Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- moosehead (2009)
Издание:
Български разкази за животни. Антология
Издателство „Отечество“, София, 1984
Съставител: Симеон Янев
Отговорен редактор: Божанка Константинова
Редактор: Албена Янкова
Художник: Буян Филчев
История
- — Добавяне (сканиране и редакция: moosehead)
Дълго мислиха какво да правят. И една нощ решиха:
— Смърт! На всичките!
Излязоха из канцеларията и се втурнаха в тъмнината да изпълнят присъдата. Колкото се може по-бързо и неусетно. За да не разберат хората и им попречат. Те пазеха всичко в тайна, вървяха и се оглеждаха, да не би някой да ги е проследил. Свиха пряко през „Градиняка“, както наричаха някогашните зеленчукови градини, сега застроени, и удариха право към стопанския двор. Там бяха затворените, които тая нощ ще трябваше да избият до един.
Една сянка се мярна в двора и се скри.
— Кой там? — извика оня, който ги водеше. Той беше в чизми и се стремеше да не тропа. — Това ще да е някой от близките им.
— Присторило ти се е.
Щракнаха пушки и хукнаха подир него и четиримата, в различни посоки.
— Стой, ще стреляме!
Но не откриха никого. Събраха се пред входа на помещението, дето бяха осъдените на смърт. От няколко дни не им даваха ни храна, ни вода. Щяха да умрат, защо да правят разноски.
Беше тихо. Като че ли вече бяха измрели от глад. Те нахлуха. Чу се цвилене. Конят до вратата, отвързал се кой знак как, се вдига на задните си крака, скочи през главите им, та щеше да ги избие, и затътна из двора.
— Дръжте го, стреляйте! — извика оня с чизмите, който ги водеше, и тракна оръжие. Но червеното кълбо, което се метна пред очите им, изчезна като огнена птица, изхвръкнала от ръцете им. — Гяа, муци, гяа — викаше капризно пазачът и виновно се сгуши.
— Избяга!
— Няма къде да избяга! Пребройте другите!
Рязко като щикове светнаха лампите. Заеха се да броят навързаните. Това конско стадо от тридесет и седем коня трябваше да бъде избито. Как? Ще ги изкарат горе над селото на „Кръста“ и ще ги разстрелят. Ще ги подмамят със зобчица: „Гя, муци, гя! На̀, на̀!“ И так-так — ще ги разстрелят в главите.
Това беше първото решение. Но убива ли се така лесно кон с един куршум? И после, да беше само един, два-три куршума ще го повалят, а то тридесет и седем коня. Цяло сражение трябваше да водят! Ще стреснат селото, ще наскачат мъжете! „Защо избивате конете!“ — ще ревнат довчерашните им стопани, ще се събуди частническият им живец и ще кипне една междуособица, ще писнат жени и деца: „Кончето ни, бялото, червеното, с късата опашка, с рошавата грива, с бялата звезда на челото!“ На събранието, което свикаха, никой не поиска да вземе кон да го гледа. „Ние нямаме сено за кравичките, вие кон ще ни теслимите. Да сте мислили, когато ги събирахте!“ Бяха насъбрали добитъка на хората и сега усетиха трудното. Много стока, а храна малко. Кравите намалиха млякото. Някои от глад се изяловиха, телетата слабееха. И слама не можеха да намерят по това време. Ножът опря до кокала: „Кравите или конете?“ „Кравите“ — извикаха всички. „Но какво ще направим с конете? Конско месо не ядете, цървули вече не носите!“ „Бийте си ги о главите! Да сте мислили, когато ги измъкнахте из яхърите!“ Така казваха на събранието и обърнаха гръб на управата. Но сега всеки ще зажали добичето си, което вече е прежалил и не се е сещал за него. Работят ли, излежават ли се, гладуват ли в конярника — те са ги отписали, но сега ще избухне съживената обич и ще им попречи да изпълнят решението.
Те дълго се колебаха, но тая нощ трябваше да направят решителната крачка. Всяко нещо, което забавяше бързия ход, трябваше да се преодолее. И това преодоляване беше вече революционна стъпка напред. Конете им тежаха като воденични камъни: тридесет и седем задържаха вървежа на стопанството, заробиха го и тая нощ дойде часът на освобождение от тях. Всичко опираше до това — как да извършат ликвидирането на мълчаливите престъпници, които изяждаха храната на млекодайния добитък. С шмайзерите, както предложи наскоро напусналият армията председател, не вървеше. Да ги извеждат всяка нощ един по един и да ги избиват татък, далече към Топския дол, беше по-приемливо. Но акцията пък щеше да се проточи. Кон не се заравя лесно, един труп ако укрият, друг не ще могат. А узнаят ли кооператорите, ще се намесят и ще провалят всичко. Нямаше вече скрити места в землището. Всичко бе отворено. Горите, които покриваха хълмовете и долчините, непристъпни и всяващи страх в дълбоките си тъмни пазви, гледаха с просеките си като осланени прозорци. Сега и земята има очи. И да ги избиеха конете, нямаше къде да ги дянат. И циганите нямаше да ги щат. Щяха само зверовете да привличат и мамят към кошарите. Всичко трябваше да стане далеч от погледа на човека, за да не се роди възмущението. Това беше най-трудното. Трябваше да се действа изненадващо и безшумно, както понякога на фронта. Селяните обичаха конете и касапин за тях не можеше да се намери. Още си спомняха за един болен някога кон, на Шаламанците, който трябвало веднага да бъде убит и изгорен, за да не зарази и хората. Ала Шаламанеца не се решавал. Свидно му било да посегне. Дал го на един циганин да сторят това далече някъде, вън от мерата на селото. И после все питал как е станало убийството, та и днес разправя, че конят заплакал, като човек заплакал преди гърмежа… С нож никой не можеше да убие кон. Конят не ляга и когато го подковават. Налбантите вдигат крака му, изрязват копитото и заклинчосват подковата. Конят рядко, много рядко ляга, и то само нощем за по час-два. Той изкарва живота си на крака. Яде и спи на крака. Само люта болест може да го повали, и то чак когато почне да бере душа. А легне ли кон, той вече не става. Конят стои прав цял живот, затова е силен. Тъжно ставаше на селяните, когато гледат коня да ходи с букаи на краката. Тоя подскача мъчително и дрънченето на оковите извиква само жал. Конят затова е кон — да върви, да бяга свободно. Неговата сила е в краката. И затова се бояха управниците тая нощ — как ще изкарат конете горе на „Кръста“ до лобното им място. Четиридесет коня го речи, а те бяха четирима! Конете са умни същества, току-виж, че подразберат и побягнат. Как ще ги свърнат? Човек е най-силното същество, но той не може да се мери с коня. Какво е една конска, сила? Когато човек отведнъж вдигне 75 килограма на един метър височина. Има такива хора, но конят има по десет конски сили. Как ще се преборят четирима с четиридесет коня. Те разчитаха, че няма да ги гонят един по един, а ще ги изкарат заедно, цялото стадо, тихо, кротко, като на паша.
Едва тука, в конярника, четиримата въоръжени усетиха трудното. Конете сякаш подушиха мириса на пушки, неспокойно трополяха и предяха с уши, извръщаха глави един към друг, предаваха шепнешком грозящата ги опасност и заговаряха как ще се отскубнат, кой пръв ще побегне и накъде ще хванат другите. Всеки премисляше как да се измъкне от смъртта. Една тревога скова за миг и осъдените на смърт, и ония, които щяха да изпълнят присъдата. Полъхът на отдавна утъпкано сено ги стъписа. Из яслите дъдреха едри плъхове. Котаракът, който бяха оставили да ги гони, бягаше от тях, уплашен да не го изядат те него. Четиримата въоръжени приличаха на тоя котарак. Бояха се от разбуненото конско стадо. Понесе се тропот на копита, цвилене разтърси конярника. Конят е страшен, като се подлюти. Немалко хора са загинали от коне. Като се подплашиха конете на Цоловци и побягнаха от Димански връх, та разбиха каруцата на трески, а стопанина го направиха на пестил. От върха до моста събираха парчетата от него. Освен оръжие четиримата награбиха и по една суровица в ръцете си. Конят се плаши от дървото, от дулото на оръжието той не разбира. И тоягите бяха затова — да пазят себе си от лудостта на конете.
— Толко, тридесет и шест! Без избягалия.
— Чий беше избягалият?
Едно яркочервено петно блесна като мълния и угасна в тъмнината.
— Де да го знам! Като изкараме тия, и той ще дойде и ще разберем!
— Хайде, диййй! — размахаха суровиците, но конете не искаха да тръгнат. Завираха глави един под друг, не можеха да ги помръднат.
— Какво стоите и гледате? Бийте! — извика оня, който ги водеше, претръпнал, нахлупил каскет, като да не вижда какво ще става, и сякаш изкомандва: „Огън, бий!“ — и пръв стреля.
Суровиците заиграха подир неговата и конете страшно цвилеха и хвърляха къч, изпосъбориха диреци и ясли и се юрваха. Изтърбушиха стените — зидани на един ред тухли — вратите изпопадаха, керемиди чак се разхвърчаха от страшния трус. Конете излетяха кой накъдето види, а тях щеше да ги затрупа конярникът. Оня с чизмите, който командваше, се пипаше по главата, благодарен, че се отърва само с една челенка от копито. Щяха да загинат те вместо осъдените на смърт. С коне не трябвало да се постъпва така грубо.
Подплашени, стреснати посред нощ, те се въртяха в двора, вършееха покрай зидовете, блъскаха ги с гърди и копита, събаряха ги, ревяха на разтърсващи вълни, викаха за помощ. Но селото спеше, жива душа не се мяркаше. Конярите нарочно бяха освободени тая вечер да не им пречат, защото през деня все току се обаждаха: „Не ги избивайте, другари! Пуснете ги по къра да скитат, вълците да ги изядат, сами да си намерят гроба!“ „Не! — тропаха чизмите. — Аз няма да се излагам с такива гледки да ставам за смях на целия край. По-умните навреме са се отървали от тия дръгляши, а вие сте ги държали, та сега като разпънат на конски опашки стоя…“
— Не се разкисвайте, ей! — викаше строго същият, комуто сега се струваше, че на другите трима им е дожаляло. — Действайте смело, по плана. Това трябва да се свърши тая нощ. Няма време, по-скоро! Осъмнем ли, хората ще ги разгонят. Хайде, бий!
И пак изкомандва сякаш: „Огън, бий!“ Заеча в нощта плясъкът на суровиците. Конете протътнаха из двора, та земята потрепера, пак направиха опит да прескочат, но не успяха. От всички ъгли вардеха. Само едно място беше отворено. То водеше към „Кръста“. Най-после ги подкараха. Опитът за бягство не успя, защото човекът, който командваше, беше досетлив. Той хвана един кон, чатна ботуши — макар че беше цивилен, той все с ботуши ходеше. И палтото му, скроено по терк, приличаше на куртка. Дойде от казармата да оправи стопанството и още обичаше не само да се носи, но и да действва като военен. Командата му беше любимо средство за бързо и лесно изпълнение на задачата, за преодоляване на трудностите. Изпърво той опита и с конете по-леко да се отърве. Отиде в гарнизона и каза на началника: „Имам четиридесет коня, давам ви ги.“ И не очакваше от военните отказ. „Защо ни са? И у нас конете вече малко работа вършат! Всичко е моторизирано! Всичко е на разкладка, както знаеш! Ние даваме нашите, ама няма кой да ги вземе!“ Той се върна и реши: смърт! Но не очакваха такава съпротива. Умориха се, докато да изгонят тия коне из двора. А какво ще стане горе на поляната, как ще ги довършат? За да стигне по-скоро до смъртта им, той промени тактиката си.
— Само с кон! Кон коня води! — възседна той коня и другите го последваха. Конете се поддадоха. Те не вярваха, че същите тия, дето ги яздят, могат да ги убият. Така с коне поведоха конете и ги накараха да вървят. Избягалият изцвили някъде в тъмнината и скоро го чуха да чатка спроти хергелето. Тропотът се засилваше, искряща пръст изхвърляха копитата и пак тъмнината засядаше по пътя като планина. Ту се изкачваха, ту се спускаха, край няма. Когато да минат рекичката, която бляскаше между камънаците, конете като след мъчителен преход отведнъж спряха на водопой.
— Тпру-у — смили се оня, който водеше отпред, защото и неговият кон не искаше да мръдне. Хвана се за струята като за въже на коневръз. Конницата, прималяла от жажда и глад толкова дни, засмука водата, та реката пресуши.
— Дий! — побутваше с чизмите си първият своя кон, а другите ръгаха със суровиците в хълбоците. — Хайде, и недопили ще измрете!
Някога през мирно време той бе свирил на конете проточено, свойски, по-сладко да пият. Но сега сърцето му бе стиснато и той гонеше всяко потрепване като бръмване на конска муха. От устата му излизаше само едно остро: „Дий“. Ала конницата не се откъсваше от водата. Тя върна силите им. Върна ги към живота! Благословена вода! Ти носиш спокойствие и надежди! Дадоха малко хлебец на един-два, да ги подмамят. Напилите се коне изхрупкаха коричките и не искаха да се подчинят. Тръскаха омразните ездачи от гърбовете си, не изпълняваха командите им, опитваха се да разкъсат конвоя и да избягат из долчинките. Дръвчетата щяха да ги прикрият. Един-двама храбреци разбунтуваха обречените. Върволицата се огъваше. Виковете и суровиците не помагаха. Командващият се гневеше и се пипаше за кобура.
— Недей! Ще хукнат, та и до сутринта не ще можем да ги съберем! — възпираха го помощниците му.
Той едва се въздържа да не прати в тила на непокорниците и подбудителите по един куршум. Това стадно чувство у конете го плашеше и измъчваше. Искаше по-скоро всичко да стане, а ето че работата не върви по плана. На конете им се поиска да пасат, след като се бяха напили с вода. И той трябва да изчаква да похрупнат по някоя и друга трева, че тогава да ги млецне по муцуната и подръгне със суровицата. Така, зачитайки неохотно стадните им прищевки, те ги изкараха успешно, без някой да избяга, горе на високото, на равната поляна, където от памтивека се белееше наклонен каменен кръст без име и дата на починалия.
— Пфу-у-у, мама му стара! Умориха ме тия коне. С фашистите съм се бил, и танкови атаки съм отбивал, ама така смазан не съм бил! — триеше потното си и окаляно чело командващият. — Сега да видим какво ще правим!
Дойде най-тежкият момент. Трябваше да подгонят конете бързо, лудо, чак до края на равната поляна, която отведнъж свършваше с пропаст. И конете, заслепени, уплашени в лудия бяг, ще наскачат от скалистия венец, където всяка пролет само люляк цъфтеше. Четиримата скочиха на земята. Беше опасно да действват вече яздешком. Конете щяха и тях да завлекат в бездната. Затова те ги пуснаха в стадото. Последна проверка. Пак светна съвсем наблизо като червено петно избягалото конче.
— Един, два, три… — сякаш заредена адска машина отброява последните минути преди избухването. Среднощ, изпълнена с прокоба. Откъм кокошарника на стопанството се чуха първите петли. Макар че ги затваряха, някои смелчаци изскачаха изпод гредите чак до покрива и дръзваха да изкукуригат, с риск на другия ден да бъдат наказани като поддръжници на стари класови привички.
— Всичко е налице! — ечи последният рапорт. — И оня избегалият дойде…
— Добре! — поздрави командирът бойците си. — Нали ви казах, че и конете се държат един за друг. Сега на оръжие!
— На оръжие! — отекна на вълни командата му.
Блеснаха не дула на пушки при гърмеж, а ослепителни фарове на три машини, затрещяха три мотора, потрепереха и се спуснаха като три танка докараните предварително трактори на стопанството. Единият в средата беше верижният, а другите, на двата фланга — бяха колесни. Простите селски коне се стреснаха от тая неочаквана среща с машините. Те, пийнали и похапнали преди малко, не падаха духом. Тръпки пробягваха по жилите им. Стори им се, че не сражение, а надбягване ще има. Напоследък машините ги изместиха не само от полето. На миналогодишния Тодоровден вместо тях изкараха трактори да се надбягват. Разбира се, нищо не излезе, но може би сега са решили да ги противопоставят и видят кой ще победи в това надбягване — машините или те?
— Давай, вперьод! — извика командващият и се метна на верижния трактор.
Последваха го и другите машини. Започна настъплението. Конете разбраха какъв Тодоровден ги чака, но не можеха да се върнат назад, нито да побягнат настрани. Накъдето да се извиеха, идеше все тоя ослепяващ огън, който ги караше да се притискат един о друг и да вървят напред. Те цвилеха и трополяха диво в нощта. Копитата им хвърляха искри, земята щеше да се запали, ако имаше прахан, която да поеме искрата. Плочките под краката им тракаха, чупеха се и искряха като паднали съзвездия. Колкото отиваха към каменния венец, украсен с люлякови храсти, толкова повече искрящ плочак се разбиваше на земята. Бръмчаха моторите, трещяха веригите, огнени мечове се пресичаха и раздираха тъмнината, търсеха стремително и се забиваха с радост в кротките, невинни очи, които не можеха да се укрият. Конски вой пронизваше нощта, но никой не го чуваше. Селото оставаше долу в ниското, машините заглушаваха жалния накъсан рев на животните. Стреснатите кооператори и не подозираха какво става горе на „Кръста“. Може би ранна пролетна оран. Не една нощ са бръмчали машини. Години вече вместо добичета да мучат, по полето машини бучат. Свикнаха и нощем да ги чуват как диплят земята на собствената си светлина. Мислеха и сега, че са излезли на нощна оран. Селото заспиваше втори сън; а неравната битка горе между тридесетина коня и три машини с по четиридесет конски сили наближаваше своя трагичен край. Все по̀ се стесняваше ивицата до пропастта, все по̀ се сгъстяваха редиците, които се блъскаха като в железни брегове между машините, ритаха се, хапеха се, прескачаха се, но не можеха да се отскубнат от страшните щикове на огъня и желязото. Стъпка по стъпка конете отиваха към смъртта. Усещайки, опитваха се да разкъсат железния обръч, но машините бяха неумолими. Притискаха ги така, че трябваше да се превърнат на змейове, за да изхвръкнат от огнения ад. Пречеха си един на друг да се повърнат назад и бавно опипваха леко наклонения бряг, който отведнъж се спуска на сто метра дълбочина.
Неочаквано един кон като мълниеносно кълбо се метна между двете машини, прескочи огнената линия и избяга.
— Това е пак оня… Червеният!
— По него! — втурна се подире му единственият пехотинец, който пазеше със суровицата. Чуха се гърмежи, екна бомба.
Но изпитаният борец избяга, оставяйки след себе си искрящи капки кръв. Командващият от верижния трактор махаше с ръка:
— Оставете го, гледайте тия да не изтървем.
И стана тихо като пред най-страшното. Затвори се огнената верига на няколко метра от пропастта. Плътната търкаляща се животинска грамада се закова от една гигантска сила. Конете се изправяха на задните си крака, процвилваха и трополяха, но нямаше накъде. Машините трещяха, ослепяваше ги светлинната канонада и те, обезумели, чуваха от отсрещния бряг човешкия вик, който им се стори милостив пред зловещия вой: „Гя, муци, гя! На̀, на̀!…“ — подмамваше ги ласкав глас, като че загрижените стопани им даваха, мамулче да си хрупнат, и животните, стоплени от това познато „гя“, което са чули още със засукването на майчиното мляко, та до браздите, вярвайки в човека, че ги води към спасение, се хвърляха да прекрачат пропастта, като изстреляни пламъци към бъдещето. Със страшно свистене се откъсваха един от друг от канарите, отнасяйки със себе си въздуха, който са дишали, земята, която са орали, каменните венци с люляковите храсти, и с глух бумтеж падаха в пропастта. И от всеки удар пропастта се продънваше, земята зейваше разцепена. Конете скачаха като герои и от тяхната събрана сила преди смъртта стана земетръс, който побърка сякаш убийците им за цял живот. Само верижният боец, застанал още в напад с „огън бий“ на уста, като че ли бе брониран и тоя взрив не го засягаше.
— Преброихте ли ги точно?
— Точно! Тридесет и шест паднаха.
— Край! — изсвири сякаш отбой.
Настана затишие след тежкия бой между машини и коне.
— Какво беше това надбягване тая нощ бре? — понесе се рано сутринта селото към „Кръста“, дето ставаха надбягванията на Тодоровден.
Всичко живо се струпа горе край люляковия венец, но никой не се решаваше да надникне в пропастта. Като че брегът бе напукан и от една стъпка ще рухнат скалите и ще ги завлекат. В тая пропаст човек още не беше влизал. Там до късно пролет се белееше нестопен сняг, слънце не достигаше и поверие се предаваше, че живее там змей ненаситен, който всяка година си взема курбан. И наистина, като се размислеха, излизаше, че уж случайно, но всяка година си загива по едно добиче там. Все някое вироглаво теле ще се подхлъзне или въртоглава овца ще се защура за някоя тревка и ще разпинти долу. А най-старите разказваха, че през турско и хора били хвърляни там. И орлите се вият, докато се белее като птичи орляк нестопения сняг в тъмната бездна. Никой не беше и помислял да се спусне на сто метра в гърлото на тая каменна цепнатина. Сега хората едва пристъпяха, надникваха отдалече и се дръпваха ужасени.
— Леле, боже-е! — извикваха подлудяващо и оставаха с прехапани до кръв устни, изцъклени, вкаменени.
Конете се мяркаха долу като изподавени от змея. Едни още стенеха, неиздъхнали, а други, намушени от острите зъбери, като на поръждавели от вековете мечове, шаваха и се мъчеха да се измъкнат, но все повече се нанизваха. На самото дъно бе цяла камара от разкървавени трупове. Един копен от движещи се окървавени снопове. Присторваше им, че някои се възправят, цвилят за помощ, но не можеха да слязат и да им помогнат. Поне един да остане жив в селото! Ще го хранят всички, ще се редуват къща по къща да му дават хлебец по коматче, зобчица по шепа. Няма да тежи на стопанството. Ще си го гледат селски и ще му се радват.
— Защо не ги взехме! Какви бездушни станахме! — чу се вопъл.
И ужасът пак скова жени, мъже и деца, вкамени ги, та не можеха да промълвят. Като че бяха треснати от една мълния горе на каменния венец, приличаха на обгорени люлякови храсти, които никоя пролет не щяха да се разлистят и разцъфтят.
Изведнъж се чу силно, напрегнато цвилене. Сякаш отдън пропастта идеше този глас. Дали пък не стана чудо и конете се съживиха!
Живинка пробягна по лицата на вкаменените хора. Вторачиха се надолу. Но от бездната лъхаше вече на тлен. Отде избликваше този конски вой, който все побърза насам, този тътен, това биене с копита. Дали някой от града не тичаше, за да отмени присъдата! И с тъжна усмивка през ума на хората преминаваха като тръпки ония мигове на късно помилване — конникът идва със съдбовно листче: „Смъртната присъда се отменя“ — тъкмо когато бутват бурето и въжето стисва гърлото, мъртвият изплезва език или пък гърмежът е екнал и привързаният за стълба е клюмнал вече с цъфнала роза на гърдите. Цялото село се извърна насам, откъдето идеха разпоредбите, въпреки че беше късно. Все очакваха да стане нещо, да дойде отнякъде кон, щом се чува цвилене.
Най-после не откъм селото и не от шосето, а от гъсталаците изскочи, сякаш изхвръкна като в приказките, кон-вихрогон, изподран, ранен, окървавен, с пяна на устата. И за миг у хората блесна щастливата и безумна надежда, че убийството на конете е било само видение, кошмар, и зачакаха един подир друг всички да изхвръкнат из бездната. Той дойде при хората като при спасители, но се стъписа за миг. Вирна хубавата си глава. Гледаше ги с обезумели очи и сякаш позна, че те не са убийците. Взе да хриже сърцераздирателно. Отведнъж се изправи на задните си крака, блъвна кръв от ноздрите си и грохна на предните, като че ли молеше милост.
— Слушайте, това не е ли жребчето?
Жребчето наричаха най-младия кон, който се роди след събирането на конското стадо, рожба на общия живот, любимец на всички. За него никой не можеше да каже чий е. Майката се знаеше — най-хубавата кобила на Скачевци, а бащата може би беше пратил любовта си в една спринцовка от ветеринарната лечебница. То беше последният победител на Тодоровден, нему вързаха юздата с мънистата и свиления пешкир. На тая поляна, пред очите на цялото село. Жребчето беше храбрецът, спасил се чрез бягство от машините. Същото яркочервено петно, което блуждаеше, блясваше и изчезваше неуловимо в тъмната нощ. И сега дойде при хората сам, за спасение, готов, ако му откажат помощ, пак да побегне. От време на време се извръщаше сепнато назад — не идат ли ония, които гърмяха подир него, и още повече се разтреперваше. Цялото му тяло блестеше от ситна, бяла бисерна пот. Конска пот! Как отведнъж зажадняха хората за освежителния й мирис. Тя никога не беше ги отблъсквала. Винаги криеше един освежаващ полъх. Имаше хора, чиято пот беше противна. Но изпотеното жребче събираше умилението на всички, извикваше такова едно съчувствие, че ги караше да събличат дрехата от гърба си да го заметнат. Изпотен човек може да отминеш, но кон — не. Червеникавите косми грееха като копринени нишки. Бялата звезда на челото му беше окаляна и децата я чистеха. На тънките му бели глезени се червенееха кървави гривни. Ще го спасят ли хората, или ще го предадат? Могат ли те да се изправят срещу машините? Щом като конете паднаха победени, какво остава за тях като много по-слаби от стотиците конски сили на тия железни чудовища, ослепяващи и зашеметяващи мощни великани. Жребчето овлажняваше с дъха си хорските длани.
— Горкото… плаче! Вижте, плаче!
Изведнъж то сепнато скочи. Дотичаха ония, които го търсеха.
— Дръжте го, метнете му въжето на шията! — развика се командващият, вирнал каскет, изпод който утрото блъскаше къдрав поздрав.
В това време се изстъпи из навалицата оня, който беше отвързал тайно жребчето през нощта и го бе подгонил да избяга. Качо на Скачковци, пазач на стопанството. Той единствен узнал за страшната разправа и с риск да стане жертва, се опита да го спаси. Но жребчето, вярно на задружността, в която бе израсло, само се натикваше към пропастта.
— Накажете ме… Какво щете ме правете, но коня пожалете! — тури ръка на гърдите съсипаният човечец, окалян, овъргалян, като че цяла нощ и него бяха гонили заедно с кончето, и наведе глава като под острието на секира.
— Оставете го да има кон барем за Тудорица бре! — разбуниха се хората и оградиха беглеца!
— Ще се надбягваме с машини! Имаме решение!
— Машината човещина не знае… А без човещина какво е животът! Човек да беше, законът го помилва, щом куршумът не го е хванал. Милост!
Милваха го млади и стари като възкръсната красота. Само командващият стоеше мрачен, неудовлетворен. Той подтисна всички свои жалости и очакваше похвала за героичната си постъпка. Но ето че и околийският, който не носеше чизми, но тропаше повече от него, по чиято куртка той си уши своята, не скри раздразнението си.
„Ние искахме от тебе плана да изпълниш, ти с конете си рекъл да избиеш камата.“
„Машините победиха конете, но бяха победени от хората!“
Селяните поведоха кончето като спасено родно минало.
И днеска, когато минавате по „Кръста“, ще срещнете тоя потомък от онова време, кон-ветеран, с бяла звезда като орден на челото, с червена блестяща пелерина. Негов стопанин е механизаторът Нино, който веднага щом се отдели от машините, го възсяда и препуска по тучното поле, за да изживее насладата от порива на живото същество. И винаги, когато го гледаха, селяните си спомняха за онова паметно време, когато се грешеше, но се проправяше пътят напред…