Ридли Пиърсън
Достатъчно основание (9)

1.

Патрулният полицай каза:

— Още един, сержанте — Дюит нямаше нужда да пита какво. Но този път не е в нашия двор. Вкъщи имам радиосканер „Беаркат“ — продължи Нелсън, — който може да ми праща сигнали в колата. Чух ги рано сутринта и проследих повечето от разговорите. Направиха голяма грешка, че обявиха по радиото. Трябваше да проверя какво е станало. Сега съм тук.

— Къде?

— При един уличен телефон. Нали знаеш общественото игрище за бейзбол в Сийсайд?

— Сийсайд? Тарзане, охранявай местопрестъплението. Щом са използвали радио, знай, че ще стане зоологическа градина.

— Вече е станало.

Дюит изпъшка:

— Каквото и да направиш, гледай с едно око постоянно за Лъмбровски. Той ни се измъкна при първите две престъпления. Търсен е за разпит.

— Измъкна ни се и сега — уведоми го Нелсън.

— Пак ли маслото?

— Не, не маслото. Трупът в колата, сержанте. Нагълталият се с пушек. Той е Хауард Лъмбровски.

* * *

Местопрестъплението вбеси Дюит, когато той пристигна: прекалено малко. Неприемливо. Двама униформени полицаи от участък „Сийсайд“ бяха вътре в оградения район, обезсмисляйки по този начин значението на полицейската лента.

Той обаче беше благодарен, че не видя никакви детективи. Беше телефонирал на Тили да поиска покана за присъствие на местопрестъплението — задължителна техническа подробност. В юрисдикцията на друг участък Дюит беше гост и разследването не беше в неговите ръце. Сега се надяваше, че, който и да оглави това разследване, ще разшири обхвата на „поканата“ на Тили. Всеки така предполагаше. Той показа документите си на дежурния полицай от патрулната кола и веднага се залови за работа, давайки си много добре сметка, че неговите пълномощия всеки момент могат да бъдат обсебени. Нелсън беше упътен да възстанови мястото на престъплението така, както го иска Дюит. После трябваше да каже на Джини бързо да предупреди Клеър О’Дейли и доктор Емануел.

Започна да вали силно. Дюит облече якето си за дъжд и тръгна право към „Мустанга“ преди да е загубил, по какъвто и да е начин каквото и да е доказателство от интериора на колата, фотоапаратът беше готов в ръцете му. На колене и ръце огледа внимателно неравната и изронена повърхност на асфалтовата настилка от различни ъгли, привличайки подигравателни и скептични погледи откъм полицаите от патрула на „Сийсайд“. Забеляза пясъчна следа, стигаща до вратата на шофьора — дали беше от велосипед?, — но дъждът я отми, преди да имаше възможност да направи снимка. Даде фотоапарата на един от униформените зяпачи и го накара да запише, че Дюит е отворил вратата на шофьора и е извършил първоначален оглед на трупа. Униформеният го направи съвсем неохотно, въпреки че трябваше по-нататък да се описва всяко движение на Джеймс.

Лъмбровски очевидно беше водил някаква борба, много по-тежка борба, отколкото тази между тях двамата.

Кожата на кокалчетата на пръстите беше просто срязана, устната му пукната; по врата имаше няколко грозни червени петна. Дюит не беше виждал такива язви досега.

Наведе се над трупа, опитвайки се да вземе ролката с маскираща леплива лента, когато чу зад гърба си:

— Това ще е всичко, благодаря ти — дълбок, плътен глас. Обърна се и видя лейтенант Рик Морн, мъж в края на своите петдесет години, лошо облечен, както винаги, с оредяваща коса и полицейско напрегнато съсредоточение в погледа. Познаваха се от предишни разследвания.

— Ще те включим, Дюит. Повече от сигурно е, че ще те уведомяваме и ангажираме до известна степен, но на този етап ще трябва да си го свършим сами. В нашия двор е. Мисля, че разбираш добре. — Дюит направи знак на униформения да спре да прави снимки. — Следовател от офиса на окръжния прокурор е на път за насам. Девет баби, само да не излезе хилаво бебето.

— Това е част от моето разследване — протестира Дюит.

— Ще видим — реагира Морн. — Какво ли ще намериш ти тук?

Дюит беше нетърпелив да бъде държан постоянно в течение на разследването на Лъмбровски, поради очевидната му връзка с неизяснените самоубийства-убийства, по които вече работеше. Но ветеран като Морн имаше свой собствен начин на вършене на нещата. Дюит не смееше да го предизвиква. Най-доброто, на което можеше да се надява, беше някое случайно телефонно обаждане.

— Ролка лепенка. Използвал е този път маскираща лепенка, не лента за найлонови тръби. — Дюит посочи запечатания прозорец. Чувстваше се кастриран — рожбата беше взета от ръцете му. Как можеха да му отнемат разследването тези скъпернически грубияни, които не разбираха почти нищо от събиране на доказателства? Повечето от старите пушки като Морн нямаха много доверие във веществените доказателства, разбираха погрешно тяхното значение и вярваха, че са съвсем относителни — дума, от която всеки съдебен следовател се отвращаваше. Джеймс се отдалечи отпаднал от местопрестъплението. Нелсън го последва на няколко фута отзад като верен слуга.

— Съжалявам, сержант — рече Нелсън. — Вие заслужавате случая, не тези типове.

— Ще видим кой ще поеме случая — отговори Дюит, връщайки сака със своя комплект прибори в багажника на колата. След малко добави: — Отдавам това на Лъмбровски. Този тип ме ядосва дори в смъртта си.

2.

Дюит остана наистина удивен, че по изключение от много време насам системата действително работеше. След разочарованието от местопрестъплението с трупа на Лъмбровски той се върна в своя офис и откри бележка от директора на Щатската болница за душевноболни в Атаскадеро. Беше се обадил по телефона да каже, че поради неотложността на случая беше уредил интервю с осъдения убиец Харви Колет.

Въпреки факта, че Колет беше в болницата по време на двете убийства, modus operandi^[1] при тези две убийства и убийствата на Колет беше толкова подобен, че можеше да се счита като съвпадение. Някой знаеше подробностите на методите на Колет, което правеше разговора с Колет да си струва.

Той използва двучасовото пътуване да си припомни всички веществени доказателства и подреди в съзнанието си добре хода на следствието до днес. Изяде един четвъртфунтов сандвич за обяд и пристигна в института на болницата в един и десет.

Кабинетът на директора вонеше на онази остра медицинска миризма, която обитава всички кабинети на лекари, и беше ужасна за дошлите отвън. Претапицираната утилитарна мебел говореше за бюджет, разтяган от желаещите, но ограничаван от законодателите. Възрастният човек зад бюрото, доктор Бредфорд Шилстейн имаше бледо лице и тъжен вид. Носеше зацапани очила с тежки рамки и имаше продълговато петно от сос на своята вратовръзка. Пред него лежеше папка с документи.

— Мистър Колет е един от перманентните пациенти — започна той, — местен жител тук. Попитали сте за всичко, което мога да ви кажа за него, което може да помогне на следствието. Тук имаме малко данни за него като информация, предшестваща интервюто.

— Моля.

— Няма да откриете това, в което и да е полицейско досие — настани се удобно в стола си. Изглеждаше като човек подготвен, дори изгарящ от нетърпение да говори. — Омайването от смъртта и задушаването за Харви Колет изглежда е започнало през юношеските му години и се е развило бързо в главно занимание, погълнало го изцяло. Една обща черта при психопатите човекоубийци е първоначалното експериментиране върху домашни животни. Това досега не е обяснено напълно, но го наблюдаваме постоянно. Може да има някаква връзка със състоянието, формата на нагласа… подготовка за отнемане на човешки живот като отначало се започне с по-малко предизвикателна плячка. Колет е добър пример в това отношение. Първият живот, който е отнел, е бил на котката на неговата майка. Задушил я като й направил капан така че да попадне в една добре затваряща се прозрачна пластмасова кутия, която после облепил здраво. До двайсет и една годишна възраст работил в общинската служба по контрол на животните, който затваря безстопанствени животни в специалния двор. По-късно бил преместен да извършва самото събиране на животните: по-конкретно хващане на кучета, детективе. Само че не довеждал всичките безстопанствени кучета в двора със себе си. — Прочете нещо от отворената папка пред него. — Убил петдесет и седем безстопанствени животни. Всичките чрез задушаване. Бил заловен и арестуван. И точно тук системата за първи път ни изневери: той беше глобен триста долара, дадена му беше условна присъда и беше разпореден повърхностен психиатричен преглед, в резултат на който беше определен като „правоспособен“ — вдигна поглед, — каквото и да означава това, и беше пуснат на свобода. Намери си работа в една работилница за поправка на ръкавици и шалове. И продължи да се занимава със своето призвание — задушаването. Докато властите достигнат до него и го заловят вече се подозираше, че е убил двама души като е нагласил, че уж ауспусите на колите им пропускат в купетата. Нямаше на разположение съществени доказателства, или ако имаше, те не бяха обработени както трябва. Случаят беше зарязан преди да достигне до съда.

— Дали ще ми съдейства?

— Можете да опитате. Слагаме Колет в ограничително облекло, когато почистват край него, когато му се дават лекарства. През миналата година стана много буен. Почти уби един санитар. Много необичайно за трапер.

— За какъв? — попита Дюит, но точно в този момент звънецът на бюрото на Шилстейн звънна.

— Трябва да е Колет — обясни лекарят. Ще поговорим повече след това. — Вдигна поглед. — Донесохте ли филмите, както предложих?

— Видеокасетите — поправи го Дюит, потупвайки куфарчето си. — Можах да намеря обаче само два нови филма.

— Тогава отидете и направете сделка с него по всякакъв възможен начин. Под въздействието на лекарства е, но не го оставяйте да ви направи на глупак: знае много добре какво прави. Ще започне да ви управлява ако му позволите. Гледайте го право в очите. Правете всичко възможно да наподобите неговия глас, неговите думи. Срещайте се при условията, които той поставя. Установете контакт, общуване. Ако се сприятелите с него, той ще се отвори пред вас.

* * *

Покритият с бозави фаянсови плочки вестибюл и акустичния таван напомняха за училищата от неговата младост. Детекторите на пушек в случай на пожар бяха монтирани по-късно. Поцинкована водопроводна тръба минаваше по дължината на тавана, свързвайки сензорите.

Медицински помощен работник взе куфарчето на Дюит, изпразни джобовете му, взе колана и връзките на обувките му. Шилстейн не беше споменал за тези предпазни мерки и Дюит възприе тази обичайна мярка като доста объркваща. Накрая вратата с надпис „ПОСЕТИТЕЛИ А“ беше отключена и Дюит беше въведен.

Стаята носеше следите на дълги години живот. Масата, завинтена за покрития с балатум под, беше много нащърбена по ръбовете. Четирите метални стола около масата също бяха закрепени към пода. Дългата до раменете коса на Колет и рядката му, но разрошена брада не спомагаха да се подсили общия хигиеничен вид. Човекът се различаваше много от образа на снимките при ареста, правени преди години. Влажни червени устни, кървясали очи, плосък нос с достатъчно стърчащи от всяка ноздра косми, за да се направи четка за рисуване. Точно така по филмите се изобразяваха лудите. С хора като този. Какво ли ставаше зад тези очи? По усмирителната риза имаше избледнели кървави петна, които някой се беше опитвал да избели. Той седеше на стола си с вързани ръце в положение скръстени предизвикателно пред гръдния кош. Кожата му беше бледа на цвят като усмирителната риза, очите — като на обработван с наркотици, с полуотворени клепачи. Гледаше като че ли някой го беше ударил жестоко през очите.

Дюит почувства как тръпки на страх пропълзяват по гърба му и гърлото му се стегна. Отвратителна миризма изпълни малката стая, миризма напълно чужда за Дюит, миризма, която не беше тук само преди няколко минути. Тя го ужаси. Заради нея отначало двамата седяха няколко минути в неудобна тишина. Дюит потри ръце, опитвайки се да ги стопли и накрая ги вдигна несъзнателно към устата и духна в шепите си.

Колет видя добре движенията му, ухили се и каза:

— Казвам се Харви.

— Да, знам. Аз съм Джеймс Дюит.

— Друг лекар?

— Не, ченге. Детектив Дюит. Трябва да ви задам няколко въпроса.

— Федерален?

— Не.

— Женен?

— Не.

— Каза ли ти Шилстейн причината, поради която ги убих? — И си отговори сам: — Защото мъртвите стават едни такива тихи и кротки любовници. — Извъртя очи в орбитите им и дебелият му розов език навлажни устните му. — Омръзват ти животните. Бях чул, че овцете са много хубави — ухили се. — Но край мен нямаше никакви овце.

Дюит се опита да събере мислите си.

— Имам няколко въпроса — каза той.

— Нека да ти разкажа за това и ще говорим.

Но Дюит не му обърна внимание. Спомни си какво му каза Шилстейн и каза:

— Престъпленията ви са били много трудни за откриване.

Човекът кимна утвърдително.

— Избудалкал сте полицията като сте направил жертвите да изглеждат като че ли са се самоубили.

— Те наистина се самоубиваха. Умряха от задушаване.

— Какво бихте казал, ако някой се опитва да ви подражава?

— Подражанието е най-искрената форма на ласкателство.

— Знаете ли дали някой ви подражава? — попита Дюит.

— Има ли такива?

Дюит описа двата криминални случая — Осбърн и Макдъф — и попита:

— Какво мислите?

— Важно е не какво мислим, а какво знаем — отговори Колет, извръщайки отново очи.

— И какво знаете?

— Повече от теб. Поне така трябва да си мислиш, иначе нямаше да си тук.

— Тук съм, за да се опитам да науча нещо от вас — каза Дюит. — Някой ви имитира, но за разлика от вашите случаи не намерихме никакъв признак за удушаване преди маскираното самоубийство. Как би се справил човек с такова нещо според теб, Харви?

— Убиването е нищо. Дори не е никак забавно. Забавното е да си с тях след това. Трупът изстива доста бързо. Знаеш ли това?

Неприятната миризма пак изпълни стаята. Дюит подръпна яката на ризата си и разкопча горното й копче.

— Изглеждаш глупаво в тази вратовръзка. Не ти ли го е казвал някой?

— Всеки ми го казва — каза Дюит, продължавайки да се опитва да постигне препоръчания контакт. Свали очилата си и потърка стъклата им.

— Аз съм оригинал, Дюит. Аз съм гений. Каза ли ти Шилтейн, че съм гений? Разговаряхте ли за резултатите от тестовете ми?

— Един гений би си представил как става това нещо.

— Видях за убийствата по новините. Знам всичко за твоите случаи. Повече, отколкото си мислиш. Много повече. Но ти ще си отидеш оттук. А аз няма. Това изисква малко обосновка.

— Сега мисля, че лъжеш. Не ме лъжи, Харви. Донесох филми с мен, нови филми, но няма да ги получиш, ако лъжеш.

— Нека да ги видя.

— Нямаше да ми позволят да ги донеса тук, Харви, защото мислят, че си опасен.

Той започна да се бори в своята усмирителна риза.

— Мразя това нещо! — Падна от стола. Дюит стана и тръгна към него. Човек от охраната нахлу през вратата, което доказваше, че ги наблюдават. Той държеше в дясната си ръка зашеметяваща пръчка — здрава, подсилена версия на електрическия остен за животни и сестра на по-усъвършенствания „Тейзър“, разполагаща с мощни батерии. Дюит знаеше за тези инструменти от един семинар по специални оръжия.

— Стойте назад! — каза с категоричен тон охраната на Дюит. — Това е хитрост. Иска да ви ухапе. — И размаха зашеметяващата пръчка заплашително към Колет. — Обратно на стола, симпатяга, или това желязо тук ще захапе теб.

Колет незабавно се върна на стола си. Очите му не изпускаха пръчката. С охраната до тях Дюит прекара следващите пет минути опитвайки се да установи контакт с Колет.

— Не ме занимавай с тия неща — само повтаряше човекът.

В стаята влезе Шилстейн и заби поглед в Колет:

— О’кей, Харви, ти спечели. Ще те прехвърлим в тенис корта. Но ако не помогнеш още тук на детектива, няма да има никаква телевизия, нищо — цяла седмица. Елате с мен — каза той на Дюит. — Само за няколко минути.

Тръгнаха по коридора. Обувките без връзки на Джеймс се тътреха по пода и затрудняваха вървежа му.

— Каква миризма беше — каза той.

— Странна, нали? Но не необичайна. Доста малко от нашите постоянни обитатели на това крило имат същото поведение. Хората, които са били потенциални жертви, но са успели да избегнат смъртта, казват, че тази миризма става по-силна преди убийството. Една жена заяви дори, че й действала парализиращо. Вие добре ли сте? — попита той.

— Когато тази страна на нещата не се вижда… — започна Дюит. Не беше сигурен как да завърши.

— Е, много объркващо — довърши лекарят. Влязоха в канцеларията. Дюит седна на същия стол; Шилстейн седна зад бюрото си. — Само няколко минути и ще го приготвят за вас.

— А зашеметяващите пръчки?

— Преди при подобни неочаквани ситуации обикновено използвахме успокояващи средства. Когато се настроят на по-нисък волтаж, пръчките са много по-практични. Отсъства всякакъв риск да се даде неподходящо успокоително, няма нужда от време за подготовка. За наша изненада наличието на пръчките и просто заплахата от тяхното използване намали буйните избухвания с повече от петдесет процента.

— А при по-висок волтаж?

— Хората от охраната избягват да практикуват по-висок волтаж — обясни Шилстейн и после добави: — Вие се справихте доста добре там. Много е важно още отначало да се установи контакт. Навярно забелязахте ефекта от разговора. Особено е вярно за Колет. Трябва да използвате тези видеокасети по-ефективно. Той ги иска. Разбирате ли?

— Охраната заяви, че той искал да ме ухапе. Вярно ли е?

— Както казах преди малко, той избухва и върши постъпки, характерни за психиката на така наречения при нас трапер. Не може точно да се разбере защо. Хора като Колет постоянно ни карат да се замисляме над себе си. Винаги трябва да помним, че няма никакви правила, а има само модели на поведение. — Записа си нещо и после потупа двете папки пред себе си. — Помолихте ме да ги прегледам.

— Мислех, че като съдебен психиатър можете да ми предложите някакъв вътрешен поглед в характера на убиеца, дирята на когото се стремя да уловя. Един вид психологически профил.

Шилстейн се усмихна:

— Бивш съдебен психиатър. Не се занимавам вече с този бизнес. Сега съм на административна длъжност, все пак не съм чужд. Занимавам се по някой път, но повече любителски. Попитахте ли ФБР за такъв профил?

— Всичко стана толкова бързо. Мисля да им се обадя утре.

— Тези приятели в Куантико са удивителни. Нали сте запознат със случаите на доктор Джеймс А. Бръсъл? — не дочака Дюит да даде похвален отговор, предполагайки съвсем естествено, че всички хора на закона най-малкото са чували за бащата на съдебната психиатрия — един човек, който просто с едно посещение на сцената на престъплението би могъл да предскаже възрастта, поведението, обичаите и облеклото на почти сигурно заподозрения. — Има хора в Куантико добри като Бръсъл. Но аз не съм като тях. Съдебната психиатрия е сложно поле за действие. Психиатърът върви по тънко въже между собствените си мисли и мислите на психопата, по чийто следи е. Дори и хората с най-стабилни умове могат да свършат със съществуванието на доктор Джекил или мистър Хайд. — Изкривена усмивка на човек, страхуващ се от себе си, се появи на лицето му. — Бръсъл беше този, който каза колко удивително е как работи човешкият ум въобще, много по-удивително отколкото повечето от нас, успели да го поставят под някакъв вид контрол, си мислят. Някакъв вид контрол, детективе. Разбирате ли мъдростта на това изречение?

Дюит изчака Шилстейн да довърши изказването си. Лекарят продължи:

— Прегледах тези материали накратко и, разбира се, следих по новините каквото се съобщаваше по случаите. Доколкото има смисъл, имам свое мнение. Но забележете, както казах вече, не работя в тази област.

— Моля ви.

— Попитахте за траперите. Ще стигна и до това. Първо, нека обсъдим безкръвните престъпления. Запознат ли сте с работата на доктор Огдън Спайърс? — Дюит поклати глава отрицателно. Шилстейн вдигна рамене и продължи: — Няма значение. — Погледна часовника си като човек, чакащ пристигането на влак. — Има хора, повечето жени, които, въпреки тяхната видима нужда да убиват, се отвращават от кръвопреливането. Не от убийството, а от изтичането на кръв. При такива случаи имаме отравяния, удавяния, палежи, убийства с ток и задушавания. Харви Колет е, по-точно беше, един от тези убийци. Изглежда определено, че и вашият убиец е от този тип. Или да се поясня: той иска да повярвате, че е един от тях. Това е една по-сложна концепция и по-нататък навярно ще се върнем към нея, но вярвам, че първото ни предположение е, че е безкръвен убиец. Нито една от жертвите му не е била физически насилвана, по какъвто и да е начин, нали? — зададе той реторичен въпрос. — И това е от значение. — Потупа пак папките. — Мисля, че сте прав във вашата оценка, че нашият приятел не е сериен убиец и дори не е сензационен убиец, а иска да ви накара да повярвате, че е това, което е. Това можем да извлечем като извод от приликата с убийствата на Колет. Този modus operandi е просто едно удобство… нещо, в което той е убедил себе си, че ще подведе властите. Но не бива да пропускаме възможността, че този начин на убиване е не само удобен, но и необходим. С други думи, работа на безкръвен убиец, на който му липсва оригиналност и съвсем вероятно работи по друг план. Много преждевременно ще бъде да се разсъждава какъв е планът. Но тази безкръвна особеност ни отвежда право в термина на Спайър, синдромът на трапера.

Заигра се с верижката на часовника си и продължи:

— Ние разделяме спортния лов на четири широки категории: тези, които ловуват за удоволствие; тези, които ловуват за изгода; тези, които ловуват агресивно и тези, които ловуват пасивно. Един ловец, който продава, например, ловува за изгода, докато един милионер, който му е много широко около врата, отишъл с пушката си в друг континент и платил несметна сума за допускане до ловен район — за удоволствие. Повечето хора си купуват добър пистолет или мощна ловна пушка и убиват своя дивеч. Но потиснатата психически личност ловува пасивно… безкръвно, улавяйки плячката си в примки, мрежи, ями или отравяйки храната или водата й. Голямото мнозинство от личностите, които убиват хора и с които се сблъскваме, са агресивни убийци, но определено не всички са такива. Един малък процент — убийците чрез палеж и други — убиват плячката си посредством метода на улавяне в клопка, подобно на ловците трапери. Неспособни да пролеят кръв, те трябва да намерят начин да изпълнят акта на убиване по начин, който считат за чист. Пример затова е Харви Колет. Изнасилвач, но не като другите изнасилвани, той не е размахвал нож или пистолет. Задушавал е жертвите си, които са били попаднали в клопката на собствените си домове. Колет е бил подтикван от своята сексуална фантазия, насърчавана от порнографията — каза той с поверителен тон. — Колет може да си спомни своите убийства със забележителни подробности. Той би ви описал каква е била кожата на жертвата, как е миришела косата й, в каква точно последователност е извършил всяко действие от убийствата и особено сексуалния акт. Други, с по-малко жива фантазия, са неспособни на такива подробности.

— Вярвам — продължи Шилстейн, — че вашият убиец също е неспособен на кърваво престъпление. Вярвам, че това е общото между него, или нея, и Колет. Ето защо той използва последния като образец за подражание. Той е трапер, много вещ в съблазняването на жертвите в своя капан — каквато и форма да е той — и след това в убиването им, най-вероятно чрез задушаване. Но дали е сериен убиец като Колет? Не. Много малко вероятно. — Шилстейн затвори здраво очи. Като че ли прехвърли наум всичките материали от папките и после отвори очи и погледна Дюит право в неговите.

— Вашият убиец е единак, живее сам. Професионално е на ръководна длъжност. Неговата сила е в организацията. На възраст е в средата на четиридесетте си години. Пие леко преди престъпленията. Това, което му липсва в творчеството, той компенсира с прецизната екзекуция. Много внимателно планира, фантазира много за убийствата си. Следи разследването по вестниците. Не проявява никакъв интерес към първите си убийства. Целта му винаги е била Хауард Лъмбровски. Може и да е ченге, въпреки че мисля, че е малко вероятно. Облича се небрежно, не се притеснява от никакви светски ситуации. Веднага се включва и пасва на всякаква ситуация. И, естествено, очевидното… предполагам, че точно затова сте тук и трябва да ви се направи комплимент за вашата проницателност. Той е имал контакт с Харви Колет. Интимен контакт.

Дюит поклати глава отрицателно — не беше дошъл за това. Или всъщност не излизаше ли, че е така? Звънецът от вътрешната свръзка на масата звънна и Шилстейн погледна часовника си. Усмихна се, горд от правилния разчет на времето, който беше направил. Как може човек да се довери на такъв профил, запита се Дюит. Той беше чел за точността на тези неща, но никога не беше се срещал на практика със съставянето на такъв профил. Увереността на лекаря, четяща се в тона на неговия глас, неговият безпощаден зрителен контакт обезпокоиха Дюит. Дланите му се изпотиха. Скалпът го засърбя. Този свят от зашеметяващи пръчки и усмирителни ризи го обърка и разстрои. Колко ли много бяха тези като Колет? — продължаваше да се пита той.

— Виждам съмнението, изписано на лицето ви, детективе. Науката ни наистина е неточна. — Отново потупа папките и ги подаде обратно на Дюит. — Събрали сте похвално количество веществени доказателства. Точно тези факти ми казаха, каквото могат, за вашия убиец. Интервюирал съм над шестстотин осъдени убийци. Всеки е уникално различен… и въпреки това такива профили са възможни посредством приликите между тях. Опитайте и при ФБР. Вижте какво ще ви кажат. Трябва да тръгвам… — Стана. — Колет чака.

* * *

Така нареченият тенис корт се намираше в помещение по размери около два пъти по-голямо от стаята за разпити. През средата му от горе до долу минаваше телена мрежа с отвори колкото квадратен фут. Краищата на здравите телове бяха завити около болтове, които бяха завинтени в отверстия в стоманени планки, закрепени към пода, стените и тавана. Товарен камион „Мак“ дори трудно би прекъснал тази преграда. До тази стоманена мрежа, от страната на местните обитатели, поставена на три фута разстояние, имаше втора мрежа, този път конопена, но пак със същите отвори с размерите на квадратен фут. Конопените въжета бяха снадени едно към друго с помощта на изкусно завързани и стегнати моряшки възли. Два инча широка черта от яркочервена боя беше начертана върху пода при основанието на въжената мрежа. С вече олющена червена боя посредством шаблони на английски и испански бяха написани думите: НЕ ПРЕСИЧАЙ. От страната на наблюдателите имаше четири метални стола, чийто крака бяха завинтени към пода, поставени точно зад маса, закрепена по подобния начин. Дюит седна на един от столовете. Оттатък въжената мрежа крачеше бавно Колет, този път свободен от всякакви усмирителни принадлежности. Изминаха пет минути мълчание.

— Много по-добре, не мислиш ли? — попита Колет.

— Много.

— Тук от време на време идват комисии от различни щатски администрации и разговарят с такива като нас. Знаеш ли това?

— Не — отговори Дюит.

— Нарича се тенис корт поради мрежите.

— Да.

Пак продължи да крачи бавно и така изминаха още пет минути в мълчание. Дюит почувства силно отегчение. Започна да се върти с досада и да чопли нокти. Това му напомни за Еми. Еми често се залавяше с ноктите си.

Дюит му напомни пак:

— Донесох ти видеокасетите. Последни записи.

Колет реагира гневно:

— Трябва ми повече от това! За това, което имам да ти казвам, ми трябва много повече.

Дюит почака със силно биещо сърце. Имаше нещо в начина на изразяване на Колет: ясен, категоричен, уверен, интелигентен — човек различен от този по време на тяхната първа конфронтация.

— Ти си експертът. Знаеш много повече за това, отколкото аз. Мисля, че мога да спра, който и да е, който те наподобява, но не без твоята помощ.

— Спри го, щом искаш. Не ми пука. Това си е твоя работа, човече. Мен ме е грижа за други неща. В място като това си имаш определени нужди.

— Какво мога да направя за теб? — попита Дюит. — Ако мога да помогна, ще ти помогна.

Колет се приближи до въжената мрежа, пъхна и отпусна глава в един от отворите. Отвори широко очи, заби неподвижен поглед в Дюит и започна да кима. Дюит почувства как сърцето му започна да бие лудо. Колет каза:

— Даа… започваме, слушай.

И пак започна да крачи насам-натам.

— Ще ти кажа, че това, от което човек има нужда, което най-много би му се харесало, е един „Мицубиши“ с двайсет и седем инча диагонал и да може да хваща всички кабелни програми, ама всички кабелни, и един от ония видеокасетофони „Панасоник“, изцяло с дистанционно управление. Всичко това да е за мен. И да има договорено с някой от видео магазините в града редовно изпращане по пощата на касети. Знаеш ли, десет касети на седмица, всяка седмица докато ме държат тук. Такива неща правят престоя ти в такова заведение поносим. Всеки си има нуждите. Постоянно те тъпчат с наркотици. Може донякъде да ти става хубаво и леко, но всъщност е едно голямо нищо.

Няма с какво да си занимаваш ума. Няма върху какво да се съсредоточиш. Нали разбираш какво искам да кажа?

Дюит се поколеба:

— Поръчката ти е много сложна. Трябват ми много повече пари, отколкото имам, за да ти намеря такива неща.

— Хайде, Дюит — отново увисна като маймуна на мрежата. — Не се ебавай с мен. Донеси ми играчките и ще разговаряме.

— Не мога да го направя, Колет. Използвай главата си. Трябва ми нещо, за да докажа, че всичко това си струва цената. Говориш за няколко хиляди долара. Щатът няма да се съгласи с такава сума само заради някакви догадки.

— Не слушаш. Вие ченгетата никога не слушате. Това ви е проблема.

— Аз слушам.

— Не, не слушаш — започна пак да крачи. — Казвам ти, знам всичко за твоя случай. Нека само те попитам, детективе, дали някой е определил дали жертвите действително са умрели в техните коли? Не са, знаеш го. И щом не са, тогава къде са умрели? Как ги е убил той? — Думите отекнаха от масивните стени на стаята. След като Колет крачеше, а Дюит седеше, на него му се стори, че именно той е разпитвания.

— Точно затова съм тук, Харви.

— Ти си тук, защото той ме наподобява.

— Той улавя жертвите си в някаква клопка — опита Дюит.

— Естествено.

— На обществено място?

— Има два вида клопки. Със стръв и без стръв. Когато са със стръв, ги примамваш да влязат. Когато са без стръв те просто се препъват и падат в капана. Ако искаш специално животно, тогава залагаш стръв. Ако не ти пука какво ще се хване, тогава просто слагаш примка по пътеката му и чакаш. Научи ли нещо?

— Да.

— Разбира се, че да. Така е, защото аз те уча — засмя се. — Но на учителите се плаща, Дюит.

— Донесох ти пет касети. Твои са.

— Искам още. Искам моя система за развлечение.

— Казах ти, че ще опитам — думите му отекнаха в помещението. — Ще ми трябват обаче подробности.

— Имам новини за теб, Дюит. Той импровизира. Неговият план за действие му идва нанагорнище. Не става така, както го е замислил. Имитацията е най-искрената форма на ласкателство — повтори той. — Мислиш, че ще ти издам тези неща само за пет филма? Та той ме прави безсмъртен, Дюит. Моят гений продължава да живее чрез неговите действия. Ще издадеш ли тези неща за пет касети? Би ли го направил? Знаеш ли как хващам жените, ченге? Кисна в един супермаркет. Домакините обикновено пазаруват храна, аз пазарувам домакини. И някои захапват стръвта на капана ми. Особено разведените, те са най-безопасни и сигурни. И най-глупави. Знаеш ли как да разпознаеш разведени? Имат хлапета, но нямат венчална халка. Просто. Проследяваш ги до дома им или се напъхваш зад тях и когато плащат с чека, виждаш името и адреса им и го запомняш. Малки хитрости. Наблюдаваш дома им. Уверяваш се, че не си сгрешил.

— Не ми пука за теб! — изкрещя Дюит, едва издържайки на думите му.

— Напротив, мисля, че е обратното — каза Харви Колет.

— Охрана! — извика сам той охраната. — Донеси ми системата, ченге.

Двамата от охраната влязоха.

Дюит извика на Колет:

— Трябват ми подробности.

— На теб? Трябва ти погребално бюро.

— Легни на пода и разпери ръце — каза онзи от охраната с пръчката в ръка. Другият държеше усмирителната риза.

— Главата надолу. Едно мръдване и ще изгоря задника ти да се затвори за цяла седмица.

— Двайсет и седем инчов. С дистанционно управление — каза Харви Колет от другата страна на мрежите, ухилен.

3.

По настояване на Кларънс Хиндеман Дюит трябваше да се приготви да съпроводи О’Дейли на благотворителната вечеря по повод събиране на средства за фонда на Мани Рот. Кметът се беше обадил на Хиндеман: Джеси Осбърн щеше да присъства. Дюит едва имаше време да остави Еми у дома на Хиндеман и да се преоблече. Уморен, той отвори вратата, на която се позвъни точно в седем часа. Посрещна жена, която беше точна във всяко отношение.

Клеър беше в леки, широки панталони от кашмир с цвят на кафе, ръчно плетен пуловер от мохер с дълбоко кръгло деколте и златна огърлица, на която висеше скъпоценно украшение с една перла в средата, фигурата и осанката й бяха съвършени. Той я целуна по бузата. Качиха се в нейния „Сааб“.

Скоро преминаха през входа от Кармъл към Пебъл бийч и стъпиха на околовръстния панорамен път, който се виеше из застроения с много къщи, обществени и други сгради район. Дюит я упътваше през серия от завои и знаци за стоп и предимство.

— Искаш ли да те осведомя по някои най-нови неща? — каза тя, докато Джеймс й показваше един завой.

— Моля.

— Не стигнахме доникъде с идентифицирането на избелващото средство по онези памучни топченца по труповете. Същото е с люспите боя от велосипеда. В събота не можах да се свържа с хората, които ни трябват. Утре е нужно нещата да се развият по друг начин. Но доказателствата около Лъмбровски и самия случай са нещо интересно. Има две неща: едното е, че този път има маскираща лепенка и както ти видя — ролка с такава лепенка. Това, което не си видял, е, че има невидим отпечатък по вътрешната страна на колелцето, около което е навита лепенката. Обработвахме го с пара и беше изпратен спешно до Рамирес с неговия АСЛО компютър, тъй като го сравнихме с отпечатъците в базата данни за справка, откъдето се получи, че не е на Лъмбровски. Няколко човека от нас се занимават по случая, но не виждам още реален резултат по веществените доказателства… Всъщност Морн изглежда мисли, че тъй като съм свързана с първите два случая, не би трябвало въобще да се занимавам с Лъмбровски. За щастие Брайън не мисли така, а Брайън е мой шеф, не Рик Морн. И още една разлика: маркучът не е същият. От това, което чух, Морн мисли, че Лъмбровски наистина се е самоубил.

— По никакъв начин.

— Има намерение да направи заключението, че е подражателско самоубийство и да разследва такъв случай. Това ми каза Брайън. Има и други неща, които се говорят: че Морн имал намерение да вмени първите две убийства на Лъмбровски.

— Невъзможно. Тук стават неща, за които въобще не чуваме. Има два вида слухове, както знаеш: такива, които не се предполага, че ще чуеш, и такива, които другите искат да чуеш.

— Морн и Лъмбровски бяха съперници по много случаи с убийства. И Морн въобще не се притеснява да опетни репутацията на Лъмбровски.

— Това е димна завеса. Не вярвай на такива неща. Някой иска да прикрие истината. Точно това става тук — посочи й наляво. Пътят беше задръстен от спрени „Мерцедеси“, „Линкълни“, BMW-та.

Тя намери удобно място, спря и каза:

— Лошата новина е, че проверихме „Мустанга“ на Лъмбровски. Няма вече никакви петна от масло. Трябва да го е дал за ремонт и смяна на маслото; новото въобще не съответства.

Той кимна в знак на разбиране. Беше изпитвал притеснения, че Лъмбровски може да извърши нещо такова, след като чу от Кап, че той е отхвърлил конфискацията.

— Това също създава технически проблем — каза той, — защото всъщност въобще нямах правото да я конфискувам. Поне не мога да докажа, че имам такова право. Това сега може да бъде поставено под съмнение и да бъде направено да изглежда много зле. Не ти го казах, но с него се бихме пред бара, по-точно в колата му. Може да има някакви доказателства… Не докладвах за това. Ако докладвам сега, няма да има начин да взема в ръце това разследване.

— Доказателства?

— Подходих доста грубо. Исках да конфискувам колата. На него не му хареса. Но всичко зависеше от това масло. Може би има масло по дъното…

— Всичко е изчистено с пара, от горе до долу.

— Значи не можем да докажем, че колата е била на двете места. Страхотно! — отбеляза саркастично той и се умълча замислен. Той нямаше никакъв свидетел, когато откри същото петно от масло да лъщи пред „Подковата“. Щеше да бъде само неговата дума и, разбира се, личната му неприязън към Лъмбровски, която беше добре известен факт. — Това е всичко, предполагам?

Тя кимна утвърдително.

* * *

Докато приближаваха дома на Присила Лафтън, чуха изпълнение на джаз музика на живо. Клеър го хвана здраво под ръка и се притисна силно до него.

Привлекателна жена, облечена в дрехи на прислужница, им отвори вратата. Дюит веднага усети какъв проблем ще имат, след като зърна един мъж в смокинг и жена, хванала го под ръка, облечена в дълга вечерна рокля и с високи токчета.

— О, не, Джеймс — каза Клеър, дърпайки го за лакътя. — Това не е всекидневно облекло! Домакинята Лафтън ми каза с „неофициално облекло“ — оплака се тя.

Мъжът на часа, плешивият Мани Рот, тръгна към тях с протегнати напред ръце, с усмивка на политик, която изкривяваше иначе загрижената му физиономия, и с неговия дразнещ смокинг от шотландски кариран плат с преобладаващо ярко светлозелено, папийонка с прасковен цвят и пояс на кръста.

— Не можем да останем, Джеймс — почти изсъска тя на Дюит.

Но тоя я повлече със себе си вътре. Кметът достигна до тях:

— Джеймс, Джеймс, колко е добре, че те виждам. Знам, че Джеси няма търпение да разговаря с теб. Не мисля, че сме се срещали — каза той на Клеър. Дюит ги представи един на друг. Клеър се изчерви и смотолеви някакво извинение за външния си вид.

— Изглежда сме разбрали погрешно какво ще бъде облеклото — каза Дюит.

— Недейте да сте наивни — каза Мани Рот и отново се обърна към Клеър. — Изглеждате зашеметяващо. Заповядайте, влизайте.

Тя погледна безпомощно Дюит, когато кметът затвори вратата зад тях.

Пред тях с цялата си площ се разстла всекидневната, изпълнена с елегантни хора с чудесен слънчев тен, бъбрещи си най-различни неща, забавляващи се. Бяха се събрали на няколко групи, подобно на купчини футболни запалянковци. Врявата от смеха и шумните разговори беше оглушителна. Сервитьори и сервитьорки ги обслужваха. Джазът идваше от друга голяма стая до предното фоайе. Дюит и Клеър бяха упътени към спирална стълба, която ги отведе в приземния етаж, където огромно помещение беше пригодено за гостите — да могат да седнат за вечеря. Имаше размерите на банкетна зала; далечната му стена беше от стъкло. Дюит забеляза отвъд нея блещукащите светлини на Кармъл и тъмнината на Пойнт Лобос. До тази стая имаше още една, която беше за най-стабилните пиячи. Там имаше два бара, обслужвани от по един барман. Хората бяха разделени на групи, обикновено насядали около маси, където шумно се играеше някакъв хазарт и някой викаше нещо в хода на играта, привличайки вниманието на останалите.

Когато взеха по чаша в ръка, Рот ги отведе малко настрани и каза:

— Знаете ли, всеки тук говори за убийствата. Добре направихте, че дойдохте. И двамата. Доколкото разбрах, вие сте част от отбора — каза той на Клеър.

— Един вид — призна тя.

— Е, новината за Лъмбровски е лоша — кметът заби поглед право в Дюит. — Но поне може да е края на всичко това.

— Ако искате да кажете, че Лъмбровски е отговорен за другите две убийства…

— Вие сте този, който го сложихте на двете местопрестъпления, доколкото разбрах.

— Дори и така да е…

— И сега той се самоубива по точно същия начин — след това Рот каза поверително на Клеър: — Бих казал, че пътят свършва тук. И точно това исках да кажа тази вечер. Всички можем да кажем по някоя добра новина за разнообразие.

— Лъмбровски определено е бил замесен — каза Дюит, — но докъдето е имал възможност да стигне.

— Докъдето вие имате възможност да стигнете, доколкото чувам. Нали така, детективе? — Това беше Мани Рот деловият. Клеър отново се изчерви и изпи бавно една трета от чашата си, придавайки си вид, че не е чула.

— Вие ли сте причината Морн да не ме покани да се заловя със случая Лъмбровски?

— О, не. Съвсем сам сте си причината. Май няколко детектива от Сийсайд е трябвало да отскубнат Лъмбровски от вас в една местна кръчма. Видели са ви да се карате с него. Мислите, че вие трябва да водите следствието? С такава история, каквато имате двамата? Не е най-доброто нещо, що се отнася до връзките с обществеността. Няма място за солисти в моя състав, детективе. Ние свирим по едни и същи ноти и то хармонично. Нека кажа нещо съвсем ясно — каза той и пристъпи няколко инча по-близо. — Лейтенант Морн е убеден, че Лъмбровски се е самоубил и е свързан с другите убийства. Сега обработват някакви доказателства — каза той на Клеър, — но доколкото чувам, става въпрос за формалност.

— Значи се предполага — каза Дюит, — да отстъпя назад и да гледам как всички се правите на тъпи гъзове, каквито всъщност сте си? — Клеър дръпна ръката му. — Свирите грешна мелодия, Мани. И колкото повече продължавате, толкова по забележимо става.

— Ще ни извините ли — каза Клеър.

Дюит остави чашата си, почака Клеър да направи същото, прегърна я през кръста и започна да танцува с нея, въпреки че музиката идваше някъде откъм горния етаж.

— Джеймс! — каза тя умолително, когато станаха център на вниманието.

Той я придърпа по-близо и притисна буза до нейната.

— Нали не искаш от мен да ритна почетния гост? — Тя се изкикоти в ухото му. — Тогава ме дръж здраво и танцувай. — Двамата започнаха да се въртят, минавайки близо покрай много групи хора, прекъсвайки техните разговори.

— Правим сцена — рече тя.

— Да. Какво толкова има? — Само след секунда се приведе и каза — Гледай! — Тя надникна над рамото му и видя две други двойки да танцуват. — Диктуваме поведението. — Тя го прегърна още по-силно, притискайки тялото си към неговото. Нежно. Кракът й се плъзна естествено между неговите и отново започнаха да се въртят. Позата беше повече от танцуваща: тя му казваше нещо на ухото. То беше толкова дълго, че част от него се изгуби в съзнанието му докато го разтълкува докрай.

Горе песента спря, но те не спряха да танцуват. Когато започна следващото парче, те преминаха към новия ритъм. То беше бавен, бавен блус, в който доминираше лиричен тенор-саксофон. Прочувствената мелодия се спускаше долу като самотен, нашепващ вопъл. Той беше обладан от нейното едновременно опияняващо и ободряващо ухание, от допира на ръцете, — нежността на тялото й. Чувстваше нейния топъл влажен дъх по своя врат. Целуна я със затворени очи по ухото, после я захапа леко по врата.

— Нещата излизат извън контрол — каза тя.

— Ммм — отвърна той и захапа пак.

Продължиха да танцуват покрай банкетните маси, покрай прозорците, минаващи от пода до тавана и гледащи към Пасифика. Облаците се бяха разкъсали. Виждаха се звезди.

* * *

— Ето ви и вас — каза Присила Лафтън, избутвайки грубовато с лакът настрани Клеър и поглеждайки Дюит в лицето. Беше облечена в кафеникава пола с широк пояс в индийски стил. Косата й беше на кок високо на главата; имаше обици от сребро и тюркоаз. — Говорим си по делови въпроси, нали? — почти се изкикоти тя в лицето му. — Хей — подвикна тя прегракнало през стаята на кмета, привличайки към себе си вниманието на всеки. — Мани, представи мис О’Дейли на гостите ни, моля те. Аз ще отмъкна мистър Дюит далеч и ще направя така, че да не стои на краката си.

Клеър се стегна. Джеймс усети как Присила го хвана и повлече за ръката из тълпата.

Дюит беше заведен горе, където буквално се блъсна в жена отзад, жена, която беше облечена във впита рокля от синьо кадифе, чието голямо деколте отзад разкриваше цял акър кожа и гръбначен стълб, достигайки до самата цепка на задника. Когато тази жена се обърна сърдито, той видя, че това е Лейла Мейхъни. Питието й се поразля по ръката. Присила Лафтън представи Дюит на Мейхъни, която се наежи и каза със злобен глас:

— Да, срещали сме се.

Обществената защитничка беше спретнала косата си в свръхсложна френска плитка. Раменете й изглеждаха сковано квадратни. Кадифето отпред имаше подобно голямо деколте, започващо широко от раменете и спускащо се алармиращо ниско под остър ъгъл между гърдите под формата на острие на кама, чийто връх опираше точно над пъпа. Дори и с изкривеното си от злоба лице тя беше пленителна. Дюит изломоти нещо за извинение. Мейхъни го гледаше със святкащ поглед. Лафтън накрая прояви симптом на здрав разум и го отведе.

— Една от твоите фенове, както виждам — каза му тя, когато бяха достатъчно далеч, да не бъдат чути. — Какво си й направил, че да заслужиш това? — И добави: — Казаха ми, че Лейла се навърта около мнозина.

— Защо съм тук? — попита Дюит направо.

— Трябва да ти кажа, че не се изразих точно, когато се срещнахме последния път, и искам да изправя тази ситуация. — Извърна поглед от него. — По-добре късно, отколкото никога — опита тя скромно и сериозно.

— Не сте се изразила точно?

— Попитах за мистър Лъмбровски.

— Да, спомням си.

— Той въобще не беше обсъждан за някакво наемане като консултант по сигурността. Тогава се обаждаше по телефона на мен. Даваше консултации.

— За какво?

— Не бих искала да си мислиш, че умишлено скривам информация от полицията.

— Ще се направя, че не забелязвам, мис Лафтън, щом настоявате. Но трябва да ви кажа, че все повече ми писват шахматните игри Джесика Осбърн. Лъмбровски не би трябвало да се обажда на вас. Би трябвало да се обажда на вашата леля.

— Всичко беше подготвено. Той правеше нещо като брифинг, ако тази дума не ти се струва противна. Даваше информация по текущата обстановка.

— Тя го е наела — заяви той.

— Тя просто слушаше, това е всичко.

— Не е това всичко, иначе нямаше да съм тук.

— С неговата смърт… Съществува загриженост, че разследването по смъртта на мистър Лъмбровски може косвено да я въвлече и нея. Нали разбираш?

— Започвам да разбирам.

— Ролята на Джеси в цялата тази работа беше чисто съветническа, уверявам те. Тя посъветва мистър Лъмбровски да държи контакт с мен. Аз изпълнявах всичко уговорено от нея и работех с него.

— Работела сте за нея — поправи я той. — Била сте това, което наричаме посредница.

— Моята роля — опита се да обясни тя с отсечен глас, за да е възможно най-ясно, — беше такава само веднъж: аз се свързах с мистър Лъмбровски и го попитах каква информация може да има, която да ни интересува.

— Кога беше това?

— В четвъртък, следобеда на второто убийство. Той беше много уклончив, уверявам те, но въпреки това ме убеди, че ще си струва от моя страна да „подкрепя неговите усилия“, както ми каза. Трябваше да осигуря сметка за разходи.

— Убедил ви е? Как е успял? Да не ви е предложил някакви доказателства?

— Накара ме да изпитам силно любопитство, това е. Трябва да ти кажа, че тази сутрин, след като прочетох за неговата смърт, почувствах как краката ми изстиват. Контактите ни с него бяха продължили само няколко дни. Независимо дали моето участие беше правилно или неправилно, аз останах с убеждението, че вие, полицията, трябва да имате търсената от нас информация, щом водите съответното разследване. Нарушила ли съм закона?

— Слушайте, мис Лафтън, пак играете посредничка. Добре го правите. Изглежда трябва да ме опипате, да видите какво мисля, как реагирам и дали ще се направя на разсеян с вашата леля.

— И така ли ще е? — дойде познат глас зад него. Познаваше този глас от телевизията. Дюит не беше очаквал Джеси Осбърн да е толкова висока и елегантна. Тя имаше лице на приятна телевизионна водеща: момичето от съседната къща с примес на „не би ли ви харесало страшно“; идеално фотогенична за пред камера, но бързо застаряваща. Беше облечена в официална черна рокля с дължина до колената, огърлица от черен сапфир и злато и подхождащи на тоалета сапфирени обици. Косата й беше поддържана много грижливо и преминала много процедури, докато заеме поразителния си вид сега, накъдрена и намазана с гел. Огромната й уста беше нейният най-отличителен белег — място, което карикатуристите рисуваха със силно издадена напред брадичка и огромни зъби нещо като фенер от куха тиква. — Значи вие сте Джеймс Дюит — каза тя, предлагайки му твърдата си ръка.

— Ще ви оставя двамата — каза Присила, отстъпвайки и отдалечавайки се, след което се присъедини към една компания.

— Да отидем ли някъде на по-тихо? — попита Джеси, въпреки че звучеше много по-категорично от въпрос.

Той успя да надвика врявата от присъстващите и музиката:

— Не знаех, че има такова място.

— Аз знам всички тайни — каза тя и му махна с пръст да я последва.

„Не се и съмнявам“ — каза си той.

Тя го поведе по коридор, в другия край на който имаше врата, боядисана на пурпурни ивици. Тя я отвори настрани и пред тях се показа друга стая.

— Виждате ли — каза тя, — има много хитрости.

Кабинетът библиотека беше с ламперия от тик, две инкрустирани тикови маси, на които имаше по една месингова банкова лампа със смарагдов абажур. По три от четирите стени имаше книги от пода до тавана. Четвъртата, която цялата беше от стъкло и подпорни колони, подобно на банкетната зала, гледаше към океана. Една от стените с книги беше цялата с белетристика, другата — със справочна литература, третата, най-голямата, гледаща към стъклената стена и към океана — документална, научна и подобна. Джеси повървя малко пред заглавията. Единствената светлина идваше от лампа на една от масите. Тикова стълба стоеше до стената със справочна литература.

— Вашият участък работи по трагедията на моя син много добре. Исках да ви благодаря лично.

Дюит знаеше правилата.

— Моят капитан или моят шеф заслужават тази чест.

— Не. Вие, детективе Дюит. Имам мои източници, разбирате. Колкото и странно да звучи, като майка се почувствах облекчена след като разбрах, че моят син не е отнел собствения си живот.

— Мисис Осбърн…

— Джеси…

— Защо толкова внимателно ме избягвате? Можеше да помогнете на следствието. Вместо да го задържате. Това положение се нуждае от обяснение. — Предложи й усмивка, която казваше: „Няма да играя глупавите ти игрички“.

— Моля, не разбрах? — попита тя и се престори, че оглежда заглавията няколко секунди, драскайки шумно с лакираните си нокти по тях. — Имам съветници, както разбирате, детективе. Ужасни дребни мъже и жени, които с часове на ден се опитват да разкрасяват и опазват моя имидж. Това е забавно и странно. Но човек свиква с това, дори се пристрастява. Играя тази игра от много, много години и съм сигурна, че добре го разбирате. Когато до нас достигна новината за убийството на Джон, моите хора създадоха организация на действие, с която да се запуши устата на неприятното въздействие вследствие на този факт. Ужасен израз, нали, като се имат предвид всички неща. Настояха да внимавам много с положението ми при тази обстановка. Тази година ще има избори и тъй нататък. Извинявам се за начина на нашата среща, ако чувствате, че ви засяга с нещо. Трудно мога да поставя някои неща под контрол.

„Съмнявам се“ — помисли си Дюит. Той седна до една от масите, облян от зеленикавата светлина на банкерската лампа. Тази светлина му беше неприятна. След малко тя седна до него. Той попита със суров глас:

— Какво искате от мен, мисис Осбърн?

— Има двама души до тази маса, детектив Дюит. Никой не ви е насилвал да сте тук. Може би аз трябва да ви попитам какво искате от мен, или само чисто любопитство ви доведе тук?

— Мен? Да. Любопитство. Отговарям честно. Освен това искам да се разровите в джоба си или в джоба на някой от вашите гости. — Кимна с глава настрани, да покаже партито. — Трябват ми две хиляди и осемстотин долара да платя на един информатор за информация за самоличността на убиеца на вашия син. Трябват ми веднага. В участък „Кармъл“ няма въобще такава сума пари за такива неща. И се съмнявам, че биха ми я дали, дори да я имат.

— Мистър Колет — каза тя, с което го шокира.

— Май наистина си имате сериозни източници, и още как! Виждате колко малко тайни имаме ние от полицията. Какво толкова искате тогава?

— Вашата помощ — каза тя. — Това, от което се нуждая, е вашата помощ, детективе. Ще се опитам да ви дам отговорите, които търсите и също ще ви намеря вашите две хиляди и осемстотин долара.

— Трябва да искате доста помощ.

— Решила съм поради мои собствени причини да действам с вас открито и прямо. Моите съветници не знаят за тази наша среща. Ако знаеха, щях да бъда обесена с краката нагоре. Разпитах наоколо за вас, естествено, и ми беше казано, че сте мъж, който държи на думата си, мъж, на когото може да се има пълно доверие. Поради това, преди да продължим по-нататък, трябва да поискам да обещаете, че всичко, за което ще говорим тук, остава поверително — без никъде да бъде отразено — ако имате такава възможност и власт.

Той се замисли за момент над думите й. Подразбираше се, че е предвидена и възможност да не може да контролира тази поверителност, което за него означаваше, че каквото и да споделеше тя с него, то можеше да попадне в съда — единственото място, където щеше да е заставен да го разкрие. И каза тези свои мисли на глас, за да е наясно.

— Така е — каза тя. — Не очаквам да ме лъжете само за да защитите това, което имате възможността да защитите.

Дюит се съгласи да продължи при тези условия.

— Но ако усетя, че укривате информация от мен, мисис Осбърн — предупреди той, — тогава сделката е провалена. Трябват ми съществени, истинни неща с реална стойност, не подготвени копия.

— Разбирам вашите резерви.

— Дали?

— Мислите си, че съм една несериозно приказваща политичка, която има намерението да ви върже очите и измами.

— Да, разбирате много добре нещата.

Това провокира иронична усмивка на лицето й.

— Харесвате ми, детективе — каза тя. — Тъй като все нещо подозирате, защо пръв не поставите въпрос? Може би по този начин ще разчупим леда.

— Лъмбровски е телефонирал на вас, не на Присила.

— Да — кимна тя утвърдително.

— Колко пъти?

Тя се замисли и отговори:

— Пет пъти. В действителност разговаряхме само при три от обажданията му.

— Поставила сте Присила да бъде нещо като ваша посредничка. Трябвало е да подхване Лъмбровски по-нататък и го накара да изпълнява исканията ви.

— Да — кимна пак тя.

Той поиска да си вземе бележки по думите й, но разбра, че това ще попречи на нещата. Умът му започна да схваща много неща и да се изпълва с безкрайно много информация, частиците от която постоянно се побутваха встрани и все още трудно можеха да се наместят както трябва.

— Лъмбровски се е съгласил и започнал да върши тази работа, защото преди това двамата сте достигнали до някакво споразумение.

— Да.

— И това споразумение беше?

Погледът, й се отклони от него и се спря някъде в пространството зад него като че ли за няколко минути, както му се стори. В един момент очите й се изпълниха със сълзи, но запази самообладание. Погледна го в очите и каза:

— Подобно на много други неща, свързани с човешкото състояние, детективе — сълзите се надигнаха още веднъж, — то може да бъде обяснено по съвсем прост начин. Има много ограничен кръг мотивиращи фактори, когато вече си съблякъл дрехите. Нали? За двама ни с мистър Лъмбровски това беше въпрос на достойнство. Казано по най-прост начин, и двамата преживявахме едно и също нещо и най-вече поради това, може би, го възприех по-дълбоко и се съгласих с него. Имахме нещо общо. Аз се отнасях с разбиране към него, детективе — Дюит я изчака да продължи. — Детектив Лъмбровски трябваше да бъде атестиран подробно в срок по-малко от осем седмици. Комисията, която трябваше да извърши тази атестация, щеше да определи състоянието на по-нататъшния му живот, да определи пенсията и привилегиите му, щеше да вземе важни решения по оценяването на неговите години, прекарани в обществена служба. Той от своя страна вярваше, че с дотогавашния си полицейски опит би могъл да допринесе за разкриването на убийствата. Както разбирате, той ме убеди още от самото начало, че синът ми е бил убит, че не е извършил самоубийство, както пишеха вестниците и както дори полицията съобщаваше. Като родител, като човешко същество, аз не исках да вярвам, че моят син е отнел собствения си живот. Така ние се споразумяхме. Ако той можеше да докаже, че моят син е бил убит и в крайна сметка убеди полицията в това, аз се съгласих да му помогна, където мога, със сведения за водещото се полицейско разследване и, ако той постигнеше много добър успех, да свидетелствам в негова полза, когато го изслушват по време на атестирането.

— Да обезпечите неговото възстановяване на работа.

— Той изглежда вярваше, че моето свидетелстване ще допринесе в позитивна насока.

— Казахте ми, че „от самото начало“, той ви е убедил, че синът ви е бил убит. Как?

— Каза ми да погледна доклада на първия полицай, пристигнал на мястото на инцидента, и вашия доклад, детективе… най-вече описанието на местопрестъплението. Каза ми, че нещо съвсем просто е било недогледано.

— Слушам ви — каза Дюит. Всъщност той седеше в очакване на самия край на стола. Какво толкова важно беше уловил Лъмбровски, а той — не? Това беше истински кошмар, кошмар, защото знаеше, че многогодишният опит на Лъмбровски засенчва неговия и се страхуваше от мисълта, че е пропуснал нещо.

— Ролката лепенка, детективе. „Толкова просто“ — ми каза той, както си беше. Никъде, в никой полицейски или съдебено-следователски доклад не се споменаваше, че такава ролка е намерена на мястото на престъплението, а без такава лепенка как Джон ще е могъл да залепи здраво прозореца?

Двамата се спогледаха.

— Просто — повтори тя.

Той бавно кимна в знак на съгласие. Лицето му бавно стана яркочервено. Докато вниманието му беше погълнато от пясъка по обувките и влакната от постелките в колата, беше пропуснал нещо. Ако Осбърн е искал да се самоубие, защо ще му е нужно да използва залепящата лента. Лъмбровски беше победил Дюит в простото заключение: Джон Осбърн е бил убит.

— Както казах, това ме убеди, че мистър Лъмбровски е ценен човек. И образувахме съюз, който обаче беше неудобен за външния свят.

— Кап е копирал докладите ми за вас, не за Лъмбровски — изрази удивлението си Дюит, мислейки на глас.

Джеси Осбърн изправи гръб.

— Обещахте да ми дадете отговорите, които можете — напомни й той. — Кап ви е снабдил с фотокопия на материалите от папките. Вие сте ги дала чрез Присила на Лъмбровски, тъй като това е било част от сделката ви.

Тя поклати глава отрицателно и каза:

— Не е точно така. Отправих молба към Мани. Той свърши тази работа за мен. Дали командирът Кап е бил замесен, не бих могла да ви кажа.

— Колко доклада бяха?

— Отначало бяха само два: описанието на мястото на престъплението и вашия доклад. По-нататък той доби всичко: протоколите на съдебния следовател, следователя при смъртни случаи, докладите на първите пристигнали на мястото полицаи, паметни бележки. Всичко.

— Пропускате нещо. Не бихте простила такова поведение без да е мотивирано с нещо много важно.

— Трябва да ви се доверя, предполагам — двамата се спогледаха кратко. Тя продължи: — Лъмбровски откри доста солидна доза кокаин в колата на моя син. — Вече се разплака истински. Изминаха няколко минути, докато възстанови самообладание. — Всъщност беше много лошо маскирана контрабанда, детективе. Лъмбровски щеше да мълчи за откритието си, ако аз му доставех полицейските доклади и направех изявление по време на неговото изслушване при атестирането. Освен това той мислеше, че убийството има някаква връзка с наркотици и ми каза, че възнамерява да предприеме разследване в тази насока. Становището му беше, че тъй като предприема самостоятелна инициатива, ще са му нужни възможно всякакви сведения.

— Ние разследваме тази нарковръзка — информира я той.

— Знаете за нея?

— Разполагаме с откъслечна информация, това е всичко. Имало е източник, който е подразбрал, че липсва една унция кокаин. Един от моите хора се занимава с това. Не мога да кажа със сигурност, но на този етап не мисля, че двете убийства са свързани с наркотици. Говорехте ми за споразумението между вас?

— Да — кимна тя и продължи по-нататък. — След второто убийство, Макдъф, Присила каза, че детектива Лъмбровски е станал някак параноичен. Дюит абсолютно мразеше факта, че всеки продължава да нарича Лъмбровски детектив. — По-късно установих, че параноята има своята причина. И колата на Джон, и колата на Макдъф са били спрени до колата на детектив Лъмбровски, докато той е бил излязъл от нея и се е разхождал по плажа. Лъмбровски очевидно е вярвал, че някой се опитва да скалъпи обвинение срещу него в убийство.

Това обясняваше откриването на петната масло. Той пак помисли на глас:

— Лъмбровски не е идвал на местопрестъпленията преди нас, просто местата на престъпленията са идвали при него. — Той си спомни разговора за траперите с д-р Шилстейн. Дали убиецът не беше подмамвал Лъмбровски, осланяйки се на инстинктите му на ченге?

— Това очевидно е разтревожило детектив Лъмбровски, тъй като е могло да се окаже, че е замесен в смъртта на двамата.

— Трябват ми тези две хиляди и осемстотин долара, мисис Осбърн. Хауард Лъмбровски не е убиеца. Но ние разполагаме с информация кой най-вероятно знае кой е убиеца.

— Сама ще ви напиша чек.

Дюит остана дълбоко потънал в мисли, докато Джеси Осбърн излезе от стаята и се върна с нейната дамска чанта. Разрови в чантата и намери книжка с чекове. Започна да попълва чека. Той каза:

— По-добре го осребрете и се подпишете на гърба като поръчител. — Сумата беше колкото месечната заплата на Джеймс Дюит.

Тя му подаде чека и вдигна поглед:

— Аз наруших вече правата, които имам от моята власт, детективе. Позволих като майка и като политик моите емоции да диктуват моите действия. Замесих се в криминално разследване; попречих на правосъдието; давах неправилно изпреварваща информация и получавах информация, предназначена само за определени хора. И постъпих много глупаво: онези документи дойдоха до мен, минаха през Мани, стигнаха и до Присила, до Лъмбровски. Нашите отпечатъци са по всичките им страници. Никога не съм се замисляла над това. Не знам къде ги е държал детектив Лъмбровски, но ако бъдат намерени… Е, знаете, вашите, моите отпечатъци както отпечатъците на всеки обществен служител се пазят в Министерството на правосъдието. Колко време още ще съм свързана със случая?

— Точно заради това никой не иска да се занимавам със случая Лъмбровски.

Тя вдигна рамене и каза:

— Ако тези документи бъдат намерени, всички ще изпаднем в беда. Предложението ми е такова: ще се опитам да видя дали мога да ги подканя да поискат помощ от вас по случая Лъмбровски в замяна на известни мерки за вземане под внимание на тези доказателства, ако се появят на повърхността. — Поколеба се, но продължи. — Ще се оттегля от сегашната ми политическа борба и тихо ще напусна обществената служба, ако вие можете да ме спасите от проблемите, които тези доказателства биха могли да ми донесат. Аз не съм без мое его. По-скоро бих искала да ме помнят с добро, отколкото да бъда изгонена от офиса си вследствие на вражеска кампания, раздухвана наоколо заради моята глупост по тези въпроси. И което е най-важно, бих искала да избегна, както за мен така и за Присила, всяко криминално действие, което може да произтече от откриването на тези доказателства. Не желая да бъда дискредитирана от моите колеги.

— Никой не е тръгнал подир вас, мисис Осбърн. Поне аз не съм. Вие сте жива легенда в този щат. Аз нямам намерение да съм този, който да сложи край на това. Това, което сте направила… Е, просто нещата малко са изпуснати от ръце, това е всичко.

— Определено е така.

— Лъмбровски имаше способността да изпуска нещата от контрол. Боя се, че това беше една от отличителните му черти.

— Значи се споразумяхме? — каза тя и протегна ръка.

— Нов съм като ченге, мисис Осбърн. Когато започвах, си казах, че ще избягвам такива неща, ако е възможно. Сделките в задните стаи. Нечистите задкулисни комбинации. Но още тогава разбрах, че ще има изключения. Мога да ви простя вашите доводи. Но не на командир Кап, нито на Мани Рот. Техните подбуди са много по-малко простими. Знаели са много добре какво вършат… Злоупотребили са със системата, вършели са именно задкулисни комбинации. Копирането на няколко файла не е достатъчно, за да се иска да подадат оставка. Въобще нямам предвид това. Но навярно Кап може да свърши своите двайсет години служба някъде другаде, в друг участък, а Мани Рот може да бъде убеден да спре да разделя времето си между игрищата за голф и кметството. Прекалено често отсъства, мисис Осбърн. Въобще не разбира този град. Трябва ни кмет, който е сериозен. Истууд също отделяше време за такива неща, но много ограничено и възприемаше работата си като кмет много сериозно. Беше чудесен — въздъхна и добави: — Ако някой друг намери тези документи, всичко става под въпрос. Ако не, тогава използвайте възможностите си да убеждавате. И в двата случая имайте предвид, че действително е по-добре да се занимавам със случая Лъмбровски.

— Ще видя какво мога да направя.

* * *

— Да се махаме оттук — прошепна той в ухото на Клеър откъм гърба й. Тя слушаше нещо, което й говореше някакъв джентълмен със силен слънчев загар в началото на своите шейсет години. Говореше й за потенциалния пазар на биодеградиращи пластмаси. Дюит я подръпна за лакътя.

— Няма ли да останем за вечеря? — попита тя.

Той беше почти сигурен, че това е нейният трети или четвърти коктейл. Започна да подхваща чашата от ръката й, за да я вземе, но тя я дръпна и обърна съдържанието й в устата си заедно с леда.

— Готово — каза тя. Целуна го по устните. — Къде?

След петнайсет минути те спряха колата на паркинга на „Оушън авеню“ и закрепиха на таблото картона с надпис ОФИЦИАЛНА ПОЛИЦЕЙСКА ЗАДАЧА така, че да се вижда добре отвън и да избегнат евентуално вдигане на колата от полицията. Излязоха от колата и ръка в ръка тръгнаха към океана. Времето беше студено, въпреки че Клеър изглежда не забелязваше. Прегърнаха се силно и така достигнаха до самата вода.

— Докато беше с Джеси — рече тя, — Мани Рот се опита по възможно най-добър начин от негова страна да измъкне всяко парченце доказателство, което имаме по случая Лъмбровски. Особено го интересуваше апартамента на Лъмбровски, за който зададе много въпроси. Подкани ме да си разровя мозъка добре.

Дюит й разказа подробно за срещата с Джеси Осбърн.

— Джеймс — попита тя, — защо има различни доказателства по Лъмбровски? Щом не е било самоубийство, с което съм съгласна, тогава защо има разлики?

— Има друго обяснение — призна Дюит. — Някой е убил Лъмбровски с подражаващо убийство, за да го накара да си затвори устата завинаги. Нека допуснем, че Лъмбровски е започнал да става много настойчив и е заплашвал, че ще разкрие откъде е взел тези документи. Как би реагирал тогава Кап? Знаем, че са се срещали поне два пъти: веднъж в полицейския участък и веднъж у Кап. Не мога да повярвам, че Кап е убил умишлено Лъмбровски. Но ако той е открил, че тези папки с документи са отишли от него до Рот или до Осбърн и накрая до неговото „приятелче“ Лъмбровски, сигурно се е разярил. Може да са се били. Нещо е станало не както трябва. Кап има много неща за укриване, а единственият човек, който най-вероятно може да направи връзка между него и всичко това…

— Си ти — прекъсна го тя, притискайки го още по-силно към себе си.

— Сме ние — поправи я той. — Аз омаловажих това пред Джеси, но той може да пострада доста сериозно заради копирането на тези материали и съвместните му действия с Мани зад моя гръб.

Започна да ръми. Той я попита дали иска да се върне в колата и тя му каза, че не иска. Тя искаше да продължат да се разхождат. Той си помисли, че тя иска това, за да може да изтрезнее. Тя беше отпусната: подходящо време да я накара да се открехне за себе си. И я попита:

— А какво ще кажеш за теб, Клеър?

— За мен? — попита тя.

— Как достигна до работата на съдебен следовател?

— Посредством един случай. Случай, когато бях в колежа. Не беше някой свръхважен, потресаващ или широкоизвестен случай. Една съученичка беше убита. Така се случи. И аз реших да се захвана и свърша каквото мога.

— И?

Тя продължи да върви още малко преди да обясни:

— Ченгетата не бяха направили нито крачка по пътя на разследването, дори изглежда не проявяваха интерес. Сега гледам с друго око на това, но знам, че тогава така ми изглеждаше. Отидох на местопрестъплението… една алея. Огледах се и открих няколко отпечатъци от обувки по съседната алея. Бяха от широки крачки, от някой, който като че ли беше бягал. Отидох при един професор по криминология и му разказах за това. Той прояви интерес и после ме насочи към криминалистиката. Тогава не знаех какво е криминалистика. Но, както знаеш, едно действие поражда друго… Професорът проведе разговор с ченгетата, тъй като те използваха понякога нашата лаборатория. Бяха открити някои предварителни доказателства за съда. Ченгетата проявиха интерес към случая. Медицинският екзаминатор идентифицира цвета на косата на убиеца, червен, и неговата кръвна група. Доказа се, че някои от отпечатъците от обувки по другата алея са от него. Ченгетата наново проведоха интервюта с момчетата, с които тя беше по-близка. Едно от тях беше с червена коса и носеше значка на отличник. Направиха му тест на кръвта и се оказа, че съвпада напълно. Призна, когато му показаха доказателството. Оттогава получих увлечение към тези неща. — След малко продължи: — Знаеш ли, никога не съм разказвала тази история. Всички навлизаме в нашата професия поради наши собствени причини, и определено не поради заплащането, и когато го обясниш на други, те започват да ти говорят като глупаци. А съм чувала толкова много истории как други хора са влезли в тази професия. Повечето от тях имат своите лични причини. И не можеш да ги разбереш, ако не си работил този занаят.

— Коя беше тя?

— Коя?

— Момичето, което беше убито, какво беше… искам да кажа за теб?

След въпроса последва кратка пауза. На брега се разбиваха вълни. Обувките й с високи токчета с посребрени върхове нарушаваха тишината, скърцайки в пясъка. Джеймс я прегърна през гърба.

— Живеехме в една стая — каза тя. — Нанси Гейл Адамс. — Разрови леко пясъка с върха на обувката си. — Една нощ тя излезе навън да купи бира. На другия ден трябваше да бъде погребвана. Дотогава живеех като в един приказен свят. Хората в него въобще не биваха изнасилвани и намушквани с нож. Точно това й беше направил той. Нанси беше съвсем нормално и добро момиче. Онази нощ можеше да съм аз, но не ми се излизаше и излезе тя.

Свършиха разходката си, въпреки краткия, но пороен дъжд, последвал ръменето. Държаха се един друг като двойка танцьори на фигурно пързаляне по лед.

Когато пристигнаха с нейния „Сааб“ на вътрешния паркинг пред неговата къща, той каза:

— Правя не лош омлет.

— Мокра съм до кости — каза тя.

— Все ще намерим нещо да облечеш — остана да чака зад волана, надявайки се, че тя ще приеме предложенията му. След като тя не каза нищо, той каза: — Е, добре. Може би друг път.

— Нейни дрехи?

— Не. Отдавна не са тук, раздадох ги на различни хора. Имам няколко фланели и разни такива неща.

— Какъв е омлетът? — попита тя, отваряйки вратата си. Докато застанаха пред прага на входната врата обсъдиха съставките на това блюдо.

— Няма ли да събудим Еми? — попита тя. Опипваше.

Значи това я притеснявало, помисли си той.

— Отиде при една приятелка и ще се върне сутринта — уведоми я той.

Затвори входната врата след себе си и погледна в коридора, който продължаваше безкрайно дълго и достигаше в дъното си неговата спалня, където се виждаше легло.

— Третото чекмедже отдолу нагоре на шкафа. Има ризи в гардероба — каза й той. — Аз ще отида да готвя.

И отиде да приготви яйцата. През цялото време беше наострил уши към спалнята. Чувствайки се пренапрегнат, започна да си свири с уста. Когато разбиваше яйцата до състояние на жълта пяна, чу водопроводните тръби да шумят. Значи си вземаше душ. Добра идея, помисли си той, имайки предвид колко студ бяха събрали навън. Но в съзнанието му нейният образ там вътре не допринесе с нищо за неговото съсредоточаване. Продължавайки да бие яйцата с едната ръка, той изпусна от другата дълбоката купа и енергичното въртеливо движение я запрати с бърза скорост заедно с яйцата по плота на кухненския шкаф, килната леко настрани като летяща чиния. Той се хвърли да я спаси, но напразно. Купата се катурна от ръба, падна право на пода и като по чудо остана здрава, но разля върху него лепкаво жълто петно. Той припряно почисти, но след миг разбра, че това са последните му яйца. Когато тя се появи боса, облечена в хавлия, той стоеше неподвижен с кърпа в ръка, накисната в яйца. Преди няколко месеца беше прал тази хавлия заедно с няколко сини дънки, поради което Еми я наричаше хавлията в „бакалавърско синьо“. Мократа й коса беше сресана право назад; лицето й беше обикновено без грим, но въпреки това привлекателно. Отвореният врат на хавлията достигаше до гърдите й.

— Беше невероятен душ. Помислих си, че няма да имаш нищо против, и направо влязох — каза тя. — Без него най-вероятно щях да имам настинка.

— Нямам нищо против.

Тя се загърна по-добре в хавлията.

— Никога не съм изглеждала добре във фланели — рече тя. — Сега е твой ред — и го ощипа през мократа риза. — Събличай тези неща. Аз ще свърша всичко тук.

— Аз аа… Нямаме яйца.

— Отивай — каза тя. — Ще измисля нещо.

В банята бяха нейният широк панталон, пуловер, сутиен и бикини, всичките закачени внимателно на закачалки, да изсъхнат на вентилационния поток. Огледалото на банята беше замъглено, с изключение на малко овално пространство в средата, където се беше огледала преди да излезе. Гребенът лежеше на рафта под огледалото с няколко от нейните дълги косми, уловили се между неговите зъби.

Той подхвърли дрехите си на купчина на пода и пусна душ силно. Парата изпълни банята над нивото на близките три ограничителни стени от матирано стъкло. Горещата вода стопи неговото чувство на неловкост.

Тъкмо се насапунисваше, когато, над звука от течащата вода, чу радиото часовник в банята да се включва. Помещението се изпълни с класическа музика. Той се облегна на студените фаянсови плочки знаейки, че тя идва при него. Когато лампата в банята беше изгасена, автоматично се включи нощното осветление. Когато тя отвори вратата на стъклената клетка на душа, бледата светлина като от свещ идваше зад нея, очертавайки голата й фигура в съблазняващ силует.

Тя дойде при него както любовница може да дойде при мъж: чувствено, сладострастно и внимателно, с умишлена забавеност на движенията, която го стимулираше. В тъмнината не можеше да забележи какво е изражението на лицето й. Дали му се усмихваше?

— Клеър? — каза той, но — тя постави пръст на устните му да го накара да замълчи, и се притисна силно към него. Прокара изящно нокти надолу по гърба му, заби ги леко и го придърпа към себе си; приведе глава и я отпусна на неговите гърди.

Тя беше внимателна с него; той беше неуверен с нея. Всеки повтаряше каквото правеше другия по тялото му. Парата продължаваше да се вие на облаци. Сапунът беше паднал някъде, където го беше изпуснал. Настъпи го неочаквано и той хлъзгаво се изстреля изпод ходилото му като хокейна шайба, удряйки се в стъклените стени.

Бяха се прегърнали здраво; водата течеше топло по тях. Тя вдигна поглед и го погледна. Очите му вече привикнаха със слабата светлина и той видя изражението на лицето й, което не можеше да бъде сгрешено: желание, възбудено любопитство, въпрос с неясен отговор. Устните им се срещнаха — какво поразително и приятно чувство.

Колената му омекнаха. Нейните ръце се разходиха по него като плахи крила на птица.

— Искам те, Джеймс — прошепна тя малко по-силно от шуртящата вода. — Знам, че изглежда ужасно бързо, но знам добре коя съм аз. Знам какво искам.

Имаше нещо в този жаден глас, което му напомняше толкова много за Джулия, като че ли под душа с него не беше Клеър, а неговата покойна жена. Зашеметен, Дюит отстъпи назад, отделяйки се от нея.

— Джеймс? — попита Клеър с обезумял, разтревожен глас, в който се четеше страх от отхвърляне.

Той чу гласа на Джулия. Отпусна се бавно надолу в немощ. Седна. Поражение.

— Джеймс? — опита пак тя. — Кажи нещо. Не прави така с мен.

Той поклати глава отрицателно. Не можеше да вдигне поглед към нея.

Тя излезе бързо от душа, затича се, почти щеше да се препъне и падне.

Чу я как припряно се облича, чу удар на закачалка по шкафа.

— Клеър? — извика той.

— Недей, Джеймс. Не искам да слушам.

Той излезе от душа и започна пак:

— Не исках да…

— Недей! — Беше облякла сутиена и бикините си. Бореше се комично с панталона. Той спря зад нея и я прегърна. Тя пусна панталона и започна да дърпа ръцете му да се освободи.

— Имах някаква халюцинация, това е всичко — обясни той.

— Накара ме да се чувствам нищожество. Това е всичко — отвърна тя.

— Моля те — рече той.

Тя пак започна да се бори бързо със своя панталон.

— Проклет да е! — извика гневно тя. Пусна го, взе го на ръка, наведе се да вземе обувките си. Плачеше. Бутна го от пътя си, затича се по коридора към входната врата, отвори я и се поколеба само за миг, след което се втурна в тъмнината както беше по бельо.

Дюит грабна хавлията от леглото в спалнята и се опита бързо да мушне ръце в ръкавите му, докато тръгна подир нея. Започна постоянно да вика името й и да се извинява. Последва я отвън, но не му достигна само частица от секундата, тъй като тя затръшна вратата на колата пред лицето му и я заключи.

— Клеър — каза той умолително през прозореца, успял най-накрая да завърже колана на хавлията. Тя се протегна към ключа да запали двигателя, но стовари юмрук по волана и се отпусна на него, цялата в сълзи.

Дюит отиде от другата страна на колата и отвори другата врата, която тя беше пропуснала да заключи.

— Ключовете са в къщата — каза той. — Като че ли до мен беше Джулия, Клеър — обясни той. — Но мисля, че това беше последното сбогуване с Джулия. Знам, че е така. Сега вече има по-важен човек за мен. Нямам намерение да попадна в същия капан, който все още държи Еми. Искам да свърша с това, Клеър. Нуждая се от теб.

— Джеймс — каза тя с извинителен тон, разбрала го напълно, поклащайки объркано глава.

— Моля те.

Най-после оправи обърнатия наопаки крачол на панталона си и започна мъчително да го обува, да извива гръб и дърпа силно.

Дюит влезе в колата, затвори вратата, хвана я за раменете и я целуна. Тя остави панталона и неуверено протегна ръка към лицето му да отвърне на израза на неговите чувства. Той продължаваше да се опитва да обясни между целувките, както и тя на него, но нито един от двамата не разбираше думите на другия. По-важен беше допирът. Ръцете й се мушнаха под хавлията, но след миг тя ги извади от там, отвори вратата на колата, хвана го за ръката и го повлече през своето място зад волана. Той не искаше да я остави да върви просто така. Спусна се върху нея и я прегърна най-топло, най-силно. Тя вече се смееше и закачливо се опитваше да го възпре с една ръка, а с друга да придържа незакопчания си панталон, който пречеше на движението й.

— Вратата — каза тя.

Той я пусна и се върна да ритне отворената врата. Светлината в купето угасна. Тя се затича към входната врата на къщата, борейки се с панталона си, и приличаше на младо момиче на състезание по надбягване в чувал за картофи. Отвори вратата и падна през прага, смеейки се истерично и усещайки, че Джеймс е по петите й. Надигна се и започна да накуцва напред по коридора, поглеждайки няколко пъти през рамо. Дюит беше решил да направи имитация на Франкенщайн и вървеше с решителна маршова крачка към нея с отворена настрани хавлия. Чу как мокрия й панталон падна на пода в неговата спалня, как тя се отпусна на леглото, все още крещейки своя луд смях, как изпълзя към лицевата дъска на голямото спално легло. Намери я легнала там, доближила главата си до нея, чакаща го, гола, с настръхнала кожа, отворени ръце, искрящи от силно вълнение очи. Цялата в очакване.

Той затвори вратата след себе си и захвърли хавлията. Когато се протегна към ключа на стената, да загаси лампата, тя каза с нисък пресипнал глас:

— Остави да свети. Моля те. Искам да виждам как се усмихваш, Джеймс. Искам да те карам да се усмихваш.