Любен Дилов
Пътят на Икар (20)

2

Засегнат ли личните ти интереси, ставаш особено изобретателен. След още един час Петер Нойд вече бе инсталирал край пулта на автопилота една, кой знае откъде демонтирана широка плоча. Беше открил в лабораторията и минерали, с които можеше да се пише на нея, а след това с парче мека изолаторна материя да се избърше. Но надеждата му да спаси по този начин рисунките си остана напразна. Първата заповед, която баща ми написа на плочата, гласеше:

— Нойд, съберете листата от хората. Дайте всичките си скицници. Не ще имаме скоро други средства за записване на наблюденията си. Поставете и още няколко такива плочи.

Трая нетърпимо дълго изписването на това нареждане, после баща ми нетърпимо дълго го изтрива. Помислих си: сигурно няма вече закъде да бързаме, но все пак този начин на разговор ще ни скъса нервите. След това си помислих: а може и живота да ни коства. Страхотната тежест в телата ни много приличаше на тежестта в скоростните транспортни патрони на Икар. И навярно всяка секунда е скъпа, още повече, когато не знаеш след коя от тях ще бъде невъзможно вече да се предприеме каквото и да било. Но дори това да не беше движение нанякъде, продължителното пребиваване в такова поле щеше да ни убие. Ние не знаехме каква е силата му вътре в скафандрите и трудната ни подвижност можеше да се дължи и на него. Виждал съм на медицински филм сомнамбулното поведение на незащитен човек при поле само от петстотин ерстеда, а скафандрите ни едва ли удържаха всичките деветдесет и шест хиляди, населили звездолета ни. Колко ли са тогава извън него, щом той не е разхерметизиран?

Връчвайки папката с листата на Петер Нойд, аз обаче успях и да възтържествувам: добре е все пак, че са ограничени възможностите на писмената връзка! Нойд едва ли щеше сега да ми иска сметка къде са останалите листове, след като отвори папката и види, че липсват тъкмо ония неизрисувани двайсетина, които аз мушнах в една ниша по пътя за насам. Сигурно щеше да го отдаде на собствената си разсеяност, недопускайки, че един икарец е способен на такава непочтена хитрост.

Скоро се появиха плочи за писане на още няколко места, почти във всеки сектор, а с това се създаде и основата за целенасочена дейност. Оказа се полезно да не притежаваме лица, да не четем какво става зад сивата неизразителност на лицевата броня, да виждаме само бавните и разумни действия на другите. Това те кара да мислиш, че останалите са спокойни, само ти излишно се боиш. Хубаво е още, че нито една плоча не стига да изразиш някому ужаса си, а тая светливо бяла каша, наречена въздух, не кънти от безсмислените за сега въпроси: Къде се намираме? Как попаднахме тука? Какво има около нас? Колко ще трае? Няма ли, няма ли изход и спасение?…

Като изправяхме край окулярите за директно наблюдение на външната среда демонтираната стена на тоалетното помещение, станало сега също ненужно, Дарян написа на нея:

— Забелязал ли си, че човек изпитва потребност да споделя и своите глупости, не само откритията си в Космоса? И тази потребност дори е по-силна.

След което го избърса и изрисува в горния край на стената обявата: „Място за писане на глупости“.

Излезе добър психолог. Скоро тази стена се нареди сред най-използуваните, а аз съжалявам, че откраднатите от Нойд листове не достигат, за да възстановя някои неща от писаното по нея. Бяха чудесни шеги и остроумия или просто ругатни и думи, зад които се чуваше покъртителната въздишка на една мъжествено посрещана безизходица, но те очевидно служеха като вентил на безнадеждно заключените ни в скафандрите души. Тогава обаче Дарян залепи лицевия си щит на окулярите, сякаш се надяваше, че междувременно навън може нещо да се е променило, а аз използувах стената не по обявеното й предназначение:

— Вижда ли се нещо? — написах на нея.

Той скоро се отказа от безплодното си взиране, а отговорът му потвърждаваше, че този начин на съобщение много изкушава да написваш и думи, които иначе отбягваш да употребяваш:

— Вижда се вулвата на Галактиката. В момента се пръква новата материя.

(Аз съм лекар и медицинската терминология ми е по-привична, затова неволно замених думата. Пък съм и от контролния съвет!)

Представих си как Дарян би щипнал при тая дума върха на арменския си нос и иззлорадствувах: „Да видим как ще го щипнеш през скафандъра!“

Вече бяхме се убедили, че извън звездолета цари пълен мрак — нито звезда, нито дори някое по-светло петънце не се съзираше през окулярите. И все пак написах още една глупост, не от рода на тия, които арменецът бе предвидил в обявата на стената:

— Не мислиш ли, че падаме?

Той закономерно ми отвърна:

— В Космоса всяко свободно движение е падане към даден център на тежестта, синко.

Не ми се искаше да му простя това „синко“, но как да се разправяш? А бях си го и заслужил. Странно обаче, откъде му дойде сега тъкмо тази дума? И наистина ли е подигравателна? Вярно, по възраст можеше да ми бъде баща, но досега бе се държал с мен неизменно като с връстник. Дали не бе решил да ме „осиновява“, усетил внушения му от мен близък край? Написах:

— Какво ще кажеш за тезата на баща ми, че сме попаднали в акрецията на бъдещата звезда?

Последва типична даряновска сентенция:

— Природата е такова нещо, синко, че каквато и глупост да кажеш за нея, все може да се окаже вярна.

И си тръгна. Аз избърсах моя въпрос, но оставих отговора. После се загледах през окулярите в непрогледността и на нея задавах въпросите, които ми се искаше да задам на Дарян или на когото и да било от другите, макар никой да нямаше отговор за тях. Когато изплаках и последния, отидох в кабинката си, станала сега два пъти по-тясна от скафандъра ми, и отново продължих записките си, макар на звездолета да имаха нужда и от моите ръце.

Но какво в същност да пиша? Какво са писали хората преди да загинат в някоя подобна ситуация? Какво са писали в древността осъжданите на смърт? Толкова малко са рисувателните листа, а още по-малка е вероятността да оцелеят. Стигнат ли изобщо до някого, ще достигнат и наблюденията и мислите на тия осем велики мъже — за какво ще са му тогава моите профански разкази? Да, човек наистина изпитва понякога непреодолимата потребност да изказва глупостите си ако не пред другите, то поне на диктофона или на ей такива скъпоценни, откраднати листове! И то едва ли е нещо повече от една самозащита на организма, от търсене на опора във вече отминалото пред атаките на непонятния му нов ден.

3

Няколко часа след „удара“ на звездолета се възцари един ред, от който можеше да ти настръхне кожата. Хората плуваха насам-натам из бялата мъгла на въздуха като лениви аквариумни риби и сякаш със същата безсмисленост. Нито по движенията им, нито от посоката на тяхното придвижване се разбираше веднага вършат ли изобщо нещо. Отдалечеше ли се някой от теб само на два-три метра, вече не се четеше името му, не се виждаше накъде отива. Баща ми стърчеше неотлъчно край автопилота и навървяше на плочата заповед след заповед. Те нареждаха всеки да запише какво е забелязал в момента на „удара“, какво е усетил, да си припомни или провери отново показанията на уредите, които е наблюдавал тогава. Нареждаха още поименно кой над какво да поразсъждава или кое изчисление на коя плоча да направи. И нито една от тия заповеди като че ли не се отнасяше до някакъв макар и плах опит за излизане от трагичното положение. А сивочерните грамади идваха да ги прочетат и послушно се отправяха към изпълнението им, сякаш се бяха примирили с гибелта си, та не им оставаше друго, освен да довършат научната задача на експедицията.

Но за какъв дявол им е да я довършват, щом нямаше изгледи да спасят и досегашните резултати от нея? Ако предишните ни хипотези за облака са верни, ние все едно не ще намерим средства да излезем от свръхмощното поле на зараждащата се звезда. Основните ни двигатели са гразерни, работят чрез преобразуване на гравитацията, а тук гравитация нямаше. Фотонния или плазмения двигател не сме в състояние да запалим поради парализа на електромагнитните системи. Същината на тая акреционна сила ни е непозната, макар по необясним начин нейното поле да действуваше на магнитометрите ни и да се възпираше отчасти от антимагнитната ни защита. Но щом скафандрите я правеха поносима за организма ни, то близо стоте хиляди ерстеда в кораба говореха за милионкратно по-голяма сила отвън. Поради това именно бе умъртвила и системата на плазмения и фотонния двигател, която самата бе в състояние да произвежда за насочване на фонтоните и плазмата електромагнитно поле с милиони ерстеда мощност. А това я правеше още по-непонятна. И тя ще си остане навярно още дълго непозната за хората, може би по-дълго, отколкото периода между откриването на гравитацията и овладяването й. С все по-дълбокото навлизане в съкровените механизми на Вселената те едва ли не в аритметична прогресия ставаха по-сложни и по-трудно достъпни за нас, провинциалистите от тая странична струйка на Млечния път. Едни стари ракетни двигатели биха се борили може би с тая чудовищна сила, докато сме още някъде по периферията на нейното действие, но корабът нямаше такива двигатели, пък и какви ли размери трябваше да имат те? Сигурно всичките взривни вещества на Икар не биха стигнали за него. А нашите запаси в най-добрия случай биха послужили за съоръжаването на две-три аварийни торпили и аз не разбирах защо първата заповед на баща ми не подгони всички ни да работим на тях, та да се опитаме да се измъкнем, докато не е станало съвсем късно. Само бордовите инженери Рей и Целер бяха почнали да съоръжават най-малката с ракетни двигатели, за да изстрелят научната документация.

Когато научих това, аз си спомних израза на моя учител Терин, че икарци не били нищо повече от разузнавателни машини, пратени от Земята. И те сега повече от всякога наистина приличаха на машини, тия безлики метални грамади. Приличаха на старомодни, бавно движещи се машини, непрограмирани да правят нещо за собственото си спасение, когато дори по-примитивните психороботи биха се погрижили в такава ситуация и за себе си. Те като че ли не знаеха да вършат нищо друго, освен с автоматна упоритост да трупат нови наблюдения, все едно дали са верни, а в случая — дори при почти пълната сигурност, че са погрешни поради всеобщата повреда на уредите ни.

И все пак не бяха автомати тия тромави грамадни роботи от прощъпулник век на електрониката. Те знаеха по-добре и от мен, че акрецията, която ни притегля към неотражателния център на облака, след някой и друг милион километра ще ни сплеска така, че и атомите ни няма да остави цели, или пък ще ни анихилира при досега с предполагаемото антипространство. Ако преди това не се свършеха храната и водата в скафандрите ни. Запасите им бяха наистина големи, защото се регенерираха, но защитените иначе акумулатори на регенерационната система щяха да се изчерпят, тъй като нямаше откъде да ги захранваме. Ето защо още отсега бихме могли да се обзалагаме кое от трите в такъв случай би ни пратило в небитието: жаждата, гладът или задушаването. А да отворим дори само шлемовете бе немислимо. Без да го питам, Петер Нойд написа на стената за писане на глупости, когато го заварих да гледа през окулярите:

— Балов, лабораторно е доказано, че при десет хиляди ерстеда мишките веднага умират.

Не, не бяха роботи тия осем мъже, които със своите парализирани и ослепели скафандри шетаха из утробата, където се раждаше материята!

Въпреки явната безизходица, караща да изглеждат трагично смешни усилията им да напълнят догоре аварийната торпила със знанията и незнанията си, всеки от тях по повод или без повод се стараеше да бъде близо до своя колега, астрофизика Дарян. Както писах вече, мъглата поглъщаше фигурите ни само на няколко метра разстояние. Отначало си въобразявах, че само аз го следя и че той приписва постоянното ми въртене наоколо му на моята привързаност към него. После забелязах неизменното присъствие край нас на още един скафандър, чието име не винаги успявах да разчета сред заслепяващата визьора белота на въздуха. Докато веднъж на една от плочите не се появи с грамадни букви предупреждението:

„До всички! Мислите ли, че е приятно да се живее, когато макар и през инфрачервен визьор гледат на теб като на бъдещ самоубиец? С поздрав: Дарян.“

Надписът стоя доста време, тъй като никой не знаеше дали всички са го прочели. Сигурно пак Дарян го изтри. Но не изтри с него тревогата ми. А тя сигурно е останала и у другите, чието хладнокръвие в тия дни ми е пример и опора. Аз не знам какво те чувствуват, какво мислят, какво възнамеряват извън пряката работа, която извършвахме по нарежданията на баща ми, превърнал се ненадейно във властен и енергичен командир. Сигурно и нему бе помогнала за това бронята на скафандъра, скриваща от очите на другия всичко лично. Всеки бе убийствено сам в своята трудноподвижна крепост. Сам се хранеше, сам пиеше своята вода, сам дишаше собствения си въздух. Телесно сам и душевно сам, обречен, безпомощен и безутешен сред една умопомрачителна тишина. Но в тая самота намираше време и сили да се тревожи за другаря си.

Простият ядрен разпад, който задвижва хронометрите ни, основан върху онази все още неразгадана докрай сила, наречена „слабо взаимодействие“, продължаваше да изпуска равномерно своите невидими частици. Невидими и неосезаеми като секундите, минутите, часовете, дните, които отброяваха. Изглежда съзидателната сила, колкото и могъща да е, и тук, както навсякъде, не можеше да попречи на разрушителната да си върши своето. Но ако частиците съществуваха, макар и невидими, съществуваше ли онова, което те продължаваха ритмично да измерват? Не се ли намирахме в същност в митичното и мистично безвремие, представлявало досега само една възлюбена тема за въображението на младите астрофизици и фантасти? Не сме ли заседнали в нищото? В онова нищо, което романтиците обичат да пишат с главна буква, самоопиянявайки се от възможността да турят граници на собственото си въображение — защото не можеш да си въобразиш нищото, особено пък ако е с главна буква. Нали и Зенон от Елея назова с „нищото“ все пак един гъст и черен облак? Не, човекът не може да търпи граници и ето че нарече нищото антисвят и антипространство и измисли дори, че именно то раждало нещото — материята, въобразявайки си, че по този начин му е дал научно определение! Или това наистина е извор на праматерията, в който тя се ражда, преди да се роди още времето за нея? А ние сме попаднали край самото начало не само на материята, но и на времето?

Баща ми беше определил ред, според който периодически някой от астрофизиците престояваше един час до окулярите за пряко наблюдение, за да търси промени в мрака около кораба, но никой не пропускаше да се отбие сегиз-тогиз да погледа за себе си. Предполагам, че и никой от нас през целия си живот не е жадувал така да види поне една звездица, и най-далечна да е, дори не и звезда, не и светлина, а само някое по-светло петънце. Нямаше! Понякога на стената за писане на глупости се появяваше надпис, от който узнавахме, че пак някой е идвал при окулярите извън дежурството и си е задавал същите въпроси. Но самата дума се появи само в състава на лозунга „Пазете нищото, то е ваше!“.

Изглежда и у автора му думата бе се родила, когато изчезна усещането ни, че се движим. Отначало тежестта, хвърлила ни в едната страна на кораба, ни караше да мислим, че падаме към центъра на облака, но ние нямахме уред да я регистрираме, освен чрез телесното си усещане, а то, свикнало с нея, престана да я възприема. Както и преди, движехме се трудно, както и преди, отдавахме го или на загубилите моторната си подвижност скафандри, или на полето в тях. Силата, която привличаше или държеше звездолета, нито се увеличаваше, нито намаляваше. Не трепваха броячите на магнитометрите ни, сякаш и те като всички уреди бяха онемели пред нищото. Ние обаче постепенно ставахме „по-приказливи“. Друг написа: „Не размътвай извора!“, трети: „Не се навеждай в антипространството!“. Не бяха оригинални, а това показваше, че мисълта на всички се върти около модела, който Дарян и баща ми бяха се опитвали да създадат за облака. И за убеждението им говореше, че все пак сме попаднали в него, защото в другите посоки от звездолета преди не съществуваше на милиарди и милиарди километри нещо, което да ни застрашаваше.

4

Всеки ден в определен час баща ми започна да ни събира в сектора на главното управление, за да излагаме на плочата с по няколко изречения какво ново сме си помислили междувременно, хрумнала ли ни е някаква идея, пък дори и съвсем идиотска да е, регистрирали ли сме в себе си ново усещане. После ни караше да записваме това на листовете и да му ги предаваме за документацията. Аз смятам, че е по-разумно да използуваме тия листове, за да пратим по тях последните си поздрави към нашите близки, но съм представител на контролния съвет и нямам право на такива предложения.

Почти страничен наблюдател като мен не можеше да се отърве от чувството, че тъкмо на тия съвещания се появяват истинските глупости, не на поставената от Дарян стена. Изказваха се предположения, че изобщо не сме в облака, а някъде другаде. Нали сондите ни преди това бяха се движили свободно из периферийните му слоеве, а тези слоеве се виждаха и знаехме горе-долу от какво се състоят! Как ще сме ги преминали неусетно? Как ще се озовем само за мигове в глъбините му, откъдето сондите вече не се завръщаха? А къде е тогава това „другаде“? Внезапно закривяване на пространството около нас, вследствие на незнайни и внезапни процеси може би в неотражателния център на облака. Антипространствени ли? Дори и антипространствени, ако ми докажете как звездолетът ще издържи на антипространството. И как ние не сме станали още „анти“. А може и да сме станали, само че не го усещаме — добави тогава Дарян.

Друг се опита да конкретизира идеята: специалният снаряд, навлизайки по-надълбоко, е нарушил равновесието на акреционната сила и се е получило изригване по посока към нас. Нещо като протуберанс. Голям, студен протуберанс, но какво ти голям — двестахилядикилометрови протуберанси изстрелваше дори нашето дребничко Слънчице! Значи малък протуберанс. В него материята е сгъстена, пък може и да не е същинска материя, а нейната праформа. По-вероятно е обаче да не сме в самия протуберанс, той би ни погубил. Протуберансът, наближил за секунди кораба, само е закривал част от пространството около час чрез своето свръхмощно поле. Затова и не виждаме нищо, затова и оцеляхме. А така може да се обясни и внезапността на случилото се.

Възразяваха му, разбира се. Какво е нашият разузнавателен снаряд за облака, та чак да му наруши равновесието? Но ето че тезата неочаквано получи нова подкрепа. Неколцина си я навиха на пръста и дни наред почнаха да я развиват. Не снарядът, Вероника била нарушила равновесието на облака. Тя съвсем не била малка и кой знае какви могъщи сили са се криели в нея!…

Последен беше я видял дежурният тогава като оператор Санин. Сега той си припомняше: Около два часа преди „удара“, когато заемал мястото си, забелязал как Вероника изменя посоката и ускорява движението си до параметри, каквито не сме регистрирвали у нея. Невероятна скорост, и то право към облака! За кратко време тя навлязла в горните му слоеве, засветила като нажежена, пак изскочила, сякаш мястото не й се харесало. Затова Санин не дал веднага сигнал за всички. Тя повървяла зигзагообразно и отново се втурнала към облака, при което той като че ли се разтворил пред нея. Това може и така да му се е сторило, но приличало на отдръпване навътре, на отваряне на нещо като тунел. В оня миг той бил подал сигнала, но… последвал „ударът“.

Някои твърдяха, че са приели сигнала. Те се и надпреварваха да съчиняват какви ли не нелепости. Ето виждате ли, Вероника е виновната! И тя, глупачката, решила да види какво има вътре в облака. И е нарушила равновесието му, предизвикала е протуберанса. Така и нас е превърнала в една от прашинките в това безкрайно бавно звездообразуване. Безкрайно бавно, защото ъгловият момент на въртене на облака беше такъв, че сигурно щяхме да падаме милиони години, докато наближим центъра, в който толкова се искаше и на баща ми да надникне…

Няма що — примамлива перспектива! Но баща ми продължаваше да ни заставя да фантазираме край неговата плоча, та се раждаха и по-забавни неща. Вероника в същност направила това нарочно, подвела ни била, или: послужили си с нея да ни вземат в плен за изследване. Затова се движела и така бавно отначало, подмамвала ни, затова и млъкнала така загадъчно. Или: онзи, който я е изпратил, просто й е заповядал да млъкне… Да, да, точно така, това не е никакъв облак, а цивилизацията, създала Вероника. Един огромен мозък, изпратил Вероника на разузнаване. Който, неудовлетворен или пък — може ли без малко човешко самооблъщение? — заинтригуван от сведенията й, бил й поръчал: Я ми доведи няколко екземпляра от тия животинчета, за които ми разправяше, та да ги видя по-отблизо! И ето сега ние в същност се носим из гънките на тоя мозък, голям колкото няколко звезди. Студен мозък, който може би все пак се е позатоплил и развълнувал от неизвестните нему досега микробчета, каквото представлявахме в сравнение с космическите му размери… Не допускате ли? Но щом „генезисът на човешкия разум е само частен случай от генезиса на разума изобщо“?…

Не, не, ако има изобщо някакъв мозък, той е далеч, в центъра на облака е, в антипространството може би, в антисвета, населен с висша цивилизация, създала тази своя разузнавателна машина. А това не е никакъв облак, то е нещо като шлюз към самата антивселена, който с трансформиращата си енергия просто е насъбрал около себе си материя от околното пространство, та прилича на облак. Никой не се интересува от звездолета ни, просто когато шлюзът се е отворил, за да приеме завръщащия се разузнавач, енергията му се е „изплискала“ встрани и по този начин е затворила пространството около нас. Да се надяваме, че когато се отдръпне…

Какво? Осмели ли се някой да напише на плочата това, което бе трудно да произнесеш дори пред себе си в своя непропускащ нито звук скафандър?

Аз много се ядосвах на спекулациите с моята Вероника, която и в тези дни виках понякога в своето невидимо за никого отчаяние. Вероника, къде си?, виках я. Съществуваш ли още? И ти ли като нас си сега безпомощна и сляпа? И теб ли погуби това глупаво любопитство? Защо ме остави сам, нали искаше да бъдем заедно? И съществуваше ли изобщо или и тебе срещнах, както Алек срещна своя бог в собствената си лудост?… Когато Санин веднъж и за кой ли път доуточняваше последните си наблюдения, аз се заядох:

— А не ти ли каза нещо за довиждане? Или като сирените да ти изпее своята гибелна песен?

— Имаше музика — неочаквано написа той, след което по обикновеному го избърса, та да направи място за друго.

Аз го изпреварих — с разтреперана ръка, целият разтреперан, защото не само той бе забравил това:

— Каква музика? Наша?

— Симфонична.

— Позната? — написах аз.

— На мен не. Но стилът й е като на Бени.

Дарян добави в другия край на плочата:

— Може ли такова тържествено събитие без музика!

Аз го избърсах с моето парче изолатор, гневен, защото сигурно не само той се хилеше в своя скафандър. Написах:

— Как точно звучеше?

— Искаш ли да ти я изпея? — отговори Санин, а отчаянието репродуцира с оглушителен гръм в мозъка ми неговия и на останалите, едва ли по-малко отчаян заради беззвучието си, смях.

— Моля, без шеги — написах аз още по-разкривено. — Във втората сонда имаше програмирана музика. От нея ли идеше?

Той мисли толкова дълго, а след това толкова бавно написа отговора си, че се изпотих от нетърпение.

— Двете сонди останаха далеч от нея, щом тя хукна към облака. Приемателят сигурно е фиксирал посоката, ако вълната е същата. Не знам. Бях улисан нея да гледам. Тогава реших, че музиката е от някой поливизор. В последния миг неволно погледнах към приемателя. А може и да не съм погледнал. Толкова!

Толкова! И по-късно не откопчих повече от паметта му. Както не успях да изстискам и от собствената си памет в кои часове излъчваше моята сонда „Одата на човешката болка“, която тук никой не бе чувал, освен Дарян. Кога свършваше моят глас и кога почваше музиката? Какви бяха интервалите? Съвпадаше ли по време с наблюдението на Санин? Невъзможно ми бе да ги съчетая. Трябваха показанията на записната апаратура, а тя беше безмълвна като всичко на кораба. Не се и опитахме да я задвижим, за да не унищожим предишните записи, ако те все пак са оцелели в своите антимагнитни кутии, пренесени сега също в аварийната торпила. Но това не ми попречи да си съчиня и аз една своя приказка, която, разбира се, не доверих на нито една от плочите за писане.

5

Приказки, приказки, приказки! Забавни фантастични приказки за юношите на Териана, ако стигнеха до тях, и за бъдещите икарци. За какво толкова държеше да им ги изпрати моят баща и техен дядо? Или ни караше да ги съчиняваме, за да ни предпази от отчаянието? А защо той така и не ни разказа поне една своя приказка? Защо и от старите си като че ли се бе отрекъл, та не се намесваше дори в разискванията около приказките на другите? Нима се нуждаехме от забавления и утеха? Ние нямахме и време за тях, въпреки че може би се намирахме в безвремието. Или самото безвремие ги ражда, както са се раждали древните приказки в застиналото време на миналото? Познавам своя немлъкващ копнеж по простата човешка приказка, който подмолно се противопоставяше винаги на приказките, изричани с научни думи, но какво да кажа за тия осем мъже в мъртви скафандри, в неподвижен и тъмен звездолет-ковчег? Или тъкмо мъртвите създават приказките?

Мъртви ли сме вече? За Териана — може би. За Земята — сигурно. И за цялата ни Вселена, ако наистина се намираме в друг някакъв свят. Или пък тя е мъртвата и само последните нейни късчета, затворени в хронометрите ни, разпадайки се, умирайки, продължават да отмерват несъществуващото вече нейно време — часове, дни, седмица, втора… А ние си мислим, че живеем. Спим по дежурства, храним се все по-рядко, надничаме още по-рядко през окулярите навън, борим се да съхраним запасите на въображението си, че сме още живи. А за да убеждавам и себе си, че съм жив, непрекъснато гледам ръцете на осмината — техните дебели от скафандровите ръкави, мъчно подвижни ръце, които… не спират своето движение.

То е сломяващо бавно, дори когато само разговаряме. Приближаваш се безшумно като сгъстен сивочерен облак сред мъглата, написваш с отмаляла ръка няколко думи, отдръпваш се, защото широтата на скафандъра ти е запълнила цялата плоча. Другите също трябва да дойдат близко, за да могат да го прочетат. И те пристъпват по един или по двама, а лактите им се блъскат в призрачна безшумност. После тоя или оня ще погледне часовника си, забравил, че времето в него не съществува, че това е само тлението на един загиващ елемент и пак като призрак ще се разтвори в гъстата белота на въздуха. За да продължи своята работа.

Да, те не спират да работят, както не спираше да умира остатъкът от времето в часовниците ни. Лишена от силата и ума на психороботите, от бързината на изчислителните машини, от ловкостта на собствените си тела, тя се труди, тая звездна раса, както са се трудили някога нейните прапрадеди: тежко, мудно, с тъпо упорство. Но ето че под тромавите й ръце и сякаш век подир век тук и там нещичко възвръщаше своя живот. Някое акумулаторче, поставено в новоизмислена защитна кутия, някое уредче, по-простата система в някой сектор, някое допотопно устройство, откривано, както Архимед е открил своите лостове… аварийната торпила, заредена вече и със знанията, които бяхме натрупали по пътя до своята безизходност. Никое от тия оживели апаратчета не дава надежда за спасението ни, не сочи макар и илюзорен изход, но трудът над тях ни помага да съществуваме, да не грохнем от сенсорната депривация — този убийствен глад на сетивата ни за звуци, за светлина, за движение.

Астропилотите-разузназачи го познават най-добре, защото преди всяко излитане от Икар те прекарват със седмици в тренажерната, която тогава се превръща и в камера силенс. В нея те научават, че когато пред очите им затанцуват някакви светли точки, те играят в собствения им мозък, че когато чуят гласове, не бива да им вярват — те пак разговарят в самите тях. Свикват още да се радват, ако с оглушителен гръмол изкуркат червата им, и да се плашат, щом им стане много весело или им се прииска да направят някоя лудория, защото тя положително ще им коства живота. Тренират се още да псуват на висок глас, за да не изпочупят всичко около себе си, когато гладният им мозък освирепее, да го държат буден, когато той иска ненавреме да заспи, и навреме да вземат съответните медикаменти. Защото като че ли няма по-мъчителна и опасна болест за мозъка от прекъсването на връзките му с човешката среда.

Нашите скафандри бяха се превърнали в безпощадно жестоки камери силенс. Ако ти стане нетърпимо тежко в икарската тренажерна, натискаш едно копче и веднага ти се обажда с няколко ободрителни думи дежурният от контролния съвет. Тренирайки за самостоятелния си полет към Вероника, аз прекалено често бях натискал това копче, та си заслужих мъмренията и насмешката на колегите си. Тези осмина обаче от десетилетия не бяха влизали в обеззвучена и затъмнена тренажерна, помнеха я само като светла и приятна гимнастическа зала. Нямаше време за такива упражнения, много сме на брой, а и обстановката на звездолета осигуряваше нормален живот. Задачата на експедицията също не предвиждаше положения, при които човек да не може да чува поне музиката на джобния си поливизор. Ето защо нарастваше тревогата ми за душевното им състояние, въпреки този техен неуморен труд и привидната разумност на действията им. Познавах добре коварността на сенсорния глад, а не липсваха и обезпокоителни симптоми. Сегиз-тогиз някой от дежурните се кълнеше, че вижда трепкане на пластовете материя край кораба или светене някакво, което се оказваше илюзорно. Същият този Санин предложи на едно от съвещанията да излезе вързан през шлюза. Аргументира се съвсем логично: така и така сме обречени, една по-ранна жертва не би била голяма загуба; в най-лошия случай обаче тя щяла да ни даде още едно познание или поне представа за силата на полето около нас. Разбира се, никой не прие саможертвата му. Но и никой не я отдаде на умопомрачаващото влечение да се измъкнеш от тишината. Аз го отведох после до друга плоча и му предписах да всмукне два пъти от третата тръбичка, която се намираше вътре, в лявата страна на шлема му.

Там имаше пет вентилчета, съставящи аптеката на автономния скафандър. Задвижваха се с езика. Те пускаха болкоуспокояващи, лечебни и приспивателни препарати, а третото — не особено силни, заради самообслужването, невролептици и психостимулатори. Не бях забравил след „удара“ да напиша на главната плоча рецепта кога и как да си служат с тях, но нямах начин да контролирам употребата им. Когато запитвах за състоянието му, ми отвръщаше обикновено: Остави ме на мира, здрав съм. А от написаните думи не можеше да се чуе неучтиви ли са, защото не ме признаваха за лекар и ме смятаха виновен за бедата им, гневни ли са от сенсорния глад или са само кратки заради трудността да се разговаря. Но когато и самият Дарян, в отговор на въпроса ми колко пъти е всмуквал от невролептиците и има ли още, само ме блъсна с рамото си, така че паднах, а той се отдалечи, без да ми помогне да се изправя, аз не можах да не реша окончателно, че това е гласът на тишината. И примирам сега от безпокойство какво ще стане после, след като изстреляме — все едно успешно или не — аварийната торпила и останем без тая близка, движеща мислите и усилията ни цел.

6

В нея лежаха вече, опаковани в тройни и четворни изолатори, по-раншните записи, както и ръкописните копия на всички хипотези и заключения по повод на тях, включително родените навярно от тишината фантастични приказки за юношите на Икар. Второто им копие щеше да бъде изстреляно с едно съвсем малко ракетно снарядче, третото оставаше на борда на звездолета. Зад двигателя на торпилата, който тук не действуваше, бяха монтирани пет ракетни двигатели, поели почти всичкия взрив от изследователските сонди. Не знам дали не се лишавахме лекомислено от запасите си, но в същност какво друго ни оставаше, след като окончателно бяхме се убедили в пълната си безпомощност. Санин, въпреки предписаните му двойни дози невролептик — върви провери обаче дали наистина бе ги взел! — продължи да настоява за проекта си да излезе и огледа кораба отвън, с надеждата, ако вън може да се пребивава и работи, на кораба да бъдат монтирани ракетни двигатели. Доказаха му, с неразбираеми за мен изчисления, че не достига взрив за целия звездолет и че при пълното ни неведение къде се намираме може да се случи да го насочим тъкмо към неотражателния център. Системата ни за ориентиране също бе парализирана, а няколкото стародавни по принципа си жироскопа бяха се заковали като магнитометрите ни на едно място, от което би могло само да се съди, че звездолетът леко е завъртян наляво около надлъжната си ос — нищо повече. Торпилата щеше да излети надясно — толкова можехме да я посъветваме. Но къде щеше да отиде, ако изобщо отлетеше, това предоставяхме на зара на съдбата, изиграла ни този повече от жесток номер. И ето че баща ми отново ни събра край своята командирска плоча.

Осемте сиво-черни скафандри край мен си бяха същите, но аз се запитах: Същите ли са и лицата ни, каквито бяха преди да ги погребем зад бронята на шлемовете? Нищо не бе се променило наоколо и все пак събранието ни изглеждаше тържествено. Правеше го и тъжно като сбогуване със скъп човек предварителната обява: „Час за изстрелване на ракетата — 22.00“. Беше написана най-отгоре на плочата, ситно и поразкривено, за да се пести място, но баща ми бе я подчертал с вълнообразна, за да прикрие сигурно треперенето си, черта.

Всеки, щом пристигнеше, неволно поглеждаше хронометъра на ръкава си. Имаше още двайсет часа дотогава, двайсет часа от нашето мъртво или илюзорно време, но баща ми като че ли бързаше. В мига, когато полукръгът около плочата се запълни с последния от нас, той залитна към нея, опря се с лявата ръка на автопилота, а с дясната започна да пише. Може би и другите го сричаха като мен — буква по буква. Може би и те не го вярваха или отказваха да го възприемат, или поне се изненадваха. Може би и те искаха като мен да крещят, да плачат, да хапят юмруците си, а не го правеха, защото все едно — нямаше кой да ги чуе през умъртвения, бял като мъртвешки саван въздух.

„Зенон Балов — пишеше баща ми с възможната най-голяма скорост за скафандровата ръкавица, но то ми се стори смилащата скорост на образуващия звездата си облак. — Решението е ти да управляваш аварийната торпила. Рей и Целер ще те въведат в не…“

Не, никой не помръдна, никой не направи нито жест! Само аз ли за пръв път научавах, че в торпилата ще има човек? Хвърлих се към плочата, ако може да се нарече хвърляне придвижването в такъв скафандър с механичния му скелет. Блъснах баща си. Заради дангалашкия си ръст го ударих с рамото си по шлема, та той щеше да се просне на пода, ако от другата страна не бе го уловил един от безликите скафандри. Изтрих бързо всичко, оставих само последната частичка от недовършената дума, започваща с „не“, и продължих:

„… съм участвувал в такова решение. Не приемам. Член съм на контролния съвет. По устав те напускат последни.“

Отдръпнах се, а вътре в шлема си продължих да крещя:

— Няма да изляза! Защо аз? Татко, не бива, не бивааа!

Баща ми избърса протеста ми, написа:

„Отново да се гласува в негово присъствие! Общото събрание е властно да промени отделни членове от устава за космически полети.“

Докато се вдигаха бавно, бавно — само поради тежестта ли? — осемте металически десници, аз продължавах да крещя:

— Недейте! Моля ви! — Написах го под нареждането на баща ми и пак го закрещях: — Моля ви, недейте! Не бива!

Не ме чуваха. Никой не ме чуваше, освен собствения ми изтръпнал от ужас мозък. Но как да им напиша, че не ме спасяват по този начин? Че ме пращат към онова, с което бе завършило видението ми и което аз досега бях премълчавал? Нали ще го прочетат като мизерната паника на уплашения да остане сам срещу загадките хлапак!

Осемте десници завършиха своя произнасящ смъртната си присъда над мен полет нагоре. Натам, където според надеждите им лежеше спасението ми. После баща ми, вместо да продължи нарежданията си, като дете ме хвана за ръката и ме поведе със себе си. Мислех, че ме води към шлюза при аварийната торпила и тръгнах покорно, а той ме заведе при окулярите за пряко наблюдение. Вероятно искаше да ми съобщи нещо интимно, за сбогом, на плочата за писане на глупости. Беше празна, само горе някой бе изменил най-стария лозунг в „Не плюй в нищото, то не ти е виновно!“ Баща ми ме побутна обаче към окулярите и аз разбрах какво искаше. Наведох се, погледнах навън в безпрогледността и безвремието, но не видях друго, освен една аварийна торпила с един легнал в нея човек, която весело се носеше към искрящия огнен водопад на пространството. Изправих се, обърнах се към него, но баща ми не можеше да знае, че лицето ми не е озадачено, че цялото искри от една студена и треперлива веселост. Той ми посочи плочата, на която бе написал през това време: „Видя ли къде те пращаме!“

После дълго писа със своя ситен, разкривен почерк, избърсваше прочетеното от мен и продължаваше. Не мисли, убеждаваше ме той, че сме се загрижили толкова за спасението ти. Иначе самият аз нямаше да приема предложението да бъдеш ти. Изпращаме те вероятно на по-скорошна смърт. А сигурно и на по-тежка смърт в самотата. Бъди храбър, Зенон! От теб се иска с цената на всичко да изведеш торпилата извън облака, да спасиш за хората малкото познания, които сме събрали. Това не е милост, сине, това е безмилостно възлагане на тежка отговорност.

Баща ми ме убеждаваше, че нямаме право да се доверим на автопилота на торпилата, дори той да почнел да действува при тягата, създадена от ракетния тласък. И в началото, и после човек трябвало да я води по своите наблюдения и със своя инстинкт. Ръчно се налагало да се запалват и отделните степени на ракетите. Препоръчваше ми да събера хладнокръвието си и издръжливостта си да мобилизирам, а аз не го прекъсвах, за да му кажа, че излишно вече уморява ръката си, че безполезно хаби химикала за писане. Пред лицевата броня на шлема ми си оставаше все така светло и радостно. Искаше ми се да заподскачам като дете на един крак в изчезналата непрозирна белота на въздуха, засиял сега с оранжевите пламъци на взривовете, залюлял се от могъщото и живо движение на пространството, загърмял с рева на водопади и ракетни гърла. Но го съжалих, както съжалих и останалите седмина, и се побоях да не го обидя.

Възможно е да се помисли, че и светлината, и шумът, и движението бяха рожби на тази камера силенс, наречена звездолет, подлудила накрая и мен, както бе подгонила навън горкия Санин. Навярно би трябвало да всмукна от тръбичката тройна доза невролептикум, но нима имам нужда от отрезвяване? Та нали аз ще изляза действително! Нали най-после, най-после ще се изтръгна от тоя ковчег, в който осмина мъртъвци се силят да докажат на една мъртва вселена, че са още живи! Нали единствен аз ще бъда наистина жив и наистина действуващ, все едно за колко време от общото безвремие! Господар ще бъда над безвремието, и над себе си ще бъда господар, а нима не това е щастието, измервано, откакто свят светува, само в мигове?

Баща ми пишеше своите последни бащински наставления, изпълнени с мъдрост и с меланхолията на вярата му в моето избавление. Редеше ги и веднага ги заличаваше така, както веднага и сами винаги са се заличавали в мозъка на синовете всички бащински наставления. Накрая ме прегърна. Но първо, аз бях близо половин метър по-висок от него и второ: представете си как изглежда една прегръдка в суперскафандър!

С нея завършва и мъчението ми да записвам на листове своите объркани и едва ли нужни някому преживявания.

7

Така горе-долу изглеждаха и останалите шест прегръдки, двайсет часа по-късно. Една прегръдка не се състоя. Онзи, който трябваше да ме прегърне и когото аз щях да прегърна с най-голяма болка, не беше вече на звездолета.

Мога отново да диктувам на записната си апаратура, а около мен е светло. И всичко около мен е действително живо, а тази неочаквана живост на метала, на автоматите, на светлината е така упойваща, че ме прави склонен да забравя оня, който остана в тъмното. Затова нека по-напред издиктувам писмото, което бе ми оставил вместо прегръдката си. Написано е върху гърба на една от рисунките на Петер Нойд, изобразяваща някакви карикатурно смешни голи човешки фигури, и аз отделно ще го вложа в документацията. Дано оцелее!

„Здравей, мишок, който насила трябва да излезеш от «черната дупка»! На добър час! Каляската ще те чака навън, така че няма нужда баща ти и Рей да се потят. Не се огорчавай, че не ще дойда на изпращането. Знаеш, че съм си повече математик, отколкото философ и ето, хрумна ми да разгледам нашето положение от гледна точка на теорията на играта. Баща ти ме подсети с неговото хазартно отношение към природата. Получи се нещо, което и без теорията би трябвало да си го знаем. Според нея излиза, че в такава ситуация от общата ни игра срещу природата липсва изобщо като съставна част стратегията на спечелването. Просто не е заложена в нея. Иначе не би било и трагична ситуация, нали така? Но пък в замяна на това тя ни предлага богат избор от варианти как да загубваме играта. Значи човек пак може да си остане господар на себе си, да си съхрани правото да избира. Може би моят вариант не изглежда най-сполучливият, но засега той ме удовлетворява. А по-късно навярно ще ми е безразлично кой от тях съм избрал. Отивам да се поразходя към центъра на облака. Да видя наистина ли е неотражателен. И дали ще превърне мен, частицата от нашето пространство, в античастица. Ученият е длъжен да проверява хипотезите, които поддържа, нали?

Поздрави на Икар и на неговата Териана! И му кажи да не се заседява дълго край полите й! С тия скафандри все едно не можем да се прегърнем като хората.

Твой и на облака — Дарян“

Писмото е било закрепено на люка на шлюзовата камера, където се намираше аварийната торпила. Едва когато ми го връчиха, аз научих, че баща ми и Рей щели ръчно, с помощта на специално конструирана система от лостове и макари, да изведат торпилата навън. Цели десет часа Рей и Целер ми втълпяваха в кой момент какво да върша, но не ми казаха, че излитането й е трябвало да струва живота на двама души. А и аз, заслушан във вътрешния си хаос, не запитах как изобщо ще излети торпилата от шлюза с ракетни двигатели — нали щеше да прати по дяволите целия звездолет. Или най-малкото — ще го разхерметизира. За да се откъсне от кораба, е било нужно тя да се избута навън и да се обърне ребром, та огнената струя да не засегне кораба. Но тъй като не било сигурно дали това ще се окаже възможно срещу натиска на външното поле, чиято сила не познавахме, било решено първо да се направи опитът с извеждането на торпилата. Само ако това се удадело без непосредствени последствия за двамата, щели да ме пуснат през една тръба да вляза в нея. Предположението на баща ми било, че колкото и силно да е вън полето, то няма моментално да убие човека в суперскафандър, който надеждно го защищава в поле от сто хиляди ерстеда. Вероятно само ще снижи работоспособността му и ще предизвика органични увреждания, които по-късно ще доведат до фатален край. Но нали този край очакваше всички ни!

Не вярвам, че Рей и Целер бяха премълчавали всичко това, само защото е имало да ми казват по-важни неща, а писменият начин на общуване изискваше повече време. Баща ми заявил, че той ще бъде единият. Чувам го да казва: „Моля, аз командувам тази експедиция, а човекът в торпилата е моят син“ — макар че го е написал. За другото място се състезавали Рей и Целер, които смятали за свой дълг да осъществят докрай проекта си. Решили въпроса с жребий. А ето че Дарян бе ги лишил от възможността да увенчаят своето дело. След тричасовата почивка, която бяха си дали, за да наберат физически сили, баща ми и Рей заварили торпилата залепена с люка си за изхода на шлюзовата камера. Проходната тръба също била поставена безупречно на мястото й. През същите тези три часа, дадени и на мен за почивка, аз бях дописвал своите глупави записки.

Как бе го извършил сам, когато то навярно и за двама би било изключително трудно? Иначе баща ми никога не би пожертвувал друг човек, освен себе си. Лудостта ли бе му дала силите, оная лудост, която се ражда в тишината и която аз все пак не успях да предотвратя?

В друга бележка той съобщаваше кратко, че при разхерметизирването на шлюза движенията му рязко се забавили. Имал затруднения с дишането, заболял го черният дроб, но той и друг път бил се обаждал понякога. Магнитометърът на скафандъра му си останал безжизнен. Без да бъде сигурен дали не е илюзорно — може да е било от физическите усилия или от влиянието на полето върху организма му — видял слабо светене по самата повърхност на скафандъра, торпилата и стените на шлюза. Нещо като така нареченото синхронтронно светене, което се получава, когато атомарен водород се движи в свръхсилно поле със субсветлинна скорост. Но сравнението му е теоретично, защото той само е учил за такова светене, никога не го е виждал… Ние обаче не видяхме никакво светене. Не знам какво са си помислили другите — възможно е да са решили, че то се е получило при първото нахлуване на околната материя в заприличалия на реактор шлюз, може и да са се зарадвали, че знаят сега къде и как се ражда водородът, тази праматерия за звездите. Аз обаче отново го приписах тогава на реактора на тишината, защото знам с колко измамни светлини тя е в състояние да прогонва мрака пред гладните ни очи.

Нямаше време да коментираме постъпката му. Баща ми държеше да се спази часът за отлитане, а аз бях така зашеметен след странното му или подигравателно „довиждане“ в края на тази бележка, че едва сега съм в състояние да го запитам защо не се е върнал.

Дарян, защо не се върна, питам го аз сега, диктувайки писмата му, за да ви ги препратя. Съгласен съм, че си избрал добър вариант в стратегията на поражението — когато все едно си губещият, да спасиш с гибелта си нещо ценно. Но този вариант бяха избрали и баща ми, и Рей, а те, сигурен съм, щяха да се върнат. Защо не се върна, Дарян? За да спестиш на другарите си гледката на една мъчителна смърт, когато смачканият ти черен дроб започне да те гърчи пред инфрачервените им визьори и те докрай осъзнаят безпомощността си да си помагат един на друг? Или наистина любопитството те подмами по-нататък, все същото наше любопитство, което изобщо ни е домъкнало в тоя край на Галактиката? Или все пак те отведе магията на моето видение, събудило в теб нагона за осъществяването му — онзи мистичен нагон, който отвежда понякога в смъртта хората, когато от отчаяние в същност само им се е приискал някакъв друг, невъзможен за човека вид живот? Защо не се върна, Дарян, поне за няколко часа, колкото да ме освободиш от бремето на вината?…

Питам го и се мъча да видя лицето му, но го виждам да защипва само в ножицата на двата си пръста месестия край на своя арменски нос — сякаш неловко, сякаш от затруднението какъв отговор да ми даде. Защото отговорът трябва да бъде непременно в неговия стил, а пък не всички отговори могат да бъдат шеговити, нали?

На екрана ми се виждат звезди и галактики, облаци и мъглявани, на екрана ми отново е пъстро и радостно, но аз още не искам да се запитвам по какъв начин бликна така чудодейно животът в торпилата. Пъстро и радостно е радиобърбореното на звездите, което пълни тясната й кабинка, защото съм завъртял мазерите докрай. А за да донапълня с живи звуци, с човешки звуци тази славна аварийна торпила, аз изваждам от малката кутия с личните ми вещи — половин килограм ми разреши баща ми, за да се икономисва тяга — оловното патронче, което ми подари Майола Бени. Изваждам от него кристалчето и го влагам в бордовия поливизор, и го пускам така силно, че „Одата за човешката болка“ застрашава да пръсне устоялите на облака ванадиево силициево-лаконови и лантанидови стени на аварийната торпила.

8

Още не мога да се надишам на свежия въздух от бордовата климатична инсталация, след като отворих шлема. Нарочно го пренаситих с кислород и кислородът пламти сега с радостни пламъци в кръвта ми, затова и диктувам така задъхано. Беше неописуемо и ще си остане сигурно неразказваемо. Приличаше на опит да пробиеш с голи гърди стоманена стена. Такова плоско сравнение ми хрумва по простата причина, че, ако изобщо бях в състояние да усещам нещо конкретно, усещах пълната безплодност на опита ни. Не помръдвах сякаш нито сантиметър в посоката, в която се самоизстрелях, не бях сигурен дали изобщо съм се отлепил от звездолета и нямаше да се учудя, ако бях го видял край себе си, когато „това“ се свърши. Нямам друга дума за него, не ми се и търси сега. Свърши се изведнъж, когато се готвех да включа четвъртия ракетен двигател. Рей и Целер изглежда все пак ще могат да се гордеят с конструкцията си. Стига някога да им се удаде такава възможност. Баща ми каза на тръгване, че било безсмислено Икар да предприема спасителна акция — нали никакви координати не ще съм в състояние да им съобщя. А дори и да влязат с ракетни двигатели в облака, как ще открият звездолета в неговото непроницаемо за всякакво съобщително излъчване поле? И все пак аз ще изпратя веднага рапорт, щом се ориентирам и уловя пеленга на препредавателните автоматични станции, които Икар изстрелва около себе си.

Лазерът ми е наред и всичко в аварийната торпила работи безотказно, но ще има ли кой да приеме сигналите ми? Нали не знам колко време е минало? Ако хипотезата на тоя Кардашов… Хронометърът неизменно си съобщава някакъв свой си ден, някакъв час, но от коя година! И от кое летоброене? Иначе все пак изглежда съм се върнал в нашето си време, напук на Кардашов, напук на всички „черни дупки“. Галактиката, както я гледам — същата си е, така че явно не съм излязъл в друга вселена. А да си призная, не ми се и ходи в друга. В тази е хубаво, дори когато сърцето ти вие от болка. А това облакът ли е? Той е, проклетникът! Я по-далеко от него! Хайде, двигатели мили, чакай, гразерният тука все още не може да работи, фотонният трябва, дай да му пуснем една запалителна струя фотони в носа! И да ни види опашката! Все пак го надхитрихме, май. Не е толкова глупав старецът с теорията си за малките победи. Дано издържат! Ще издържи тая звездна раса, жилава е и умна е, само Дарян… Но защо не се обажда Икар? Нали беше изстрелял и подире ни препредавателен радиомаяк? Никакви не се чуват, кой знае от кой край на облака съм изхвръкнал! Но пък не пътувах чак толкова дълго.

 

. . . .

. . . .

 

Мисля си за Майола, защото продължавам да слушам музиката й, и се радвам, че може би ще я видя. Здрава ли си, Майола? Колко деца роди вече? Раждай, мила, чуваш ли, раждай! С такава мъдрост се връщам от тая своя „победа“. Само раждането представлява истинска победа и аз не виждам друга победа за нас, въпреки бащиния ми оптимизъм, освен да населяваме Вселената с тайнството, наречено човек.

Мисля си за Хелиана Доля-Морени и се питам какво ли е станало с децата, родили ли са се още като тях, какво ще стане, когато пораснат? Аз обичам тези деца, но те принадлежат към друг свят, в който не мога да ги последвам, а родителската любов не бива да пречи, нали? Питам се още успяла ли е моята малка Евичка да си възвърне способността „да се слива с пространството“. Много искаше да си я върне, горката, и не беше особено щастлива в затворената система на нашата любов, въпреки че като всяка жена общо взето умело се преструваше. Какво да правя, като и двамата сме родени може би на границата на два етапа, но съвършено различни граници между различни етапи. Дарян би казал: Ситуация в една игра, в която липсва стратегия за спечелване. Или самата любов е такава игра? Нищо, ще порасне Ерки, тя ще се омъжи за Ерки, както Майола Вени се омъжи за мен, и ще му пее стари тъжни песни за Икар, там, в онова пространство, чийто безтемпературен вакуум също ще бъде вече стоплен от крехките тела на хора. Там, сред ония свръхцивилизации, с които така безуспешно се опитваме да установим контакт, Хелиана ще тури началото на един нов матриархат и ще разказва на своите деца и внуци приказки за Долната Земя. Ще им се струват сигурно много фантастични тия приказки, но да се надяваме, че те ще ги обичат. А когато след векове или хилядолетия нейните неандерталчета се цивилизоват, може би ще разпознаят в гените си спомена за Земята и ще тръгнат подир приказките за нея да я търсят. Както и ние, естествено, не ще престанем да търсим своите странни деца, за да се срещнем в пространството и затворим кръга на великото единство на световете.

 

. . . .

. . . .

 

Мисля си и за икарци, но е напразно да се питам докъде са я докарали с Териана, защото все още не знам какво е станало с времето, докато съм бил в облака. И все пак не мога да не си представям разни неща — така по-силно усещам, че съществувам. Ако няма кой знае какви промени с времето, сега там сигурно бушува вече цялата техническа мощ на Икар. Десетте хиляди механоробота и хилядата командуващи ги психороботи, които досега лежеха в складовете, са строителна армия, на която малко проекти могат да се опрат. Не бих се изненадал, ако подземният град — и то многократно по-голям от икарския — е готов. И майка ми сигурно е пуснала вече да се аклиматизирват в него първите му жители — микрофлората и микрофауната, съпътствуващи човешкото тяло. Да, ще се заровят хора и машини в утробата на Териана, като семена ще се заровят, от които един ден ще поникне още една човешка цивилизация. А тя ще роди след това нови икарци, за да потеглят пък те из галактиката. Мамо, питам я, какво правят твоите лъвове, мамо? Не ги дръж дълго под земята! И още ли тъгуваш, мамо, като всички майки, за един по-покорен син? Не тъгувай, майко, защото и на мен сега още не ми се тъгува!

 

. . . .

. . . .

 

Ето такива сантиментални баналности ми идват на ум, както си лежа край автопилота, все още в суперскафандъра и разсеяно заслушан в квантовия шум на светлината, долитащ от всички посоки на Галактиката. Само една посока е тиха, посоката на облака с неговото влудяващо мълчание, но аз си я запълвам с Майолината ода на болката. Те не подхождат, тия баналности, за един злобар с четиридесет и седми хромозом, но са съвсем в стила на човек, току-що измъкнал се от лапите, прегръдката, косата или с каквото там друго древно средство си служи смъртта. А защо в същност — „измъкнал се“? Та в онова свое проклето видение аз не видях смъртта си! Впрочем, аз не видях смъртта и на Дарян, нито смачкания му черен дроб, така че, щом сме способни да вярваме на фантастичните приказки, защо той да не е още жив? Ако човек не може в никакво състояние да види собствената си смърт, дори когато се слива с пространството и прекрачва прага на безвремието, то смъртта на Дарян… Дали пък тоя облак не е толкова страшен, сигурно не е, щом Дарян сам избута торпилата, и арменецът сега си се рее в своя суперскафандър из него и съзерцава, и се радва на неща, които ние в ковчега на звездолета, в ковчега на познанието, каквото представлява всяка наша машина, никак не можехме да видим?… Смешно е, разбира се, да се мислят такива неща, но очевидно за мен отново е настъпил часът на ненаучните, на фантастичните приказки.

 

. . . .

. . . .

 

Затова сигурно не мисля за облака. Просто още не искам да мисля за него — нито дали е черна дупка, нито дали е раждаща се звезда или шлюз към стара, като нашата, антивселена. Просто ще се върна да го поогледам, докато Икар се обади на сигналите ми. Да видя поне откъде съм излязъл. След като двигателите ми са в изправност, след като имам още непокътнати два ракетни двигателя, не е нужно да бързам. Икарци, стига да са живи и здрави, ще си получат резултатите. Оскъдните резултати от една игра, в която още не са открили стратегията на спечелването.

 

. . . .

. . . .

 

Вероника, мила, наистина ли запя накрая „Одата за човешката болка“? Запя ли я или само я повтори? Но защо толкова късно, ти, бързата, умната, защо така късно? Или изплакваше с нея невъзможността си да останеш при нас? Но толкова ли, толкова ли невъзможно е да бъдем заедно?

 

. . . .

. . . .

 

Автонастройката на приемателя забръмчава с неприятния си звън — тревожен, дори когато той е уловил нещо очаквано и радостно. Сигурно е най-после пеленгът на някой от нашите маяци. Оставям диктофончето си отворено, за да влезе и той в разказа ми. Така ще стане по-драматичен, нали?

 

. . . .

. . . .

 

— Балов, обадете се! Обадете се и викайте „ура“!

Това е гласът на Хансен, който на звездолета покрай другото отговаря и за съобщителните му средства.

— Балов, обадете се! Защо мълчите? Ние ви виждаме, не сме далеч. Защо мълчите? Приемаме непрекъснато призивните ви, защо мълчите?

— Как се измъкнахте? — Това съм аз, след дълго мълчание, защото имаше за какво да се помълчи.

— Не знам. Както не усетихме „удара“, така не усетихме и излизането от облака. Тоест, усещаме го, разбира се, и още как го усещаме! Ха, ха, ха. Изглежда все пак стана това, което предположихме с протуберанса. Или със затварянето на шлюза, както го нарече някой. Здрав ли сте? Всичко в изправност ли е? Защо сте в такъв курс? Карайте, карайте, колкото се може по-далеч от това омагьосано място!

— Значи, повярвахте на собствените си приказки, а? Съвсем не е така, аз ще ви кажа как стана, видях го с очите си. Вероника не ни подмамваше. Просто бяха я изключили, защото се завръщаше в света, откъдето са я изпратили. И този свят съвсем съзнателно се предпази да ни убие. Защото знае вече всичко за нас. Но тя се изхитри все пак да изпее една наша песен.

— Зенко, виждам, че ти е весело. — Това е вече баща ми. — Щом всичко е наред, давай към нас! И по-далеч от облака, чуваш ли! Едва се отървахме.

— Но Дарян остана вътре, нали? И Вероника остана вътре!

— Зенон, какво си намислил?

— Не се тревожи, татко, ще ви настигна. Вие имате копия от изследванията, така че не съм ви особено нужен. Но няма да се случи нищо. Само ще облетя една по-широка част от него.

— Не си играй, момче! За сега нямаме нито сили, нито средства да го изследваме.

— Имам още два ракетни.

— Глупости! Не си въобразявай, че си излязъл с двигателите. Облакът просто ни изхвърли навън и едновременно. Втори път едва ли ще бъде толкова великодушен.

— Значи все пак не иска смъртта ни.

— Зенон, като баща те моля, но като ръководител на експедицията ти заповядвам: върни се незабавно на борда! Ние няма да потегляме веднага. Ще облетим облака, но не от такова разстояние, разбира се. Чакаме те!

 

. . . .

. . . .

 

Звездолетът наистина е съвсем наблизо, затова и разговорите ни протичат като в общо помещение. Да, ето че и баща ми се обади! Също като тогава. Но защо не мога като тогава да видя как изтича пространството или как блика от извора си? Защо са слепи очите ми? Татко каза, че ми било весело, весело ми е, разбира се. На човек винаги му е весело, когато може да разкаже една своя приказка. Иначе играта си е неизменно тъжна. Зарът просто се изтърколи този път на тая си страна, присъждайки ни късмета да останем живи и да се хвалим пред лековерните, че сме видели един от загадъчните извори на нова материя. Какво трябваше още да направя? А, да! Ще изстрелям за всеки случай към звездолета контейнера с резултатите. И с тия мои записки. Макар че не съм тръгнал на смърт. Ако съзнателно или несъзнателно съм тръгнал към смъртта, Хели непременно щеше да ме спре. А тя вече нито веднъж не дойде. Или е престанала да ме обича?

 

. . . .

. . . .

 

Вместо нея се появи Териана. Огромна и разкошна. Застана точно между мен и облака. Тъкмо когато му се заканвах: Ей, облак, защо не ни искаш? За недостойни ли ни смяташ? Или за безинтересни? Затова ли ни изплю с такова пренебрежение, разбрал-недоразбрал какво представляваме? Или наистина се уплаши да не ни убиеш? Не бой се, ние сме много и сме неизтребими! Защо тогава не върна и Дарян? А Вероника защо ни взе? Поне нея можеше да ни оставиш! Искам си я обратно, чуваш ли! Изобщо, помъчи се все пак да разбереш как стоят нещата при човека! Като си такъв голям и могъщ, може пък ти да съумееш да ги разбереш.

 

. . . .

. . . .

 

Тази холограма ме обърка в каква посока да изстрелям контейнера. Всичките ми екрани е запълнила. Заради нас ли са я изпратили тука или заради облака? Добре са се сетили обаче. Нека виси под носа му, както и той ще виси над главите им, загадъчен и предизвикателен. Икарци все още вдигат лица от своята Териана, за да попоглеждат насам и един ден непременно ще долетят отново при тоя тайнствен свят, в който навярно ще може да се влезе, само ако се превърнеш в един свръхмощен снаряд, какъвто съм аз сега в моята аварийна торпила с фотонния двигател и с двете ракети отстрани.

 

. . . .

. . . .

 

Сигурно си личи, че не се зарадвах на Териана, макар да е толкова красива. Силно са усъвършенствували предаването, явно е! Така релефна и осезаема е, че отначало, уморен от толкова чудеса и видения, я взех за истинската. Пуснах й дори един лазерен лъч, но той не се върна. Мина през оранжевия й екваториален континент, навлезе в облака зад нея и сигурно стигна до неговия мистериозен център. Та затова не се зарадвах на новата гениална дяволия на икарци. Иначе за нормалния човек би трябвало да е приятно да я посъзерцава. Там сега се трудят хора и машини, за да създадат един нов свят за хора и машини. Там вече се съчинява може би и една нова приказка за живота или се досъчинява оня мит, който ни призоваваше да браним Варий Лоц.

 

. . . .

. . . .

 

Но може ли докрай да вярваш в един мит, в една само приказка? Винаги съм си мислил, че се движим към единството във Вселената, а изглежда съм си го представял неправилно. Сега, останал пак сам, ми се струва, че също сме подвластни на силата, наречена слабо взаимодействие, и се разпадаме като ядрата на нестабилните елементи, търсейки без прекъсване своята непостижимо далечна стабилност. За колко милиарда години уранът се превръщаше в успокоеното меко олово? Струва ми се още, че вървим по обратния път в безкрайността, по пътя на великите и неумъртвими елементарни частици, които с превращенията си строят пъстрото многообразие на Вселената. И ми се струва, мислейки за писмото на Дарян, че и аз не съм нищо повече от една нормална или античастица. Примерно като оная с дългото и помпозно име на древен хидалго — антиомега минус хиперион. Та, пръква се изневиделица един такъв антиомега минус хиперион, на който ако измериш движението в реактора на живота, не можеш да определиш пък мястото му или обратното, и преживява той някак отредената му милиардна част от секундата в безконечността на времето, за да се превърне веднага в нещо друго. И така нататък.

 

. . . .

. . . .

 

За сега — край!