Ерих Кестнер
Изчезналата миниатюра (12) (Или още: Приключенията на един чувствителен месар)

Дванадесета глава
Кръчмата на татко Либлих

Шестте таксита отново фучаха по нощното шосе. Връщаха се в Рощок.

В последната от колите седеше белобрадият господин. Той бе свалил тъмните си очила. Постоянното гледане през черни стъкла вреди на зрението. Особено когато очите на човека са съвършено здрави.

Професор Хорн се взираше напрегнато през малкото задно прозорче на колата. По-точно казано, той не гледаше през прозореца, а през дупката, която се бе образувала, след като беше изрязал стъклото. Човек, който държи в ръка огнестрелно оръжие и очаква, че може да се приближат моторни превозни средства с полицаи, има нужда от бойница, откъдето да стреля. Но стъкло на нея не му е необходимо.

Професор Хорн имаше намерение да надупчи с куршуми гумите на ония коли, които не му се харесват. Това е донякъде човечно и все пак доста ефикасно средство да се позабави напредването на хора, които бързат.

В първото от шестте таксита седяха господата Щорм, Ахтел и Карстен. И мъжът, който на отиване към Варнемюнде беше приличал на професионален борец. Междувременно той се бе променил. И то не в негова полза. По ниското му чело имаше няколко цицини. А носът му бе рязко изкривен и подпухнал. Човек би могъл да си помисли, че е попаднал в някоя вършачка.

— Утре трябва непременно да си купиш нова шапка — каза дребничкият господин Щорм. — Главата ти е порасла най-малко с два номера.

— Щура работа е да се мъчиш да крадеш в пълен мрак — изръмжа обезформеният професионален борец. — Сега дори не знам кому дължа украсата си. На драго сърце бих се реванширал.

— Човек не бива да бъде толкова дребнав — каза Филип Ахтел. — Аз пък, от своя страна, умирам от щастие, че нападението се състоя на тъмно.

— Че защо?

— А бе остави се: като ми увисна на врата някаква мамичка — сто кила заедно с кокалите. Че като ме сграбчи, закрещя за помощ и искаше да я спася. Аз, и никой друг! Добре, че скоро ще пристигнем при татко Либлих. Един грог ще ме оправи.

Професионалният борец почна да става любопитен.

— Как позна в тъмното, че е жена?

— По името — цинично обясни Ахтел.

Госпожица Трюбнер и господин месарят Кюлц установиха своята самоличност в полицейския участък във Варнемюнде. Бяха представили задграничните си паспорти и съобщили името на младия човек, който бе изчезнал безследно от танцувалното заведение. Госпожицата беше добавила, че той живеел в Шарлотенбург, на Холцендорфщрасе.

— Бандата навярно е отвлякла господин Щруве — каза инспекторът. Той сигурно се е съпротивлявал. Тичал е след тях, за да ги спре. И тогава са го сграбчили.

— Ужасно! — извика Кюлц. — Клетото момче! Кой знае как и къде ще го намерим. Дано да няма близки.

Ирене Трюбнер изпадна в меланхолично настроение и се опитваше да усуче на въже ръкавиците си.

Впрочем това почти й се бе удало. Но прекъснаха заниманието й. Обади се Брюксел. Младата дама се втурна в съседната стая. При телефона.

„Шефът ще си глътне езика — мислеше тя. — Дано само да ме уволни чак от 1 януари.“

През това време господин Оскар Кюлц описваше надълго и широко господин Щорм и останалите пътници от третокласното купе, в което беше пътувал. Изтъкна как Руди Щруве с помощта на една приказка му е обърнал внимание, че спътниците му са престъпници.

Сетне Кюлц разказа за странните си преживелици в Копенхаген, за „Четирилистната подкова“, за пансиона „Курциус“ и за белобрадия господин с тъмните очила. Разправи за срещата с Щорм в хотел „Д’Англетер“ и пред магазина за антикварни стоки на Бредгаде. И накрая се опита да опише нагледно физиономиите на Щорм, Ахтел, Хорн и останалите. Е, подобно начинание е завършвало с неуспех не само за Оскар Кюлц, а и за много други хора.

Инспекторът прекъсваше от време на време разказа му с кратки въпроси. Един полицай протоколираше показанията, които даваше очевидецът Кюлц.

Когато на свидетеля не хрумваше вече нищо, инспекторът стана.

— Веднага ще предам по телефона протокола в Рощок — каза той. — Оттам ще разпоредят какво трябва да се направи. Самият аз ще наредя да се уведоми тукашната митническа станция и железопътната полиция. Инак бандата може да се понесе обратно към Копенхаген. Извинете!

— Моля, моля! — отвърна свидетелят. — Хайде сега, покажете какво можете! На драго сърце бих искал да видя защо плащам толкова данъци.

При вратата инспекторът срещна госпожица Трюбнер. Тя каза:

— Господин Щайнхьовел обявява десет хиляди марки награда за оня, който му донесе миниатюрата. А утре следобед пристига в Берлин.

Инспекторът беше извън себе си.

— Десет хиляди марки награда ли? Само това ни липсваше още! Сега от утре нататък всички хора, които имат прекалено много време и прекалено малко пари, ще търчат при нас и ще ни обсипват с важни сведения!

Той се отдалечи разгневен.

— Е, мойто момиченце! — рече Кюлц. — Изхвърли ли ви шефът на пътя?

— Не. Но иска да си получи миниатюрата. Не става въпрос за парите. Холбайновата миниатюра е застрахована за петстотин хиляди марки.

— Какво ли не става на тоя свят! — извика господин Кюлц. — Да бях на мястото на вашия шеф, от радост бих си отхапал палеца, че Холбайн е откраднат и щях да прибера петстотинте хиляди марки от застраховката! Дори бих написал на бандата писмо да не връща миниатюрата за нищо на света.

— Шефът ми обича изкуството, не парите.

— Това е болест — установи месарят. — Същинска болест. Дано само не се влоши повече.

След четвърт час полицейският инспектор отведе двамата свидетели обратно в хотел „Берингер“ и ги замоли да бъдат готови към шест часа сутринта на следния ден. Тогава щял да ги вземе с колата и да ги придружи до Рощок. В тамошната инстанция имали да им зададат още няколко въпроса.

Той се сбогува.

— Сега можем да спим спокойно — рече Кюлц, докато се изкачваше по стълбите на хотела заедно с Ирене Трюбнер. — Щом нещо е изчезнало, не създава поне главоболия.

Той й подаде ръка.

— Лека нощ, дете мое. Утре заран ще пътуваме за пръв път в арестантска кола. Дано само не я сънувам.

— Лека нощ, татко Кюлц! — каза тя уморено. — Приятни сънища!

 

Сетне отвори вратата на стаята си.

— Стойте! — извика той и бръкна в джоба на сакото си. — Не искате ли да си получите обратно фалшивия Холбайн?

Татко Кюлц й подаде пакетчето.

— Не — каза тя. — Щом като истинския го няма, не ми трябва и фалшивият! И без това не струва кой знае колко. Не бихте ли желал да го запазите за спомен от приключението ви в Дания? Шефът ми положително няма да има нищо против. Той не събира копия.

— Както искате — рече Кюлц. — Много ви благодаря! Ще закача тая джунджурийка над кушетката в стаята зад магазина ни. Все ще се намери място и за нея.

Той се прозина и й кимна.

— Ама че ден беше! Чест и почитания. А къде ли е сега нашият Руди? Просто ми липсва.

— Лека нощ, татко Кюлц! — прошепна тя и бързо влезе в стаята си.

 

 

Мрежата, с която днес се ловят крадци, е изплетена от жици и се нарича телефонна мрежа. Жиците, опънати на високи стълбове из цялата страна, бръмчаха. Вестта за открадването на Холбайновата миниатюра и за голямата награда се разпространяваше по всички посоки бързо като вятър. Печатниците спряха ротационните машини. Дежурните редактори на вестниците съчиниха заглавия за две колони и наредиха новината да се помести на видно място.

 

 

Кръчмата на Либлих се намира на една от ония рощокски улици, които се спускат стръмно надолу към пристанището.

Тъй като за съжаление навсякъде има хора, поради чийто начин на живот наказателните кодекси не могат да бъдат отменени, във всеки град има и заведения, където се срещат тъмни личности, за да обменят професионален опит и едновременно с това да се отдават на порочната наслада от алкохола.

Професор Хорн влезе пръв при татко Либлих и веднага поиска от съдържателя да го отведе в задната стаичка, на чиято врата висеше табелка. „Стаичка за дружествени събрания“ — пишеше на табелката.

Татко Либлих, изглежда, познаваше белобрадия посетител — пръскаше се от любопитство и примираше от страхопочитание.

— Вън! — заповяда професор Хорн. — Хората ми ей сега ще пристигнат. Не желаем никой да ни безпокои.

Татко Либлих смирено се оттегли.

Професорът седна.

Постепенно, на малки групички, се появиха и останалите членове на „дружеството“. Насядаха около пръснатите из стаята маси. Прислужваше им лично татко Либлих. Пушеха и пиеха.

— Всички сме тук — каза внезапно дребният господин Щорм. — Липсват само двамата, които ти остави в морския курорт Варнемюнде.

— Добре.

Професор Хорн направи знак на съдържателя.

Татко Либлих се измъкна.

Шефът огледа стаята.

— Предполагам, че полицията вече е уведомена. Нямаме време за губене. Аз отивам бързо в хотел „Блюхер“, взимам куфара си, плащам и казвам, че заминавам за Хамбург. Веднага след това се връщам тук и свалям брадата си. А вие останалите се пръскате един по един колкото е възможно по-скоро. Щорм и Ахтел могат да уредят това в подробности. Главното е да се движите поотделно. Във вторник всички да са в Берлин! Аз ще посетя като английски турист няколко северногермански града. Това ще е необходимо в интерес на Холбайн-младия.

Останалите се усмихнаха под мустак.

— Може и да позаобиколя малко — заяви шефът. — Може би ще стане нужда да пристигна в Берлин откъм юг. Това ще се види. Така или иначе във вторник ще се срещнем в Берлин. Имате достатъчно пари дотогава, нали?

— Не знам точно — каза Щорм.

— Аз обаче знам — отвърна професор Хорн. — Има ли някой още някакъв въпрос?

Другите мълчаха.

— Добре — каза той. — А сега дайте ми пакетчето и се омитайте!

Той се изправи и зачака.

Никой не се помръдна.

— Хайде, хайде! Давайте миниатюрата!

Мъжете се спогледаха мълчаливо. Всеки очакваше, че другият ще извади от джоба си пакетчето. Чакаха напразно. Професор Хорн тропна с крак.

— У кого е миниатюрата?

— Не е у мен — каза Филип Ахтел. — Мислех, че е у Клопфер. Той беше най-близо до масата, когато светлината угасна.

— Не е у мен — отвърна човекът, който се казваше Клопфер. — Когато светлината угасна, една жена ме взе за мъжа си. Вкопчи се в мене и почна да ме нарича „Артур“. Когато най-сетне се добрах до чантата, тя беше празна. Тогава си помислих, че Пич е взел миниатюрата.

Пич беше човекът, който приличаше на професионален борец. Той поклати обезформения си череп.

— И у мен не е. Посегнах към чантата. Но докато да я напипам, някой почна да ме налага с нещо твърдо по главата и то така, че при четвъртия удар паднах. Мислех, че е у Керн.

— Не, и у мен не е — рече Керн.

— Не ме правете на луд! — извика шефът. — Дванайсет от хората ни бяха в заведението. Десетима стояха навън. Всичко беше подготвено до последната подробност. А сега всеки разправя, че миниатюрата не била у него! У кого е?

Мъжете продължаваха да мълчат. Мълчанието бе направо угнетяващо.

— У кого е? — повтори шефът. Той даде знак на Щорм и Ахтел. — Претърсете ги?

Докато Щорм и Ахтел преобръщаха всички джобове на своите колеги, професор Хорн провери револвера си. Стори го с педантичността на специалист. Сетне кимна замислено. Диагнозата изглежда беше задоволителна. Той вдигна поглед.

Господата Щорм и Ахтел бяха завършили своята дейност. Те погледнаха с недоумение шефа си и свиха рамене.

— Няма нищо — каза дребният Щорм.

— Нищо — потвърди Филип Ахтел.

Лицето му, с изключение на носа, бе силно пребледняло.

— Миниатюрата без съмнение, е била открадната от чантата! — каза Щорм. — Но не от нас!

— Полицията ще ни преследва — рече господин Ахтел. — Ние обаче, за съжаление, сме невинни!

Професор Хорн се хвана здраво за едно от копчетата на сакото си. Или го беше заболяло сърцето?

Най-сетне каза:

— Отивам в хотел „Блюхер“ и ще се свържа оттам по телефона с Варнемюнде.

— А ние? — запита Щорм.

— Всички да останат тук! — изръмжа шефът. — Само Карстен да дойде с мен!

Той затръшна шумно вратата.

Карстен побърза да го последва.