Пол Дохърти
Царицата на нощта (9)

Глава шеста

Глупавият пътник ще пее с крадеца.

Ювенал, „Сатири“

Клавдия се сбогува е двамата ветерани. Тя и придружителите й продължиха пътя си към града. Когато пристигнаха в „Магариците“ вече се бе стъмнило и щом стъпи на площадчето и се огледа, стомахът й се сви. На прага се бяха насъбрали група германски наемници. Императрицата беше решила да види „Голямото чудо“! Германските стражи се скупчиха край Клавдия като душещи мечки и почти я внесоха на ръце в кръчмата, опразнена заради височайшето посещение. Попея бършеше с кърпа масите. Извинявай, въоръжен с метла от тамарискови вейки, метеше пода, а котаракът Калигула се изтягаше като император на една от пейките. Бур беше в кухнята. Едната му ръка лежеше върху дръжката на широкия меч, а другата държеше парче пиле, което той разкъсваше, покривайки мустаците и брадата си с мазнина. Той се опита да прегърне и целуне Клавдия, после с глава посочи, че императрицата е в градината.

— Къде е мъжът ти, боецът? — изръмжа Бур.

— Муран е във вилата на военачалника Аврелиан. Там е на нова работа.

— Добре — Бур отхапа от пилето и я загледа така съсредоточено, че чак очите му се насълзиха. — Да стои там. Да охраняваш някой важен човек е голяма чест. Императрицата дойде да те посети. Тя те очаква.

Клавдия се взря в светлосините очи на германеца. Бур примигна, отвърна поглед и вдигна пилето, сякаш внимателно го разглеждаше.

— Знаеш какво си мисля, Бур! Това е кръчмата на чичо ми. Кажи на момчетата си вън, че нищо не бива да изчезне. Обещаваш ли?

Бур кимна и се върна към пилето. Клавдия се измъкна покрай него, мина през кухнята и излезе в градината. В най-отдалечения й край, любимото място на Полибий, седеше Елена, царствено разположила се върху голямата гордост и радост на кръчмаря — голямото кресло с облечени в позлатена кожа подлакътници. Пред нея на тревата бяха коленичили Полибий, Апулей и Нарцис; на стол зад императрицата, скрит в сенките, седеше свещеникът Силвестър. Навъсеното му лице едва се различаваше в примигващата светлина на една лампа, поставена върху масата до Августата. Елена приличаше на жрица пред оракула, главата и лицето й бяха почти скрити под качулката на обточената със сребро мантия. Тя погледна към приближаващата се Клавдия и направи знак момичето да коленичи до чичо си. Като спотаи една въздишка, Клавдия се подчини и впи поглед в лицето на императрицата. Елена беше недоволна, очите й гледаха строго, тънките й устни бяха здраво стиснати. Тя наблюдава известно време Клавдия, като по този начин изразяваше неодобрението си от смъртта на Статил и Теодор.

— Августа? — Клавдия наведе глава.

— Разговаряхме за „Голямото чудо“ — рязко заговори Елена. — Как Бог е съхранил тялото на девата мъченица Фулгенция. — Тя посочи тежките кожени торбички на масата до нея. — Реших, и чичо ти се съгласи, че тук не е мястото за такива свети мощи.

Клавдия бързо погледна към чичо си. Той изглеждаше извънредно доволен от сделката и сияеше в широка усмивка. Извърна се и й намигна.

— Както знаеш — продължи Елена, отправила поглед към небето и звездите по него, блестящи като скъпоценни камъни върху подложка от черно кадифе, — синът ми реши, че някои дворци ще бъдат дадени на християните; те ще станат базилики. В тези базилики ще се съхраняват мощите, които намеря, свети предмети, принадлежащи на истинната вяра.

Тя замълча с присвити очи, сякаш изброяваше наум онези чудотворни открития, заради които претърсваше надлъж и шир империята.

— Тялото на Фулгенция ще бъде една от тези реликви. На чичо ти и неговите приятели — тя ги посочи с глава — ще платим за труда им. Моите стражи ще отнесат тялото довечера. Съгласен ли си, отче? — тя леко се извърна и свещеникът бавно кимна, настойчиво загледан в Клавдия с едва доловима усмивка. — Добре — Елена леко плесна с ръце, както правеше винаги, когато приключеше даден въпрос. — Сега вземи парите си, Полибий, и се върни в кръчмата. Наглеждай милите ми момчета и им дай бутилка вино, но внимавай за чашите си.

Полибий се изправи, взе подрънкващите торбички от масата и последван от двамата си другари, тръгна през тревата към кръчмата.

— Отче?

Силвестър пристъпи напред.

— Върви! — прошепна Елена. — Върви в кръчмата и подготви останките на блажената Фулгенция, за да бъдат отнесени на носилка в двореца. После ще решим какво да правим.

Силвестър не възрази срещу това отпращане, отиде при Клавдия с протегнати ръце и я изправи на крака.

— Радвам се да те видя, Клавдия!

Той стисна ръцете й и Клавдия усети как в дланта й се озова къс пергамент.

Елена го гледаше, докато се отдалечава, после посочи едно от малките столчета.

— Премести го по-близо, Клавдия, и седни. Искам да чуя какво се е случило.

Девойката се настани удобно и разказа на императрицата за събитията от предната вечер: за разговорите си със Статил, Крисп и Секунд, за зловещата смърт на декуриона и за посещението си при военачалника Аврелиан. Елена съсредоточено я слушаше, привела глава, и когато Клавдия свърши, я погледна и й кимна.

— Ти не си виновна за смъртта на Статил — прошепна тя, — но имаш право, неговото убийство, както и тези на другите, е свързано с нещо, случило се преди много време. Военачалникът Аврелиан ще бъде добър с Крисп и Секунд. Те вероятно ще твърдят, че Постул не е бил верен на него, на съпруга ми или на сина ми. Аврелиан обаче е добър човек, той ще се погрижи за тях. Навярно ще му кажат повече за събитията на чаша вино. Ами Теодор, смъртта му — ти мислиш, че е бил отровен, така ли?

— Без съмнение, Августа! — Клавдия се опита да потисне прозявката си. Тя замълча, вслушана в идващите от кръчмата звуци, в шума от смеховете, от преместването на мебели: Силвестър навярно вече бе наредил да изнесат тялото. Клавдия беше доволна от това; каквото и да казваше Елена, момичето все още бе дълбоко озадачено от появата на Фулгенция, произхода й, нейната смърт и участието на чичо си в тази чудотворна находка. Все пак трябваше да запази тези си съмнения за себе си. Ако Полибий беше замесен в някаква игра, ако беше измамил хора като Августата и презвитер Силвестър, наказанието му щеше да бъде ужасно.

— За какво си мислиш, мишленце?

Клавдия извинително се усмихна.

— За Теодор, Августа! Той дойде тук и се присъедини към тържествата. Чичо е гостоприемен домакин; Теодор трябва да е ял и пил, а сетне се е оттеглил в стаята си, където е умрял.

— Значи, някой трябва да го е убил?

— Но не и някой от хората на Полибий! — твърдо заяви Клавдия. — Убиецът сигурно се е промъкнал сред гостите и го е отровил. Флавиевата порта е наблизо и в кръчмата „Магариците“ всеки познава всекиго, а чичо ми не забелязал нищо подозрително. Знаем, че Теодор е бил убит, но кой го е извършил, как и защо си остава загадка.

— Не и защо! — твърдо заяви Елена. — Клавдия, събуди се, използвай ума си! Защо някой ще убие един странстващ актьор, освен заради нещо, което е видял във Вила Карина? Трябва да е видял нещо, Клавдия!

— Но какво? — възрази Клавдия. — Теодор беше актьор. Той се правеше на герой, но не беше. Без съмнение, опитал е да защити Антония и е бил повален с един удар на земята. Ако бе видял нещо, тези престъпници без колебание щяха да прережат гърлото му. Той сигурно е научил нещо, но какво точно, Августа, аз наистина не знам.

— Откри ли нещо за произхода на Теодор?

Клавдия затвори очи. С радост би отишла да спи, но знаеше, че ако не й каже всичко сега, Елена няма да се поколебае да я извика в двореца и посред нощ. Опита да събере мислите си, да си спомни всичко — как се връщаше тук с Муран и Теодор, как Теодор посети храма на Хатор, как актьорът бъбреше за миналото си, къде е бил, с кого се е срещал.

— По произход бил от Египет — Клавдия отвори очи. — От Мемфис на Нил. Бил посветен на богинята Хатор, Господарката на мрака, Господарката на белите стени. Когато се връщахме тук, посетихме храма на Хатор. Той поговори съвсем малко с великия жрец Сезотен…

— А, да, чувала съм за него.

— Теодор искаше да благодари за избавлението си; помоли Сезотен да прекади с тамян, после си тръгнахме. Наблюдавах го през цялото време.

— Храмът на Хатор! — процеди през зъби Елена. — Запуснато място, пълно с гнусотии и скверни обреди и ритуали. Нещо друго?

Клавдия завъртя отрицателно глава.

— Тогава върви и се наспи добре, Клавдия. Утре в деветия час трябва да освободят Антония в гробището край Виа Апиа. Искам да бъдеш там. Не се излагай на опасност, но бъди нащрек, виж какво може да откриеш. Приближи се, мишлето ми!

Клавдия премести столчето си и Елена се наведе напред.

— Всички отвлечени са били освобождавани там — прошепна Елена. — Помислих върху онова, което ми каза, Клавдия. Самото гробище е гора от камъни, храсти и дървета; под него лежат катакомбите, които сега са напуснати от християните.

Клавдия бавно размърда ръката си и пусна пергамента, който Силвестър й беше дал, в малката кесийка, окачена на колана й. Елена толкова се бе замислила, че не забеляза нищо.

— Е, както знаеш, Клавдия, ти си една от многото мои слуги, един от многото е и Касий Херея. Херея е много полезен човек, Клавдия. Християнин, заловен по време на гоненията, разпитван и осъден да работи в мините на Сицилия, където прекарал поне десет години. Умее да оцелява във всякакви ситуации, селянин по рождение; научил се е как да остане жив в галериите и тунелите на мините край Сиракуза. Показах му карта на катакомбите под Виа Апиа, най-добрата, която можах да получа. Даде ми я презвитер Силвестър. Херея и аз най-внимателно я проучихме. Той се съгласи с мен — продължи Елена, — че катакомбите може да бъдат естествено скривалище за похитителите; там, в галериите, проходите и тунелите те може да крият жертвите си. Освен това катакомбите имат толкова много входове, че дори кучета не биха могли да ги открият — Елена затъкна столата около раменете си. — Херея има определени дарби, наследство от дългия му престой в мините. Може да намира пътя си в тъмното. Не се страхува от затворени или ограничени пространства. Може да си намери път през най-заплетени лабиринти. Освен това има извънредно чувствителен нюх, някакъв животински инстинкт за опасност. Сега ще трябва да се потруди — прошепна Елена. — Похитителите навярно мислят, че на заранта може да се опитаме да претърсим катакомбите, но Херея ще се промъкне по тъмно и може и да открие нещо. — Императрицата стана и протегна ръка към Клавдия, за да целуне тя пръстена й, после отново се наведе и стисна рамото на момичето: — Каквото и да стане, утре бъди на гробището много преди уречения час…

 

 

Бившият роб Херея нямаше да се съгласи напълно с царствената си господарка: сетивата му наистина бяха остри, но спомените от сиракузките мини винаги се връщаха у него, когато тръгваше да преследва някого. Херея много се гордееше с миналото си. Бе преживял мините с техните мрачни, едва осветени галерии, които миришеха на сол и където смъртта можеше да те застигне по най-различни начини: задушаване, глад, жажда, срутила се скала, от самата умора да си проправиш път, от жестокостта на надзирателите или диващината на другите осъдени, които можеха да те убият за залък хляб или чаша горчива вода. Ужасни времена! Спомените отново нахлуваха в него, докато се промъкваше надолу по тесния, покрит със ситни камъчета канал под гробницата на трибуна Ларенций, служил в Дакия преди сто години. Един остър камък поряза крака му, но той меко скочи на земята. О да, това му напомняше мините! Чернотата го обгръщаше като саван, наред с горещия, задушлив въздух и постоянното чувство за заплаха, за промъкваща се опасност.

Херея поклеча известно време, докато привикне с обстановката. Беше дребен, жилест мъж със зорки очи над хлътналите бузи, с пръсти, тънки като птичи крачета и яки като жили на камшик мускули на краката. Беше се подготвил добре за това. Бе проучил и запаметил подземните пътеки. Беше се помолил на Христос. В малката торбичка, която носеше, имаше лампа, въже и кама. Херея бе свикнал с такива приключения. Елена често го използваше да слиза в катакомбите и да търси там ценни неща и реликви, но този път беше различно. Императрицата го предупреди, а и Херея не беше глупав. Той знаеше за похищенията в Рим и осъзнаваше, че катакомбите са царството на инферните, „Изчадията на ада“, онези изхвърлени от обществото мъже и жени, които се притаяваха в тях, за да вземат за плячка всички онези уязвими, слаби хора, достатъчно глупави да се спуснат там. Императрицата му обеща щедра награда, достатъчно пари, за да даде пир на себе си и приятелите си със закръглените куртизанки, към които имаше такава слабост. Сърцето му го подтикваше към това. Прекараните под земята на Сицилия години му помогнаха да осмисли страданията и силата на Христа и когато го освободиха, реши да изпита колкото е възможно повече наслади. Той затвори очи, успокои дишането си и си спомни нарежданията на императрицата. Не беше тук да освобождава някого, а само да намери, да претърси и да докладва.

Херея бе придружавал императрицата по време на пътуванията й из Италия и империята в търсене на християнски реликви. В себе си той тайно се чудеше: какво толкова значеха тези свети кости или свещени предмети? Мъртвите са си мъртви, важни бяха живите.

Тъмнината беше като мрака в мините, без лампи, без светлинка. Очите му привикнаха с нея. Пред него се простираха две пътеки — едната наляво, другата направо. Херея знаеше, че лявата води още по-надолу в катакомбите, там се бяха крили християните. Съмняваше се, че похитителите ще влязат толкова дълбоко, затова тръгна напред, напрегнал взор и слух, като се оглеждаше за всеки знак, че го дебне някаква опасност. Трябваше да стои изправен и да върви, но знаеше, че това е опасно, затова започна да пълзи на четири крака като куче и внимателно опипваше пътя си. От време на време се натъкваше на скелети, на разпръснати кости, изпаднали от нишите в стената; те се чупеха, озъбваха се и хрущяха под предпазливите му движения. Отмяташе встрани черепи и вкаменени кости; те не го тревожеха. Нямаше голяма разлика в сравнение с мините, в които погребваха мъртвите там, където паднеха.

Трябва да беше лазил около час, като порязваше и каляше ръцете, краката и раменете си, когато усети някаква промяна. Въздухът бе горещ и плътен, наситен с прах, но изведнъж почувства, че сега е малко по-пресен и че тук отнякъде проникват и други миризми: на горяща лампа, на нагорещено масло, на мазнина, дори на парфюм. Херея продължи да лази. По едно време спря, опрял едната си ръка върху череп, а другата — върху ронещите се кости на гръден кош. Бе стигнал до друго място с погребения, някакво отдавна забравено гробище, но бе сигурен, че е дочул нещо. Откъде идваше този отекващ като камбана лай на куче? От повърхността? Усети как по врата му избива пот и я остави да се стича надолу. Винаги бръснеше главата си, а в такива случаи почерняше и кожата на лицето, ръцете и краката, за да не може някоя капчица пот да блесне в случаен лъч светлина. Примъкна се до стената, опрял едната си ръка върху ръба на отворен гроб, затвори очи и дълбоко пое дъх. Да, свежите миризми се долавяха отново: на пот, лоена свещ, лампа и масло. Преди известно време тук някъде наблизо бяха идвали хора. Той пое по тунела, като непрекъснато си повтаряше да не обръща внимание на онези тесни като нишки канали, чиито разклонения водеха до задънена улица.

Зави и застина. Пред себе си, навътре в тунела, мярна мъждукащ отблясък от лампа само миг, преди той да изчезне. Клекна на земята и бавно започна да лази напред, като опипваше пътя пред себе си. Когато стигна до мястото, където видя лампата, зави в един ъгъл и се сви до стената. Пред него се простираше изоставена галерия със запалени в нишите факли. Херея би трябвало да се зарадва на светлината, но сега я ненавиждаше. Не я бе очаквал. Той се промъкна напред, като гледаше да се държи в сенките. От двете страни на тунела се виждаха ниши на стари гробове; някои бяха още запечатани от гипсовата замазка, други бяха отворени и разкриваха купчини прашни кости и парчета от глинени съдове. Цялата земя пред него беше покрита с такива чирепи. Отново чу лай на куче, но не скимтенето на някакъв мелез, а дълбокия лай на голямо животно. Той спря, прехапал устни, и се чудеше какво да направи. Знаеше, че трябва да се върне, бе видял достатъчно, но възможността да добави още сребро и злато към щедрото възнаграждение на императрицата го накара да изостави обичайната си предпазливост.

Херея започна да лази напред. Сега минаваше от сянка в сянка. Плъзна се край един малък коридор и надникна вътре: нищо. После усети дима от мангал и чу гласове, зловещо отекващи в галерията. Спря, отвори торбата, която носеше, и извади дълга кама. Покри с прах блестящото острие и стисна намотаната с тел дръжка. Стигна до място, където коридорите се кръстосваха, от лявата си страна чу стон. Бързо мина на другата страна, продължи напред покрай стената и се добра до ъгъла на една от онези стаички, в които жреци и опечалени правеха възпоменателни угощения. Заобиколи и бързо надзърна вътре. В единия ъгъл гореше факла, а под нея се гушеше човешка фигура с обвита в плат глава. Взря се по-напрегнато, чу подрънкването на верига и слаб стон. Докато се чудеше какво да прави, един звук зад него го накара бързо да се обърне. Там, където коридорите се кръстосваха, на слабия светлик от факлите стоеше някаква фигура с проблясващ меч в едната ръка и тежка тояга в другата. Ръмженето на кучето се чуваше все по-наблизо.

Херея нямаше избор; той се хвърли напред, като замахна с камата във въздуха. Мъжът бързо се наведе. Херея не остана да продължи борбата, обърна се и побягна натам, откъдето бе дошъл. Захвърли торбата си и като стискаше само камата, хукна като безумен, като се препъваше в отломки от кости и грънчарски чирепи. Вече нямаше място за хитрини и умения, той просто трябваше да стигне до мястото, откъдето бе дошъл, и да избяга. Различни звукове и викове отекваха зад него, но протяжният вой на кучето смразяваше кръвта му. Преследваха го! Той се препъваше, подхлъзваше и залиташе, докато най-сетне разбра, че бяга в погрешна посока. Къде се намираше? Спря за миг и опипа стената — нищо! Прокара ръката си по камъка, напипа някаква резба и пръстите му проследиха очертанията на фигурата на Анубис, египетския бог на мъртвите с лице на чакал. Разрови се из паметта си. Трябва да се намираше в коридора, наречен „Галерията на нощта“, която водеше към вход, навътре в гробището, наричано „Портите на ада“. Той изруга. Беше допуснал ужасна грешка, когато захвърли торбата; кучетата щяха да надушат миризмата му.

Херея побягна отново, в съзнанието му нахлуха спомените за мините и за онази стара вещица, която с кискане му предвеща, че и той ще умре като нея, дълбоко в мрака под земята. Винаги се беше надявал, че ще завърши дните си достойно, с приятели край себе си, че тялото му ще бъде балсамирано и положено с нозе, сочещи вратата, готово да бъде съпроводено с почести по улиците, за да бъде изгорено. А смъртта щеше да дойде сега. Въздухът ставаше все по-горещ, сякаш маните, душите на мъртвите, бяха пресекли обратно адската река и се трупаха край него. Херея спря, като се опитваше да си поеме дъх. Лаят се чуваше все по-близо. Очите му сякаш горяха, устата зееше да поеме въздух, гърлото му бе пресъхнало, той се втурна към една стена и пак сгреши. Беше загубен! Обърна се. Към него приближаваше светло петно и той изкрещя пред ужасната гледка на промъкващите се зверове…

 

 

Клавдия стоеше на изроненото стълбище към рушащия се храм на Минерва, издигнат до площада край Целинската порта. Дървената врата на храма бе напукана, а колоните от двете й страни — нащърбени, с падаща мазилка. Една заклинателка със страховита маска на лицето седеше на нисък стол в колонадата вдясно. На постлано пред нея платно лежаха таблички със заклинания, някои предварително изписани, други празни. Жената чакаше с перо в ръката и отворено гърненце мастило до нея. Клавдия тръгна нагоре по стълбите.

— Щастлив е човекът, който остава далеч от света на търговията.

Острият глас зад маската цитираше стих от поета Хораций.

— Но кой ще пази пазачите? — отвърна Клавдия с един прочут стих от Ювенал.

— Скоро ще бъде тук! — отговори гласът.

Клавдия кимна, отвори вратата и влезе в дългата зала на храма. Мястото беше невероятно запуснато. Колоните от двете страни бяха очукани и нащърбени, покритият някога с плочки под беше силно пострадал заради крадците, обитаващи близките коптори. Не бе останало нищо, което да можеше да се изнесе, а останалото беше жестоко опустошено, вратите към преддверието на светилището бяха съсипани, в сенките притичваха плъхове и всякакви гадини. В леещата се от високите прозорци светлина танцуваха мухи. Клавдия спря и се огледа. Такива места я очароваха; историята на Рим я интересуваше. Някога това място е било светилище на мощта, в което се тълпяха поклонници, особено от близките тепавичарници, които го смятаха за свещено място, обиталище на Минерва, богинята покровителка на тяхното изкуство. В запуснатия портик се виждаха увредени резбовани изображения на тепавичари, които тъпчеха с крака вълнено платно във ведро; над тях летеше сова, символът на Минерва.

Известно време Клавдия се задържа там да ги разгледа, после отиде в левия портик. Тук беше в безопасност: заклинателката отвън беше една от шпионките на Силвестър, а край храма трябваше да има и други от пазачите на презвитера. Той може и да не се движеше из Рим с цялото могъщество на консул, но край него винаги имаше мъже, които при едно подсвиркване щяха да му се притекат на помощ. Клавдия застана до една колона и се засмя в себе си. Това я удивляваше. Силвестър проповядваше словото на добрия Христос и все пак, измъкнали се от катакомбите преди по-малко от две години, християните вече започваха да се обграждат с всички атрибути на властта: шпиони, стражи, богатство и молитвени домове.

Тя си спомни случилото се предната вечер. След като Елена си тръгна, Полибий и неговите храненици започнаха да празнуват. Клавдия беше твърде уморена и веднага отиде да си легне, събуди се преди разсъмване, изми се, облече се, закуси в кухнята и се измъкна към храма на Минерва, за да се срещне там със Силвестър. Така й нареждаше той в шифрованата бележка, която бе пъхнал в ръката й. Питаше се какво ли ще иска.

— Място на смъртта.

Клавдия веднага се обърна. Фигурата, облегната досега на една колона в другия край на портика, бавно тръгна към нея. С приближаването си Силвестър ускори ход, върху лицето му се появи усмивка, той приятелски протегна ръце, прегърна я през рамо и внимателно я поведе навътре в храма.

— Място на смъртта, но те омагьосва, нали? — Той замълча и посочи с ръка край себе си: — Старият Рим умира и това е добре — Силвестър се усмихна широко: — древните никога не можаха да решат на кой бог да се покланят. Виж.

Той посочи една фреска на стената, изобразяваща египетския бог на слънцето Хор с глава на сокол, със скиптър в едната ръка и анкх^[1], символът на живота, в другата; вляво бе нарисуван бог Апис^[2] с лунен сърп между рогата. Двамата отидоха до още една избледняла фреска с изображението на Дионис начело на процесия от сатири, купидони и пантери. На друга фреска богът на виното се бе излегнал в колесница, теглена от кентавър, а над нея танцьори изпълняваха своя танц, с развяващи се роби, с чаши в едната ръка и лаврови венци в другата. Краските бяха избледнели, но изобразените все така енергично изпълняваха ритуалите на един от най-почитаните в Рим богове.

— Всичко умира. — Клавдия долови тържествуваща нотка в гласа на Силвестър. — Боговете на Рим умират. Скоро тук ще бъде само единственият и истинен Бог.

— Затова ли ме доведе тук? — попита тя. — За да злорадстваш победоносно над умиращите стари божества и да ликуваш за изгряващите нови?

Силвестър се засмя и приседна в основата на една колона, като покани с ръка Клавдия да се настани до него. Той отвори малката кожена торбичка, провесена от рамото му, взе оттам ленена кърпа и внимателно я разгъна. Извади от нея хляб и сирене, после пак бръкна в торбичката и измъкна малък мях с вино. Прегладняла, Клавдия бързо започна да се храни, отпивайки от разреденото с вода вино, но продължаваше да разглежда това запуснато място.

— Не отговори на въпроса ми! — настоя тя.

— Знаеш защо те повиках тук. — Силвестър замълча между два залъка. — Девицата мъченица Фулгенция. Да не е едно от мошеничествата на чичо ти Полибий?

— Не знам! — отговори Клавдия.

— Ако е така — размаха предупредително пръст Силвестър, — той ще изпита гнева на императрицата.

— Всички ще изпитаме гнева на императрицата — сухо отвърна Клавдия. — Не мога да ти отговоря, отче. Онова, което Полибий каза на императрицата, изглежда вярно: тялото бе намерено в градината му.

— Много добре, много добре! — смекчи тона Силвестър. — Все пак ще ми кажеш — той я изгледа остро, — ако загадката се разгадае.

— Какво ще стане с тялото? — любопитно попита Клавдия. — Императрицата говореше за базилики.

— Точно това ти казвам, Клавдия. В целия Рим ни бяха дадени места като това. Императорски дворци, стари храмове, включително и Пантеона. Те ще бъдат благословени от присъствието на Господа Христа, а всичко това тук ще бъде забравено. Както тези фрески прославят Дионис, така и нашите църкви ще бъдат пълни с християнски символи, с рибата и ключовете, ще възвеличават паметта на загиналите за своята вяра, като Фулгенция или нашите велики апостоли Петър и Павел.

— И ти подкрепяш това? — попита Клавдия. — Жаждата на императрицата да притежава реликви? Яслата, където Христос се е родил, дрехите на апостолите, телата на мъртви девици мъченици?

— Всичко това помага, Клавдия! — отговори Силвестър. — Всичко което укрепва, засилва, окуражава вярата на хората; имаме нужда от чудеса като това с Фулгенция.

— Но има и още нещо — заяви Клавдия. — Ти ме доведе тук заради нещо друго.

— Разбира се!

Силвестър сгъна кърпата и я прибра обратно в торбичката, после взе винения мях и го протегна към Клавдия, която отказа, поклащайки глава. Той отпи голяма глътка и пак го затвори със запушалката.

— Тези похищения… — започна той.

Клавдия се изкушаваше да му каже да се занимава със собствените си работи, но имаше нужда от него също толкова, колкото и той имаше нужда от нея, за да знае какво мисли императрицата по някои въпроси.

— Е? — попита той. — Знам, че императрицата ти има голямо доверие, а отвличанията дълбоко я тревожат.

— А защо тревожат теб, отче?

— Защото — Силвестър си пое дълбоко дъх, — защото всичко, което тревожи императрицата и нейния син, тревожи Римската църква. Погледни тези изображения. — Той посочи с ръка фреските наоколо. — Съставени са от малки сценки: образ, градина, преса за вино, всичко е изписано толкова живо и е свързано от четката на художника. Така е и с Рим, Клавдия. Онова, което засяга императрицата в една област, може да окаже въздействие върху друга.

— Имат ли толкова много власт — попита Клавдия, — силните на деня, сенаторите и другите като тях?

— Не, всъщност не — Силвестър се почеса по врата, — но могат да предизвикат всякакви обърквания. Както знаеш, Константин попълва армията си и урежда работите си у дома, за да може да потегли на изток. Отлагане не може да има. Лициний от Никомидия трябва да бъде принуден да влезе в сражение и унищожен. Константин се нуждае от подкрепата на тези хора — военачалници, търговци, мъже и жени с голямо влияние.

— А господарката Урбана и добрата й приятелка Касия?

— А! — Върху лицето на Силвестър се появи усмивка. — Ако Елена е убедена християнка, такива са и Урбана, и Касия. Вярно е, двете, как да го кажа, са живели доста бурно, преди да се покръстят, но двете са много влиятелни, особено господарката Урбана. Тя е по-ревностна в християнския път дори и от императрицата. Знаеш ли за „Магдалините“?

Клавдия кимна.

— Господарката Урбана мисли, че Мария Магдалина се е омъжила и от нея ще произлезе велика династия; по-важното е обаче, че господарката Урбана търси тялото на Мария Магдалина в южните галски градове, за да го докара в Рим. Ако успее, това ще бъде истинска победа — тялото на жена, която е била толкова близо до Христос.

— Вярваш ли във всичко това?

Клавдия се опита да прогони циничната нотка в гласа си.

— Ако господарката Урбана вярва — студено отвърна Силвестър, — тогава има подкрепата ми. А твоята задача, Клавдия, е да направиш така, че делата на императрицата да бъдат доведени до успешен завършек.

Клавдия стана, пристегна шнура около кръста си и намести на колана си тънката кания на камата. Бе оставила наметката си в кръчмата и бе забравила бастуна. Почувства се странно уязвима, вгледана в този могъщ свещеник, който толкова внимателно изучаваше лицето й. Наред с това почувства и гняв. Кой беше той, че да й заповядва? Не принадлежеше към неговото вероизповедание. Тя се приближи до Силвестър и издържа на погледа му.

— Заплашваш ли ме, свещенико? Защо би трябвало да ти помагам? Защо трябва да ти давам сведения? Помисли за това.

Изправи се, завъртя се и тръгна с разгорещено лице към вратата.

— Клавдия! — гласът на Силвестър звучеше приятелски. — Клавдия, нека не се разделяме с гняв! Върни се! — Замълча: — Муран, Полибий…

— Муран, Полибий! — обърна се тя. — Какво за тях? Не ме заплашвай, Силвестър, предупреждавам те, и не заплашвай онези, които обичам! Ще те имам за приятел, за съюзник, но ако ме заплашваш, ще станеш мой враг!

Презвитерът прехапа устни.

— Съжалявам, Клавдия — Силвестър се изправи и тръгна към нея, протегна ръка и леко я докосна по страната. — Толкова те уважавам и ти се възхищавам заради всичко онова, през което си преминала. Познавах баща ти…

— Не го споменавай!

— Ще го споменавам, Клавдия, защото съм отговорен за теб. Опитах се да ти помогна преди, ще опитам и сега. Затова слушай внимателно — той хвана ръката й и я задържа между дланите си. — Желая ти доброто, Клавдия! Твоят чичо Полибий е голям мошеник; той обича да си вре носа тук-там. Освен това е взел пари в заем.

— Какво?

— Познаваш бръснаря Торкват, чийто тезгях е точно до кръчмата „Магариците“, нали?

— Разбира се.

— Освен това знаеш, че обича да разпространява клюки и слухове пред някои могъщи банкери, царедворци и сенатори, а те са склонни да му вярват. Ако говорим откровено, Торкват разправя…

— О, не! — простена Клавдия.

— О, да! — потвърди Силвестър. — Торкват дава пари в заем. Не е лош човек, но е поканил Полибий да участва в някакви търговски начинания, които са се провалили. Полибий дължи много пари на Торкват.

— В опасност ли е?

— Всъщност, не — Силвестър присви очи. — Торкват е един от нас, Клавдия, той е християнин или поне външно показва, че е християнин. Но повече го интересува кръчмата „Магариците“.

— Разбира се! — прошепна Клавдия. — Тя е край тезгяха му и…

— Именно! — съгласи се Силвестър. — Торкват ще бъде много доволен, ако стане неин собственик. Ако Полибий затъне в още дългове, ако наистина не успее да изплати дълга си, Торкват може да вземе „Магариците“. Точно затова те попитах за Фулгенция. Полибий не е злодей, но е мошеник. Ако може с хитрост да се измъкне от някоя бъркотия, той ще го направи, но сега е тръгнал по много опасен път. Намират прекрасно съхранено тяло на млада жена в земя, която е негова собственост. Може чудото да си има естествено обяснение, но той го продаде на императрицата като нетленните останки на блажена девица мъченица, като чудо, потвърждение на Божията намеса в човешките дела. Ако се окаже, че е съзнателна лъжа, Полибий жестоко ще пострада, въпреки цялото влияние, което имаш. Затова ти трябва… умолявам те, Клавдия, направи така, че да предпазиш Полибий и да потвърдиш, че станалото е истина, построена върху твърда скала, а не върху ронлив пясък.

Клавдия размърда глава, за да освободи напрежението, което стягаше врата й. Искаше й се да може с викове да избяга от храма, да се върне в „Магариците“ и да се срещне с чичо си, но щеше да е безполезно. Ако нямаше доказателство, потвърждение за неговото мошеничество, Полибий просто щеше да се разбунтува.

— А Муран? — попита Клавдия. — Какво за него?

— О, Муран! — изрече Силвестър. — Победителят в игрите, славата на амфитеатъра!

— Какво за него? — рязко повтори Клавдия.

— Знам колко много се страхуваш Муран да не се върне на арената и имаш право. Муран е победител, но остарява с всеки ден. Скоро може да излезе в амфитеатъра и да се изправи срещу някой по-млад, по-пъргав, по-бърз, по-смъртоносен. Настроенията на тълпата се променят. Днес потупват Муран по гърба, черпят го с бокал вино, жените му се предлагат — той сви рамене. — Извини ме. Не казвам, че Муран приема, но такъв е светът. Един ден Муран ще направи грешка. Ще лежи на пясъка смъртно ранен, и ще моли тълпата за живота си, а тълпата, просто защото не е харесала как се е сражавал, ще го осъди на смърт.

— Императрицата ще се намеси.

— Императрицата е политик, Клавдия; тя ще направи онова, което иска тълпата, знаеш го също толкова добре, колкото и аз.

— Какво искаш да ми кажеш тогава?

— Римската църква има нужда… как да се изразя, има нужда от закрилници, от пазители. Моят повелител и другите могъщи епископи от околностите трябва да имат своя собствена въоръжена охрана. Муран ще бъде идеалният избор за началник на стражите — той се усмихна, когато забеляза как Клавдия се отпусна. — Виждаш ли, от мен можеш да очакваш не само заплахи и зложелателство.

— Но Муран не е християнин!

— Той е нещо по-добро. Той е мъж, който не може да бъде купен. На него човек може да се довери. Затова, Клавдия, ако останем съюзници, дори още по-добре — приятели — целият авторитет, с който разполагам, цялата мощ, която упражнява църквата, всичко ще бъде използвано в твоя полза и в полза на Муран.

— А Полибий?

— Вече ти казах, че Полибий е друго нещо, че е тръгнал по много опасен път. Императрицата е отдадена на своите реликви, на свидетелствата за християнското величие. Ако се окаже, че един кръчмар край Флавиевата порта я прави на глупачка…

Думите му увиснаха във въздуха като клуп на бесилка.

Клавдия протегна ръка; Силвестър я стисна.

— Давам ти думата си! — обеща тя. — Ще направя каквото мога и ако открия истината за Фулгенция… — тя прехапа устни, — ти ще я научиш първи. Отче, има и още нещо.

— Какво?

Клавдия набързо му разказа за смъртта на ветераните, за службата им в Северна Британия, за дивашкото оскверняване на телата им.

— Чух нещо за това — промърмори Силвестър, — но как мога да ти помогна? Тези убийства нямат връзка с християнската църква.

Клавдия внезапно се изсмя.

— Нещо съвсем дребно е, презвитере, но аз имам нужда от помощта ти. Много следовници на вашия път са роби или слуги; искам да ги разпитате дискретно. Има ли много пикти в Рим? Трябва да говоря с някого, който познава езика, обичаите и културата им.

— Може би някой оцелял от нападението?

— Не, отче, няма оцелели. Или поне аз мисля така. Просто ми трябва някой, който да ми опише пиктския начин на живот, за да разбера какво би могло да се е случило там.

Силвестър вдигна ръка:

— Ще направя всичко, каквото мога, Клавдия — той се засмя: — Ти познаваш Салуст Издирвача и семейството му, нали?

Клавдия широко се усмихна: разбира се, че познаваше Салуст.

— Аз ще го наема! — обеща Силвестър и стана. — Той може и да открие нещо в Рим…

 

 

Малко по-късно, точно когато водният часовник на кръчмата, от която бе излязла, показа седем часа, една различна Клавдия влезе в гробището, простиращо се край Виа Апиа. Преди това тя отиде при един продавач на благовония, кремове и мазила и си купи боя и пудра. После спря при един вехтошар и се снабди с някои парцали, чифт износени сандали и лъскав бастун. Влезе в една кръчма край градските порти и се преоблече; посипа с прах косите и лицето си и натри с пепел ръцете си до раменете, преди да нахлузи миризливите, вехти парцали. По време на артистичната си кариера бе усъвършенствала походката и лекото прегърбване на стариците.

Сега тя вървеше по пътеката, виеща се през плетеницата от шубраци, гробници, паметници и саркофази, стигаща до голямата, покрита с пирен пустош в другия край на гробището. Оттам се виждаха арките на акведукта на Клавдий, а вдясно от нея по Виа Апиа се надигаше пушилката, която селяни, търговци и калайджии вдигаха, докато излизаха или влизаха в града. Докато си проправяше път през едва проходимия гъсталак, известно време долавяше приглушения шум от разговорите, скърцането на колелетата. Но скоро шумовете почти изчезнаха с изключение на постоянното жужене на пчелите над дивите цветя и понякога шумоленето на някое изплашено от приближаването й животинче. Клавдия бе свикнала да ходи на гробището. В миналото тя често се срещаше със Силвестър в катакомбите на север, въпреки че сега не трябваше да се крият под земята. Последната им среща в изоставения храм на Минерва доказваше все по-нарастващата увереност на Силвестър, че може да върши работата си, когато и където пожелае. Клавдия спря, облегната на тояжката си, и затвори очи. Не биваше да го забравя. Когато в началото започна да се среща със Силвестър, християнската църква току-що бе излязла от катакомбите и всички помнеха Миланския едикт на Константин. Оттогава църквата бе работила енергично и бързо, за да засили авторитета си и да се сдобие с покровителството и благоволението на двора.

Остро грачене изтръгна Клавдия се унеса й, тя се озърна и видя как един мишелов кръжи в небето. Продължи напред. Вече наближаваше централната част на гробището, напредваше бавно и използваше тояжката да си проправя път сред преплетения гъсталак от къпини, прещип, дива трева и коприва, които драскаха глезените й и я караха да криви уста от болка. Но тя продължаваше да се преструва. Често спираше и разглеждаше гробниците, както правят старите хора, сякаш изпитват наслада от това, че още се държат за живота: фреска на мъж с венец с урната на жена му до него, жалостив саркофаг на дете, резбовани фигури, плачещи край смъртното ложе на младо момиче, мъртва жена, изобразена като триумфиращата Венера, двама съпрузи, които обменят обети. Някои гробници бяха от чист мрамор, докаран от Мраморно море, други бяха от груб камък, изваден от местна каменоломна. Повечето от гробниците, паметниците и саркофазите бяха на поне стотина години и бавно се рушаха от падащия дъжд, зимния скреж и лятната горещина. Гробницата на трибуна, където трябваше да бъде освободена Антония, беше в другия край — много навътре сред обърканата плетеница от камъни и къпинак, за да могат похитителите да освободят заложничката си и да се измъкнат незабелязано. Клавдия продължаваше да спира и да се оглежда. В гробището растяха различни дървета, много от тях със зловещи, уродливи форми; всяко от тях можеше да прикрива съгледвач, изпратен там да наблюдава дали не идват войници.

Сред потискащата, печална тишина Клавдия застана пред гроба на млад мъж, изобразен като спящия Ендимион^[3]. Тя се облегна на гробницата и се обърна като стара жена. Беше уверена, че я следят, усещаше го по студенината по гърба си и лекото свиване в корема. Вслуша се напрегнато и в същото време продължаваше внимателно да оглежда гъсталака от сплетени клони, за да долови и най-слабия признак за някакво движение. Навсякъде цареше тишина, но онзи мишелов продължаваше шумно да грачи над нея. Тревожеше ли го нещо, дали някаква мърша не го караше да кръжи там, за да успее да я хване? Клавдия въздъхна, лицето и гърбът й се обливаха в пот, тя тръгна по една пътека. Навлезе в просеката и вече се канеше да я премине, когато иззад една гробница изникнаха четири фигури. Тя веднага ги разпозна — инферни, мръсни, чорлави мъже, облечени в парцали, но въоръжени със зловещи ножове и тежки тояги. Те препречиха пътя й.

— Ей, дърто! — Вождът им имаше лице, наподобяващо свинска зурла. — Какво правиш тук? Не съм те виждал преди.

Клавдия се облегна на тояжката си и впи поглед в тях, преценявайки силата им. Почувства страх, но в същото време прецени, че може да смъкне дрехите, с които се бе маскирала, и да побегне, защото със сигурност беше по-бърза от всеки един от тях. Единият от мъжете вляво леко накуцваше, другите бяха дебели, с нездрав цвят на лицето и с увисналите бузи на хора, които щедро се черпят с поска и всякакви други долнопробни вина.

— Е? — Водачът им тръгна напред.

Клавдия отстъпи.

— Хайде, бабо, да видим коя си всъщност. Дай да погледна ръцете ти. — Той направи неприлично движение със слабините си. — Още може да извършиш чудеса тук!

Клавдия вече се канеше да се обърне и да побегне, когато от храсталаците се измъкна Бур с четирима от хората си. Сякаш се появиха изпод земята. Въпреки размерите и теглото си, те се движеха бързо и носеха смърт. Четиримата дори нямаха възможност да окажат съпротива. Докато Бур и спътниците му се справяха с тях, за съвсем кратко безмълвието на просеката се наруши от пъшкане и стонове. Клавдия гледаше, поразена от ужас. Само миг — и четиримата й нападатели бяха мъртви, с прерязани гърла. Бур и хората му приклекнаха край тях и избърсаха мечовете и камите си във високата трева. Началникът на стражата вдигна глава и й смигна.

— Наблюдавахме те, малката, откакто излезе от кръчмата. Знаехме, че си ти.

Той и другарите му тихичко се изсмяха и се струпаха край тази дребничка жена, от чиято смелост се възхищаваха.

Клавдия остави тояжката и изтри потта от лицето си.

— Значи сте ме следили?

— Разбира се, малката! Това място не се различава от горите в Германия. Цял военен отряд може да се придвижва тук и дори да не разтревожи птиците в клоните. — Бур се наведе и се вгледа в очите й: — Невредима си, малката. Тези те следяха. Не си толкова стара, колкото изглеждаш. — Широко се ухили и я щипна по страната. — Върви, ние ще бъдем след теб.

Клавдия се наведе и с жест подкани Бур и другите да се приближат към нея.

— Защо сте тук? Да ме пазите или да преследвате похитителите?

— И за двете — отговори Бур, като оглеждаше небето. — Августата реши, че ако няколко войници успеят да се приближат, това сме ние. Никой от онези фукльовци от стражата няма да успее, те ще се бутат като деца във вода. Ние сме друго нещо. Тук, сред тези гробове, има скрити още от нашите, поне две дузини.

Клавдия потисна тръпка на страх и посочи към дърветата:

— Може да ви видят оттам.

— Съмнявам се! — заяви Бур. — Ще пълзим по корем.

Клавдия се канеше да отговори, когато един от стражите вдигна ръка.

— Гледайте, гледайте! — подкани ги той.

Клавдия се обърна надясно. Черен дим се виеше към синьото небе, после лумнаха лакоми пламъци. Такива пожари често избухваха през лятото в сухата пустош край града, но този се разгоря много бързо. Клавдия последва Бур и хората му, когато те бързо започнаха да си проправят път през храсталака; вече не си правеха труда да се прикриват и газеха по натрошени глинени съдове и парчета зидария през гробниците по посока на пожара. Един от германците спря, подуши въздуха като хрътка, а после и Клавдия усети миризмата, ужасната воня на горяща плът. Те ускориха крачка. Пламъците затихваха, но гъстият дим ги караше да кашлят и да плюят. Стигнаха до малка поляна пред голяма гробница и видяха куп дървета, струпани край горящ труп, чиято плът се издуваше на мехури. Миризмата беше ужасна. Като запуши носа си, Клавдия тръгна след Бур и се взря потресена.

— Няма глава! — прошепна тя и се извърна, защото стомахът й се разбунтува.

Трупът, чийто и да беше, представляваше само почернели останки. Бур я стисна за рамото и я отведе по-далеч от дима. Накара я да седне на земята, а един от помощниците му отиде да огледа по-внимателно овъглените останки; те обърнаха тялото, прошепнаха си нещо и се върнаха.

— Определено е на мъж — обяви Бур, като взе брадичката на Клавдия в дланта си. — Не е Антония, може би е някоя жертва на инферните, но защо са взели главата, преди да изгорят тялото, не знам…

— Мислиш ли…

Смразяващ кръвта вик прекъсна въпроса й. Бур скочи на крака и с Клавдия след себе си затича по лъкатушната пътека към друга просека. Там видяха млада жена, седнала на земята с вързани ръце и крака. Въпреки че бе успяла да свали превръзката от очите си, тя ужасена се взираше, цялата разтреперана, и се опитваше да избута от скута си отрязана глава.

Германците срязаха въжетата и я изправиха. Бур вдигна отрязаната глава, огледа я внимателно, взе плаща на един от хората си и я уви в него.

— Кой е той? — попита Клавдия.

— Човекът на Августата, Херея — отвърна с дебелия си гърлен глас Бур. — Тя го изпрати тук. От белезите по главата и лицето се вижда, че е бил нахапан от кучета, преди да го обезглавят.