Габриел Гарсия Маркес
Следи от кръв по снега

Когато пристигнаха на границата по мръкване вечерта, Нена Даконте забеляза, че пръстът й с халката все още кървеше. Войникът, заметнал едно одеяло от груба вълна върху триъгълната си лачена шапка, провери паспортите им на светлината на карбидна лампа, за която полагаше големи усилия да не се преобърне от суровия вятър, който духаше от Пиренеите. Въпреки че бяха два валидни дипломатически паспорта, войникът вдигна лампата, за да провери дали снимките приличаха на пътниците. Нена Даконте беше като малко момиченце с живите си очи, с карамеления си тен, който все още отразяваше бляскавото Карибско слънце на натъжения здрач на месец януари; беше се увила до врата с направеното от гръбни парчета визоново палто, което не можеше да бъде купено дори със заплатите на целия граничен гарнизон. Съпругът й, който управляваше колата, Били Санчес де Авила, беше една година по-малък от нея и почти толкова красив; беше облечен в карирано сако и спортна шапка. За разлика от съпругата си, беше висок, атлетичен и имаше желязна челюст, която напомняше на мъжагите с невинни лица. Но това, което най-добре изразяваше положението им, беше миришещият на необработена кожа автомобил с платинен цвят, подобен невиждан по този беден крайграничен район. Задните седалки бяха претрупани с чисто нови куфари и все още неотворени кутии с подаръци. Освен това, там беше и тенор саксофонът, най-голямата страст в живота на Нена Даконте, преди да бъде завладяна от любовта, на която младите й приятели от вилата се противопоставиха.

Когато войникът върна подпечатаните паспорти, Били Санчез попита къде могат на намерят аптека, където да приложат лечение на пръста на жена му; а войникът, викайки срещу вятъра, за да бъде чут, им каза да попитат в Хендайе на Френската страна. Но граничарите в Хендайе бяха съблекли саката си и бяха седнали на масите си в топличките и добре осветени стъклени колиби, като от една страна похапваха хляб, потопен в чашите, пълни с вино, а от друга страна играеха на карти; беше им достатъчно само да видят зърнат големината и вида на автомобила, за да им дадат знак да влязат във Франция. Били Санчез натисна клаксона няколко пъти един след друг, но граничарите не разбраха, че вика тях, само един от тях отвори прозореца и извика с по-голям гняв от този на вятъра:

— Merde! Allez-vous-en^[1]!

При това, Нена Даконте слезе от колата, увита с палтото си до ушите и попита граничаря с перфектния си френски, къде може да бъде намерена аптека. А той, по вечния си навик, с уста пълна с хляб, каза, че това не е негова работа, че не го интересува особено в такава виелица, и затвори малкото прозорче. Но после погледна внимателно към момичето, което ближеше наранения си пръст сред блясъците на истински визон; ще да си е помислил, че това е магическо видение в тази ужасна нощ, защото точно в този момент поведението му се промени. Разказа й, че най-близкият град бил Бариц, но по средата на зимата и при този налудничаво веещ вятър, вероятно нямало да може да се намери отворена аптека до Байон, който се намираше малко по-нататък.

— Нещо важно ли е? — попита.

— Въобще не е — усмихна се Нена Даконте, като му показа пръста си с диамантения пръстен, на върха на който едва се забелязваше раната от бодила на розата. — Само се убодох.

Преди да пристигнат от Байон, снегът отново бе започнал да вали. Часът все още беше преди седем, но видяха, че улиците бяха пусти, къщите бяха затворени заради силата на виелицата и след като направиха няколко обиколки, без да намерят аптека, решиха да продължат пътя си. Били Санчез се бе зарадвал на това решение. Имаше неконтролируема страст към рядко срещани автомобили, гузна съвест до излишък, за да подхранва тази страст и баща, който имаше възможности и никога не беше карал нещо като сватбения подарък Бентли с гюрук. Беше толкова не на себе си пред кормилото, че колкото повече караше, толкова по-малко уморен се чувстваше. Умираше да пристигне същата нощ в Бордо, в хотел Сплендид, където бяха резервирали апартамент за първата си брачна нощ, и не можеше да има достатъчно нито вятър нито сняг в небесата, които да могат да му попречат. А Нена Даконте беше изтощена заради пътя от Мадрид до тук, особено заради последната му част от тясна издаденост от склона, по която минаха по време на силна градушка. За това, за да спре течащата кръв, потъна в дълбок сън, като здраво уви една кърпичка около безимения си пръст. Били Санчез забеляза това чак когато беше почти полунощ, и дъждът спря да вали, вятърът рязко спря сред боровете, а небето над степите се изпълни с ледени звезди. Беше минал пред спящите светлини на Бордо, но беше спрял само на една бензиностанция на пътя, за да напълни резервоара, защото все още се чувстваше достатъчно силен да стигне до Париж, без дори да си поеме дъх. Беше толкова щастлив с огромната си играчка за 25.000 стерлинга, че дори не се запита дали бляскавото момиче, което спеше до него, с превръзка на безимения пръст, напоена от кръв и в млад момичешки сън, навят за пръв път от ветровете на неизвестността, се чувства като него.

Преди три дни, в Картагена де Индиас на десет хиляди километра от там, се бяха оженили с изумлението на семейството на момчето, разочарованието на семейството на момичето и личната благословия на архиепископа. Никой, освен самите тях, не можа да разбере нито истинската причина, нито източника на тази неочаквана любов. Всичко бе започнало три месеца преди сватбата, един ден прекаран на крайбрежието, когато бандата на Били Санчез бе нахълтала в женските съблекални на Плаж Марбела. Нена Даконте, скоро навършила осемнадесет години, тъкмо завърнала се от интерната Чателение в Сейнт-Блейз в Швеицария, говореща четири езика без никакъв акцент, майсторски свиреща на тенор саксофон, а това бе първата неделя прекарана на плажа след завръщането й. Тъкмо се бе съблякла, за да се преоблече в банските си, когато се разчуха тревожни гласове и настъпателни викове, но не бе могла да разбере какво се случва, докато мандалото на вратата не се повдигна малко по малко и не бе видяла срещу себе си най-красивия хайдут, който можеше да си представи. Единственото нещо върху младежа беше тъничкият бански от имитация на леопардова кожа; красивото му и еластично тяло бе в бронзовия цвят на хора, свикнали със слънцето. Около юмрука на лявата му ръка, на китката, на която имаше метална гривна като на римските гладиатори, бе омотан железен синджир, който бе предназначен за смъртоносно оръжие; а на врата му, тихичко повдигайки се в ритъм с тревогата в сърцето му, бе провесен медальон без снимка на светец върху него. Бяха учили заедно в началното училище, бяха ходили заедно на много рождени дни, защото и двамата идваха от провинциалните потекла, които произволно определяха съдбата на града от времената на колонията, но не се бяха виждали от толкова дълги години, че не можаха да се познаят от пръв поглед. Нена Даконте, без да направи каквото и да било за да скрие голотата си, стоеше изправена, без да помръдне. При това, Били Санчез приложи детската церемония на настъплението: смъкна малкия си бански с леопардова шарка и й показа изправения си паметно голям член. Без ни най-малко да се изненада, момичето го бе изгледало косо.

— Виждала съм по-големи и по-твърди — каза, надмогвайки страха си. — За това, добре помисли какво ще правиш, защото когато си с мен, ще трябва да се държиш по-добре отколкото когато си с негърка.

Всъщност Нена Даконте, не само че беше девствена, ами до тогава дори не бе виждала гол мъж, но предизвикателството й бе свършило работа. Единственото нещо, за което Били Санчез се сети, бе да стовари един разярен юмрук на стената на тоалетната и да раздроби кокалчетата си. Момичето го бе отвело до болницата, бе му помогнало да преживее оздравителния си период и най-накрая заедно се бяха научили да се любят страстно. Бяха прекарали трудните вечери на месец юли на вътрешната тераса на къщата, обитавана от шест поколения на семейството на Нена Даконте; момичето бе свирило модерните песни на саксофона си, а момчето, с гипсирана ръка, я бе наблюдавало с неспокойно изумление от хамака. Къщата имаше много прозорци в голям размер, които гледаха към вмирисания залив; беше една от най-големите и най-стари къщи в квартала Манга и в същото време, без съмнение, бе най-грозната. Но карираната като шахматна дъска тераса, където Нена Даконте свиреше на саксофон, бе като оазис в горещината в четири следобед; под банановите дървета и манготата в двора, към гъстите сенки на който гледаше терасата, имаше един безименен гроб, останал отпреди спомените на семейството и къщата. Дори тези, които разбираха най-малко от музика, мислеха, че звукът от саксофон не приляга на толкова благородна къща. Когато за пръв път го бе чула, бабата на Нена Даконте бе казала: „Звучи точно като свирка на параход“. А майка й напразно бе полагала усилия да я накара да свири по друг начин, не с такава страст, която не беше нужна за музиката, както когато тя за удобство вдигаше полата си чак до бедрата си, откривайки коленете си. „Не ме интересува на какъв инструмент свириш“ казваше, „с условието да свириш със затворени крака.“ Но това, което спомогна да бъдат разчупени твърдите черупки на Били Санчез бяха тези параходни свирки и страстни изпълнения на Нена Даконте. Под трогателната му слава, направена като мъжага и много хубаво подкрепена с две известни фамилии, Нена Даконте бе открила цял в страх, мекичък самотник. Така добре се бяха опознали докато зарастваха кокалчетата на ръката му, че когато в един дъждовен следобед бяха останали сами в къщата и Нена Даконте го бе отвела в девственото си легло, Били Санчез сам се бе учудил колко лесно се бе появила любовта. Всеки ден в този час в продължение на почти две седмици, под стреснатите погледи на портретите на цивилните войници и незадоволимите прабаби, населявали рая на това историческо легло преди тях, бяха флиртували голи-голенички. Дори когато си даваха почивка между любенията, като вдишваха боклуците и миризмата на лайна от корабите в залива, заслушваха се в тишината, която настъпваше с умълчаването на саксофона и шумът от делника в двора, в единствената нота, която изкарваше жабата под банановите дървета, във водата, която капеше на ничий гроб и в стъпките на живота, който дотогава нямаха възможност да опознаят, продължаваха да лежат чисто голи пред отворения прозорец.

Когато майката и бащата на Нена Даконте се прибираха у дома, те бяха толкова напреднали в любовта, че вече не можеха да правят нищо друго на света, а нея, опитвайки се всеки път отново да я преоткриват, я правеха всеки час и навсякъде. Отначало я бяха правили колкото можеха по-добре в спортните коли, с които бащата на Били Санчез се опитваше да утеши гузната си съвест. После, когато колите бяха станали прекалено лесни за тях, бяха започнали да ходят в празните плажни колиби на плаж Марбела, където съдбата ги бе срещнала за пръв път; дори бяха отишли в наемните стаи в стария робски квартал Гетсемани, маскирайки се на ноемврийския карнавал и под защитата на мадамите, които до преди няколко месеца трябваше да изтърпят членовете на бандата на Били Санчез. Нена Даконте се отдаваше на тези тайни любения със същата безумна страст, с която дотогава свиреше на саксофона и то до такава степен, че когато най-накрая каза на опитомения си хайдут, че трябва да се държи с нея като с негърка, той много добре бе разбрал какво иска да каже. Били Санчез винаги й отвръщаше много добре и със същия ентусиазъм. Когато вече бяха женени, бяха изпълнили дълга си да се любят с голям зор и примрели повече от смях, отколкото от удоволствие, затворени в тоалетната в средата на Атлантика, докато стюардесите спяха. По това време, двадесет и четири часа след сватбата, само те знаеха, че Нена Даконте бе бременна във втория месец.

И така, когато пристигнаха в Мадрид, бяха много далеч от чувството на наситеност на двама влюбени, но имаха достатъчно резерви да се държат като лудо влюбени младоженци. Родителите и на двамата бяха помислили за всичко предварително. Преди да слязат от самолета, един служител по протокола бе дошъл в отделението за първа класа на самолета и бе дал на Нена Даконте бялото визонено палто, с бляскави черни парчета по краищата, сватбен подарък от родителите й. А на Били Санчез едно велурено палто, подплатено с кожа, последен писък на модата нея зима и ключовете без марка на колата изненада, която го чакаше на летището.

Дипломатическата мисия на страната му го бе посрещнала в салона за почести. Посланикът и жена му, не само че бяха дългогодишни приятели на семействата и на двамата, но посланикът бе лекарят, който присъства на раждането на Нена Даконте и я очакваше с толкова бляскав и свеж букет с рози, че дори капките вода върху него приличаха на изкуствени. Нена, чувствайки се неудобно заради ненавременното си положение като младоженка, бе поздравила и двамата с превзети целувки, а после бе приела розите. Тогава един бодил на дръжката на розата бе убол пръста й, но тя бе отклонила тази неприятна случка с крайно мила забележка.

— Направих го нарочно — бе казала, — за да забележите пръстена ми.

И наистина, цялата дипломатическа мисия бе захласната не толкова по качеството на диамантите, колкото от великолепието на пръстена, който вероятно бе струвал цяло състояние, защото бе много добре запазено парче антика. Но никой не бе забелязал, че пръста й бе започнал да кърви. По-късно вниманието на всички бе насочено към новата кола. Посланикът бе проявил тънкост като я бе закарал на летището и я бе завил в целофанена хартия с огромна пандела на златни звездички. Били Санчез не бе много очарован от това гениално откритие. Беше толкова нетърпелив да открие каква е колата, че бе скъсал опаковката с едно движение и бе останал без дъх. Беше последен модел Бентли с гюрук и със седалки, покрити с истинска кожа. Небето напомняше покривка с цвят на пепел, ледено студен вятър от Гуадарама вееше право в костите на човек и не бе никак приятно да си на открито, но Били Санчез все още не познаваше термина за студ. Без дори да забележи, че тези от дипломатическата мисия замръзваха любезно, той го задържа на открития паркинг докато разгледа колата до най-малката подробност. После посланикът седна до него, за да му показва пътя до официалното място, където бе приготвен обядът. Докато пътуваха му показа най-видните места в града, но той като че ли бе отдал цялото си внимание само към колата.

За пръв път напускаше страната си. Бе минал през всички частни и държавни училища, посещавайки един и същ клас, а накрая бе останал сам и лишен от всякакво чувство. Тази първа гледка на този град, различен от неговия, сивите на цвят апартаментни блокове, чиито светлини светеха посред бял ден, дървета с окапали листа, морето на хоризонта, всичко увеличаваше чувството на изоставеност в сърцето му, което старателно се опитваше да избута настрани. Все пак, след малко, без дори да усети бе изпаднал в първия капан на забвението. Първата за сезона виелица се бе отприщила рязко и безшумно и когато излязоха от къщата на посланика след обяда, за да продължат пътя си към Франция, намериха града покрит с бляскава покривка от сняг. Тогава Били Санчез забрави за колата и пред очите на всички, като с радостни викове хвърляше цели шепи със сняг от главата си, с палтото върху него, се овъргаля в снега насред улицата.

Нена Даконте за пръв път бе забелязала, че пръстът й кърви, когато излязоха от Мадрид в прозрачно чистия след виелицата следобед. Бе се учудила, защото бе правила компания със саксофона на съпругата на посланика, която обичаше да пее арии на италиански след официални обеди и не бе забелязала неразположение в безимения си пръст. По-късно, докато показваше на мъжа си най-краткия път до границата, без да се замисли смучеше пръста си всеки път щом той закървеше и чак когато пристигнаха в Пиренеите й дойде на ума да търси аптека. А после потъна в закъснелия дни наред сън и когато изведнъж се събуди с чувство прилично на кошмар, в който колата се носеше като по вода, дълго време не се и сети за кърпичката, с която бе увила пръста си. Чак като видя на светещото показателно табло, че часът бе минал три и грубо бе пресметнала наум, разбра, че минаваха през покрития с набъбналите води бент Лоар и бяха продължили без да се отбият както през Бордо, така и през Ангулем и Потиер. Светлината на луната се процеждаше през мъглата, сенките на замъците сред боровете напомняха на приказките. Нена Даконте, която знаеше този район наизуст, пресметна, че са на около три часа път от Париж; а Били Санчез бе все още на волана без дори да мигне.

— Колко си лош — му каза, — единадесет часа караш кола без да си хапнал нищо.

Били Санчез все още беше като в празнина заради опиянението от новата кола. Въпреки че бе спал малко и лошо в самолета, се чувстваше буден и достатъчно силен, за да стигне преспокойно до Париж по изгрев.

— Обедът в посолството все още ме държи — каза. После добави без всякаква връзка: — Все пак в Картагена сега излизат от киното. Часът сигурно е около десет.

Все пак Нена Даконте се страхуваше, че той ще заспи докато кара кола. Отвори една кутия от многото подаръци, които им бяха подарили в Мадрид и се опита да сложи един портокалов бонбон в устата на мъжа си. Но той обърна глава.

— Твърдите мъже не ядат сладко — каза.

Малко преди Орлеанс мъглата се бе вдигнала, една огромна луна бе осветила снежните поля, но трафикът се бе сгъстил заради многобройните големи зеленчукови камиони и винени танкове, запътили се към Париж. Нена Даконте пожела да помогне на мъжа си зад волана, но не можа да събере смелост дори да го загатне, защото още първия път, когато бяха излезли заедно, той я бе предупредил, че за един мъж няма по-унизително нещо от това да се съгласи жена му да кара колата. Нена Даконте се чувстваше много будна след почти пет часовия добър сън, освен това беше щастлива, че няма да остане в някой провинциален хотел във Франция, която познаваше много добре още от детинството си, заради многобройните пътешествия с родителите си. „На света не може да има по-хубава държава от тук“ казваше, „но човек може да умре от жажда, докато намери някой да му даде безплатно чаша вода.“ Бе толкова сигурна в това, че в последната минута бе сложила сапун и руло тоалетна хартия в ръчната си чанта, защото в хотелите във Франция изобщо не се намираше сапун, а тоалетната хартия биваха нарязани на малки каренца и окачени на ченгел вестниците от миналата седмица. В този момент единственото нещо, за което съжаляваше бе, че бяха изхабили цяла една вечер, без да се любят. Съпругът й веднага й отвърна.

— А аз мисля, че вероятно е страхотно да легнеш в снега ей сега — каза. — Ако искаш сега тук…

Нена Даконте сериозно се замисли над това. Снегът край пътя изглеждаше мек и топъл на светлината на луната, но колкото повече се приближаваха до предградията на Париж, толкова се увеличаваше трафика, имаше осветени индустриални зони и работници с колелета. Ако от сезоните не бе зима, отдавна щеше да се е развиделило.

— Ще е по-добре да изчакаме до Париж — каза Нена Даконте. — Както ще приляга на женени хора в топличко легло с чисти чаршафи.

— За пръв път ми отказваш — каза мъжа й.

— Разбира се — каза и тя. — За първи път сме женени.

Малко преди да изгрее слънцето измиха лицата си и се изпикаха в един ресторант край пътя и пиха кафе с горещи croissants на тезгяха, където тираджиите закусваха с червено вино. Нена Даконте бе забелязала кървави петна по полата и блузата си докато беше в тоалетната, но не се и опита да ги измие. Изхвърли прогизналата от кръв кърпичка в коша, премести халката на лявата си ръка и хубавичко изми наранения си пръст с вода и сапун. Мястото, където се бе забил бодила дори не се виждаше. Но веднага щом се качи в колата пак започна да кърви, за това Нена Даконте, с вярата, че ледено студения вятър, който вееше от полята, има целебна сила, провеси ръката си от прозореца навън. И това не бе свършило работа, но все още не се бе притеснила. „Ако някой пожелаеше да ни намери би било много лесно“ каза с вечната си благост. „Ще е достатъчно само да проследи следите от кръвта ми по снега.“ После по-добре се замисли над това, което бе казала и лицето й порозовя под първите светлини на деня.

— Помисли — каза. — Следи от кръв по снега от Мадрид до Париж. Не би ли било хубаво и според теб като текст на песен?

Не можа да намери възможност да помисли над това отново. Пръстът й се бе превърнал в неспирна река в предградията на Париж, този път наистина бе почувствала, че душата й изтича от тази рана. Опита се да спре кръвта с рулото тоалетна хартия, което носеше в чантата си, но отнемаше много повече време да превързва пръста, отколкото да изхвърля окървавените парчета хартия от прозореца. Бавно, но безспирно дрехите отгоре й, палтото й, седалките на колата се оливаха с кръв. Били Санчез наистина се бе уплашил и бе настоял да потърсят аптека, но тя бе разбрала, че това вече не бе работа за аптека.

— Почти сме до портите на Орлеанс — каза. — Продължи направо по най-широката и най-осеяната с дървета улица в града Генерал Лекрерк, после аз ще ти кажа какво ще правиш.

Това бе най-трудната част от цялото пътуване. Улица Генерал Лекрерк беше един адски възел, задръстен и в двете посоки от малки автомобили и колелета и големи камиони, които се опитваха да стигнат до сградите на халите. Били Санчез бе толкова ядосан заради ненужната врява на клаксоните, че се псува с цяло гърло с множество шофьори, дори се накани да слезе от колата, за да се сбие с един от тях, но Нена Даконте го увери, че въпреки че французите бяха най-грубите хора в света, те никога не се биеха. Това бе още едно доказателство за благоразумието й, защото в този момент Нена Даконте полагаше усилия да не загуби съзнание.

Бе им отнело повече от час да излязат само от площада на победния паметник Леон де Белфорт. Кафенетата и магазините бяха осветени като че ли бе посред нощ, защото беше един типичен януарски вторничен ден на Париж, мръсен и затворен заради постоянния дъжд, който така и не можеше да се превърне в сняг. Но улица Денферт-Рочеро бе по-спокойна, след като минаха няколко блока, Нена Даконте каза на мъжа си да завие на дясно и спряха пред входа за бърза помощ на голяма потискаща болница.

Беше необходимо да й помогнат за да слезе от колата, но не бе загубила нито спокойствието, нито съзнанието си. Докато чакаха да дойде дежурният лекар, положена на носилка с колелета, тя отговори на въпросите на медицинската сестра относно самоличността и предишното си здравно състояние. Били Санчез й занесе чантата и стисна лявата й ръка, където бе сложила брачната си халка; ръката й бе отпусната и студена, не бе останал никакъв цвят на устните й. Докато дежурният лекар дойде и набързо прегледа ранения й пръст, остана при нея, с ръката й в ръката му. Лекарят, с тен с цвят на остаряла мед и плешива глава бе много млад мъж. Нена Даконте не му обърна внимание, само погледна мъжа си с бледа усмивка.

— Не се бой — му каза с онова непобедимо чувство за хумор. — Най-лошото, което може да ми се случи е този канибал да ми отреже пръста, за да го изяде.

Лекарят привърши с прегледа и тогава я изненада с крайно правилния си испански, въпреки някакъв странен азиатски акцент.

— Не, деца — каза. — Този канибал би предпочел да умре от глад, отколкото да отреже толкова красив пръст.

И двамата се изненадаха от това, но лекарят ги успокои с мил жест. После нареди носилката да бъде отнесена и Били Санчез пожела да отиде заедно с жена си, държейки ръката й. Лекарят го хвана за ръката.

— Вие не можете да отидете — каза. — Тя отива в спешно отделение.

Нена Даконте отново се усмихна на съпруга си и продължи да му маха с ръка докато носилката изчезна от погледа му в края на коридора. Лекарят се бе върнал обратно, проучвайки информацията записана от медицинската сестра на една таблица. Били Санчез му извика.

— Докторе — каза. — Жена ми е бременна.

— В кой месец?

— Втория.

Лекарят не придаде такава важност на това, колкото бе очаквал Били Санчез. „Добре, че ми казахте за това“ каза и замина подир носилката. Били Санчез бе останал в потискащия салон, където се усещаше миризмата на потта на болните, гледаше към празния коридор, където бяха отвели Нена Даконте и стоеше, без да знае какво да прави, после седна на дървената скамейка, където чакаха и други хора. Не знаеше колко време бе останал там, но когато реши да излезе от болницата пак бе станало нощ и дъждът продължаваше да ръми; а той бе смазан под мъките на света, бе в състояние, в което не знаеше какво да прави дори със самия себе си.

Години по-късно, както успях да установя от болничните архиви, Нена Даконте бе постъпила в болницата на 7 Януари, вторник в 9:30 часа. Тази първа нощ, Били Санчез бе преспал в колата си, паркирана срещу входа на бърза помощ и на следващия ден, в много ранен час, в най-близкото кафене, което бе открил, бе изял шест рохки яйца и бе изпил две кафета с мляко, защото не бе ял като хората от Мадрид насам. После се върна обратно в салона на бърза помощ за да види Нена Даконте, но там му обясниха, че трябва да се върне към главната врата. Най-накрая бе успял да намери един астуриец^[2] сред служителите, който да му помогне да се разбере с портиера и портиера му каза, че Нена Даконте наистина беше записана в болницата, но биваха приемани посетители само вторниците от девет до четири. А това означаваше след шест дни. Опита се да говори с онзи лекар, описвайки го като плешив негър, който знаеше испански, но въпреки наличието на две толкова характерни особености, никой не можа да му помогне.

Успокоен от факта, че Нена Даконте присъства в регистъра на болницата се върна обратно там, където бе оставил колата и един пътен полицай го накара да я паркира на края на един тротоар, два блока нататък в една много тясна уличка само с нечетни номера. На отсрещния тротоар видя една реставрирана сграда с табела „Хотел Никол“. Беше с една звезда и имаше един мъничък салон, в който нямаше нищо друго, освен един диван и едно старо стенно пиано, но собственика на хотела с тънък глас, можеше да се разбира с клиентите на какъвто и да е език, при условие, че имаха пари да си плащат. Били Санчез се настани в единствената празна стая с единадесет куфара и девет кутии с подаръци; това бе една триъгълна таванска стая на деветия етаж, до която задъхано се качваше по извита стълба, вмирисана на задушена карфиолска пяна. Стените бяха покрити с вехти стенни килими, а от единствения прозорец не се процеждаше нищо, освен мътната светлина на вътрешния двор. В стаята имаше двуместно легло, един голям гардероб, един обикновен стол, портативно биде и ибрик и тас за миене на ръце, така че единствения начин да се стои в стаята бе да се опънеш в леглото. Всички те бяха далеч от вехти, бяха в плачевно състояние, но в същото време бяха чисти и ухаеха приятно на химически препарати.

Животът на Били Санчез не би бил достатъчен да разбере непонятностите на този свят, построен върху способността на алчност. Нито бе разбрал мистерията на осветлението на стълбите, което изгасяше, преди да успее да стигне до етажа си, нито пък бе успял да открие начин пак да го включи. Бе минала половината сутрин, докато открие, че на площадката на всеки етаж имаше по една мъничка стаичка, където имаше завързана с верига тоалетна и тъкмо бе решил да я използва на тъмно, когато по една случайност откри, че за да не бъде забравено включено по невнимание, осветлението само светваше, когато вратата биваше залостена с мандала отвътре. Душът, който имаше намерение да ползва два пъти на ден като в собствената си страна, се намираше на края на коридора и за който се плащаше отделно и в брой, а топлата вода бе под зоркия надзор на управителите и свършваше за три минути. Но все пак, Били Санчез бе достатъчно на себе си, за да разбере, че този толкова различен от неговия собствен ред бе по-добър, отколкото да остане на улицата в средата на месец януари; на всичкото отгоре се чувстваше толкова смаян и самотен, че не можеше да разбере как така някога бе съумял да живее без Нена Даконте.

Сряда сутринта веднага щом се качи в стаята, като мислеше за онова прекрасно същество, което продължаваше да губи кръв на отсрещната страна на тротоара, се хвърли по корем към леглото облечен с палтото си; не след дълго бе потънал в толкова естествен сън, че когато се събуди показваше пет часа, но нито можеше да осъзнае вечерта ли, сутринта ли пет часа бе, нито кой ден от седмицата бе, нито пък в кой град се намираше, с прозорци, в които удряха вятър и дъжд. Постоянно мислейки за Нена Даконте изчака буден в леглото, докато разбра, че слънцето изгрява. При това отиде да закусва в същото кафене като предния ден и там научи, че от дните беше четвъртък. Лампите на болницата светеха, дъждът бе спрял, и той се облегна на стъблото на един кестен срещу главната врата, където влизаха и излизаха лекари и медицински сестри в бели ризи, с надеждата да намери азиатския лекар, който пръв бе видял Нена Даконте. Не успя да го види нито тогава, нито същия ден следобед, когато трябваше да се откаже да чака, защото беше на път да замръзне. В седем часа изпи още едно кафе с мляко и изяде две твърдо сварени яйца, които си взе сам, след като бе ял едни и същи неща на едно и също място в продължение на четиридесет и осем часа. Когато се върна в хотела, за да спи, намери автомобила си сам на единия тротоар, а всички останали — на другия; а на предното му стъкло имаше листче с глоба. Беше доста трудно на портиера на „Хотел Никол“ да му обясни, че в нечетните дни можеше да се паркира на тротоара с нечетни числа, а в останалите дни на отсрещния тротоар. Толкова разумни поредби бяха неразбираеми за един същински Санчез от Авила, който бе взел държавната кола на общинския управител преди две години и бе нахълтал в едно местно кино пред очите на нетрепващите полицаи и бе причинил смъртта на мнозина. Когато портиерът на хотела му каза да си плати глобата, но ще е по-добре сега да не си дърпа колата от мястото й, тъй като след дванадесет часа ще трябва пак да сменя мястото на колата, главата му съвсем се обърка. Нея вечер за пръв път мислеше не само за Нена Даконте, ами се въртеше в леглото, без да може да заспи като в същото време мислеше и за собствените си кошмарни нощи, прекарани в механата на хомосексуалистите на битака в Картагена на Карибите. Помнеше вкуса на пържената риба и ориза с кокосов орех, предлагани в ресторантите на пристанището, където платноходките от Аруба приставаха. Спомни си за дома си, със стени покрити с градинска теменуга, там часа би трябвало да е около седем предната нощ и баща му, в копринената си пижама, който четеше вестника на прохладата на терасата се яви пред погледа му.

Спомни си за майка си, която в никой час не се знаеше къде е, майка му, жена, която не си пестеше думите и бе много привлекателна, облечена в неделните си дрехи и с роза над ухото, която си бе сложила в тъмата на нощта, задавяща се от жегата заради неразположението, което й причиняваха великолепните й дрехи. Един следобед, когато бе на седем години, изведнъж бе влязъл в стаята на майка си и я бе заварил гола-голеничка в леглото с един от временните й любовници. Тази пречка, за която никога не бяха разговаряли, бе създала една по-полезна от любовната връзка помежду им връзка на съучастничество. Все пак той не бе разбрал нито тази работа, нито всичките тези ужасни неща покрай самотата, породена от това да си едно дете до тази нощ, докато се въртеше насам и натам, без да си има някой в леглото в тъжната таванска стая в Париж, на когото да разкаже за нещастието си и ужасно ядосвайки се на себе си, че не може да обуздае желанието да плаче.

Това бе доста полезно безсъние. В петък стана, скапан заради лошо прекараната нощ, но решен да сложи ред в живота си. Най-накрая бе решил да счупи ключалката на куфара, за да се преоблече, защото ключовете за навсякъде, голяма част от парите и телефонното тефтерче, където вероятно биха могли да се намерят телефонните номера на някакви познати в Париж, всичко бе в чантата на Нена Даконте. Забеляза, че може да се поздравява на френски и да поръчва сандвич с шунка и кафе с мляко във вечното кафене. Също така знаеше, че никога нямаше да може да поръча чисто масло или яйца, защото никога нямаше да се научи да ги изговаря, но винаги носеха чистото масло заедно с хляба, а твърдо сварените яйца стояха на видно място на тезгяха и можеха да бъдат взети, без да има нужда да бъдат поискани. На всичкото отгоре, на края на третия ден, сервиращия персонал се сближи с него и му помагаше да си изкаже желанията. И така в петък на обяд, си поръча телешки бифтек с пържени картофи и една бутилка червено вино, като от една страна се мъчеше да помисли трезво. Тогава се почувства толкова добре, че поиска да му донесат още едно шише вино, изпи го до половината и твърдо решен да влезе насила в болницата мина отсреща на улицата. Не знаеше къде можеше да намери Нена Даконте, но умът му бе зациклил на божествената външност на азиатския доктор и беше сигурен, че ще го намери. Влезе не през главната врата, а през вратата на спешното отделение, за която мислеше, че е по-малко наблюдавана, но не можа да иде по-далеч от коридора, където Нена Даконте махайки с ръка се бе сбогувала с него. Един болногледач с опръскана с кръв риза го попита нещо, докато минаваше покрай него, но той не му обърна внимание. Болногледача се нае да го следва като повтаряше същия въпрос на френски и накрая толкова силно го стисна за ръката, че рязко спря. Били Санчез се опита да се отърси от него с едно мъжко движение, тогава болногледача се изсра в устата на майка му на френски, изви ръката му зад гърба и без да спира да псува хиляди пъти по адрес на майка му курвата, като му причиняваше ужасна болка и почти го вдигна във въздуха, го занесе до вратата и го изхвърли на средата на улицата като чувал с картофи.

Тази вечер, с болката от научения урок, Били Санчез започна да зрее. Бе решил да се обърне към посланика, точно така, както би направила Нена Даконте. Портиерът на хотела, въпреки че изглеждаше затворен в себе си, беше крайно услужлив и много търпелив човек към чуждите езици, намери адреса и телефонния номер на посолството в телефонния указател и ги написа на една картичка. Били Санчез веднага бе познал дикцията на Андите в безжизнения глас и говора на пресекулки на жената, която бе отговорила на телефона с безкрайна вежливост. Залови се за работа, като се представи с цялото си име, сигурен, че и двете му фамилии ще впечатлят жената, но гласа по телефона изобщо не се заинтересува. Чу, че тя повтаря урока си наизуст, че посланикът не бе в офиса в момента и не се очакваше да се върне до следващия ден, но както и да е, освен по много специални случаи нямало да може да го приеме, ако нямал предварително уговорена среща. Тогава Били Санчез разбра, че и по този начин няма да може да се добере до Нена Даконте и поблагодари за дадената информация със същата вежливост. После се качи на едно такси и отиде в посолството.

Посолството се намираше на улица „Елизе“, номер 22, в един от най-спокойните райони на Париж, но дълги години след това както ми разказа Били Санчез в Картагена де Индиас, единственото нещо, което го бе впечатлило, беше че за пръв път откак бе пристигнал там, слънцето бе ярко както на Карибите, а Айфеловата кула се бе извисила над града сред бляскавите небеса. Служителят, който го бе приел вместо посланика изглеждаше така, все едно скоро се е излекувал от смъртоносна болест не само заради здраво затворената на врата черна памучна дреха и черната погребална вратовръзка, но и заради мекотата в гласа му. Бе разбрал тревогата на Били Санчез, но без да изгуби мекотата в гласа си, му напомни, че обратно на варварските южноафрикански страни, където бе достатъчно да се даде подкуп на портиера, за да се влезе в болниците, те се намираха в цивилизована страна, където строги закони бяха базирани на стари и разумни критерии. „Не, скъпи приятелю“ бе казал. Нямаше друга възможност освен да се сведе глава пред повелята на разума и да се чака до вторник.

— И без това от където и да погледнете няма повече от четири дни — завърши той. — Дотогава вие идете в Лувъра. Струва си да се види.

Когато излезе навън, Били Санчез се намери на площад Конкорд без да знае какво да прави. Видя Айфеловата кула над покривите; стори му се толкова близо, че се опита да стигне до нея вървейки по пристанището. Но не след дълго разбра, че бе по-далеч отколкото изглеждаше и колкото повече се опитваше да я стигне тя сменяше мястото си. И така седна на една пейка на брега на река Сена и започна да мисли за Нена Даконте. Видя, че влекачите минаваха под моста, не изглеждаха като кораби, ами като пътешестващи къщи, с цветните си покриви, със саксиите по празнините на прозорците и с телените върви, покрити с пране за съхнене по скелетите им. Дълго време наблюдава един неподвижен рибар с неподвижната му въдица и неподвижната му месина по течението и накрая му доскуча да чака нещо да помръдне, докато не започна да се стъмнява и реши да се качи на такси за да се върне в хотела. Чак тогава се сети, че не знае името на хотела и адреса му и че няма ни най-малка представа в коя част на Париж се намира болницата.

Паникьоса се, нахълта в първото кафене, което му се мерна, поръча си чаша коняк и се опита да помисли трезво. Докато от една страна мислеше, видя отражението си много пъти и от различни ъгли в многобройните огледала по стените, изглеждаше изплашен и самотен и за пръв път откак се бе родил се замисли за истинността на смъртта. Но при втората чашка се почувства по-добре и му хрумна бляскавата идея да се върне обратно в посолството. За да се сети за името на улицата потърси в джоба си картичката с адреса на посолството и откри, че името и адреса на хотела бяха написани на другата страна на картичката. Този опит, който преживя му се отрази толкова лошо, че през целите събота и неделя повече не излезе от стаята си, освен за да яде и да паркира колата на нужния тротоар. През целите три дни същия мръсен дъжд, от сутринта, когато пристигнаха, ръмя безспир. Били Санчез, който през целия си живот не бе прочел нито една книга отначало до край, пожела да има книга за да не му доскучае докато лежеше опънат на леглото, но всички книги, които успя да намери в куфара на жена му бяха на различни от испанския езици. И така, наблюдавайки пауновите шарки, които следваха една друга по стената и без да изкара дори за секунда Нена Даконте от ума си, продължи да чака вторника. Понеделник, с мисълта какво би казала ако видеше стаята в този й вид, поразтреби и чак тогава забеляза, че визоновото палто беше цялото в изсъхнали кървави петна. Прекара целия следобед в пране с миризливия сапун, който откри в ръчната й чанта, докато успя да го докара във вида, в който го бяха донесли в самолета за Мадрид.

Във вторник сутринта, когато се развидели, небето беше облачно, а времето ледено, но не валеше; Били Санчез беше на крак в шест часа и беше зачакал пред вратата на болницата заедно с тълпа роднини натоварени с пакети с подаръци и цветя. В ръка с визоновото палто, без да пита никого нищо и без да има ни най-малка представа къде може да бъде Нена Даконте, но със силата на убедеността, че трябваше да намери азиатския доктор, влезе вътре заедно с тълпата. Мина през много голям вътрешен двор, пълен с диви птици и цветя; от двете страни на двора се намираха болничните отделения: това на жените от дясно, това на мъжете от ляво. Следвайки посетителите, влезе в женското отделение. Видя болните жени насядали в дълга редица, облечени в дълги ризи от болничен плат, в леглата, осветени от светлината, идваща от големите прозорци и си помисли че тук изглеждаше по-весело отколкото можеше да се предположи отвън. Отиде до края на коридора и после се върна обратно докато се увери, че никоя от болните не беше Нена Даконте. После, като надничаше вътре през прозорците на мъжките отделения мина още веднъж по външната галерия и най-накрая му се стори, че разпознава доктора, който търсеше.

Наистина беше той. Преглеждаше един пациент заедно с други лекари и множество медицински сестри. Били Санчез влезе в отделението, избута настрани една от медицинските сестри и като застана пред наведения над пациента си азиатски лекар, го повика. Лекарят вдигна тъжните си очи, помисли за миг и тогава го разпозна.

— Добре де, вие в кой пъкъл бяхте? — каза.

Били Санчез замръзна от изумление.

— Бях в хотела — каза. — Ето тук, веднага след като завиете зад ъгъла.

И тогава научи какво се беше случило. Нена Даконте, след седемдесет часовите напразни усилия на най-видните френски специалисти, беше починала от загуба на кръв на 9 януари, четвъртък в 7:10 часа. До последния си момент бе в съзнание и бе спокойна; беше помолила да потърсят съпруга й в хотел „Плаза Атене“, където бяха резервирали стая и беше дала нужната информация за да могат да се свържат с родителите й. Когато в петък беше съобщено на посолството със спешна телеграма, изпратена от Министерството на външните работи, родителите на Нена Даконте вече летяха към Париж. Посланикът лично се бе погрижил за намазването на трупа и погребението и беше влязъл в контакт с парижкото полицейското управление за да открие мястото на Били Санчез. Спешно съобщение, съдържащо личните му данни беше предадено по радиото и телевизията от петък вечерта до неделя след обяд и Били Санчез се беше превърнал в най-търсения човек в Париж през тези четиридесет часа. Снимката му, намерена в чантата на Нена Даконте, беше облепена навсякъде. Бяха намерени три Бентлита с гюрук от същия модел, но нито едно не беше неговото.

Родителите на Нена Даконте бяха пристигнали в събота по обяд и до последния момент бяха чакали покойницата в параклиса на болницата с надеждата да намерят Били Санчез. И неговите родители бяха получили новината, чакаха, готови да отлетят за Париж, но накрая се бяха отказали заради някакво объркване по телеграмите. Погребението беше извършено в два часа следобед в неделя само на двеста метра от потискащата хотелска стая, където Били Санчез чезнеше от самота и от любовта си по Нена Даконте. Служителят от посолството, който се бе занимал с него, години по-късно ми разказа, че един час след като Били Санчез излязъл от посолството лично той беше получил телеграмата от министерството и го беше търсил в тъмните барове по Фабург Сейнт Оноре. Призна си, че не му беше обърнал достатъчно внимание, когато го беше приел, защото не беше предположил, че това крайбрежно момче, облечено във велурено палто, което никак не му отиваше и шашнато от новостите на Париж, можеше да произхожда от толкова видно семейство. Същата неделна нощ, докато Били Санчез едва се сдържаше да не заплаче от яд, родителите на Нена Даконте се бяха отказали да го търсят и бяха отнесли покойницата в метален ковчег; тези които я бяха видели, дълги години щяха да повтарят, че никога не са виждали толкова красива жена, нито жива нито мъртва. Така че, когато най-накрая Били Санчез влезе във вторник сутринта в болницата, покойницата беше вече погребана в тъжното „Гробище Ла Манга“ на няколко метра от къщата, където те бяха разшифровали първите тайни на щастието. Азиатският лекар, който съобщи тази трагедия на Били Санчез, поиска да му даде няколко успокоителни пестила в чакалнята на болницата, но той отказа. Без да се сбогува, извърна се и излезе без да има за какво да поблагодари; мислеше си, че единственото от което спешно имаше нужда беше някой, чиято майка да разплаче с удари от синджир за да избие болката от нещастието си. Когато излезе от болницата дори не забеляза че валеше сняг, без петна от кръв, меките и чисто бели снежинки на който напомняха на перцата на гълъб и по улиците на Париж се носеше празнично настроение, защото от десет години насам за пръв път валеше сняг на парцали.