Включено в книгите:
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2009)

Издание:

Чудомир. Избрани произведения.

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1971

Редактор: Георги Стоянов

Художник: Чудомир


Инак, да речеш, сече му куфалницата на Митя Питето, техническо училище следва едно време в Габрово и привира му, каквото пипне, но много са му отвлечени понятията. Все за небъдни работи приказва и изпада в теория.

Един ден думал на дяда Гича Саранкин:

— Фърка ми, фърка, дядо, на сърцето, като гледам как скача водата от Пада̀лото, и ме избива на притеснение. Голямо богатство, голямо нещо се крие там, а го оставили да си тече легално и няма кой да го използва. Едно моторче му е майката и толкова! Да си нагласи човек една инсталацийка долу, да впрегне тая сила, и ще светне в Голо бърдо, та посред нощ бълха да те ухапе, дето има една дума, да станеш, да посегнеш и да си я хванеш точ в точ. От година ме яде тая мисъл и сън ме не хваща. И решил съм, ще я направя. Само че правя сметка, правя и не излиза. Малко ми са парите, та на тебе само откривам, дядо Гичо, ако имаш, дай ми и ти малко, помогни ми, дорде почна, и после само гледай отстрани и се наслаждавай.

А дядо Гичо чертае колелета с патеричката си по пясъка и мърмори провлечено:

— Тоо… хубаво бе, синко… туй, дето си намислил, санким, ама водата, водата!… Водата не е редовна, такованкана… Лете пресъхва, зиме замръзва, та сметката ти няма да излезе, сметката!… Водицата е нефелна. А колкото за парите, не ме бутай там, такованкана… Не ме закачай! Там ме няма!

Глава има дядо Гичо Саранкин, не е какъв да е човек и мъдри думи дума, ама кой ти ги слуша!

Развъртя се Митьо Питето, дигна сграда, разтича се, продаде ниви, лозя и крави и замина за София. След неделя се върна и с него — един с мушамено палто. Умен човек — по палтото си личи. Едно нищо и никакво моторче донесе, колкото легнало малаче, ама като го пусна, че като забръмча оная ми ти халосия, накара на Станя Вятърът кокошките от черниците да се намушкат чак в сушината под диканята. И навръх Димитровден, мръкнало-немръкнало, светулки засветулкаха из село.

Бря!… Алюминация! През къща, през две — свети! До моста ламба, до Славя Ковача до портата — ламба, а до хаджи Дончови — две. И под всяка ламба — по две-три кучета дигнали нагоре глави и лаят ли, лаят.

Да речеш, че силно светят — не. Ама въздушност, знаеш, и илюзия, един вид. И познава се — кое е куче, кое е човек. Само в Парцал махале не можа да се запали ни една ламба, че било далече, но кой му дири толкова!

Радва се населението от мъжки и женски пол, радва се и кметът, и попадията, само дядо Гичо клати глава и сякаш иска да каже:

— Суета и неведение человеческо!

Не се минаха две недели, и моторчето, дето си пухтеше редовно: пухта-пух, пухта-пух… — почна да се закашля навремени, да се запъва като от просеклица и лампите замижукаха като газеник във воденица.

— Е, е, к’ва стана тя — вика Дечо Порът, — електрика, електрика, пък нищо не се види!… Отидох снощи в обора да навестя добитък, гледам, нещо се чернее до мене. Рекох си, че е малачето, и взех, та го тупнах по задницата, уж да го погаля, а то било пустото му магаре. Като ми тръсна едно чифте в слабините, брате — примрях си! Искри ми изскочиха из очите и тебе лъжа, мене истина, ама ако ми беше някой допрял прахан до тях, щеше да се запали!

— Миткова работа — обади се Гърди Бубата. — Бълха, кай, да те ухапе нощно време, ще я видиш. Я бе, аз снощи рекох да посегна накъм булката, да прощавате, та не можах да я позная и прегърнах нощвите, че бълха…

— Матор — допълни Порът, — уж силите му били конски, пък гласът му като на нашето магаре!

— Нека! Нека! Който пуска Руска Караконовчина да влиза при електриката, пада му се — намеси се баба Райка и дръпна вързаната коза да почака. — То нейните очи, очи ли са! Змийски! Пролетес стрелнаха булчиното Гункино дете, сукалчето, че като го заблъскала една глава, че огън, че огън, щеше да се смряска без малко, горкошинкото. От нейните очи е развалата, ами да вика овреме поп Никола да му почете на мато̀рчето, а то инак…

Умисли се Митьо Питето, разтича се насам-натам, не го свърта. Вода трябвало да се улови още нагоре по реката, поправки да се направят и още изтекъл-неизтекъл месецът, тръгна из село пари да събира за осветлението. През неделята видял, че Лъжлив Съби продал два кубика букачки, и се запътил първом у тях да иде.

Влязъл в двора по мрачина. Съби тъкмо си изувал цървулите отвън до стълбата и се готвел да спи. Жените си били легнали вече и вътре било тъмно като в туршиена каца.

— Добър вечер, чичо — рекъл Питето.

— Дал ти господ добро, Питенце! Добро ми дошло! Какво те води насам по вечеря?

— За електриката дойдох, чичо Събчо! То месецът още не е изтекъл, ама нужда, знаеш, та рекох да ми дадеш малко пари!

— За електриката — рекъл Съби — ще се разправяш с паяка.

— Кой паяк?

— Дето е у дома на тавана, до крушката. Само той се ползва от нея и него ще търсиш. На него само свети тя. Ние полза нямаме.

— Не думай тъй бе, чичо Събе. И аз съм сиромах човек и нужда имам.

Лъжлив Съби се надигнал, отръскал си потурите и извикал на дъщеря си:

— Бонке, Бонке мари, я стани тейковото, запали и донес газената лампа да си направим с батя ти Митя сметката за електриката, че тя уж свети, ама нищо не се вижда.

— Е, ами нали зимъс още я счупи бре, когато кумувахме! Каква ти лампа — обадила се из чергите жена му.

— Ууу… герчек! Тъй беше зер! Е, тогава почакай, Пите, тук до стълбата, а аз ще прескоча до Нейкови, да зема тяхната за малко. Сега ще се върна.

Тръгнал Лъжлив Съби бос накъм вратнята, отворил я, пак я затворил, ама не излязъл, а на пръсти се върнал назад, намъкнал се в плевника, където си нощувал лятно време, легнал си човекът и си заспал.

А Митьо Питето чакал, чакал и треперал от студ до петляно време.

Край
Читателите на „Електриката на Митя Питето“ са прочели и: