Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Status Civilization, 1960 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Любомир Николов, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 31 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)
Издание:
Корпорация „Безсмъртие“. Цивилизация на статуса. 1992. Изд. Отечество, София. Биб. Съвременна световна фантастика. Научнофантастични романи. Превод: от англ. Любомир НИКОЛОВ [Immortality Inc. (1959); The Status Civilization (1960), Robert SHECKLEY]. Предговор: Иронията на фантаста, Миглена НИКОЛЧИНА — с.5–6. Художник: Васил МИОВСКИ. Печат: ДФ Балканпрес, София. Формат: 16/60/90. Печатни коли: 14. Офс. изд. Тираж: 10 067 бр. Страници: 224. Цена: 23.00 лв.
История
- — Корекция
- — Добавяне
ГЛАВА 29
С помощта на полицейския шеф Барънт се промъкна на кораба, който трябваше да потегли за Омега, и остави там писмо. В него описваше условията на Земята и настояваше за незабавно действие. След като успешно се справи с това, Барънт беше готов за последната си задача — да открие съдията, който го бе осъдил за неизвършено престъпление, и лъжливия доносник, който го бе посочил на съдията. Знаеше, че щом ги намери, ще запълни зеещите празноти в паметта си.
Потегли с нощния експрес за Йънгърстън. Подозрителността, изострена от живота на Омега, не го оставяше на мира. В цялата тази великолепна простота трябваше да има някакво коварство. Може би щеше да го открие в Йънгърстън.
Пристигна призори. На пръв поглед редиците спретнати къщички изглеждаха съвсем като във всеки друг град. Но за Барънт те бяха различни, болезнено познати. Той си спомняше този град и за него монотонните къщи имаха индивидуалност и смисъл. Беше се родил и израснал тук, в този град.
Ето магазина на Гротмейр, а отсреща — къщата на Хевънинг, местния шампион по вътрешна украса. Ето дома на Били Хавлок. Били беше най-добрият му приятел. Някога двамата мечтаеха да станат космонавти, дружбата им продължи и след училище… чак до присъдата на Барънт.
Ето и къщата на Ендрю Теркалър. А на другата пресечка — училището, което бе посещавал. Спомняше си уроците. Спомняше си как всеки ден минаваха през вратата, водеща към закритата класна стая. Но все още не можеше да си спомни какво е научил там.
Ето тук, край двата огромни бряста, бе станало убийството. Барънт закрачи натам и си припомни всичко. Тогава се прибираше у дома. От края на улицата дочу писък. Обърна се и някакъв човек — Илиарди — пробяга покрай него и му подхвърли нещо. Барънт го хвана инстинктивно и откри, че държи забранено оръжие — пистолет. Още няколко крачки и погледът му попадна върху изкривеното мъртво лице на Ендрю Теркалър.
Какво стана после? Смут. Паника. Чувството, че някой го гледа как стои над трупа с оръжие в ръка. Там, в края на улицата, беше убежището.
Той тръгна към него и разбра какво е — кабинка на робот изповедник.
Барънт влезе в кабинката. Вътре беше тясно и из въздуха се носеше лек мирис на тамян. Имаше само един стол. Срещу него — сложно, ярко осветено табло.
— Добро утро, Уил — изрече таблото.
Чувайки тихия машинен глас, Барънт усети как изведнъж го облива вълна от безпомощност. Сега си го спомняше. Този безстрастен глас знаеше всичко, разбираше всичко и не прощаваше нищо. Някога този изкусно създаден глас му заговори, изслуша го и накрая отсъди. В съня си го бе въплътил в образа на съдията човек.
— Помниш ли ме? — запита Барънт.
— Разбира се — отвърна роботът изповедник. — Ти беше от моята енория, преди да заминеш за Омега.
— Ти ме изпрати там.
— За убийство.
— Но аз не го бях извършил! — възкликна Барънт. — Не бях убиец и ти трябва да си го знаел!
— Знаех, естествено — каза роботът. — Но моите права и задължения са строго определени. Аз съдя не по интуиция, а по доказателства. Според закона роботите изповедници трябва да отмерват само тежестта на конкретните доказателства, които им се представят. При наличие на съмнение те са длъжни да осъждат. Всъщност самото наличие при мен на човек, обвинен в убийство, трябваше да се приема като важен довод за вината му.
— Имаше ли доказателства срещу мен?
— Да.
— Кой ги представи?
— Не мога да разкрия името му.
— Длъжен си! — настоя Барънт. — На Земята настават нови времена. Затворниците се завръщат. Знаеше ли това?
— Очаквах го — каза роботът изповедник.
— Трябва да знам името на доносника — каза Барънт.
Той извади иглолъчевия пистолет и пристъпи към таблото.
— Машините не се поддават на принуда — подхвърли роботът.
— Казвай името! — изкрещя Барънт.
— В твой интерес е да мълча. Опасността би била прекалено голяма. Повярвай ми, Уил…
— Името!
— Много добре. Ще намериш доносника на „Мейпъл стрийт“ 35. Но най-сериозно те съветвам да не ходиш там. Ще загинеш. Ти просто не знаеш…
Барънт натисна спусъка и тънкият лъч сряза таблото. Сложната плетеница от проводници се разпадаше, светлинките примигваха и гаснеха. Накрая всичко помръкна и над таблото се надигнаха тънки ивици сив пушек.
Барънт напусна кабинката. Прибра пистолета в джоба си и закрачи към „Мейпъл стрийт“.
* * *
И по-рано бе идвал тук. Познаваше тази улица, която стръмно се изкачваше по хълма сред дъбове и кленове. Тия улични лампи бяха негови стари приятели, онази пукнатина между паветата беше някогашен ориентир. Ето къщите, натежали от спомени. Те сякаш напрегнато се скланяха към него, като зрители, които чакат последното действие на някаква почти забравена драма.
Спря пред номер 35. Тишината, надвиснала над тази простичка къщичка с бели капаци на прозорците, му се стори зловеща. Той извади пистолета от джоба си в търсене на увереност, която знаеше, че не ще намери никъде. После пристъпи по чистите плочки и побутна входната врата. Тя се отвори. Барънт прекрачи прага.
Различи неясните очертания на лампи и мебели, мътно проблясваща картина на стената, статуетка на абаносов пиедестал. Стиснал здраво пистолета, той мина в съседната стая.
И се изправи пред доносника.
Гледайки лицето на доносника, Барънт си припомняше. Сред бурния потоп на паметта видя себе си, малко момченце, да влиза в закритата класна стая. Отново чуваше ласкавото бръмчене на апаратите, гледаше как бляскат и примигват красиви светлинки, чуваше шепота на увещаващия механичен глас. Отначало гласът го изпълваше с ужас, онова, което му внушаваше, беше немислимо. После той бавно привикна към него, привикна към всички странни неща, които ставаха в закритата класна стая.
Той се учеше. Машините проникваха към най-дълбоките нива на подсъзнанието. Те преплитаха уроците с основните човешки стремежи, изплитаха гоблен от внушеното поведение и инстинкта за самосъхранение. Преподаваха, после блокираха осъзнатия спомен за уроците, запечатваха го… и спояваха всичко в едно цяло.
На какво го учеха? За благото на обществото трябва сам да си бъдеш полицай и свидетел. Трябва да поемеш отговорност за всяко престъпление, което допускаш, че можеш да извършиш.
Лицето на доносника го гледаше безстрастно. Това бе собственото му лице, отразено в стенното огледало.
Той сам бе донесъл за себе си. През онзи ден, когато стоеше с пистолет в ръка и гледаше мъртвеца, привичните подсъзнателни процеси взеха надмощие. Вечното чувство за вина беше прекалено силно, за да му се противопостави, подобието на вина се превърна в реалност. Той тръгна към кабинката на робота изповедник и там даде пълни и унищожителни доказателства против себе си, обяви се за най-вероятния виновник.
Роботът изповедник издаде задължителната присъда и Барънт напусна кабинката. Добре обучен от закритите уроци, той сам се постави под стража и потегли към най-близкия център за обработка на съзнанието в Трентън. Вече го обхващаше частична амнезия, програмирана и задействувана от онова, което ставаше в закритата стая.
Изкусните андроиди техници в центъра за обработка на съзнанието се постараха да довършат амнезията, да изтрият и последната следа от спомен. Като стандартна предпазна процедура срещу евентуално възстановяване на паметта, те вградиха в подсъзнанието му имитация на престъплението. А правилниците изискваха тази имитация да включва и убеденост в дългата ръка на всемогъщата Земя.
Когато всичко свърши, превърнатият в робот Барънт излезе от центъра, качи се на специалния експрес до затворническия космодрум, качи се на изгнаническия звездолет, влезе в килията и затвори вратата между себе си и света. После заспа, докато отминат пропускателния пункт, където се качваха надзирателите и събуждаха затворниците за пристигането на Омега…
Сега, докато гледаше собственото си лице в огледалото, в съзнанието му изплува последният подсъзнателен урок в класната стая:
Личността не бива в никакъв случай да осъзнава уроците на закритата класна стая. Ако те се разкрият, човешкият организъм трябва незабавно да пристъпи към самоунищожение.
Вече знаеше защо толкова лесно бе покорил Земята — защото всъщност не бе покорил нищо. Земята не се нуждаеше от сили за сигурност, тъй като полицаят и палачът бяха присадени в съзнанието на всеки човек. Под повърхността на кротката и добродушна земна култура се криеше самостоятелна механична цивилизация. Знанието за тази цивилизация се наказваше със смърт.
И тук, в този миг, започна истинското сражение за Земята.
Втълпените схеми за поведение, преплетени с основните жизнени инстинкти, заставиха Барънт да вдигне пистолета и да го насочи към главата си. Ето за какво бе опитал да го предупреди роботът изповедник, ето какво бе провидяла младата мутантка. По-младият Барънт, приучен към абсолютно и сляпо подчинение, трябваше да се самоубие.
По-възрастният Барънт, който бе преживял изпитанията на Омега, се бореше против безразсъдния порив. Един шизофреничен Барънт се сражаваше сам срещу себе си. Двете му половини се бореха да овладеят оръжието, да контролират тялото, да присвоят разсъдъка.
Пистолетът спря на сантиметри от главата му. Дулото трепна. После новият Барънт от Омега, Барънт-2, застави оръжието да се отдръпне.
Победата му бе мимолетна. Уроците от закритата класна стая вече надделяваха и тласкаха Барънт-2 към самоубийствена схватка с неумолимия и копнеещ за смърт Барънт-1.