Любен Дилов
Пътят на Икар (6)

Майка ми — селекционерката

Майка ми притежава отличен усет за формите и цветовете, но по-късно аз се възбунтувах и против него. Тя променяше по няколко пъти в годината със завидна изобретателност и превъзходен вкус целия външен и вътрешен вид на дома ни. Впрочем, това правеха и другите икарци — то не беше само въпрос на собствено желание, а и норма на поведение, за чието спазване нашият съвет придирчиво следеше, защото еднообразието е враг номер едно за космическите завоеватели. Домовете са изградени от остроумно конструирани универсални елементи, които дори сама жена може леко да сглобява и разглобява по подобие на известните детски играчки, предназначени да развиват сръчността и фантазията. А тъй като Икар е все още твърде далеч от пренаселването, има достатъчно такива елементи, за да строиш каквото ти хрумне в рамките на определения ти за живеене сектор.

Жилищата са разположени на малки квартали от по десетина-петнайсет — общо по сто жилища в сектор. Всеки сектор е напълно автономен и отделен с километри скална маса от другите, така че дори целият Икар да се блъсне някъде или да бъде блъснат от нещо, все ще отхвръкне поне един сектор, невредим, за да продължи криво-ляво пътя си. Преминаването от един сектор в друг става през херметизирани шлюзове и отначало е било позволено само на отделни хора. Затова е била създадена системата за телепосещения, както и великолепните джобни поливизори, които, макар и не така качествено, могат да те покажат на малкото си екранче, но могат да прожектират и на всяка стена приемания образ. След като Икар се е уверил през десетилетията в своята надеждност и безопасност, повечето от ограниченията са били вдигнати, но икарци продължават да избягват многото контакти помежду си.

За да не губят също така чувството си за пространство на своята миниатюрна планета, да не се усещат потиснати от скалата и метала, когато икарци решат да надникнат през прозорците на своя дом, могат по желание да съзерцават някой океан с весели кораби и пристанища, могат да гледат джунглата на Амазонка или мъглявината Андромеда, или ледените пързалки на Гренландия, или огнената пустиня на Меркурий… могат да се наслаждават на какъвто си искат изглед и колкото си искат. Само не бива да се подвеждат от съвършенството на триизмерната илюзия и да се опитат да излязат през мнимия прозорец, да се поразходят из тия пейзажи. Защото ще си разбият главите в стените, служещи за екран на прожекцията.

Но те не си разбиваха главата, разбивах я аз като дете, докато се науча да различавам илюзиите от действителността на Икар.

Изненадах се, че майка ми не е преустроявала дома ни, макар да бяха минали вече няколко месеца, откак го напуснах. Нима заради мен бе правила прекалено честите смени? Защото баща ми, вечно улисан в работата си, почти не ги забелязваше. Той беше от ония учени, които и на Земята прекарват целия си живот в института и служебното жилище край него. Има си хас да е зарязала и второто си хоби — козметиката! Майка ми е биоложка, биохимична, биофизичка, занимава се още със селекции на земните растения и животни, които Икар носи със себе си, но по своя инициатива — благословена, разбира се, от астронавигаторския съвет — непрекъснато усъвършенствува оная наука, която още на Земята е била доведена до неподозирани върхове, за да осигури и телесна красота за избраните представители на човешката раса.

Точно двайсет години по-млада от баща ми, самата едно от съвършените творения на земната генетична инженерия, тя блестеше като звезда от първа величина сред икарските хубавици.

От външната врата, където светлееха имената на родителите ми, където светлееше още и моето собствено име, се влизаше направо в приемната. Беше малка, както всички приемни в домовете на икарци, защото предназначението й е да създава уют за тесен кръг от хора. Разговорът, беседата, са на Икар своего рода изкуство, също така научно поощряване заради важното социално значение. Но хубавият разговор не може да се води между много хора, затова и приемните са малки. Сядаха в тях не по-често от два-три пъти в месеца двама или трима, или най-много четирима красиви и умни мъже и жени, пиеха на бавни глътки нещо леко възбуждащо и, като от хероин, се опиваха от виртуозните ходове на мисълта си, от изяществото й. Такъв разговор представлява нещо като словесна шахматна партия и ми е много трудно да го предам, защото… е, защото съм слаб шахматист.

Разбира се, нормите на колективния живот са ми познати — та нали съм задължен да упражнявам почти милиционерски надзор над тях. Както казах вече, ние не допускаме на Икар да се развива прекалено колективният живот. Такъв малък колектив скоро би заприличал на затвор, поради откъснатостта си от кръвообращението на човечеството. Хората ще си опротивеят един на друг, ще избухнат неминуемите конфликти на махленския колективизъм. Затова икарци поддържаха един строг и сложен ритуал на общуванията, който ги предпазваше от издребняването в лесната и евтина близост. Иначе духовната сплотеност от общата цел и общата жертвоготовност щяха да се стопят през десетилетията, в които сякаш нямаше никакво движение. Разговорът принадлежеше към този ритуал и по-късно аз се убедих, че всеки търсеше себе си в разговора, не другия, и отново се учудих, че са успели да доведат това изкуство до такова съвършенство. Защото, доколкото ми е известно, хубавият разговор е невъзможен без определена емоционална връзка между партньорите. Едва сега, спомняйки си думите на Терин за самотата им, аз си помислих, че тъкмо тя е тази необходима емоционална подложка, върху която след няколко хилядолетия и далеч от Земята бе разцъфтяло отново ораторското изкуство.

Приемната беше тъмна, но в ъглите й сякаш още блестяха натрупаните фрази от последния разговор. Прекосих я бързо, отворих стаята на майка си, после — и на баща си. Те също бяха тъмни и празни, макар работното време на родителите ми, според окачената отвън програма, отдавна да бе изтекло. Постоях пред вратата на стаята, която доскоро беше моя. След това влязох — без сантиментален трепет, само с пихтията-тъга в гърдите си. Тя продължаваше да трепери и студенее. И тук всичко си стоеше така, както бях го оставил, но това не ме направи по-добър към майка ми.

Защо бях дошъл? Да я питам нещо? Да положа отчаянието си в скута й? Онова отчаяние, което съзаклятието ми с Льони не успя да заглуши? Но можеш ли да бъдеш заговорник, ако не си отчаян?

Легнах на леглото и подвих ръце под главата си, но денят в стаята ми пречеше — заговори не се правят денем, дори когато ги правиш със себе си. Посегнах към бутона на нощното шкафче, изключих дневното осветление. Настъпи нощ, тиха и мечтателна, с едно нежно синьо-сребърно звездно сияние, което се излъчваше от ъглите на тавана и се сгъстяваше надолу до черно-виолетов мрак. Запитах се, защо моят шеф и научен баща бе решил, че тъкмо сега е времето да ми съобщи тайната на моите гени. Защото бях напуснал родителите си и трябваше да знам вече окончателно какво представлявам? Или защото бях се захванал с проблемата машина-човек и с историята на Алек, а той искаше да ме отклони по този начин от нея? Или пък тъкмо обратното: искаше да ми посочи цялото измерение на човешката загадка — в съотношението машина-човек да имам пред вид, че машината не може да притежава хромозома на злото?

Но нежновиолетовият мрак не даваше отговори. Предразполагаше към произволи на въображението и аз, може би защото се намерих в стаята, където бях отраснал, видях през окуляра на родилната камера някакъв ембрион. Беше човешки ембрион, голям колкото палеца ми, розов и слузест. Той растеше пред очите ми, както израстват по научните филми растенията. Превърна се в уродче с несъразмерно голяма глава и залепени за трупчето крайници, отлепи едната ръчичка, после другата, изду топчестото си розово коремче, протегна едното си краче, за да ритне корема на майка си, да й напомни, че е живо. Но стената на камерата е далече. Още по-далеч е коремът на майка му, която си го пази гладък и елегантен. А Икар отнасяше уродчето с нарастващо до безумност ускорение далече от гравитационните ласки на Слънцето, от целувките на светлината му, в черната утроба на Галактиката…

Включих отново дневното осветление и рипнах от кревата. Пръстът ми трескаво набра номера на биологическата лаборатория, като без съзнателната ми намеса добави и знака за тревога. Лицето на майка ми веднага се появи на екрана на поливизора и веднага устните й се разтрепераха:

— Зенон, какво е станало?

Гледах я и не отговарях.

— Случило ли се е нещо? Защо те търсеха одеве? — извика тя съвсем изплашено.

Завъртях глава и нещо в мозъка ми като че ли най-после се намести:

— Нищо, майко. Исках само да те видя. Ей така. Просто да те видя.

— Наистина ли нищо не се е случило?

— Съвсем нищо! По грешка набрах сигнала. Прощавай, че те разтревожих!

Лицето й така засия, че стана нетърпимо красиво:

— Чудесно! Чудесно, момчето ми, защото иначе нямаше да се обадя, просто нямаше да чуя повикването, толкова работа имам. Откъде се обаждаш?

Отместих се леко от апарата, за да види.

— У дома? — възкликна тя смаяна и щастлива. — Ида веднага. Нали ще ме почакаш?

Кимнах й тъжно, но тя бе изчезнала вече от екрана. Да, като че ли с нищо не се отличаваше моята майка от ония земни майки, които знаех от романите и филмите.

Тръшнах се пак на кревата и ужасно ми се искаше да бъда отново нейното дете, но майка ми не ми даде нужното време. Бях забравил, че тя — понеже отговаряше и за животните на Икар, също имаше ключ за аварийните линии. Само след минутка се изправи в рамката на вратата със замъглени очи, олюляваща се, сякаш току-що излизаше след десетгодишен сън от анабиотичната камера. Главоломната скорост беше я замаяла. Тя се усмихваше с нежна боязън и пристъпваше към мен предпазливо, като че ли бях видение или пък се страхуваше да не падне. Свободно спуснатият до коленете й гъвкав плат на робата очертаваше едно съвършено в своята култивирана изваяност женско тяло. Тяло, създадено да ражда, което никога не бе раждало. Краката й, по обикновеному голи, заслепяваха със своята белота и изящество. Стиснах зъби да приема целувката й. За да не я отблъсна, както отблъсквах или избягвах ласките й от много години насам. Оттогава, когато усетих в себе си, че е някак противоприродно моята майка да изглежда по-млада и по-красива от момичетата, които бяха се родили години след мен.

— Зенко — изхлипа тя. — Зенко! Момчето ми! — И ме целуна по челото, но само веднъж — плахо, бързо — и се дръпна, защото отново бе доловила вътрешната ми съпротива.

Постоя, погледна ме и се овладя:

— Много се радвам, че си решил да ни посетиш. Баща ти също ще се радва.

Беше достатъчно чувствителна, за да разбере веднага, че не съм се върнал.

— Как си, майко? — рекох, като се помъчих да събера мъничко топлина от клетките си, та да я вложа в тоя безсмислен въпрос.

— О, Зенон, ти не изглеждаш добре! — възкликна тя сдържано. — Не си ли здрав?

— Здрав съм, майко. Напълно съм здрав, само че не ползувам твоите козметични средства.

— Красотата е външният вид на здравето — отвърна тя невъзмутимо, защото отдавна бе престанала да се засяга от иронията ми.

— Не съм ли красив, майко?

— За мен си най-красивият — каза тя и нямаше в думите й нито кокетство, нито стеснителността на майчинското признание.

— Не съм красив, направо съм си грозен, но не страдам особено от това!

Беше лъжа, разбира се — всеки поглед в огледалото ми причиняваше болка. А сега вече и знаех на какво дължех вида си на кльощав и непохватен дангалак, същински изрод сред тия избраници.

Тя седна в насрещното кресло, оголи своите ослепителни колене и отново ме улови в лъчистата мрежа на големите си очи. Усмихнах й се любовно, но в същия миг помислих, че по-естествено навярно би било, ако тя ми беше съпруга, не майка, и извърнах глава към бялото екранче на поливизора. Не, не можеше да ми стане майка, колкото и упорито да повтарях обръщението си към нея!

Науката и изкуствата отпреди сто години са документирали твърде точно тия смутове, настъпили, когато масово били въведени средствата за удължаване на живота, защото удължаването е засегнало главно периода на младостта и зрелостта. Получило се доста силно изравняване на външния вид на хората в границите между двайсет и пет и шестдесет години, което дълго време ги е обърквало, въпреки че сред милиардното множество, като цяло, разнообразието на хората не се е променило твърде съществено. Но на Икар в момента имаше около хиляда еднакво млади и красиви хора, сред които ние, стотината родени на него, се откроявахме повече, отколкото трийсетте старци. С изключение на мен, икарските деца бяха по-дребни, с по-малка мускулна сила, с по-крехък скелет, но неимоверно устойчиви на радиации и магнитни полета от всякакъв род, на ледената самота на вакуума. И ръста си аз дължах на проклетия хромозом.

Майка ми изтълкува по своему погледа ми към поливизора:

— Ще почакаш ли баща си? Опитах се да вляза във връзка с него, не успях.

Оцених дързостта на жеста й. Два часа след служебното си работно време баща ми не позволяваше никому да го безпокои. Той беше старейшината сред мислителите на Икар, та никой не му се сърдеше за това.

— Не знам — отговорих уклончиво аз. — След час застъпвам в дежурство… — и не се сдържах да не се усмихна. — Майко, ти наистина ли си моя майка?

— Какво те кара да се съмняваш? — наостри се тя.

— Ами… толкова си красива, пък аз… просто няма никаква прилика. А казват, момчетата приличали на майките си.

— Никое от децата на Икар не прилича на родителите си — рече тя с тъжна настойчивост. — Ти поне наистина си си наш, на двамата.

— Защо не си ме износила докрая? Може би щях да получа тогава малко от красотата ти.

— Зенко, доктор си вече, пък като дете приказваш. Въпросите на наследствеността би трябвало да са ти ясни.

— Така е, но понякога на човек му се ще да бъде дете. В същност, исках да кажа, защо тогава не се е взело решение, щом така и така ще се експериментира, да ме износиш до края?

— Аз много настоявах, но ти знаеш, подчиняваме се на законите на Икар. Във всичко. Ти беше първото дете, беше и първата ни грижа. Знаеш, че в камерата бебето е по-защитено, отколкото в майчината утроба. И освен това Икар трудно може да си позволи негов жител да излезе от строя дори за няколко месеца!

— Естествено, естествено — побързах да се съглася с нещо, което добре знаех. — Сигурно сте били много щастливи и горди, когато най-напред на вас са разрешили да имате дете?

— Нямам по-щастливо време в живота си, Зенко, от тия три месеца, когато ти беше в мен! — отвърна майка ми така, че не можех да не я ухапя:

— Дааа, твърде кратко е било това време!

— Защо?

— Амиии… тек-хромозомът!

— Какъв хромозом?

— На злото.

— На злото ли?

В този миг можех да сложа главата си на коленете й и да заплача от благодарност към нейната майчина памет. Но коленете й сияеха насреща ми прекалено по женски, а тя и иначе си беше повече селекционерка, отколкото майка. Беше селекционерка, която покрай разните видове животни, растения и микроби бе пуснала в живота и един експериментален екземпляр човек.

— А, да! — спомни си най-после тя и се разсмя. — Голяма паника беше. Казаха ти най-после, така ти? Или сам го установи? Много смешно беше всеки случай, не можеш да си представиш каква паника избухна на Икар, сякаш му предстоеше да се блъсне в някоя звезда. Ти предизвика тогава и въвеждането на контрола над информацията, толкова ни изплаши!

Смехът не успя да прикрие тревогата й.

— Предполагам, че тогава не си се смяла.

— Зенон! — отвърна тя с предпазлив укор. И сбърка. — Аз плача понякога дори когато не ми се удаде да накарам някой вирус да поляризира надясно, вместо наляво.

Рипнах от леглото, но се помъчих да сдържа злобата си.

— Защо ти, селекционерката, не си поправила навреме грешката на природата?

— Зародишната течност не показваше генетични аномалии. Пък и задачата беше да няма външни намеси… — заобяснява тя, но видът ми навярно я накара да се прекъсне. — Зенко, момчето ми, какво ти е, да не би да правиш някаква трагедия от това?

Колкото бяха големи и красиви очите й, толкова беше голяма тревогата в тях. Сигурно би излязло от нея добра майка, ако не беше икарка.

— А, не, бъди спокойна! Как върви козметиката?

Тя видимо се зарадва на отклонението на разговора и на това, че бях се приближил към вратата. Стана подире ми, вътрешно готова вече да ме отпрати.

— На вас, младите, само отначало не се позволяваше да я ползувате, докато бяхте под наблюдение. Защо продължаваш да я пренебрегваш?

— Майко, не ти ли е идвало на ум, че колкото по-красиви правиш икарци, толкова по-грозни могат да се сторят те на ония същества, с които все някога ще се срещнем в Космоса? Те положително ще имат други разбирания за красотата.

На такива мои заяждания обаче тя отдавна бе свикнала и сега това дори я успокои, изтълкува го като признак, че няма в мен подозираната трагедия.

— Въпреки иронията ти, това наистина е проблем, Зенко. Ще си отиваш ли вече? Кога ще дойдеш пак?

Първият въпрос беше на икарка, вторият — на майката.

— В същност, аз дойдох да те поканя на концерт. Искаш ли довечера да отидем на концерт?

— Разбира се — засия тя цялата и стана тройно по-красива, като деликатно приобщи и баща ми към поканата. — Не знам дали ще дойде баща ти, ще се опитам да го склоня. Какъв ще бъде концертът?

— Лошо е, че не знаеш програмата, майко — рекох аз, за да не кажа, че само нея каня, не баща си, че той не ми трябва на тоя концерт. — Ще взема да докладвам за отклонението ви от заниманията с изкуство. Едно наказание няма да избегнете.

— Заслужаваме си го — посърна тя за миг. — Но много работа, толкова много работа имам!

— Да, вие всички имате много работа — рекох аз и за да скрия новото си ожесточение, побързах да я прегърна.

И други неща исках да прикрия с тази прегръдка, всички неща, които едно дете може и иска да удави в прегръдката на майка си. Но нищо не излезе. Твърде отдавна е било, когато съм умеел да прегръщам майка си, а жена още не бях прегръщал. Излезе нещо ужасно неловко. Така ли щях да прегърна и Майола Бени? Репетицията с майка ми не ми вдъхна кураж — жената още лежеше за мен отвъд начертания от моя патрон кръг.

Все така несръчно целунах майка си по ухаещата на някакво земно цвете буза и подвикнах гърбом от прага, за да не зървам отново просълзената й развълнуваност от тая неочаквана и за двама ни прегръдка:

— Ще мина да те взема, майко.