Нора Робъртс
Червена лилия (6)

Пета глава

През прозореца на кухнята на Стела, Хейли виждаше обширния заден двор, верандата, беседката и дървената къщичка, която Лоугън и момчетата бяха построили сред клоните на един чинар.

Гледаше как Лоугън люлее Лили на червена люлка, окачена на друг клон, а Паркър гони старата топка, подхвърляна от момчетата.

Всичко наподобяваше приказна сцена на идеална лятна вечер: спокойствието и насладата, които човек може да изпита само в края на натоварен летен ден, преди децата да бъдат повикани за вечеря и лампата на терасата да светне; жълтеникавата светлина прогонва нощните пеперуди и образува кръг, който сякаш казва: „У дома сме“.

Толкова ясно си спомняше какво е да бъдеш дете през август. Да се радваш на топлото време и да тичаш под слънцето, опитвайки се да поемеш и съхраниш цялата му светлина, преди да залезе.

Сега се надяваше да узнае и какво е да бъдеш майка. Да стоиш от другата страна на мрежата против насекоми и включването на лампата да бъде твоя грижа. Хейли въздъхна и се обърна към Стела:

— Свиква ли се с това, или никога не преставаш да си казваш: „Аз съм най-щастливата жена на света“?

Стела се приближи към прозореца и се усмихна.

— И да, и не. Искаш ли да поседнем отвън с тази лимонада?

— След малко — отвърна Хейли. — Не исках да говорим за това на работа. Не само защото имахме задължения, а защото се намирахме в земите на имението Харпър. А тя е там. Тук не може да дойде.

— Роз ми каза какво си преживяла. — Стела сложи ръка на рамото й.

— Премълчах от нея, че мъжът беше Харпър. Искам да кажа, във фантазиите си бях с Харпър. Все още не мога да й кажа, че си се представям гола в леглото със сина й.

— Мисля, че на този етап това е важна подробност. Случило ли се е нещо друго оттогава?

— Не, нищо. Ала не зная дали да се надявам да се случи или не.

Видя как Лоугън хвана омърляната топка, която се търкаляше към него, запрати я далеч и накара момчетата и кучето да хукнат да я гонят. През това време Лили подскачаше на люлката и пляскаше с ръце.

— Ще ти призная нещо — рече Хейли. — Ако мога да се пренеса за малко в живота на друга жена, бих избрала твоя.

— Ценя приятелската ти откровеност, но не бих ти позволила да правиш секс с Лоугън! — престорено възропта Стела.

Хейли прихна и вдигна ръце, сякаш да се предпази.

— Не се сърди. Нямам подобни намерения, макар и да се обзалагам, че…

Приятелката й се усмихна лукаво.

— Можеш да се обзаложиш.

— Както и да е. Просто си мисля какво би било да имам до себе си мъж, който да е луд по мен, както Лоугън по теб. И две страхотни деца, и прекрасен дом, който сте създали заедно… За какво повече би могла да мечтаеш?

— Един ден и ти ще откриеш това, което търсиш.

— Ако ме слуша човек, би казал, че съм черногледа. Не зная какво ми става напоследък. — Раздвижи рамене, сякаш за да се освободи от товар. — Често се самосъжалявам, но това не е характерно за мен, Стела. Весел човек съм. Дори когато съм в лошо настроение, търся начин да го подобря. Не мърморя и не се оплаквам.

— Така е, или пък го правиш много рядко.

— Може би въздишам по Харпър, но една несподелена любов не може да ме накара да се чувствам така потисната. Следващия път, когато ме чуеш да хленча колко съм нещастна, зашлеви ме здравата!

— На твоите услуги съм. Нали за това са приятелите?

 

 

На всяка цена трябваше да излезе от това състояние. Не беше от хората, които изброяват отрицателните неща в живота си и се опитват да докажат, че са повече от положителните. Ако нещо не бе наред, ако нещо й липсваше, тя действаше. Решаваше проблема и продължаваше напред. Или ако не може да бъде решен, намираше най-добрия начин да свикне да живее с него.

Когато майка й ги напусна, Хейли се разстрои, почувства се изплашена и наранена. Но не можеше да стори нищо, за да я върне. Не й оставаше друго, освен да се научи да се справя без нея. „Не беше толкова трудно“, каза си тя, докато шофираше към Харпър Хаус.

Усвои всички домакински умения и двамата с баща й заживяха приличен живот. Дори бяха щастливи. Чувстваше се полезна и обградена с обич.

Успехът й в училище бе доста добър. Започна работа, за да помага с пари. Знаеше как да работи и да изпитва удоволствие от заниманието си. Обичаше да се учи как да продава на хората неща, които им носят радост.

Ако бе останала в Литъл Рок, в книжарницата, би се издигнала до длъжността управител. Заслужаваше го.

Но баща й почина и загубата разтърси живота й до основи, както нищо друго, преживяно преди и след това. Той бе нейната опора, както и тя неговата. Чувството за сигурност и стабилност напълно я напусна, скръбта я завладя като неизменна остра болка.

Затова потърси помощта на приятел. „Наистина беше само приятел“, призна си тя, докато завиваше по алеята към къщата. Беше добро момче, което й донесе утеха.

Лили бе плод на тази връзка и сега Хейли се срамуваше от това. Утехата й бе, че все пак бе постъпила благородно. Та как би могла да принуди момчето да се обвърже в нежелан брак и да поеме отговорност, когато вече бе продължило напред по пътя си, преди тя да узнае, че е бременна?

Ала не потъна в самосъжаление, не взе да проклина нито съдбата си, нито мъжете. Поне не за дълго. Пое отговорността за действията си, както бе възпитана. Направи избора, който смяташе правилен за себе си — да задържи детето и да го отгледа сама.

„Но нещата се развиха по съвсем различен начин“, помисли си тя с усмивка, докато паркираше пред къщата. Литъл Рок, книжарницата и домът, в който бе живяла с баща си, престанаха да бъдат нейно убежище и утеха, когато бременността й взе да личи. Скоро започнаха въпросите и шушукането зад гърба й.

Затова трябваше да постави ново начало в живота си… Слезе от колата, заобиколи я, за да отвори задната врата и да разкопчае предпазните колани на Лили.

Спомни си как тогава продаде всичко, което можеше да се продаде, и натовари останалото в багажника. „Мисли положително, продължи напред“, окуражаваше се сама. При пристигането си тук се надяваше да получи единствено работа. А ето че се сдоби със семейство.

Според нея, това бе още едно доказателство, че когато човек е решителен и полага усилия, му се случват и хубави неща… Помага и късметът да срещне хора, готови да му дадат шанс да покаже най-доброто от себе си.

— Това е истината, Лили. — Тя повдигна детето си и обсипа лицето му с целувки. — С теб сме страхотни късметлийки.

Преметна чантата с пелени на рамо и затвори вратата на колата. Но преди да тръгне към къщата, я осени една идея.

Може би бе време отново да опита късмета си.

Човек не губеше и не печелеше нищо, ако просто чакаше нещата да се случват, без да предприема никакви стъпки. А ако действаше — или се проваляше, или постигаше успех. Което и да е от двете бе за предпочитане, вместо да тъпче на едно място.

Заобиколи къщата, без да бърза, за да види дали ще се разколебае. Но идеята се бе загнездила в съзнанието й и тя не можеше да намери основателна причина да се откаже от нея.

Може би той щеше да бъде смаян, шокиран или дори ужасен. Е, това щеше да си е негов проблем! Поне тя щеше да узнае истината и да престане да се самоизмъчва.

Когато сви по обиколната пътека, пусна Лили да изтича до входната врата на Харпър.

Може би го нямаше у дома, може и да бе излязъл с жена. Или по-лошо — имаше гостенка. Е, добре, ще понесе и това неприятно изживяване!

Крайно време бе да изясни въпроса.

Въпреки че не се бе стъмнило напълно, фенерите вече хвърляха нежна зеленикава светлина върху плочите на пътеката. Няколко подранили светулки примигваха над цветята, прелитаха отвъд моравите и се скриваха в сенките на дърветата.

Хейли вдъхна от уханията на хелиотроп, ароматен грах и рози, примесени с по-острия мирис на пръст. Заедно със свежестта, която лъхаше от зелената трева, те винаги щяха да й напомнят за Харпър и това кътче.

Настигна Лили, но инстинктивно се отдръпна встрани, оставяйки дъщеря си да барабани с длани по входната му врата. Лампата на верандата бе запалена и около нея трептеше кръг от жълта светлина.

Когато вратата се отвори, прозвуча обичайният поздрав на Лили — нещо средно между възклицание и вик на радост.

— Виж ти, какво намирам пред прага си! — изненада се Харпър.

Хейли видя как ръцете на Лили се повдигнаха, а мъжът я взе в прегръдката си. Детето забъбри въодушевено на неразбираемия си език.

— Така ли? Просто реши да наминеш и да ми кажеш „здрасти“? Ще те поканя да влезеш и да хапнеш бисквитка, но първо трябва да открием мама — заговори Харпър.

— Е, тя е тук. — Хейли се засмя и се показа иззад вратата. — Извинявай, но знаеш, че всеки път, когато минаваме наблизо, малката хуква към къщата ти, за да те види. И този път реших да я оставя сама.

Посегна да я вземе, но както обикновено, когато трябваше да избира между нея и Харпър, Лили се притисна към своя любимец.

— Влезте, ще намеря някоя и друга бисквитка за нея.

— Не си ли зает?

— Не, тъкмо се канех да си взема бира и да свърша малко канцеларска работа. Но предпочитам да отложа втората част за по-късно.

— Винаги ми е приятно да се отбивам тук. — Хейли огледа хола, докато той носеше Лили към кухнята. — Доста добре е подредено за ергенско жилище.

— Добил съм домакински навици, докато живеех с мама. — Харпър задържа Лили с една ръка и извади кутия бисквити с форма на животинчета, които пазеше за нея. — Какво ще кажеш за тези? — Отвори кутията и остави момиченцето да си вземе една. — Искаш ли бира, Хейли?

— Бих пийнала. Отскочих до Стела след работа. Хапнахме бургери на скара, но се въздържах от виното. Не пия, когато шофирам дори на кратко разстояние, особено ако возя Лили.

Подаде й бутилка бира и взе една за себе си. После я погледна изпитателно.

— Как си днес? Клюките се разнасят бързо, чух какво ти се е случило. Всъщност всички сме въвлечени в тази история, така че трябва да знаем.

— Малко е смущаващо, че се одумват сексуалните ми фантазии.

— Не е точно така. А и няма нищо лошо в едно еротично видение.

— Да, но предпочитам следващото да бъде плод на собственото ми съзнание. — Повдигна бирата си и го погледна. — Знаеш ли, малко приличаш на него.

— На кого? — недоумяващо попита Харпър.

— На Реджиналд. Особено сега, след като го видях в… интимен момент. Нещо по-лично от онази стара снимка. Имаш същия цвят на кожата, същата форма на лицето и устните… Но по фигура не би могъл да ти съперничи.

Харпър отпи голяма глътка бира. Явно бе изненадан от откровенията й.

— Беше строен, но изнежен — продължи Хейли. — Както и ръцете му. И изглеждаше по-възрастен от теб, с леко прошарени коси. Имаше няколко дълбоки бръчки около устата и очите. Но все пак беше красавец, много мъжествен.

Тя извади чашката за сок на Лили и музикалната й кутийка от чантата с пелени. Успя да отвлече вниманието й и да я свали от ръцете на Харпър.

— Имаш по-широки рамене, а тук си по-стегнат. — Докосна корема му с пръст.

Лили седна на пода с музикалната си кутийка и смени мелодията.

— Забелязах всичко това — продължи Хейли, — докато лежахме голи и плувнали в пот.

— Не се и съмнявам, че е било така…

— Запомних толкова подробно приликите и разликите, защото, когато в началото започнах да си фантазирам, изживяването беше с теб.

— Било е с… кого?

„Е, шокирах го, но ми изглежда по-скоро объркан“, реши тя и отново заговори:

— Започнах с теб. Ето така.

Плъзна ръка зад тила му и се повдигна на пръсти. Спря се, преди устните й да достигнат неговите, за да се наслади на вълнуващия миг, в който една жена затаява дъх и сърцето й замира. Най-сетне ги докосна.

Изпълни се с нежност, както бе очаквала. И с топлина. Косите му бяха като коприна в ръцете й, а допирът на тялото му я опияняваше.

Той стоеше неподвижен и притихнал, и само сърцето му биеше учестено до нейното. След миг ръката му се плъзна по гърба й и събра блузата й…

В този миг музикалната кутийка на Лили издрънча на пода и последва какофония от звуци.

Това накара Хейли да се отдръпне крачка назад. „Не прибързвай“, каза си тя. Въпреки горещите тръпки, които я завладяха, положи усилие да отпие глътка бира с привидно нехайство. Харпър се взираше в нея с неустоимите си тъмни очи. Той повдигна ръка и отново я отпусна. И едва отрони:

— Изглежда, съм загубил способността си за трезво мислене.

— Когато я възвърнеш, кажи ми.

Хейли започна да събира нещата на детето си. Той обгърна кръста й.

През тялото й отново премина гореща тръпка. Погледна към него.

— Какво означава това?

— Казано накратко, не можеш просто да влезеш тук, да ме целунеш и да си тръгнеш. Това нагледна демонстрация на преживяването ти ли беше или нещо друго?

— Питах се какво би било и реших да разбера.

Харпър я накара да се обърне, погледна към Лили, за да се увери, че е увлечена в играта си, и притисна Хейли с гръб към плота.

Докосна ханша й, когато устните им отново се срещнаха. Докато езикът му навлизаше дълбоко в устата й и той жадно поглъщаше дъха й, ръцете му се придвижиха нагоре и по кожата й сякаш пропълзяха искри.

После той се отдръпна назад и погали с пръсти изтръпналите й устни.

— Аз също се питах какво би било. Е, сега вече и двамата знаем.

— Предполагам — едва успя да промълви тя.

Лили задърпа крачола на Харпър и той я вдигна на ръце.

— Може би нещата са твърде сложни.

— Да, така е. Трябва да бъдем внимателни, да обмисляме всичко — въздъхна Хейли.

— Разбира се. Или да кажем: „По дяволите!“, и по-късно тази вечер да дойда в стаята ти.

— Да… иска ми се да кажа „да“. Изкушавам се — припряно заговори Хейли. — Съзнанието ми крещи „да“, но не зная защо устата ми не го изрича.

— Добре — кимна той. — Ще изчакаме известно време, за да бъдем сигурни.

— Да бъдем сигурни — повтори тя и бързо вдигна нещата на Лили. — Трябва да тръгвам, иначе ще забравя за решението да изчакаме… Господи, наистина умееш да целуваш! А трябва и да приготвя Лили за лягане. Не искам да постъпвам глупаво и да проваля всичко.

— Ще бъдем разумни.

— Да, така трябва. — Тя взе Лили, въпреки че детето жално хленчеше, отказвайки да се отдели от Харпър. — Ще се видим на работата.

— Все пак ще ви изпратя до къщата.

— Не. — Хейли забърза към вратата с момиченцето, което плачеше в ръцете й. — Ще се укроти.

Но плачът й ставаше все по-силен, докато прерасна в пронизително пищене.

— За бога, Лили, утре ще се видите отново! Харпър не заминава на война.

Чантата с пелените се плъзна от рамото й и увисна на ръката й, докато сладкото й детенце се преобразяваше в демон със зачервено лице. Малките обувчици нанасяха болезнени удари по корема и бедрата й и тя едва успя да отнесе десеткилограмовата фурия до къщата в задушната лятна вечер.

— И на мен ми се иска да остана — отчаяно говореше Хейли на дъщеричката си. — Но не мога при тези обстоятелства, така че и ти трябва да се примириш.

Капките пот, които се стичаха по челото й и влизаха в очите й, за миг така замъглиха погледа й, че голямата стара къща затрептя пред нея като мираж. Недостижима илюзия…

Образът щеше да се отдалечава, колкото и дълго да върви към него, защото не беше реален. Не бе за нея. Тук никога нямаше да се чувства напълно в своя територия. Би било по-добре, по-разумно и по-лесно да опакова багажа си и да замине. И къщата, и Харпър бяха недостижими като мираж, неща, които никога нямаше да бъдат нейни. Колкото повече останеше, толкова по-трудно щеше да бъде да се избави от тези илюзии.

— Ей, какво става тук?

Видя Роз през вечерната мараня и цялото й тяло потрепери, когато погледът й отново се проясни. Обляна в сълзи, Лили се изтръгна от ръцете й и се хвърли към Роз.

— Сърдита ми е — промълви Хейли. В очите й запариха сълзи, когато дъщеричката й обви ръце около врата на жената.

— Няма да бъде за последен път. — Роз прегърна детето и го залюля, докато се взираше в лицето на Хейли. — Какво я разстрои така?

— Искаше да остане при Харпър.

— Трудно е да се разделиш с любимеца си.

— Има нужда от баня и сън. Вече трябваше да съм я сложила да спи. Извинявай за безпокойството, сигурно писъците й са се чували чак до Мемфис.

— Не сте ме обезпокоили. Не е нито първото сърдито хлапе, с което съм си имала работа, нито ще е последното.

— Ще я заведа горе.

— Остави я на мен. — Роз пое по стъпалата към втория етаж. — В момента и двете сте ядосани една на друга. Така става, когато децата искат едно, а майките им знаят, че им е нужно друго. Чувстваш се виновна, защото започват да се държат, сякаш е дошъл краят на света.

По бузата на Хейли се търкулна сълза и тя я изтри.

— Не искам да я разочаровам.

— Как можеш да мислиш, че си я разочаровала, когато си направила това, което е най-добро за нея? Малката е уморена — каза Роз, докато отваряше вратата на детската стая, и светна лампата. — Плувнала е в пот, трябва да бъде изкъпана, облечена с нощничката си и сложена в креватчето. Хайде, върви да приготвиш ваната. Аз ще я съблека.

— Не е нужно, мога и сама…

— Скъпа, трябва да свикнеш да приемаш помощ.

Докато Роз носеше вече успокоената Лили, Хейли влезе в банята. Пусна водата и направи пяна, с чиито балончета Лили обожаваше да си играе. Докато вадеше гуменото й пате и жабчета, с мъка преглътна напиращите сълзи.

— Имам си голо бебче — глезено бърбореше Роз. — Да, да, я какво коремче, само за гъделичкане.

Смехът на Лили накара Хейли отново да заподсмърча, когато по-възрастната жена влезе при нея.

— Защо не вземеш душ? Уморена си и си разстроена. С Лили ще се позабавляваме във ваната.

— Не искам да правиш всичко това заради мен.

— Познаваш ме от достатъчно дълго време, за да знаеш, че никога не правя нещо, което не желая. Сега върви, измий се и се разхлади.

— Добре.

Обзета от страх, че всеки момент ще избухне в плач, Хейли забърза към вратата.

 

 

Чувстваше се по-чиста, по-свежа и доста по-уверена, когато се върна и завари Роз да облича сънената Лили с памучна нощничка.

В стаята ухаеше на пудра и бебешки сапун, а детето бе спокойно.

— Виж кой идва да те нацелува за лека нощ. — Роз повдигна Лили и тя протегна ръчички към майка си. — Ела във всекидневната, когато я приспиш.

Хейли притисна дъщеря си и вдъхна от аромата на косите й, на кожата й.

— Благодаря, Роз. — Остана неподвижна няколко секунди, прегърнала малкото си момиченце. — Мама съжалява, миличко. Бих ти дала всичко на света. Ако можех, бих ти го подарила в сребърна кутийка.

Последваха целувки и нежен шепот, докато слагаше Лили в креватчето с плюшеното й кученце. Остави нощната лампа включена, преди да излезе и да тръгне по коридора към всекидневната.

— Донесох минерална вода от твоите запаси. — Роз й подаде бутилка. — Искаш ли?

— Чудесно. Знаеш ли, чувствам се толкова глупаво. Не знам какво бих правила без теб.

— Би се справила страхотно. — Роз седна и изпъна крака. Тази вечер бе боса и ноктите й бяха лакирани в бонбоненорозово. — Ако се самообвиняваш всеки път, когато детето ти капризничи, ще станеш мрачна и черногледа още преди да закръглиш тридесет.

— Зная, че Лили беше уморена. Трябваше да я доведа направо в къщата, вместо да се отбиваме на гости у Харпър.

— Обзалагам се, че се е радвала толкова, колкото и той. Сега спи като ангелче и всичко е наред.

— Не съм лоша майка, нали?

— Разбира се, че не си. Детето ти расте щастливо, здраво и обичано. Сладурана е и знае точно какво иска, а това според мен е признак на характер. Има право да се сърди понякога, както всеки друг, нали?

— Господи, разбира се. Не зная какво става с мен, Роз. — Хейли остави бутилката, без да отпие. — В един миг ставам раздразнителна, а в следващия се чувствам на седмото небе. Човек би помислил, че отново съм бременна, но това е изключено. Освен ако е писано скоро да настъпи Второто пришествие.

— Може би именно тук се крие отговорът, който търсиш. Ти си млада и здрава. Имаш желания, които остават незадоволени. Знаеш, че сексът е нещо важно.

— Може би, но за жена в моето положение не е нито лесно, нито безопасно да започне връзка с някого.

— Ако пожелаеш да отидеш на среща, имаш предостатъчно кандидат детегледачки.

— Зная.

— Всъщност, Хейли, мисля, че може би сексът е един от ключовете към Амелия.

— Съжалявам, Роз, готова съм на всичко, за да помогна, но край със секса в тялото на Амелия. Тя е друга жена. При това призрак. И психо. Три основателни причини да й тегля чертата.

— Ето го нашето момиче! — засмя се Роз. — С Мич разговаряхме за случилото се с теб снощи, изложихме теориите си. Сексът е бил средството, чрез което приживе Амелия е получавала всичко, което поиска. Това е било нейното оръжие. Най-важният извод, до който стигнахме, е, че тя е била държанка на Реджиналд и е заченала дете от него.

— Може би го е обичала. Възможно е да е била прелъстена. Имаме само гледната точка на Беатрис за нея от дневниците, а тя не е обективна.

— Да, възможно е. — Роз замислено отпи глътка вода. — Но това отново води към секса. Дори и да е била влюбена и използвана, всичко се свежда до секса. Реджиналд е ходел при нея, за да търси удоволствие, но е преследвал и своята цел — да се сдобие с наследник от мъжки пол. Не би било пресилено да кажем, че отношението на Амелия към секса далеч не е било еднозначно.

— Съгласна съм.

— А ето че сега ние трите се срещаме и заживяваме заедно в тази къща. Стела чува Амелия, вижда я, което не е необичайно, щом край нея има деца. Но се появява Лоугън и помежду им пламва не само емоционална искра, а и сексуална. И епизодите с нея започват да стават страшни. Продължават с мен и Мич. Друга сексуална връзка и ново ескалиране. А сега и с теб.

— Аз не правя секс — възрази Хейли. Но си помисли: „Все още…“.

— Да, ала фантазираш. Представяш си, че го правиш, както Стела, както мен.

— Значи мислиш, че тя насочва вниманието си към мен, понеже сексуалната енергия е нещо като магнит. И нещата отново ще ескалират.

— Според мен е възможно, особено ако сексуалната енергия е съчетана с искрена привързаност. С любов.

— Ако се обвържа с някого емоционално и сексуално, Амелия може да му навреди, така ли? Или на Лили…

— Не, никога не би наранила дете. — Роз сложи ръка върху нейната. — Поне досега не го е правила, за толкова години. Няма причина да се тревожиш, че може да стори нещо лошо на Лили. Виж, за самата теб нещата са различни.

— Може би ще се опита да ме нарани. — Хейли плахо въздъхна. — Значи трябва да внимавам да не й дам повод. Би могла да навреди и на другиго. На теб, Мич или на Дейвид, на когото и да е от нас. А ако аз проявя интерес към някого, ако пожелая някого, нима той няма да бъде най-вероятната й мишена?

— Може би. Но знаеш, че не можеш да прекараш живота си в страх от това, което би могло да се случи. Имаш право да живееш, Хейли. Не искам да се чувстваш длъжна да останеш тук и да работиш в градинарския център.

— Искаш да напусна ли?

— Не. — Роз стисна ръката й. — От чисто егоистични подбуди те искам тук. Ти си дъщерята, която никога не съм имала, това е самата истина. А онова дете в съседната стая е една от най-големите радости в живота ми. Казвам ти — заради всичко, което означаваш за мен — че можеш да си тръгнеш.

Хейли въздъхна дълбоко, изправи се и отиде до прозореца. Загледа се в летните градини, пълни с ярки цветове, които се открояваха в мрака. И отвъд тях, в малката къща, на чиято веранда лампата светеше.

— Мама ни напусна. Двамата с татко не успяхме да я задържим. Не ни обичаше достатъчно. Когато той почина, дори не знаех на какъв адрес да й пиша, за да й съобщя. Никога няма да види внучката си. Мисля, че е жалко за нея. Но не и за Лили. Лили има теб, както и аз. Ако ти поискаш, ще си тръгна. Ще си намеря друг дом, друга работа и ще стоя далеч от Харпър Хаус, докогато е необходимо. Но първо трябва да ми кажеш нещо. Зная, че ще бъдеш откровена, както винаги.

— Добре.

Хейли се обърна към нея и срещна погледа й.

— Ти как би постъпила, ако беше на мое място и трябваше да решиш дали да изоставиш хората, които обичаш, защото така би могла да им помогнеш? Щеше ли да напуснеш дома и работата си, ако беше изправена пред тази дилема, заради нещо, което би могло да се случи? Може би е по-добре човек да се сблъска с трудностите в живота си и да ги преодолее, отколкото да избяга от тях. Но как би постъпила ти?

Роз стана.

— Надявам се, че ще останеш.

— Да.

— Дейвид е приготвил пай със сладко от праскови.

— Господи…

Роз й подаде ръка.

— Да слезем да хапнем по едно голямо парче и ще ти разкажа за цветарския магазин, който възнамерявам да открия догодина.

 

 

В своята къща Харпър опустошаваше запасите си от храна. И докато хапваше от пърженото пиле на Дейвид, мислеше за Хейли.

Тя беше оставила нещата в неговите ръце, а той не бе наясно какво да прави. През последната година и половина бе потискал чувствата си и поривите, събуждани от Хейли. Съдейки по отношението й, по всеки знак, който тя му даваше, бе предполагал, че за нея той е просто приятел. Дори — бог да му е на помощ — нещо като брат…

Беше се старал да изпълнява добре тази роля. А ето че сега тя сама дойде при него и направи първата крачка към нещо друго. Накара го да загуби разсъдък с една целувка… И то на фона на мелодия от детска музикална кутийка.

От сега нататък, всеки път, когато чуе тази глуповата песничка, щеше да се вълнува.

Какво би трябвало да направи сега? Да я покани да излязат заедно ли? Подобна стъпка бе съвсем нормална, безброй пъти бе канил момичета на срещи. Но нима имаше нещо нормално в тази ситуация, след като толкова дълго си беше внушавал, че тя не проявява интерес към него, че той не бива да има чувства към нея…

Освен това работеха заедно. И Хейли живееше в голямата къща при майка му, за бога! Не биваше да забравя и Лили. Жалният й плач, докато майка й я отвеждаше от него към къщата, бе разкъсал сърцето му. Ако двамата с Хейли се съберат, но нещата не потръгнеха, как би се отразило това на момиченцето?

Трябваше да внимава да не се случи нещо, което би накарало детето да страда. Налагаше се да действа бавно и предпазливо.

Напълно зачеркна идеята да се промъкне в стаята на Хейли през нощта и да даде воля на това, което и двамата жадуваха.

Разчисти кухнята по навик и се качи в мансардата, където се помещаваха спалнята му, банята и малкият му домашен кабинет. Прекара един час в ровене из документи и си заповядваше да се съсредоточи върху работата всеки път, когато мислите му се отнесяха към Хейли.

Включи телевизора, избра книга и се посвети на едно от любимите си занимания в самотните вечери — да гледа бейзболни мачове и да чете в паузите. Задряма, когато „Бостън“ изоставаха с две точки от „Янкис“.

Сънува, че се люби с Хейли във Фенуей Парк. Бяха се вкопчили голи на тревата, докато край тях се играеше мач. Знаеше, че батерът е отбелязал три и две, докато дългите крака на Хейли обгръщаха тялото му и той потъваше в нея, в горещата й плът, а погледът му се губеше в нежните й сини очи.

Събуди го силен трясък и в просъница осъзна, че е удар на бухалка по топка. Надигна се и разтърси глава, за да се разсъни.

„Господи, странен сън, много странен… Макар че съчетаваше две от любимите ми занимания — спорт и секс“, присмя се на себе си той. Понечи да остави книгата, когато втори трясък от долния етаж отекна като изстрел. И това съвсем не беше сън.

Светкавично скочи на крака и грабна бухалката „Луисвил Слъгър“, която имаше от дванайсетия си рожден ден. Докато тичаше към стълбите, първото му предположение бе, че Брайс Кларк, бившият съпруг на майка му, е избягал от затвора. И сега е дошъл да причинява нови неприятности. „Ще съжалява за това“, мрачно си помисли Харпър и сграбчи бухалката по-здраво. В главата му нахлу кръв, когато се втурна към шумотевицата.

Миг след като включи лампата, към него полетя чиния. Инстинктивно се наведе и чинията се разби в стената зад гърба му на безброй остри парчета.

После настъпи тишина.

Стаята, която старателно бе почистил и подредил, преди да се качи горе, изглеждаше като след нашествие на вандали. Подът бе покрит с натрошени съдове и парчета от бирени бутилки. Хладилникът му зееше отворен и цялото му съдържание бе изсипано. Плотовете и стените бяха изпоцапани с ужасяваща смес от кетчуп и горчица.

В кухнята нямаше друг, освен него. Виждаше само дъха си да се издига като пара във все още леденостудения въздух.

— Мамка му, дяволска работа! — Той прокара ръка през косите си и застина.

Бе използвала кетчуп… Беше така милостива да изпише посланието си към него на стената не с кръв, а със сос: „Няма да се примиря“.

Харпър огледа безпорядъка в стаята и ядно въздъхна:

— Нито пък аз.