Чудомир
Горкият ми вуйчо

Срещнах го на завоя на тесния път в планината, прашен, уморен, бледен и жълт, сякаш го е гонил смок.

— Какво има, драги, какво се е случило?

Той се спря, изпъшка дълбоко, па се отби малко встрани, тръшна се на земята и занарежда:

— Ох, братко, да ти не дава господ! Да ти не дава господ ни света Богородица да умре вуйчо ти в Пловдив.

— Тоест как! — сепнах се аз и го загледах на шарено.

— Примерно — казва, — примерно. Извинявам се. Аз съм тъй разстроен — казва, — всичко ще ти разправя и ще ме разбереш.

И като си облиза изсъхналите устни, продължи:

— Разболя се вуйчо Миладин. Вдовец човек, както знаеш, имотен, бездетен и с добра пенсия. Есенес още падна на легло и бре доктори, бре бабички, билки и корени — не помага и не помага! По-зле отива човекът, по-добре не ще! Видяхме се в чудо. Събрахме се близки и роднини и решихме да го заведем в по-голям град. Уредени болници, знаеш, специалисти уж, апарати и така нататъка. Докарахме го в Пловдив, настанихме го в една частна клиника, на рентген го гледаха, електризация му правиха, кръв му изследваха, стомашен сок, урина — разноски, ти казвам, разноски — край няма!

Разходите текат, наследството намалява, а вуйчо, накъсо казано, нито умира, нито оздравява, а лежи си, пъшка си — и толкоз. А аз стоя, пазя го, притеснявам се и така нататъка. Хвана ме отчаяние и не виждах изход от положението.

Не щеш ли, една нощ, както си спях в хотела, някой зачука. Станах, отворих и в стаята ми се намъкна едно нищо и никакво плешиво човече с малки сиви очички със зачервени клепачи и нос като човка.

— Много се извинявам, господине — закланя се то, — много ми е неловко, че ви будя тъй рано, но дълг, знаете, човещина! Имам — казва — да ви съобщя неприятна новина. Моля, само не се вълнувайте! Успокойте се — казва. — Вашият вуйчо почина преди малко, бог да го прости. Спокойно си умря — казва, — без мъка си издъхна като светец.

— Кой сте вий — питам го — и отгде знаете?

— Аз — казва, — господине, съм от погребалното бюро „Рай небесен“, улица „Главна“ № 3, телефон 222. Точност — казва, — акуратност и умерени цени. По телефона ни съобщиха — казва, — та дойдохме да ви утешим и облекчим от грижи около погребението.

— Но… ний няма тук да го погребваме.

— Нищо, нищо — казва, — господине. Ще ви услужим с ковчег тогава, с венец, туй-онуй. Всичко, каквото ви е нужно по изпращане на покойника, наша грижа ще е. Вие си гледайте скръбта само. Само скръбта…

Нямах време за пазаряване, дадох му капаро и се хукнах към клиниката.

Посрещна ме сестра милосърдна.

— Вуйчо Миладин — разхълцах се аз и така нататъка, — бог да го прости и миро̀ да му капе на костите, та дойдох да видим, да наредим — казвам.

— Кой Миладин? — пита тя.

— А че Миладин Посемсѐгов, оня, старецът в малката стая до прозореца. Жлъчка — казвам, — стомашни разстройства, артерия склероза и други подобни…

— Че той си е жив и здрав човекът — казва. — Сега му дадох лекарство, взе си го и ми се усмихна даже. Да, да, не е добре, но изпи си го и ми се усмихна.

Глътнах си езика наопаки.

— А кой ви каза, че е починал?

— От бюрото — мотолевя аз, — от погребалното бюро „Рай небесен“, улица „Главна“ № 3, телефон 222, ме събудиха нощес. И ковчег — казвам — поръчах, и капаро, и така нататъка…

— Хм, да! Нощният прислужник е свършил тази работа. Слушах го преди малко, като разправяше, че нощес болният бил в безсъзнание. Сторило му се, че умирал, и калпазанинът прибързал да съобщи, за да получи комисионата. На „Рай небесен“ — казва — той е агентът, фелдшерът е на „Упокой, господи“, аптекарката е на „Дом всевечний“. А пък докторът, между нас да си остане — казва, — е и на трите. Той, прислужникът, е и никой друг. Идете — казва — в бюрото и се откажете от поръчката.

Смаях се като кокошка, кога вали град. Жив човек, значи, а ковчегът му готов. Хай да му се не види макар!

Отидох в бюрото, разправих каква е работата, но не щат да ме чуят даже.

— Мярка е взета — казват, — ковчег е. То един вид е дървено пардесю, както казват по някои места, и на всекиго не става. Невъзможно е — казват.

Бях решил да жертвам капарото, да ги не търся вече и се прибрах в хотела. Тъкмо си блъсках главата какво да правя, телефонът издрънка и от клиниката ми съобщиха, че вуйчо внезапно починал.

Хукнах се пак, убедих се лично, обадих се пак в бюрото да се погрижи за всичко, разплатих се на доктора и като дойде ред да плащам и на бюрото, фризурата ми щръкна като на таралеж.

— Пет хиляди триста седемдесет и девет лева — казват господата от „Рай небесен“.

— Да нямате грешка бе, хора? — викам.

— Нямаме — казват. — Точно е. Дървеният материал — казват, — знаете, поскъпна, подплата, кръстчета, свети духчета, златни венци, свещи, превоз и така нататъка…

— Ами как е възможно, като аз работя в дървен склад и знам, че един кубик 1½-сантиметрови дъски струват 2000 лв. и от този кубик двадесет ковчега излизат като нищо! Каква е — казвам — тази безбожна експлоатация и обирничество! Че вий — казвам — ще ни глътнете цялото наследство предварително, а аз съм човек — казвам — със задължения, ипотека имам, изпълнителни листове имам… Че по-добре пригответе и на мене един ковчег тогава — казвам, — да се търкулна вътре и така нататъка!…

Виках, кряках, намалих сумата на 4000 лв. и отидох да пазарявам след това пък автомобил.

— Две хиляди — казва — за смъртника и 350 за вас.

— А бе, хора християни, не може ли малко по-евтино бе! Сиромах човек съм, с три деца, двойна ипотека, покойникът, и той си няма нищо и така нататъка…

— Може по-евтино — казва, — ама има още двама пътници. Една баба и един свещеник. Ако се съгласят да пътуват със същата кола, а ковчега да закрепим отвън на калниците, ще ви взема всичко 1500 лв.

Отидох, намерих старите, разревах се, целувах ръце и на попа, и на бабата и най-после се съгласиха. Закрепиха смъртника отстрани, качихме се тримата и тръгнахме.

Тук гума се пукна, там бурма се развинти, след четиричасово друсане пристигнахме в нашия град. Спряхме пред дома, заобиколиха ни близки, роднини, че писък, че рев — не ти е работа! Още не сме свалили ковчега, мама се разврещя:

— Отвори го, Недялко, отвори капака, мама, да си го видя хубавеца ми, ненагледния ми!… Братко, братко, братко!…

Няма как. Наведох се, отворих и останах втрещен. Ковчегът празен и вуйчо го нямааа!… Отгоре и отстрани разбойниците от „Рай небесен“ поставили дъски, а отдолу летви. Тънички едни, никакви и тук-там по едно малко гвоздейче чукнато. Друсал се вуйчо, значи, клатушкал се из пътя, счупили се летвите, изхлузил се човекът и паднал из пътя. Къде е паднал — сам си знае.

Че като почна наново един писък, че като се кръсти оня ми ти поп, че като заскимтя оная ми ти баба, гледах, гледах, па се метнах в колата и хайде пак назад.

Тук покойник, там покойник, колата изгърмя, спука се пак гума, хе там, в реката, оставих я аз и тръгнах да го диря пеш. Това е — казва — историята. Друго няма. Изгубихме го покойника, значи, посяхме го някъде и туйто!

И като се понадигна нещастният мой познат и избърса потното си чело, въздъхна още по-дълбоко и рече загрижен:

— Като идеш оттам, не си ли го видял случайно? Сух човечец, един въздългичък, с рядка брадичка и косата му сресана на път. От погребалното бюро го бяха сресали така. Горкият ми вуйчо!… Не си ли го видял някъде търкулнат по пътя? А?