста и незабравима: шепа смокини, няколко австралийски фъстъка, портокал и банан. Бе изминала една просветляваща нощ и аз се питах какво ли щеше да ми донесе новия ден.

Но в действителност не се случиха много неща. През по-голямата част от времето пътувахме обратно към дома, вечерта пихме чай и слушахме музика на стария грамофон на Мама Чия. Тя си легна рано, а аз прекарах нощта на пода във всекидневната й.

На следващия ден щях да срещна един призрак. Предстоеше ми също да сложа началото на събития, които щяха да променят посоката на живота ми.