Джек Слейд
Княгинята на племето Арикара (2)

2.

Като подгонена сърна Дуна тичаше все по-навътре в гъстата и тъмна гора. Дъхът й пресекваше. Страхът здраво беше стиснал гърлото й и тя изнемогваше.

Далеч зад нея отекваха изстрели.

Индианците от племето арикара се отбраняваха отчаяно с остарелите си пушки. Притежаваха единствено еднозарядни „Спрингфийлд“ и шестзарядни „Спенсър-Райфъл“, които бяха още от времето на Гражданската война. От много време насам индианците ловуваха с тези пушки, Арикара бяха мирно племе. Отдавна се бяха приспособили към белите и не желаеха никога вече да поемат по пътеките на войната. Живееха спокойно на малки общини, оряха земята и отглеждаха коне, говеда и овце. Не бяха много заможни, но живееха от плодовете на труда си. Държаха здраво на традициите си. Именно това привлече най-силно Дуна към отдалеченото индианско племе.

За пръв път в живота си младата жена се почувствува истински щастлива. Тя реши да остане завинаги при индианците арикара.

Един ден, съвсем неочаквано, в поселището на арикара нахлуха бели и без да се бавят откриха огън.

Дуна тъкмо седеше край реката със стария вожд и лечител Олд Биър Мен. Двамата се наслаждаваха на късното обедно слънце и старият индианец й разказваше за отдавна минали времена.

Внезапно се чуха изстрели. Белите нападаха без предупреждение. Те забелязаха вожда и красивата бяла жена до него и насочиха пушките си срещу тях. Двамата скочиха и побягнаха да се скрият в гората. Само след няколко крачки Олд Биър Мен беше улучен смъртоносно, както се стори на Дуна.

— Бягай! — изпъшка старецът. — Скрий се на сигурно място, Файъркет!

Дуна послуша съвета му и навлезе в гъстата иглолистна гора. Тича дълго, без почивка, без да си поеме дъх. Дали белите я преследваха?

Стрелбата вече не беше толкова честа. Постепенно тъмната гора беше обгърната от тишина. Дуна се облегна на една ела и задиша дълбоко, опитвайки се да успокои лудото биене на сърцето си. Не биваше да се поддава на паника. Ще си почине малко и ще премисли какво да прави. На това я бяха научили арикара, когато излизаше на лов с тях.

Тези червенокожи мъже и жени излъчваха такова вътрешно спокойствие, че Дуна ги смяташе за същества от друг, по-висш свят. Тя беше възхитена от всичко, което преживя и научи през последните няколко месеца. Не искаше да се връща вкъщи, в цивилизования свят. Надяваше се да започне нов живот сред своите индиански приятели. Те толкова я уважаваха. Един път Олд Биър Мен беше казал пред всички, че тя е избрана от боговете да поведе малкото им племе към щастливо бъдеще.

Оттогава я наричаха Княгинята на арикара. Индианците напълно сериозно й бяха дали това име. Те твърдо вярваха в пророчеството на стария шаман.

Когато дишането й се успокои, Дуна предпазливо тръгна напред. Над гората бързо падаше мрак. Тъмносиньото небе почерня. Все още не се виждаха първите звезди. Внезапно Дуна замръзна на мястото си. Чуваха се човешки гласове. Няколко мъже тихо си подвикваха.

— Сигурно е някъде наблизо — прошепна единият. — Следата е съвсем прясна.

— Тогава да се разпръснем! — заповяда полугласно вторият.

Дуна беше обхваната от паника. Огледа се безпомощно и хукна като подплашена сърна. Чуваше зад себе си пращене на чупещи се клони и шум от тежко стъпващи ботуши по меката горска трева.

Скоро видя някакъв гъст храсталак. Без да се замисля, тя навлезе в него. Само след секунда обаче установи, че е сбъркала. Огромни тръни и шипове протягаха костеливите си ръце към нежното й тяло и сякаш се готвеха да издерат очите й.

Но връщане назад нямаше. Тя трябваше да продължи пътя си, дори ако той е пълен с опасности. Защото тези мъже не преследваха арикара, а нея, именно нея! Тя беше разбрала това още в първия момент.

Беше познала един от нападателите, макар и отдалечен на 500 ярда от нея. Мъжът се казваше Фред Никълс. Нямаше друг с подобна блестящоруса коса и изцяло облечен в черни дрехи. Много привлекателен момък наистина. Имаше добри маниери, но когато го нападаха, се превръщаше в чудовище.

Господи, как ли толкова бързо бяха узнали скривалището й! Дуна беше повярвала, че е успяла да се спаси от неприятелите си. Смяташе, че кланът Мотола най-после е спрял да я преследва. Затова толкова по-голям беше ужасът й, когато установи, че се е заблуждавала.

Дуна продължи да се бори с трънливия храсталак. Простата й ленена рокля беше разкъсана на много места, кожата й се покри с кървави ивици. Но тя не им обръщаше внимание. Вървеше все напред и напред.

По едно време спря и се ослуша. Преследвачите вече не се чуваха. Дали пък не бяха се отказали?

Дуна тръгна отново напред. Постепенно се поуспокои, а съзнанието й се проясни. Сега трябваше да бъде внимателна. Знаеше към кого да се обърне за помощ. Олд Биър Мен й беше описал мястото. Той говореше като в транс, но Дуна вярваше на всяка негова дума. Индианците арикара бяха убедени в пророческата дарба на стария шаман и безпрекословно се подчиняваха на волята му. Никой не се възпротиви, когато той нарече Дуна Княгинята на арикара.

В каква странна игра се беше забъркала! Но вече и тя самата вярваше, че такава е била волята на небето. Убеждаваше себе си, че никой няма да я потърси в тези пустинни места…

Дуна разтвори клоните пред себе си и пропълзя напред. В гъстия храсталак цареше пълна тъмнина. Младата жена не различаваше нищо пред себе си и се промъкваше опипом. Крепеше я надеждата, че мъжете са се отказали от преследването. Скоро щеше да се озове на сигурно място.

По някое време през клоните проблесна лунна светлина. Дуна забеляза пред себе си просека, обградена от високи ели.

Тя предпазливо се огледа. Изчака малко, търсейки да улови нечие непредпазливо движение в мрака. Всичките й сетива бяха напрегнати.

Наоколо беше тихо. Нищо не помръдваше. Затова Дуна разтвори последните клони и с въздишка на облекчение излезе на просеката. Застана насред пътеката, огряна от лунната светлина, и разгледа дрехата си. О, Господи, роклята й висеше на парцали! От дясната страна беше раздрана чак до бедрото и отдолу се белееше голото й тяло.

Дуна не носеше нищо под роклята. Беше свикнала с този обичай на жените арикара, с които се разбираше отлично.

Нямаше нужда да се отказва от мъжете, докато живееше сред индианците. Младите арикара бяха симпатични на вид, здрави и мускулести. Сред индианците нямаше фалшиво чувство за срам, нито множество забрани. В това отношение те също се придържаха към нравите и обичаите на предците си.

Мъжете и жените се къпеха заедно в реката или в някое от малките езера, каквито тук имаше много. Никой не се срамуваше от голотата си. Влюбените двойки не се криеха, когато спяха заедно, макар че не бяха женени. Все пак това не се случваше твърде често. Индианците също имаха известни граници на поведението си.

Дуна и преди не се отличаваше с особено целомъдрие, затова с удоволствие се нагоди към тези нрави на арикара.

В този миг обаче тя съвсем не мислеше за това. Огледа със съжаление издраното си от тръните тяло, поклати глава и понечи да продължи пътя си.

Но когато вдигна очи, видя на няколко крачки от себе си три човешки фигури, приведени напред като готови за скок тигри. Мъжете дебнешком пристъпваха срещу нея.

Тя безпомощно се огледа. Зад нея беше непроходимият трънак, който й причини толкова болка. Но нямаше как — щеше да рискува още веднъж.

Младата жена изпищя, скочи като сърна и се втурна към храсталака. Ласо разсече въздуха над нея и Дуна мярна тясната му сянка на земята. После примката профуча покрай ушите й и стегна ръцете и горната част на тялото й. После някой я дръпна, тя не можа да се противопостави на силния тласък, загуби равновесие и падна по гръб на тревата. Остана да лежи като замаяна.

Някъде над главата й прозвуча жестокият смях на тримата бандити. Те я заобиколиха и я загледаха с неприкрито любопитство.

— Но какво си въобразяваше ти, бейби? — произнесе подигравателно Фред Никълс, един от многобройните телохранители на могъщия клан Мотола. — Нима наистина си мислеше, че ще се изплъзнеш от лапите ни? Вярно е, че загубихме много време, докато те открием при тия проклети червенокож и… Убеди ли се най-сетне, че за клана няма нищо невъзможно, момиченце! Доста парички потрошиха по теб. Сега ще трябва да си платиш!

Никълс даде знак на мъжа до себе си, който се наведе и освободи Дуна от примката на ласото.

— Какво направихте с племето? — изсъска Дуна.

— Изпратихме част от тях във вечните ловни полета — ухили се Фред. — Тия глупаци решиха да ни се съпротивляват. Защо веднага не проумяха, че нямат шанс срещу нас?

— Тежко ви! — отговори гневно жената. — Никой няма право да избива индианците като животни.

— Ти се заблуждаваш, миличка — каза развеселено Никълс. — Законът е на наша страна, така да знаеш. Подгонихме няколко червенокожи копелета, които преди това бяха нападнали и опожарили три ферми на бели хора. При това са убили мъже и деца! Фермерите се събраха и създадоха нещо като гражданска защита. Ние случайно бяхме наблизо и им предложихме помощта си.

Дуна веднага разбра коварния им план.

— Свине такива! — извика ожесточено тя. — Проклети гадини!

Тя скочи като котка, която се готви да забие ноктите си в лицето на мъжа пред себе си. Как само го мразеше! Беше извън себе си от мъка и гняв.

Никълс обаче жестоко се изсмя и обгърна с две ръце стройното й тяло така, че тя не можеше да помръдне ръцете си.

— Веднага ме пусни, Никълс! — заповяда Дуна. — Мъжът ми ще ти поиска сметка за държанието ти.

— Твоят уважаем съпруг ни даде пълна свобода на действие — произнесе подигравателно Фред. — Можем да правим с теб каквото си искаме. Той лично ни увери в това. И без това отдавна не се интересува от женските ти прелести. Иска да те върнем при него по съвсем друга причина…

— Знам. Иска само парите ми.

— Те са негови. Така пише в брачния ви договор. Вито сам ми разказа всичко. Твоето наследство е включено в общото семейно имущество.

— Той ме измами! — простена жената и отчаяно се опита да се освободи от грубата му прегръдка.

— Разбира се, че те измами — отвърна той. — Отдавна знаех, че се ожени за теб само заради парите, фирмата му едва се крепеше. Но глупавите женички никога нищо не забелязват. А сега, бейби…

Той се обърна бързо, хвана ръцете й изотзад и ги изви така, че тя простена от болка. За съжаление беше безпомощна.

Двамата съучастници на русия негодник бавно се приближиха към беззащитната жена.

— Хайде, какво се мотаете! — изръмжа нетърпеливо Фред. — Да не мислите, че ще ви чакам!

Двамата извадиха ножовете си.

Когато остриетата им разкъсаха тънката й ленена рокля, Дуна дори не трепна. Нямаше смисъл да се съпротивлява. Това само още повече щеше да ги ожесточи.

След секунди Дуна беше гола. Оставиха й единствено плетените индиански мокасини. Тънките кожени ремъци се увиваха около почернелите й от слънцето глезени. Цялото й тяло беше придобило бронзов оттенък, откакто живееше сред дивата природа.

— Княгинята на арикара! — изръмжа презрително Никълс. — Надявам се, че няма да ни създаваш проблеми.

— Откъде знаеш, че ме наричат така? — изненада се Дуна.

— Сред хората ни има двама отлични скаути от племето чейени — отговори равнодушно Никълс. — А те са наточили ножовете си срещу арикара още след Литъл Биг Хорн.

— И защо?

Всъщност Дуна много добре знаеше тази история. Старият индиански вожд толкова често й я беше разказвал, че тя имаше чувството, че е видяла всичко със собствените си очи. Това било по времето на големите въстания на племето сиукси и чейени, когато индианците окончателно се подчинили на волята на белия човек. По това време армията използвала услугите на множество следотърсачи от племето арикара. Оттогава арикара и чейените ожесточено враждуваха помежду си.

— Нямам време да ти обяснявам — изръмжа Никълс. Гласът му трепереше от едва сдържана похот. — Сега ще се заемем с нещо по-съществено, пиленце…

Той грубо я събори на земята насред просеката. Дуна приемаше всичко, без да се противи. Когато русият мъж се наведе над нея, тя затвори очи с отвращение. Този проклетник явно възнамеряваше да се наслади докрай на удоволствието.

В този момент обаче откъм края на гората прозвуча повелителен глас, Фред Никълс трепна и изпусна жертвата си. Гласът беше равен и същевременно излъчваше такава сила, че тримата негодници се стреснаха.

— Кой си ти? Какво искаш? — опомни се пръв Никълс.

— Оставете жената на мира и изчезвайте! — заповяда непознатият.

— Ти сам ли си?

— За три страхливи койота като вас е достатъчен един истински мъж…

— Фуклъо! — изсъска Никълс. — Я се покажи!

— Първо пусни жената, господинчо! Да не би да искаш да се скриеш зад гърба й? На всичкото отгоре си и подъл!

Да, когато трябваше да спасява кожата си, Фред Никълс можеше да бъде и подъл. А думите на непознатия мъж го бяха навели на отлична идея. Триста дяволи! Ако успее да изправи Дуна пред себе си като щит, ръцете на чужденеца ще бъдат вързани.

— Добре де, ще я пусна — извика той и се престори, че изпълнява обещанието си.

Последва светкавично, непроследимо с поглед движение. След част от секундата той вече стискаше револвер в ръката си и се готвеше да опре дулото в тила на Дуна.

В същия миг голата жена се хвърли настрани. От устните на Никълс се изтръгна ругатня и едновременно с това тежкият револвер изтрещя.

След този изстрел последва още един. Мъжът беше стрелял от сянката на гората. Никълс трепна, когато куршумът прониза тялото му, и се надигна. Не беше улучен смъртоносно. Въпреки това най-разумното беше да се откаже от борбата. Само че той не го направи. Не искаше, а вероятно и не можеше да разбере.

Затова се изправи с проклятие на уста и отново насочи револвера си срещу Дуна. В този миг чужденецът направи огромен скок и се озова насред просеката.

— Ето ме, Никълс! — извика той, но русокосият не му обърна внимание. Той се целеше в Дуна, която тичаше като сърна. Никълс беше полудял от ярост и болка. Инстинктивно усещаше, че губи играта, но не искаше да изпусне последния си шанс.

Затова натисна спусъка. Изстрелът прокънтя и от дулото на пистолета излезе пламък.

Никълс със сигурност щеше да улучи Дуна, ако непознатият не беше изпразнил револвера си секунда по-рано. Улучи го отстрани и бандитът почти се преобърна. После се олюля и падна на колене.

Двамата му съучастници веднага откриха огън по мъжа, който неочаквано беше прекъснал забавлението им. Но него вече го нямаше на просеката. Този тайнствен непознат се движеше невероятно бързо. Хвърли се настрани на земята и откри огън по мъжете. В барабана на пушката му имаше четири патрона, като всичките улучиха целта.

Мъжете бяха тежко ранени. Ръцете им нямаха сила да държат тежките револвери. Те паднаха а колене и втренчиха невярващи очи в този огромен мъж, който спокойно пълнеше 44-калибровия си „Ремингтън“.

Двамата негодници се строполиха по лице в пясъка и повече не мръднаха.

Фред Никълс също лежеше прострян на земята.

Големият мъж прегледа тримата и огорчено поклати глава. После се обърна към голата жена. Тя представляваше възхитителна гледка, обляна от лунната светлина, обута единствено в меките индиански мокасини, които подчертаваха стройните й глезени. Краката й бяха зашеметяващо дълги. Гъвкавите гърди леко потрепваха. Мъжът я изгледа одобрително и се усмихна.

— Наоколо има ли и други главорези, подобни на тези, госпожице?

— Наричайте ме Дуна. Ако не побързаме, скоро ще изскочи още някой негодник!

— Името ми е Ласитър — представи се учтиво големият мъж. — Бях разположил лагера си наблизо. За щастие чух всичко и побързах да ви помогна. Елате с мен! Трябва бързо да се махнем оттук.

— Да, веднага!

Дуна вдигна от земята остатъците от роклята си и се опита да се увие в тях, но нищо не излезе. Тя обезкуражено вдигна рамене.

— Оставете това — каза спокойно Ласитър. — Имам някои дрехи в торбата си. Една риза ще е достатъчна. На вас ще ви стои като рокля.

Дуна непринудено тръгна към него. Не се срамуваше да се покаже пред очите на чуждия мъж съвършено гола. Може би това дори й харесваше.

Ласитър се усмихна отново и двамата тръгнаха, хванати за ръце, към тъмната гора, където се намираше лагерът му.

Дуна му беше харесала още в първия миг. Питаше се какво прави тази очарователна бяла жена в такава пустинна местност. Историята й обещаваше да бъде твърде интересна.

Когато стигнаха мястото, което беше избрал за нощувка, Ласитър бързо извади от торбата си чиста риза и я подаде на непознатата. Тя я нахлузи през главата си и кокетно се усмихна.

— Как изглеждам?

Карираната риза беше твърде широка и стигаше почти до коленете й. Дългите й крака още по-ясно се очертаваха.

— Одобрявам тази кройка — усмихна се развеселено Ласитър. — Как някой моден шивач не се е сетил за нея?

Дуна замислено го изгледа и колебливо произнесе:

— Цяло чудо е, че дойде точно навреме, Ласитър. Иначе с мен беше свършено. Тия хора не знаят милост…

Гласът й звучеше въпросително. Но това беше съвсем естествено. Появяването на Ласитър в тази пустиня беше твърде необикновено, за да бъде случайно. Затова към радостта се примесваше известна доза недоверие.

— Вече няма защо да се тревожиш — отговори уверено той. — Аз ще бъда до теб.

Дуна тъжно поклати глава.

— Не е толкова лесно, Ласитър — промълви тя.

— Много силни са хората, които ме преследват, и са твърде хитри. Те няма да изпуснат плячката си. А моите приятели ще пострадат. Затова… — Тя изгледа сивия кон на Ласитър. — Не е ли по-добре да се махнем оттук? Не бива да оставаме дълго в тази гора. Те ще подгонят и теб. Забърка се в страшна история покрай мен…

Той бързо оседла коня си и попита през рамо:

— Ще ми разкажеш ли по-подробно, Дуна? Историята ти наистина ме интересува.

— Ще ме отведеш ли обратно там, откъдето дойдох? — попита тя вместо отговор. — По-късно обещавам да ти разкажа всичко. Но сега най-важното е да узная какво е станало с арикара. Те са мои приятели!

— Става още по-интересно.

— Историята ми е необичайна — отговори Дуна. — Всъщност бях си решила да не говоря пред чужди хора за това. Но ти ми харесваш. Лицето ти е честно и добро. Сигурна съм, че чувството ми не ме лъже. Да тръгваме, Ласитър! Аз ще вървя напред. Познавам тези места.

Той усещаше нетърпението й.

— Нека да вървим един до друг — предложи той. — По пътя ще ми разкажеш най-важното.

Тя пристъпи към него и обгърна с ръце врата му. В тъмнината той не можеше да различи чертите на лицето й.

— Благодаря ти, Ласитър — прошепна жената. — Небето те изпрати при мен. Ако не беше дошъл, аз…

Той я привлече към себе си и нежно започна да я целува. Прегръдката им ставаше все по-страстна. Ласитър физически усещаше желанието й.

Но тя изведнъж се откъсна от него. Гласът й трепереше:

— Да побързаме, мили! Моля те, нека отложим нежностите за по-късно. Сега трябва да спасим един човешки живот…

Двамата бързо тръгнаха напред. Ласитър водеше сивия кон за юздата.

Дуна започна да разказва. Историята й беше направо смайваща, дори за такъв опитен и препатил стар вълк като Ласитър. На места звучеше почти невероятно. Но в света всичко беше възможно. Даже фактът, че едно индианско племе беше провъзгласило бялата жена за своя княгиня.