Пол Ливайн
Дълга целувка за сбогом (21)

20
Споразумението

Обаждането дойде три дни след като подадохме в съда списък със свидетелите и веществените доказателства на защитата. Списъкът включваше между другото видеозапис от среща на прокурорската свидетелка, покойника, обвиняемия и странично лице. Исках да видя дали Соколов ще се стресне. Не знам как го прие той. Но вдовицата не пропусна да забележи.

— Мистър Ласитър — измърка тя по телефона.

— Мисис Кориган — отвърнах аз.

— Имате нещо, което много бих искала да получа.

— Само да не е пощенската ми картичка от 1954 година с портрета на Уили Мейс.

— Не си играй с мен, Джейк — повиши глас тя.

— Извинявай, мислех, че точно това искаш.

— И не се надценявай.

— Добре, значи се обаждаш по служба. Да ти запиша ли час?

— Трябва да ти кажа нещо, което би искал да чуеш.

— Чакай да позная. Очите ми ти напомнят за Средиземно море по залез-слънце.

С такова хилаво остроумие едва ли щяха да ме поканят в телевизионното шоу на Джони Карсън. Вдовицата помълча, сигурно се чудеше дали да не ме прати по дяволите. Но в момента й трябвах, затова продължи:

— Ако спреш да се правиш на умник и ме изслушаш, ще разбереш, че се опитвам да помогна на твоя клиент.

— Вече веднъж му помогна с куфарчето.

— Може да съм го върнала там, където си беше. Всичко ще ти разкажа. Само донеси касетата.

— Ами ако съм направил копие и догодина дойда да те изнудвам?

Тя се разсмя тихичко.

— Не е в твоя стил. Освен това ще подпишем споразумение. Ти гарантираш, че си предал единствения екземпляр. Ако лъжеш, могат да ти отнемат адвокатските права, нали?

Вярно. Тая жена не пропускаше нищо.

— Кажи ми — рекох аз, имитирайки гласа на Кари Грант, — как едно невинно момиче се превръща в жена като теб?

— С много труд — отвърна тя.

А пък аз си мислех, че така се стига до Карнеги Хол.

— Добре, ще донеса касетата. Няма копие. Ти ще направиш изявление, че Солсбъри е невинен. Ще се обадя на Соколов. Освен него трябва да присъства и съдебната секретарка.

— Не! Само ти. Ако искаш, донеси видеокамера.

Замислих се. Соколов можеше да обърка цялата работа, да я разубеди, да протака до утре. В момента тя ми предлагаше делото върху тепсия. Или искаше да ми види сметката.

— Добре, пристигам след двайсет минути.

— Не тук. Не искам да припарваш до къщата. Може да се появи Серхио. По-добре другаде. Знаеш ли къде е Шарк Вели?

— Какво, в Евърглейдс ли? Мразя да ме хапят комари.

Освен това, докато дойда, ще почне да се стъмнява.

— Страх ли те е да останеш на тъмно с мен?

Не й вярвах нито на светло, нито на тъмно, нито по изгрев или залез-слънце. Освен това можеше да си доведе и приятели.

— Просто мястото ми се вижда странно за сключване на споразумение — казах аз.

— Наоколо ще има туристи, важното е да не ни разпознаят. Ела след два часа. Приготви споразумението и тръгвай. Ще те чакам на наблюдателната кула.

Добре, казах аз, но не ми се вярваше да е добре. Струваше ми се пълна глупост да се срещаме в Шарк Вели. Пък и докато стигна дотам, вече всички туристи щяха да пият в хотелските барчета пиня колада по шест долара порцията. Но ако тя наистина признаеше, че е подхвърлила уликата, делото на Роджър приключваше.

Тъкмо бършех праха от куфарчето си, когато ми звънна Синди.

— Хей, началство, сега пък те търси другата Кориган.

— Моля?

— Мис Кориган — поясни Синди.

— На коя линия?

— Никаква линия. Тук е. В приемната. Току-що довтасала по анцуг и черни маратонки „Рийбок“, тъй казва наблюдателната колежка от приемната.

— Викни я — наредих аз.

— Черни маратонки — повтори Синди. — Бас държа, че са на висока платформа.

Когато дъбовата врата се затвори зад нея, Сюзън ме млясна по бузата. Сграбчих я за раменете и пристъпих по-близо. Целувката беше чудесна — бавна и нежна. Накрая Сюзън задавено си пое дъх и прошепна:

— На час ли взимаш хонорар за това?

— За теб ще е по твърда тарифа.

Тя се престори на ядосана.

— Значи искаш само една трета от целувките ми?

— Не, искам да се целуваме през една трета от денонощието.

— А през останалото време да си говорим?

— И, това между другото. Слушай, радвам се да те видя, но тъкмо излизах.

Разказах й за обаждането на Мелани Кориган и тя навъсено се подпря до прозореца. После безшумно закрачи напред-назад по килима. Синди имаше право. Маратонките бяха на висока платформа.

Най-сетне Сюзън спря.

— Не отивай, Джейк. Това е капан.

— Може би. А може и да получа изявление, което ще отърве моя клиент. Просто нямам избор.

— Тогава поне се обади на полицията.

— Полицията работи за Соколов.

— Няма да й дадеш касетата.

Това беше наполовина въпрос, наполовина молба.

— Разкажи ми повече за касетата.

— Нали я видя? — каза тя. — Какво повече да разправям?

— Кога е заснета?

— Не знам точно. Около две години преди да почине татко.

— Две години! Да не е било през медения месец?

— Всъщност, преди да се оженят. Мама току-що бе починала. Татко замина с „Кори“ за островите. Взе със себе си Серхио, Роджър и Мелани.

— На това му се вика опечален съпруг.

Тя извърна глава. Още я болеше от старите спомени.

— Трудно ми е да бъда обективна за татко. Той винаги е изневерявал на мама. През онази последна година, когато тя се разболя, а той тръгна с Мелани, беше съвсем зле… Накрая той се държа просто жестоко. Никога няма да му го простя. Никога.

Не очаквах такъв тон, такова огорчение към баща й. Но изведнъж усетих и още нещо, което не си беше на мястото.

— Роджър ми каза, че срещнал баща ти едва след като той се оженил за Мелани.

— Не. Солсбъри лекуваше и татко, и мама. Определено се познаваха преди татко да се ожени за онази мръсница.

— Странно… Защо ли му е трябвало да ме лъже?

Запомних си го за сведение. Умът ми е като склад с подобни информации, цели камари от листчета с кратки бележки.

Казах на Сюзън, че е време да грабвам мехлема против комари и да потегля към Евърглейдс. Тя отстъпи до вратата и ми прегради пътя като професионален защитник.

— Ами касетата?

Огледах лавиците и грабнах една кутия.

— Може би на Мелани ще й хареса да изгледа как се разпитва вещо лице в дело за „некачествена продукция“.

— И мислиш, че като открие какво си й дал, ще го сметне за голям майтап? Тя е опасна, абсолютно безсъвестна и способна на всичко. Може да те съблазни или да те убие. Без колебание.

— Мелани? Та тя и на мравката път прави.

— Може би, ако мравката си е сложила катинарче на панталона. Джейк, не ставай глупак. Може да си изпатиш много зле.

— И за мен ли ще подскача гробарският кон?

— Обещай да не ходиш — помоли тя.

Не исках да ходя. Но не можех да се откажа.

— Каквото трябва, трябва си — изрекох аз с глас на филмов каубой.

— Не се прави на идиот. И тая самоирония изобщо не ми минава. Ти наистина се смяташ за много печен.

— Само се перча. Всъщност треперя от страх.

— Пак почваш. Какво да ти кажа?

— Кажи колко ще ти липсвам, ако ме излапат алигаторите.

— Ще ми липсваш. Много… много държа на теб.

— Държиш, значи?

Продължавайки да ми прегражда пътя, тя пристъпи напред и тъжно ме изгледа отдолу нагоре. Едва се удържах да не я прегърна.

— Мисля, че те обичам — прошепна тя. — Доволен ли си сега?

— И още как.

Тя направи крачка назад.

— Надявах се на по-красноречив отговор.

— Мисля, че вече разговаряхме за това. Не ти ли казах вече, че… знаеш какво.

— Джейк Ласитър, как е възможно човек да бъде толкова изразителен в препълнена съдебна зала и тъй вързан в разговор насаме? Защо просто не кажеш, че ме обичаш?

— Ами да.

— Какво „да“?

— Това, дето го рече.

— Джейк!

Вдигнах ръце.

— Добре де, обичам те, доволна ли си?

— Не съм доволна. Каза го насила. Не умееш да изразяваш чувствата си и ме смяташ за някаква хлапачка, чието мнение можеш да не зачиташ.

Сега беше мой ред. Отстъпих метър назад.

— Сбърках ли нещо? Мислех, че си разменяме нежности, а изведнъж излиза, че не съм слушал внимателно. Какво искаш от мен?

— Въпросът е какво не искам. Не искам да се доказваш като герой. И не искам да влизаш в капан.

— Съжалявам. Имам дълг към Роджър.

— Защо не искаш да ме послушаш?

— Хей, Сюзън, високо ценя твоето мнение, но знам как да се грижа за себе си. Обикалял съм този град много преди да се срещнем и все още имам глава на раменете.

Мургавото й лице леко се изчерви.

— Щом те бива толкова, сигурно трябва да продължиш сам. — Тя се извърна и хвърли поглед през прозореца Атлантика. Корабът „Норвегия“ бавно излизаше от канала, понесъл хиляда туристи към Вирджинските острови. — Ти не ме приемаш сериозно, Джейк. Просто си грамаден и тъп мъжкар като всички останали. Чудя се какво толкова ти харесах.

С тия думи тя се врътна върху черните платформи и хукна навън, като повтори два-три пъти в движение „скапан мъжкар“. През отворената врата видях как вярната Синди сви рамене, сякаш искаше да каже: „Все същата история“