Робърт Шекли
Корпорация „Безсмъртие“ (28)

28.

— Том, Том, аз съм!

— Рей?

— Естествено! Говори по-тихо. Наблизо има ловци. Чакай сега.

Блейн приклекна до залостения изход на метрото и зачака, като хвърляше плахи погледи наоколо. Не виждаше и следа от Мелхил. Нямаше нито призрачни изпарения, нито каквото и да било освен нашепващ глас.

— Добре — каза Мелхил. — Сега тръгвай на запад. Бързо.

Блейн закрачи, усещайки невидимото присъствие на Мелхил да се рее край него.

— Рей, как така? — запита той.

— Крайно време беше и аз да ти помогна с нещичко — отвърна Мелхил. — Онзи старец, Кийн, се обадил на твоята приятелка, а тя пък се свърза с мен чрез Духовната централа. Чакай! Спри на място.

Блейн отскочи зад близкия ъгъл. Над самите покриви бавно прелиташе хеликоптер.

— Ловци — каза Мелхил. — Големи маневри си предизвикал днес, момко. Разлепиха плакати с награда за главата ти. Дават награда даже само за информация. Том, казах на Мари, че ще опитам да помогна. Не знам колко ще изтрая. Изтощава ме. След това заминавам направо в отвъдното.

— Рей, не знам как…

— Зарежи. Слушай, Том, не мога да приказвам дълго. Мари се е спазарила с някакви свои приятели. Те имат план, стига да те доведа при тях. Стой!

Блейн спря и намери убежище зад една пощенска кутия. Минаха дълги секунди. Сетне наблизо притичаха трима ловци с пистолети в ръце. Когато изчезнаха зад ъгъла, Блейн отново тръгна.

— Страхотни очи имаш — каза той на Мелхил.

— Тук, горе, обзорът е чудесен — отвърна Мелхил. — Бързо пресичай тази улица.

Блейн побягна към отсрещния тротоар. През следващите петнадесет минути, напътствуван от Мелхил, той се вмъкваше в разни улички и отново излизаше, напредваше и отстъпваше по бойното поле на града.

— Тук е — каза най-после Мелхил. — Оная врата там, номер 341. Успя! Ще се видим, Том. Внимавай…

В този момент двама души излязоха иззад близкия ъгъл, спряха и се вторачиха в Блейн. Единият възкликна:

— Хей, това е онзи тип!

— Кой тип?

— Онзи, дето дават награда за главата му. Хей, ти!

Те се втурнаха напред. Блейн размаха юмруци и бързо повали първия в несвяст. Завъртя се, търсейки втория, но Мелхил бе овладял положението.

Вдигнал ръце над главата си, вторият нападател правеше опити да се опази. Загадъчно летящ капак от кофа за боклук гневно дрънчеше около ушите му. Блейн прекрачи напред и довърши работата.

— Страхотно — изрече Мелхил със съвсем изнемощял глас. — Отдавна ми се щеше да опитам номерата на призраците. Обаче изтощава… Успех, Том!

— Рей!

Блейн почака, но нямаше отговор, вече не усещаше и присъствието на Мелхил.

Нямаше смисъл да чака. Приближи се към номер 341, отвори вратата и влезе вътре.

Озова се в тесен коридор. В дъното имаше нова врата. Блейн почука.

— Влез — каза някой.

Отвори вратата и прекрачи в мръсна стаичка с плътно спуснати завеси.

Мислеше, че вече нищо не е в състояние да го изненада. Но въпреки това се стресна, виждайки насреща си ухиления Чарлз Орк, крадеца на тела. А до него седеше и също се хилеше Джо, дребният пласьор на Трансплант.