Глен Купър
Библиотеката на мъртвите (2)

Една година по-рано
Кеймбридж, Масачузетс

Уил Пайпър пристигна по-рано, за да пийне на бара преди да дойдат останалите. Претъпканият ресторант недалеч от Харвард Скуеър се наричаше ОМ и Уил сви здравите си рамене при вида на модната еклектична азиатска атмосфера. Не беше от любимите му места, но заведението поне имаше бар, а барманът можеше да предложи скоч с лед, така че все пак отговаряше на минималните му изисквания. Погледна подозрително артистично изваяната каменна стена зад бара, блестящите плоски екрани с видео изкуство и синкавите неонови лампи и се запита какво ли прави тук.

Само преди месец вероятността да присъства на купона по случай двайсет и пет години от завършването на колежа клонеше към нула, а ето че сега отново беше тук, в Харвард, заедно със стотици четиридесет и седем четиридесет и осем годишни състуденти, и се питаше как ли са минали най-добрите години от живота им. Като добър адвокат Джим Зекендорф неуморно го придумваше и преследваше по имейла наред с останалите, докато накрая всички вдигнаха ръце и се предадоха. Не че смяташе да участва в пълната програма. Никой не можеше да го накара да посети с випуск 1983 Търсенчънъри Тиътър, но все пак се съгласи да дойде от Ню Йорк и да вечеря с някогашните си съквартиранти, да преспи у Джим в Уестън и на сутринта да си тръгне обратно. За нищо на света нямаше намерение да пропилее заради призраци от миналото повече от два дни от отпуската си.

Чашата му беше празна, преди барманът да приключи с изпълняването на следващата поръчка. Уил издрънча с леда, за да привлече вниманието му, но вместо това привлече вниманието на жена. Стоеше зад него и размахваше двайсетачка към бармана — ослепителна брюнетка на трийсет и няколко. Долови тръпчивия й парфюм, преди тя да се наведе над широкия му гръб и да попита:

— Когато го повикате, ще ми поръчате ли едно шардоне?

Обърна се. Пищните й гърди бяха на нивото на очите му, както и двадесетдоларовата банкнота в изящните й пръсти.

— Ще ви почерпя — каза той на гърдите, след което повдигна поглед и видя красиво лице с лек грим на очите и блестящи червени устни, точно както ги харесваше. Долови силните вибрации на свободна жена.

— Благодаря — весело отвърна тя, прибра парите и се вмъкна в тясното пространство, което й направи той, отмествайки мъничко стола си настрана.

Няколко минути по-късно усети потупване по рамото си.

— Нали ви казах, че ще го намерим в бара!

На гладкото, почти женствено лице на Зекендорф бе цъфнала огромна усмивка. Все още имаше достатъчно коса, за да поддържа еврейските си къдрици, и Уил си спомни за миг първия ден на Харвард Ярд през 1979 г., когато русият здравеняк от Флорида, който се чувстваше като риба на сухо, се запозна с кльощавото рошаво хлапе със самоуверената походка на местен, родено да носи пурпур. Съпругата на Зекендорф беше до него — или поне Уил предположи, че изненадващо внушителната жена с широки бедра е онова хилаво момиче, което видя на сватбата им през 1988 г.

Зекендорф водеха след себе си Алекс Динърщайн и приятелката му. Алекс имаше дребно здраво тяло и безупречен загар, който го караше да изглежда най-млад от всички, и подчертаваше телосложението си със скъп европейски костюм и стърчаща от джоба на сакото носна кърпичка, бяла и ослепителна като зъбите му. Намазаната му с гел коса беше права и черна като на първокурсник и Уил заподозря, че е боядисана — също като неговата. Д-р Динърщайн трябваше да бъде млад заради красавицата до него — като слязъл от корица на списание модел с дълги крака и фигура, която едва не накара Уил да забрави новата си позната, оставена да отпива неловко от виното си.

Зекендорф забеляза неудобството на дамата.

— Уил, няма ли да ни запознаеш? — Уил се усмихна стеснително.

— Още не сме стигнали дотам — измърмори той. Алекс изсумтя разбиращо.

— Името ми е Джилиън — каза жената. — Пожелавам ви приятно прекарване.

Понечи да си тръгне и Уил безмълвно й подаде визитката си.

Тя я погледна и за миг на лицето й се изписа изненада:

След като останаха сами, Алекс показно го претърси.

— Май никога не е виждала завършило в Харвард ченге, а, приятел? Това в джоба ти пищов ли е, или просто се радваш да ме видиш?

— Начукай си го, Алекс. И аз те обичам.

Зекендорф ги подкара нагоре по стълбите към ресторанта, но се сети, че са с един по-малко.

— Някой да е виждал Шакълтън?

— Сигурен ли си, че още е жив? — поинтересува се Алекс.

— Имам косвени доказателства — отвърна Зекендорф. — Имейлите му.

— Няма да дойде. Мразеше ни — заяви Алекс.

— Мразеше теб — поправи го Уил. — Нали ти го омота със скоч за шибаното легло.

— И ти беше там, доколкото си спомням — изкикоти се Алекс.

Ресторантът бръмчеше от оживените разговори — приятно осветено помещение с непалски статуетки и релефен Буда на стената. Масата им с изглед към Уинтроп Стрийт ги очакваше, но не беше празна. На края й седеше самотен мъж и нервно опипваше салфетката си.

— Я, кой бил тук! — възкликна Зекендорф.

Марк Шакълтън вдигна изплашено поглед, сякаш очакваше с ужас срещата. Малките му, близко разположени очи, частично скрити от козирката на каскета му, се стрелкаха наляво-надясно и ги изучаваха. Уил го позна моментално, макар да бяха минали повече от двайсет и осем години, откакто изгубиха връзка след първата им година в колежа. Същото мършаво лице, което го караше да прилича на гол череп, същите напрегнати устни и остър нос. Марк не приличаше на тийнейджър дори когато беше такъв — сякаш направо беше пораснал до присъщата му средна възраст.

Четиримата съквартиранти бяха странна компания — Уил, непретенциозният атлет от Флорида; Джим, бързо говорещото хлапе от Бруклин; Алекс, побърканият на тема секс медик от Уисконсин; и Марк, затвореният компютърджия от недалечния Лексингтън. Бяха натъпкани в квартира в Холуърти, на северния полюс на покрития със зеленина Харвард Ярд — две мънички спални с тесни вишки и обща стая с горе-долу сносни мебели, благодарение на богатите родители на Зекендорф. Онзи септември Уил беше пристигнал последен, тъй като имаше тренировки с футболния отбор. Алекс и Джим вече се бяха сприятелили и когато Уил помъкна чувала си през прага, двамата се захилиха и посочиха към другата спалня. Марк вече беше заел долното легло и седеше като закован, сякаш се страхуваше да помръдне.

— Здрасти, как си? — беше го попитал Уил с широка южняшка усмивка на изсеченото си като с длето лице. — Колко тежиш, Марк?

— Шейсет и три — бе отвърнал подозрително Марк, полагайки усилия да погледне в очите извисяващото се над него момче.

— Аз пък съм сто и два по шорти. Сигурен ли си, че искаш тежкият ми задник да виси на половин метър над главата ти на тази паянтова вишка?

Марк бе въздъхнал дълбоко и без да каже нищо, му бе отстъпил леглото, с което нещата си дойдоха на мястото.

Подхванаха хаотичен разговор за съученици, започнаха да изравят спомени, смееха се на неловки моменти, поръсени с пиперливи подробности, и гафове. Двете жени бяха тяхната публика и повод за допълнителни обяснения и приказки. Зекендорф и Алекс, които си бяха останали приятели, играеха ролята на конферансиета и си прехвърляха думата като комедианти в нощен клуб. Уил не успяваше да поддържа темпото им, но спокойният му, бавен разказ на спомените от прекараната заедно година грабна всички. Само Марк си мълчеше и любезно се усмихваше, докато останалите се смееха, отпиваше от бирата си и опитваше от азиатската кухня. Съпругата на Зекендорф беше натоварена от мъжа си да прави снимки и редовно обикаляше масата и ги тормозеше със светкавицата.

Съквартирантите първокурсници са като нестабилно химично съединение. При първата промяна на обстановката връзките помежду им се разпадат и молекулите се разлитат на всички страни. На втората година Уил се премести в Адамс Хаус заедно с други футболисти, Зекендорф и Алекс останаха заедно в Левърет Хаус, а Марк получи самостоятелна стая в Куриър. От време на време Уил засичаше Зекендорф на общите лекции, но като цяло всеки бе поел по своя път. След завършването Зекендорф и Алекс останаха в Бостън и понякога се чуваха с Уил, обикновено след като прочетяха нещо за него във вестника или го виждаха по телевизията. Никой не бе помислил нито веднъж за Марк. Той напълно изчезна и ако не беше чувството за отговорност на Зекендорф и имейл адреса на Марк в страницата на випуска, някогашният им съквартирант щеше да си остане част от миналото.

Алекс разправяше за изпълнението си с двете близначки от Лесли Колидж — нощта, която уж предизвикала интереса му към гинекологията, — когато партньорката му насочи разговора към Уил. Леко пиянските клоунади на Алекс започнаха да й идват в повече и тя час по час хвърляше погледи към едрия рус мъж срещу нея, който неуморно поглъщаше уиски след уиски, сякаш беше безалкохолно.

— И как се случи така, че постъпихте във ФБР? — попита го моделът, преди Алекс да започне поредната история за себе си.

— Ами, не бях достатъчно добър футболист, за да продължа като професионален състезател.

— Сериозно? — Изглеждаше искрено заинтригувана.

— Не зная — меко отвърна Уил. — Нямах много възможности за избор след дипломирането. Приятелите ми тук знаеха какво искат — Алекс и неговата медицина, Зек и правото му, а Марк продължи в Масачузетския технологичен институт, нали? — Марк кимна. — Върнах се за няколко години във Флорида, преподавах и бях треньор, след което се отвори свободно място в службата на окръжния шериф.

— Баща ти беше в правозащитните органи — спомни си Зекендорф.

— Заместник-шериф на Панама Сити.

— Още ли е жив? — попита съпругата на Зекендорф.

— Не, почина преди доста време. — Уил отпи от уискито си. — Явно е било в кръвта ми и съм се движил в посоката на най-малкото съпротивление, така че продължих. След време на шефа ми му стана неудобно, че има за заместник някакъв умник от Харвард, и затова се постара да се отърве от мен, като ме накара да кандидатствам в Куонтико. И ето че дори не успях да се огледам, а пенсията е пред мен.

— Кога правиш двайсет години стаж? — поинтересува се Зекендорф.

— След малко повече от две години.

— И после какво?

— Като изключим риболова, нямам представа.

Алекс беше зает да налива от поредната бутилка вино.

— Имаш ли идея колко прочут е този задник? — попита той приятелката си.

Тя захапа стръвта.

— Не. Колко сте прочут?

— Не съм прочут.

— Дрън-дрън! — възкликна Алекс. — Нашият приятел тук се очертава като най-добрия специалист по профили на серийни убийци в историята на ФБР!

— Не, не, изобщо не е така — категорично възрази Уил.

— Колко убийци си пипнал? — попита Зекендорф.

— Не знам. Няколко.

— Няколко! Все едно аз да кажа, че съм направил няколко вагинални прегледа — викна Алекс. — Казват, че ти си човекът. Непогрешимият.

— Май имаш предвид папата.

— Хайде стига, четох някъде, че можеш да психоанализираш човек за по-малко от половин минута.

— Не ми е нужно толкова време да преценя теб, приятел, но, честно казано, не бива да вярваш на всичко написано.

Алекс сръчка приятелката си.

— Послушай ме, внимавай с този тип. Истински феномен е.

На Уил много му се искаше да смени темата. В кариерата му имаше някои нелицеприятни моменти и нямаше желание да седи на стари лаври.

— Май всички сме се справили доста добре предвид несигурното ни начало. Зек е виден корпоративен юрист, Алекс стана професор по медицина… Да оставим нас, хайде да разберем нещо за Марк. Какво стана с теб през всичките тези години?

Преди Марк да успее да оближе устни и да отговори, Алекс се намеси отново и влезе в старата си роля на мъчителя от тайфата.

— Да, хайде да чуем. Сигурно Шакълтън е станал някакъв дот-ком милиардер със собствен боинг 737 и баскетболен отбор. Да не би ти да си открил клетъчния телефон или нещо подобно? Нали все пишеше нещо в лаптопа си, все седеше затворен в стаята си. Какво правеше там, като изключим прелистването на стари броеве „Плейбой“ и прахосването на носни кърпички?

Уил и Зекендорф не успяха да се сдържат и се изпискаха — наистина на времето хлапето купуваше цели кутии „Клинекс“. Но още в следващия миг Уил се почувства виновен, когато Марк го прониза с поглед, сякаш му казваше: „И ти ли, Бруте?“

— Работя в областта на компютърната сигурност — почти прошепна Марк в чинията си. — За съжаление, не съм милиардер. — Вдигна очи и добави с надежда: — Освен това пиша от време на време.

— За някоя компания ли работиш? — любезно попита Уил с надеждата да изкупи греха си.

— Работих за няколко преди, но сега съм по-скоро в твоето положение. Работя за правителството.

— Сериозно? Къде?

— В Невада.

— Живееш във Вегас, нали? — обади се Зекендорф.

Марк кимна, явно разочарован, че никой не обърна внимание на това, че пише.

— В коя област? — попита Уил и когато вместо отговор получи мълчалив поглед, добави: — От правителството?

Изпъкналата адамова ябълка на Марк се раздвижи, когато преглътна.

— В една лаборатория. Секретно е.

— Шак има тайна! — ликуващо възкликна Алекс. — Сипете му още едно! Да му развържем езика!

Зекендорф изглеждаше заинтригуван.

— Хайде, Марк, не можеш ли да ни кажеш нещо за работата си?

— Съжалявам.

Алекс се наведе напред.

— Обзалагам се, че някой от ФБР може да разбере какви ги вършиш.

— Не ми се вярва — малко самодоволно отвърна Марк.

Зекендорф не се отказа и продължи да мисли на глас.

— Невада, Невада… Единствената секретна правителствена лаборатория, за която съм чувал в Невада, е в пустинята… Как се казваше… Зона 51? — Зачака отрицание, но вместо това Марк го погледна с безизразната физиономия на опитен картоиграч. — Само не ми казвай, че работиш в Зона 51!

Марк се поколеба, след което отговори многозначително:

— Не мога да говоря за това.

— Еха — слисано възкликна красавицата. — Нали там изучаваха летящите чинии и разни подобни неща?

Марк се усмихна загадъчно като Мона Лиза.

— Каже ли ви, ще трябва да ви убие — обади се Уил.

Марк енергично тръсна глава и сведе очи. В погледа му нямаше нищо весело. Гласът му стържеше по начин, който разтревожи Уил.

— Не. Ако ви кажа, други хора ще ви убият.