Клифърд Саймък
Отново и отново (40)

40

Андроидът детектив каза:

— Проверихме Бриджпорт назад чак до двехилядната година и се убедихме, че нищо особено не се е случвало там. Селището е било затънтено и събития от световен мащаб не са ставали.

— Не е задължително да е нещо голямо — възрази Ева Армър, — може и да е съвсем незначително, но все пак достатъчно като следа. Например някоя дума от бъдещето, която Сътън е употребил, изпускайки се неволно, а другите са я чули и усвоили. След няколко години подобна дума може да стане част от местния диалект.

— Проверихме и най-дребните неща, мис — увери я детективът. — Изследвахме всяко възможно отклонение, което би загатнало, че Сътън е бил там. Използвахме най-ефикасни методи, но не открихме нищо. Абсолютно нищо. Изобщо няма никакви следи.

— И все пак сигурно е там — настоя Ева. — Роботът от информационния център е разговарял с него. Сътън е питал за Бриджпорт. Следователно мястото го е интересувало.

— Но това не означава, че е възнамерявал точно там да отиде — отбеляза Хъркимър.

— Все някъде е отишъл — рече Ева. — Къде?

— Изпратихме толкова детективи, колкото бе възможно, без да будим подозрения на самото място и в бъдещето — обясни детективът. — Хората ни направо се блъскаха един в друг. Изпращахме ги като пътуващи книжари, точилари на ножици или пък като хора, които си търсят работа. Проверихме щателно всеки дом в радиус от двадесет мили, отначало през двадесет години, а после, като не открихме нищо, през десет и накрая през пет. Ако имаше дори една дума или някакъв слух, непременно щяхме да се натъкнем на тях.

— Казваш, че сте проверили всичко до двехилядната година в миналото — обади се Хъркимър. — А защо не до 1999 или до 1950 година?

— Ами все трябваше да има една произволна граница, където да спрем — отговори детективът.

— Родът Сътън е живял по тези места — каза Ева. — Предполагам, че сте ги проучили малко по-подробно.

— Агентите ни често се хващаха на работа във фермата им — каза детективът. — Щом възникнеше нужда от работна ръка, някой от нашите хора веднага се появяваше. А през останалото време работеха из съседните ферми. Дори един си купи горски участък и прекара там цели десет години, като се занимаваше с дърводобив. Можеше и повече да остане, но се страхувахме да не събуди подозрения. Всичко това продължи от 2000 до 3150 година, когато последният от фамилията Сътън напусна околността.

Ева погледна Хъркимър.

— Семейството им изцяло ли е проучено? — попита тя.

Хъркимър кимна.

— Чак до момента, когато Ашър тръгва към Лебед. Не открихме нищо, което би ни помогнало.

— Толкова безнадеждно изглежда всичко — каза Ева. — И все пак той е някъде. Сигурно му се е случило нещо. Да не би да са онези от бъдещето?

— И аз това си мислех — каза Хъркимър. — Може да са го заловили ревизионистите и сега да го държат затворен.

— Едва ли могат да задържат Ашър Сътън — каза Ева. — Никой не би могъл, ако той познава способностите си.

— Но нали не ги познава — напомни й Хъркимър. — А пък ние не биваше да му казваме, нито дори да насочваме вниманието му към тях, защото трябва да ги открие сам. Трябва да изпадне в критична ситуация и да ги открие изведнъж като естествена реакция. Подобно нещо не се научава, а се развива постепенно.

— Отначало всичко вървеше чудесно — каза Ева. — Така добре се справяхме. Подтикнахме Морган към необмислени действия и той внуши на Бентън да го предизвика на дуел, а това бе единственият бърз начин за премахването му, след като Адамс първоначално отказа да убие Сътън. След случая с Бентън Ашър беше нащрек и нямаше нужда да му казваме, че трябва да внимава. А сега…

— Но книгата е била написана — каза й Хъркимър.

— Може и да не е била — възрази Ева. — Възможно е с теб да сме само марионетки в един вероятностен свят, който още утре ще се разпадне.

— Ще покрием всички важни моменти в бъдещето — каза Хъркимър. — Ще удвоим усилията на разузнаването ни сред ревизионистите и ще проверим всяка тяхна специална операция в миналото. Може да открием нещо.

— Ами случайните фактори? — напомни му Ева. — Никога не можем да бъдем сигурни. Времето и пространството са необятни. Как да разберем накъде точно да се насочим? Нима ще трябва да проверяваме всяко възможно събитие, да намерим онова, което търсим?

— Забравяш за един основен фактор — спокойно каза Хъркимър.

— Какъв фактор?

— Самият Сътън. Той е някъде, а аз вярвам в него. И в съдбата му. Защото, виждаш ли, Сътън зачита съдбата си и тя ще му се отплати накрая.