Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на древния Рим (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Queen of the Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Galimundi (2009)
Корекция
dave (2009)

Издание:

Издателство „Еднорог“, 2008

Художник: Христо Хаджитанев

ISBN: 978–954–365–038–5

История

  1. — Добавяне

Глава втора

Ако природата отказва, негодуванието ще подтикне моя стих.

Ювенал, „Сатири“

В „Залата на Нил“ на императорския дворец на Палатина[1] императрица Елена седеше на син тапициран стол и се усмихваше на посетителите. В действителност точно в този момент на нея й се искаше да удави и тримата в реката Нил, чието величие възпяваха изображенията по стените. Тя се взираше в тези чудеса само и само да се успокои малко — блестящи фрески, възхваляващи Великата река. Водата бе яркосиня с леки зеленикави петна покрай бреговете, където се спотайваха черни хипопотами. Над тях летяха розови фламинга и почти закриваха великолепно украсена баржа, пълна с поклонници, отправили се към храм, чиито позлатени покриви приветствено надзъртаха сред палмови вейки.

Елена отмести поглед и се загледа в обутите си в сандали нозе. Искаше й се Бур, изправен зад нея като образа на Марс, да престане да подсмърча. Да беше си избърсал носа! Толкова пъти му го е казвала. Отстрани секретарят й Анастасий седеше сякаш издялан от мрамор, впил поглед в бившата куртизанка Касия, сега една от „Магдалините“[2]. Елена можеше да разбере прехласването на Анастасий. Касия бе облечена извънредно просто в чисто бяла роба; единственото й украшение беше втъкнатото зад ухото й прекрасно диво цвете, чиито розови листенца докосваха блестящите й златни къдрици. Тъмните й очи се усмихваха. Средна на ръст, с чувствена фигура, тя напомняше на Елена възхитителната статуя на Афродита, която притежаваше някога, когато живееше в Коринт, съвършено във всяко отношение произведение на изкуството. Императрицата въздъхна. Касия очароваше Анастасий не само с вида си, а и защото като него беше глухоняма още от детството си. Е, Касия поне беше миловидна и се усмихваше, за разлика от господарката Урбана до нея. Елена за миг плъзна поглед по могъщата, красива съпруга на още по-могъщия бивш пълководец Аврелиан. Урбана бе облечена строго, не носеше нито грим, нито скъпоценности; проста роба покриваше фигурата й, напомняща статуите на Юнона[3], а гарвановочерната й коса бе прибрана в стегнат възел зад миловидното й обло лице, което я караше да изглежда по-възрастна, отколкото беше в действителност.

— На твое величество, Августа — наведе се напред Урбана, — ние представихме молбата си. Сенаторът Карин е съкрушен от мъка, „Магдалините“ и в този момент са във вилата му, за да го утешават.

— Знам, знам… — промърмори Елена, опитвайки се да прикрие раздразнението си. Урбана винаги говореше по този начин! Почувства облекчение, когато Касия започна да прави странни знаци с пръсти, които седналият до нея евнух внимателно наблюдаваше. Елена, която общуваше по същия начин със секретаря си, не ги разбираше, а ако се съдеше и по увеличаващото се безпокойство на Анастасий, той също не схващаше смисъла. Преводачът на Касия също я интересуваше. Беше среден на ръст, със смугла кожа, парт[4], който служеше на Касия още от времето, когато тя бе сред най-търсените куртизанки в града, преди да приеме християнството и да стане една от „Магдалините“. Току-що бе навършил трийсет години и имаше приятна външност. Очите му бяха ясни, тъмни и интелигентни, а носът — вирнат над усмихващата се уста. Черната му коса бе ниско подстригана, на дясното си ухо носеше сребърна обица, на китката — гривна, а под тъмнозелената туника, на левия му глезен, се виждаше златна верижка.

— Моята господарка се пита — проговори с обработен и мек глас той — защо Августата, която има толкова много агенти и шпиони, не е открила нищо за разбойниците, които извършват тези безчинства?

Елена се усмихна на евнуха:

— Леарте, кой казва, че това са разбойници?

Чу звук и обърна глава. Вратата в другия край на залата се отвори и Крис, дебелият управител на императорския дворец, влезе с патешка походка. Елена потисна една въздишка, която щеше да издаде облекчението й.

— Благородни матрони! — Тя се обърна и към евнуха: — Леарте! — Разпери ръце: — Разбирам голямата ви тревога. Ще трябва обаче да се оттеглиш за малко, може би да поговориш с актьора Теодор. Благодаря на всички ви! — Тя започна да върти пръстена на ръката си, като се опитваше да овладее гнева си. Да й преподават урок за безопасността на държавата тук, в собствения й дворец, в присъствието на един евнух! Но синът й беше настоял.

— Аврелиан Сатурнин беше голям военачалник, приятел на баща ми. — Константин гневно я изгледа. — Майко, ти го познаваш от години, както и аз. Не се дръж предизвикателно с него, нито със самодоволната му жена. Искам да се усмихваш и да говориш тихо!

Е, беше го направила, но усилията, които трябваше да положи, бяха огромни.

Елена изтри потта от дланите си в робата. Един слуга изведе гостенките й, а Крис, чието лице грееше в лъчезарна усмивка, въведе в залата Клавдия и Муран. Императрицата пое дълбоко дъх и се отпусна, като направи с ръка знак на Анастасий да поднесе леко вино с подправки и дребни сладки. Клавдия и Муран трябваше да коленичат, но Елена с кратко движение на ръката им посочи освободените столове. Тя взе бокал с вино, отпи набързо и отхапа от една сладка, докато с крайчеца на окото си наблюдаваше посетителите.

Както винаги, Муран беше красив, гъвкав и силен, изтъкан само от мускули, без грам тлъстина, с късо подстригани червени коси. Лицето му беше гладко, изненадващо без белези. Беше дори интелигентно, без следа от присъщата на толкова много гладиатори агресивност или, още по-лошо, от безскрупулното, самодоволно изражение на големите победители. Край него Клавдия изглеждаше съвсем дребничка и за миг Елена си помисли как ли се любят двамата. Тя бързо преглътна. Презвитер Силвестър я бе укорил за това любопитство към плътските наслади и я бе посъветвал как да го обуздава. Елена се усмихна на Муран, вече въведен в онова, което тя наричаше Mundus secretorum, Светът на тайните. Любимата му Клавдия бе една от нейните агентки. Муран вече бе уведомен за това и го предупредиха, че ако я предаде, го чака сигурна смърт. Гладиаторът прие предупреждението и само едно присвиване на очите му издаде, колко е раздразнен, че го заплашват.

Клавдия седна край Муран, като гризеше от сладката си и отпиваше предпазливо от бокала. Елена отпусна рамене. Клавдия, мишлето, помисли тя, само напомняше на малко момиче, на вид много по-млада от годините си с тази своя рошава черна коса и бледата като слонова кост кожа. Големите й изразителни очи бяха винаги нащрек, а зад тях се криеше ум, който можеше да стигне до най-дребните подробности.

— Августа, твое величество! — преглътна Клавдия, прикрила устата си с ръка. — Щастлива съм да видя лицето ти, както и твоето, Анастасий!

Секретарят отвърна на думите й с каменен поглед и единствено мимолетната усмивка в очите издаде приветствието му към тази загадъчна млада жена.

— И, разбира се… — гласът на Клавдия се промени, стана тръпнещ и чувствен. Тя драматично въздъхна и с насмешливо обожание се обърна към Бур, началника на личните телохранители на императрицата. — О, Бур, толкова често мечтая за теб!

Бур се ухили и се поклони.

— И аз си мечтая за теб! — отвърна той и набързо смигна на Муран, за да му даде да разбере, че не желае да го засяга. Бур всъщност изпитваше страхопочитание към този боец и определено бе поразен от неговата „прекрасна, закриляща го изгора“.

— Значи, всички сме щастливи да се срещнем! — Елена плесна с ръце. — Крис! — рязко се обърна тя към управителя на двореца, който продължаваше да стои на входа, — сега може да си вървиш и точно това искам да кажа! Не оставай зад вратата да подслушваш и няма нужда да се опитваш да надзърташ вътре — в тази зала няма пролуки за гледане и отвори за подслушване!

Все така ухилен, Крис се поклони и се оттегли. Елена изчака, докато вратата се затвори, сетне вдигна глава, сякаш вслушана в птичите песни, които долитаха откъм градината. Тя обърна поглед към Муран, притихнал над чашата си, после към Клавдия, която не отвърна очи, продължавайки да гризе сладкиша си.

— А сега, мишлето ми — започна Елена, — слушай и то внимателно. — Изоставила всякакъв церемониал, императрицата стана от стола си и го премести по-наблизо така, че коленете й почти докосваха тези на Клавдия. — Преди четири седмици дъщерята на един богат сенатор беше отвлечена, докато минавала по Виа Салвана, за да отиде на гости при приятели на село. Поискали за нея откуп от двайсет и пет хиляди златни монети. — Елена вдигна ръка, когато Муран тихичко подсвирна от изненада. — На родителите на девойката изпратили бележка, написана от някакъв градски писар, и тя им била предадена от слабоумно момче, което не могло да опише кой му я е дал. В бележката се казвало къде и кога ще бъде освободено момичето — на голямото гробище, което граничи с Виа Апиа, близо до гробницата на един отдавна починал търговец. Ти знаеш това гробище, цялото обрасло с трева, западнали гробници и подземия. То е пълно с безброй пътеки и скрити места минават през него.

— А под него са катакомбите… — допълни Клавдия.

— Точно така — потвърди Елена. — Родителите на момичето били предупредени, че всеки опит да заловят похитителите ще доведе до бавната, мъчителна смърт на дъщеря им и те никога вече няма да видят дори тялото й. В определения ден и уречения час домоуправителят на семейството оставил две кошници със златни монети на посоченото място. На родителите съобщили, че внимателно ще ги наблюдават и едва около деветия час[5], ще могат да се върнат на гробището и да намерят дъщеря си. Те отишли с шепа освободени роби и открили момичето. Тя била освободена много преди деветия час. Ръцете й още били вързани, устата запушена, на очите имала превръзка и не била на себе си. — Елена дълбоко въздъхна. — Родителите й я намерили точно навреме. Някои inferni, „изчадия на ада“, размирници, които бродят по тези места… — Тя замълча, когато Клавдия трепна. — Знаеш ли за тях?

Клавдия не желаеше да разказва на Августата как се среща в катакомбите под гробището с презвитер Силвестър, помощника на римския епископ, както християните наричаха водача си. Тя винаги беше нащрек, когато отиваше там; „изчадията на ада“ наистина бяха деца на мрака. Ако намереха някое невинно девойче…

— А после какво станало? — попита тя.

— „Изчадията на ада“ били махнали превръзката от устата й и вече се канели да я изнасилят… — отвърна Елена. — Само писъците на момичето помогнали на родителите й. „Изчадията на ада“ побягнали и девойката била върната у дома здрава и читава. През идните три седмици станаха още три отвличания по съвсем същия начин. Никоя от жертвите не можа да каже нищо на нощните стражи. — Елена процеди думите си, като по този начин изрази своето презрение към подкупните градски стражи. — Не казали нищо повече от това, че били отвлечени, че завързали очите им, оковали ги във вериги и ги държали на студено място, хранили ги, позволявали им да използват нужник и някакъв глас непрекъснато ги заплашвал. Не могли да определят този глас, дали бил на римлянин от провинцията, мъжки ли бил, или женски — Елена пак млъкна. — През миналата нощ беше отвлечена Антония, любимата единствена дъщеря на сенатора Карин. В бележката за откупа, пристигнала тази сутрин, се иска същата сума. Антония ще бъде освободена в срок от два дни.

Елена отвори едно малко ковчеже, поставено на пода край нея, и подаде на Клавдия къс мръсен и омазнен пергамент. Мрачното съобщение беше рязко и недвусмислено:

Антония, двайсет и пет хиляди златици след два дни край гробницата на трибуна Марк Сонерций в гробището на Виа Апиа. Ще бъде освободена в деветия час; всеки провал или измама ще я убият.

Клавдия внимателно разгледа грубо изписаните букви и си припомни просторното, самотно гробище. Отиваше там единствено, защото беше принудена. Не само заради върлуващите „изчадия на ада“, но и заради чародеите, магьосниците, гадателите и вещерите — хора извън закона, тъмни души, в които гъмжаха сенките на римското общество. Гробището се намираше извън градските порти, а до тях можеше да се стигне по много пътища, замайваща мрежа от виещи се пътечки и объркващи завои, а под тях се простираха още повече проходи, тунели и пещери.

— Клавдия? Клавдия? — Елена й се усмихваше. — Не съм приключила!

— Извинявай, Августа!

— Не се извинявай, само внимавай какво ти говоря. В действителност съдбата на няколко деца не би трябвало да ме тревожи, обаче сенаторите на Рим са разбунени, а жените им дори още повече — Елена облиза устните си. — Мирът, който синът ми наложи, породи голяма обич към християнската религия. Образуват се различни религиозни групи и една от най-важните сред тях е тази на „Магдалините“. Това са съпруги на видни римляни, жени, които изцяло приемат християнския начин на живот. Те вярват, че Христос ги води, както е водил иудейката Мария Магдалина. Всяко благородно начинание привлича вниманието им и особено — Елена се засмя — преобразяването на падналите жени, цариците на нощта. „Магдалините“ се ръководят от господарката Урбана, съпругата на Аврелиан, някогашен другар на моя съпруг и на сина ми, военачалник, който ни беше от голяма полза в Британия. Аврелиан държеше провинцията, докато ние воювахме за империята. Познавам го още от времето, когато…

Гласът на Елена се изпълни с горест. Клавдия за първи път я чуваше да говори за онези отминали дни, когато — според надменните придворни — Елена била необикновено красива, но дъщеря на прост кръчмар от някакво провинциално градче…

— Както и да е! — меко се засмя императрицата. — Познавах го от времето, когато бях съвсем млада. Та, тази Урбана — добави безцеремонно Елена, — е британка от онази провинция. Тя привлече погледа на Аврелиан и му стана втора жена, мащеха на любимия му единствен син, Александър. Да — тя сякаш говореше на себе си, — съпруга на Аврелиан, един от най-богатите мъже в Рим. Урбана тръгна от Британия като момиче и пристигна в този град заедно с баща си, римски офицер. Британия вървеше към хаос, пиктите и скотите нахлуха през северната стена, а пирати плячкосваха крайбрежието. Пътищата се препълниха с бегълци, цели семейства бяха разделени. Сред бегълците беше и Касия, прекрасно дете, онемяло заради ужасите, на които станало свидетел. Урбана се сприятелила с нея, но когато пристигнали в Рим, били разделени и Касия станала една от най-видните куртизанки. Години по-късно, след като се омъжи за Аврелиан, Урбана се покръсти. Срещна отново Касия и покръсти и нея, като я откъсна от живота на удоволствията. — Гласът на Елена стана циничен. — Сега Касия е непрекъснато и навсякъде с Урбана, а неин спътник е един евнух, партът Леарт, който превежда онова, което тя казва. Споменавам всичко това, защото скоро ще се срещнете. Отнасяйте се внимателно с тях и сдържайте острия си език.

— Августа, защо те бяха тук?

— О, първо защото донесоха бележката за откупа, оставена във Вила Карина, където „Магдалините“ продължават да утешават добрия сенатор. Второ, защото доведоха актьора Теодор. Той е бил с Антония, когато са я отвлекли. Теодор твърди, че се опитал да я защити и при боричкането уж бил познал един от нападателите и го описал. Трето — изду бузи Елена, — Урбана е много могъща жена. В действителност тя представлява всички сенатори, търговци, администратори и военачалници в Рим и още по-важно — жените им, които сега протестират срещу „неспазването на закона и порядъка в града“, както го наричат. Няма нужда да обличам в думи онова, за което става въпрос, Клавдия. Моят син е владетел на Западната империя и един ден ще се отправи на изток, за да стане император на света. Той ще предизвика този извратен Лициний в сражение и ще го унищожи. Ние имаме нужда от силните в Рим, а когато… — Елена замълча за миг: — … когато потеглим към границите на света, тогава ще изградим нова империя, дори нов град. — Тя се обърна към Муран: — Всичко това не те засяга, гладиаторе, нали?

— А трябва ли, Августа?

Елена се изсмя:

— Поканих те да дойдеш… — тя му предложи нов бокал с вино. Той го пое, отпи голяма глътка и го остави. — Сега Урбана много се тревожи за доведения си син Александър. Искам ти да станеш негов телохранител, ще ти се заплаща богато. — Елена забеляза широката усмивка на Клавдия. — Бих могла да им дам Бур. — Императрицата погледна предупредително през рамо непохватния германец, застанал като вкаменен зад нея. — Но той и милите му момчета трябва здраво да бъдат държани на каишката, с една дума, по-далеч от вино, жени и всичко, което шава.

Бур кимна рязко в знак на съгласие.

— Освен това — продължи сладко Елена, — тези хубавци биха ми липсвали. Пък и се налага честичко да ги нахоквам хубаво, за да не изпускам юздите им. Какво ще кажеш, Муране?

Гладиаторът се размърда.

— Твое величество, аз…

— Разбира се, че приема! — отговори вместо него Клавдия.

— Добре! — измърка като котка Елена. — Всъщност, нямаш и друг избор. По-късно ще те представя на Урбана. Ще го направиш, нали? Ти си свободен мъж, Муране. За теб, да не говорим за Клавдия, ще бъде далеч по-добре да се откъснеш от онази долна паплач в гладиаторските школи, от всички онези момчета, които умеят само да реват! А, да — продължи бързо тя, — за известно време ще имате нов гост в „Магариците“, актьорът Теодор, чувала ли си за него?

Клавдия поклати отрицателно глава.

— И аз не бях чувала, но той се държи така, сякаш целият свят се е прехласнал по него. Теодор е, всъщност беше, приятел на Антония. Както казах, присъствал, когато я отвлекли, уж разпознал лицето на един от нападателите и се кълне, че със сигурност пак ще го познае.

— Рим е многолюден град.

— Така е, Клавдия, но Теодор има описание, което може да ти даде, а ти ще го разпространиш сред съмнителните личности, от които гъмжи в Субура. Теодор навярно ще може да се поозърне и из онова бунище край Флавиевата порта.

— Имаш предвид мястото, където живея…

— Извинявай! — разтърка очи Елена. — Уморена съм. О, не, бясна съм! — Тя свали ръце от лицето си. — Не обичам да ме поучават за закона и реда и да ме упрекват, че те се нарушават! Рим никога не е бил град, който може лесно да се управлява. След като привършиш тук, вземи Теодор със себе си и внимавай да не те проследи някой. — Елена завъртя бокала с виното между ръцете си и строго погледна към Клавдия: — И още нещо. Това може и да не изглежда важно, но за сина ми има значение. Както казах, Аврелиан и Константин служиха заедно в Британия. Преди двайсет години тази провинция се раздираше от разруха и междуособици. Голямата стена, която на север я защитаваше от каледоните[6] и пиктите, не представляваше пречка. Беше епохата на претендентите, на узурпаторите[7]! Мъжът ми и синът ми бяха въвлечени в бурята. Самият император беше застрашен. Затова за сина ми, за мен самата и за нашите поддръжници като Аврелиан, тази провинция и всичко, свързано с нея, има особено значение! Особено заради мъжете, които ни служиха, войниците, които в смутното време решиха на кого да останат верни и застанаха зад нас — тя цъкна с език. — Едни от тези служеха в една ала, силно изтощено крило на катафрактите, които охраняваха едно укрепление край Голямата стена. Те наричаха себе си „гризачите“ и прочистваха околностите; не само удържаха укреплението и подкрепяха съпруга ми и сина ми, но и в един критичен момент подмамиха и унищожиха цял силен боен отряд пикти. Постигнаха го, като загубиха само един човек, техния центурион[8]. След като редът в провинцията беше възстановен, членовете на алата получиха медали, отличия и възнаграждения в пари наред с пълноправно римско гражданство. Всички те бяха уволнени с почести и решиха да се заселят в Рим. — Елена изкриви лице и сви рамене. — Някои умряха, петима са още живи или поне бяха допреди две седмици, когато един от тях, Петилий, бе жестоко убит в стаята си; друг загинал снощи на Улицата на благоуханията, край „Домът на златните купидони“. Нищо не е било откраднато, но начинът, по който са извършени убийствата, наистина е жесток. Намушкване в корема, прерязано гърло и… — Елена направи пауза, — двете жертви са били кастрирани, а отрязаните им членове били пъхнати в ръцете им.

— Какво! — възкликна Муран.

Клавдия замълча. Муран винаги я изненадваше. Той се стъписваше, а тя — не. Само беше озадачена, както винаги, от безусловната жестокост на хората.

— Има много различни начини да убиеш човек — продължи Елена. — Толкова, колкото различни са и кучетата в Рим, но тук има нещо по-особено. Говорих с Аврелиан. Първата жертва, Петилий, напоследък е посещавал вилата му. Военачалникът бил решил, както всички войници — тя вдигна очи нагоре, — да организира среща на стари другари. Оттогава Петилий се връщал няколко пъти и досаждал на различни прислужници и освобожденци[9] да му уредят среща с пълководеца, който пък бил доста зает, за да се срещне с него. Между другото, Аврелиан отправи молба към сина ми, императора; иска тези убийства да бъдат разследвани. Ще го направиш ти, Клавдия. Сега Аврелиан съжалява, че не е приел Петилий; скопяването го навежда на мисълта за пиктите, защото те правеха точно това, когато заловяха римлянин. Винаги го убиваха, прерязваха гърлото му, разпорваха корема му, отрязваха тестисите му и в знак на презрение ги поставяха в ръката на мъртвия. Трима от алата още са живи; събират се като членове на общество, което наричат Vigiles Muri, Стражите на стената, в кръчмата „Славната Луция“. Тази вечер ще бъдат там. Мисля, че ще трябва да се срещнеш с тях. — Елена се изправи: — Добре… Сигурна съм, че имаш въпроси, но те ще почакат. Бур, моя космата кожена сянко, донеси още столове, ново вино и сладкиши, сетне ще посрещнем гостите си.

Клавдия помоли да я извинят. Тя се измъкна от залата и поиска от един прислужник да я упъти. Намери нужниците празни и веднага се възхити от единствения по рода си разкош на застлания с плочки под, мраморните стени, мозайките, прославящи триумфите на Нептун, изображенията на кораби с издути дъна и златни платна в светлосините морета, чиито вълни бяха украсени с геми[10] под греещото слънце, инкрустирано в обсипано с аметисти небе. Тя се наслаждаваше на прохладата, която проникваше от отворите високо в стените. Прекоси лавариума[11], наля в една кана студена вода и изми ръцете и лицето си, а после седна на една лежанка в ъгъла. Вдишваше и издишваше дълбоко, за да успокои сърцето си. Още не се бе възстановила от събитията в „Магариците“, а сега и това! И все пак радостта от новото назначение на Муран компенсираше донякъде тревогата й. Най-накрая! Клавдия потропна с крака по пода — с удоволствие би потанцувала! Муран вече нямаше да се бие! Щеше да получи сигурна работа! Навярно това беше началото на още много нови неща.

Клавдия се изтръгна от мечтите, погледна набързо как й стои дрехата и се върна в залата. Елена и гостите й вече седяха в полукръг. Императрицата ядно я стрелна с очи и й представи с ръка Урбана, Касия, Леарт и Теодор. Клавдия незабавно оцени красотата на двете жени: суровата хубост на Урбана и меката и зряла прелест на Касия, подобна на рядко цвете, разцъфнало под слънцето. Муран я гледаше зяпнал и Клавдия изпита лека ревност. Урбана беше прекрасна с надменното си патрицианско лице, но красотата на Касия бе знойна, очите й бяха изпълнени със смях, а устните — сочни и чувствени. Клавдия преглътна с мъка и седна на мястото си. Без да й обърне никакво внимание, Урбана продължи да говори за задълженията на Муран при грижите му за младия Александър. Държеше се величествено, подчертавайки пред гладиатора необходимостта да охранява момчето денем и нощем, да спи в съседна на неговата спалня и да го придружава навсякъде, където отива. Настояваше през цялото време да бъде въоръжен.

Клавдия продължи да оглежда Касия и тъмноликия евнух, седнал до нея. Беше работила с много евнуси. В Леарт имаше нещо от тяхната превзетост, но той не бе толкова напрегнат или суетлив. Седеше на мястото си, тъмноок и усмихнат, сякаш изпитваше удоволствие от впечатлението, което неговата красива господарка бе направила на събралите се, включително и на Елена. Касия се усмихна на Клавдия, тя й говореше с очи, хвърляйки бърз поглед отначало към Муран, после обратно към нея. Клавдия също й се усмихна в отговор. Касия безочливо й казваше, че Муран е красавец, но Клавдия няма за какво да се тревожи. Клавдия се принуди да сподави смеха си, когато Касия огледа крадешком Теодор и вдигна към небето изразителните си очи. Стана й ясно защо го направи. Теодор изглеждаше и се държеше като роден актьор. Среден на ръст, той имаше атлетично телосложение и гладко избръснато лице, намазано с благовонно масло под шлем от къдрава черна коса; веждите му бяха гладко избръснати, устните — леко начервени. Бе мъж, привикнал да бъде в центъра на вниманието. Непрекъснато кършеше пръсти, издуваше устни напред и си играеше с блестящите гривни на китките си.

Кратките й наставления приключиха и тя се обърна към Клавдия, като я огледа внимателно и любопитно.

— Клавдия се радва на пълното ми доверие — тихо произнесе Елена, — както и Муран.

Клавдия реши да не изчаква Урбана да заговори отново.

— Идвате от Вила Карина, нали? — попита тя. — Сенаторът Карин трябва да е разстроен и гневен. Как похитителите на дъщеря му са успели да проникнат там? Несъмнено вилата е била охранявана от стражи?

Урбана посочи с ръка Теодор, който почти подскачаше на покрития с възглавници стол и нямаше търпение да му обърнат внимание.

— Стражи имаше! — започна да декламира той, сякаш произнасяше пролога към някоя пиеса. — Сенатор Карин бе наел няколко здравеняци, но те бяха съвсем пияни. Именно аз подадох сигнал за тревога!

— Разкажи ми — прекъсна го Клавдия, — какво точно се случи?

— Бях с Антония в любимата й част на градината, край фонтана на Артемида. Разговаряхме за „Едип“ на Сенека. Внезапно — Теодор започна да размахва ръце, — от дърветата изскочиха тези движещи се сенки, призраци от Хадес!

— Нападателите ли? — настоятелно попита Клавдия, докато се опитваше да запази сериозен вид.

Сега Касия сведе прекрасната си глава, кичурите на златната й коса скриха лицето й, а раменете й се разтресоха. Леарт хапеше устни, но очите му светеха от смях.

— Нападателите ли? — повтори Клавдия.

— Носеха кожени полички и бяха гологърди с изключение на коланите и презраменните ремъци за мечовете. Актьорски маски скриваха лицата им, сякаш бяха герои на някоя комедия на Теренций[12]. Аз…

— Сетне какво стана?

Теодор продължи да разказва и цветистите пасажи на речта му станаха по-накъсани.

— Те сграбчиха Антония. Аз нападнах един от тях и смъкнах маската му. Видях лицето му на светлината на факлата, имаше брада и белези; носът му беше счупен, устните подпухнали, вероятно бивш боксьор…

— Когато дойдеш с нас в „Магариците“ — отбеляза Клавдия, — ще трябва пак да ни го опишеш. Може да се намери някой, който да го разпознае.

Тя замълча и внимателно се вгледа в лицето на Теодор. Нямаше никакви доказателства, че актьорът лъже, но инстинктът й го подсказваше. Тя беше живяла и работила с такива като Теодор, от Равена на север до Тарент на юг. Те всички си приличаха: добри хора, които живееха заради театъра, заради представлението, каквото и да беше то. Защо Теодор би излъгал? За да спечели благоразположението на Карин и да бъде щедро възнаграден като спасител на момичето, като голям герой? Или заради историята, която щеше да разказва и така да си изкарва по някоя вечеря в кръчмите на града? Или пък беше част от заговора? Спомни си тежките маски, които актьорите носеха — обикновено ги прикрепяха здраво с ремъци към лицата си. Дали Теодор действително бе успял да смъкне някоя от тях? И ако не, а тя наистина вярваше, че не е успял, защо твърдеше, че го е направил?

— А после какво стана? — попита тихо тя.

Теодор притисна с ръка страната си. — Удариха ме! — С цялото си същество той изобразяваше жертва. — Паднах на земята. Болеше ме много, бях зашеметен. Когато дойдох на себе си, Антония… — тук гласът му драматично се пречупи. — … Антония… — изхълца той — я нямаше! Онези нощни твари я бяха отвлекли!

— Дошли и си отишли! — заговори Урбана. — Разпитах сенатора Карин, прислугата, освобожденците му. Той — Урбана посочи с пръст към Теодор — вдигнал тревогата, но било твърде късно.

Клавдия се поклащаше напред-назад на стола си. Елена я стрелна с очи. „Доброто ми мишле, помисли императрицата, спотайваш се в ъгъла, наблюдаваш и чуваш всичко. И през цялото време острият ти ум клъвва по зрънце от онова, което наблюдаваш!“

— Трябва да са знаели! — вдигна глава Клавдия. — Похитителите трябва да са знаели къде точно да отидат. Ти каза, че Антония е била в любимата си част от градината. Защо са отишли там? Някой трябва да ги е завел.

Разбрал, че сам е накарал да го заподозрат, Теодор преглътна с мъка и кимна.

— Някой трябва да им е казал! — настоя Клавдия.

— Сенаторът Карин — меко заговори Леарт, щом красивите пръсти на господарката му бързо започнаха сложните си движения, — сенаторът Карин бил наел за тази нощ прислужници, вратари, хора, които да се грижат за лампите, слуги и слугини в кухнята.

— А, да! — Клавдия се извърна така, че Касия да може да наблюдава устните й. — Това също е една възможност, господарке! Благодаря ти. Някой от тези хора би могъл да е един от похитителите и да ги е довел при фонтана, като им е начертал пътя дотам и обратно.

— Вила Карина е разположена върху много обширна площ — продължи Леарт. — Нейната оградна стена е скрита от гъсти храсти и дървета, а по-навътре — Леарт наблюдаваше ръцете на Касия — има овощни градини, дървени решетки с лозници…

Клавдия кимна.

— Кажи ми — обърна се тя направо към Леарт, — откога познаваш твоята господарка? От пристигането си в Рим? — Тя пренебрегна бързото изхъмкване, с което Урбана изрази своето неодобрение от внезапната промяна в темата на разговора. Искаше да отвлече вниманието от Теодор, чиято долна устна бе започнала да трепери; актьорът очевидно беше изплашен да не го обвинят, че е замесен в отвличането на Антония. Изглежда, че Леарт разбра. Той крадешком погледна към Касия, която кимна.

— Познавам господарката… — Леарт поклати глава — … от около петнайсет години. Научихме този език на движенията и знаците от един от нейните… — Той, объркан, замълча, но Касия кимна: — … от един от бившите покровители на господарката, преди тя да приеме любовта на Господа Христа.

— Следовник ли си на Пътя? — Клавдия използва думата, която презвитер Силвестър използваше за своята религия.

— О, да! — потвърди Леарт. — Бях кръстен, приех полагането на ръцете[13] и имам позволение да извършвам Agapa[14].

— А, да! — Клавдия се усмихна разбиращо. Агапа е в сърцето на християнската вяра, във вярата, че хлябът и виното се претворяват в Тялото и Кръвта на Възкръсналия Христос.

— Теологията — гласът на Урбана прозвуча язвително — може да разреши този въпрос, но Господ има нужда от ръка, която да помогне. Твое величество — забързано продължи тя, — аз съм много възрадвана, че Муран ще дойде при нас, неговата храброст и умения са легендарни! Но какво ще стане в бъдеще, ами нещата от миналото? Тези злосторни твари, които…

— Ще бъдат заловени! — остро отвърна Елена. — Те ще бъдат заловени.

Урбана посочи с пренебрежителен жест Клавдия.

— Не се съмнявай! — Елена се изправи. — Аз съм майка на императора на Рим. Моята дума е закон. Виновните за тези отвратителни деяния ще бъдат разпънати на кръст или ще умрат в амфитеатъра. Имай повече доверие в Клавдия.

Тя се обърна към своето протеже, което седеше със сключени в скута ръце. Клавдия бе привикнала с подобни съмнения и никога не си позволяваше да реагира или да бъде въвлечена в спорове.

— Нищо — прошепна Елена, — в този град не е такова, каквото изглежда. — Тя се протегна и нежно потупа Клавдия по рамото. — Един камък, запратен от прашка, макар и малък, може да повали великан на земята!

Урбана сви рамене, сякаш приемаше с неохота думите й. Елена тихо плесна с ръце, знак, че аудиенцията е приключила. На всички с изключение на Клавдия бе заповядано да се оттеглят и да изчакат в преддверието; Урбана високомерно я погледна изпод вежди, а Касия й смигна и махна с ръка. Докато напускаха залата Теодор тихичко мърмореше колко деликатен бил стомахът му и как в „Магариците“ ще трябва извънредно много да внимава какво яде и пие.

Елена изчака вратата да се затвори след тях и Бур да застане на стража пред нея. После разхлаби сандалите си, стана и отиде на балкона, който гледаше към градините. Подкани с жест Клавдия да отиде при нея и я прегърна през рамо, като я привлече по-близо към себе си.

— Християните… — продума тя, — обичам ги от сърце, но понякога държат да се правят на по-издигнати от другите! Би трябвало по-внимателно да изучават писанията си и да се упражняват в смирение. Урбана е властна жена. Кой знае как е успяла да стъпи толкова здраво на врата на стария Аврелиан! След два дни — тя придърпа Клавдия още по-близо до себе си — Антония ще бъде освободена. Вече няма да има войници или нощни стражи, но от теб искам, Клавдия, каквото си ми мишле, да дебнеш край онова гробище, за да видиш, каквото успееш — тя силно прегърна Клавдия. — Направи го — прошепна, — проследи онези похитители и аз ще сторя така, че Муран да забогатее и да привикне към хубав живот, та арената да не го привлича повече!

Хванати за ръка, двете се върнаха в „Залата на Нил“. Елена спря за миг пред една мозайка, изобразяваща две млади жрици с намазани с масла перуки и ленени, прилепнали към телата дрехи, да принасят жертва на Анубис[15], песоглавия бог на подземния свят.

— Урбана и Касия определено не са като тези двете — промърмори тя. — Те заемат високо положение в християнската йерархия и са лични приятелки на епископа. Урбана може да ни създаде куп неприятности. Двете с Касия са интелигентни и хитри. Урбана може и да е била танцьорка в Британия, или поне така говорят, но очевидно има власт над Аврелиан. Касия може и да изглежда мека, но е коравосърдечна и продажна. Сега слушай, Клавдия, има и още нещо, свързано с убийствата на онези двама ветерани. Една ухаеща на благовония млада жена е била видяна да слиза по стълбите от стаята на Петилий. Когато Луций, вторият ветеран, е бил убит, същата жена е била забелязана наблизо. Такива са донесенията, които получих от моите шпиони. Не мога да кажа верни ли са, или не. Обърнах се към Касия за помощта й. Тя все още има някакви връзки с обитателите на римския подземен свят и би могла да ни бъде от помощ за някои от проблемите, пред които сме изправени. Освен това искам да знам защо Петилий е имал толкова голямо желание да говори с Аврелиан и защо неговият убиец е подражавал на варварствата на пиктите.

— А похитителите? — попита Клавдия. — Да разпитам ли за другите жертви?

— Едва ли има смисъл — отвърна Елена. — Родителите им не желаят да си припомнят това. Пък и знаят съвсем малко — само това, че местата, на които са били затворени децата им, са били влажни, с неравен груб под. Какво мислиш за Теодор? — внезапно запита тя.

— Може и да е замесен — отговори Клавдия. — Подозирам, че донякъде си измисля, каквато и да е причината за това. Той знае нещо, но може просто да си проси Карин да го възнагради или да се поперчи като герой, да мине за някакъв всепобеждаващ Херкулес.

Елена потупа Клавдия по рамото и двете се отправиха към вратата.

— Хленчи за корема си като малко дете — присмя се императрицата. — О, между другото, Клавдия! — Тя се спря и я погледна отстрани. — Какво е това, което чувам, за някакво чудо в „Магариците“?

 

 

Клавдия и Муран с Теодор помежду им излязоха от Палатинския дворец и тръгнаха по оживените улици.

Клавдия беше объркана; бяха се случили толкова много неща, че имаше нужда да размисли. Теодор търкаше корема си и си мърмореше.

— Какво има? — запита Клавдия, като се обърна към него.

Теодор обърна взор към небето:

— Уплаших се — призна той. — Искам да възнеса благодарностите си към боговете.

— Няма време за това сега! — рязко заяви Клавдия. — Трябва да дойдеш с нас в кръчмата „Магариците“. — Тя стисна младия мъж за рамото и изпитателно се взря в красивото му лице: — Теодоре, ти наистина ли видя нападателя миналата нощ?

— О, да!

Клавдия отстъпи крачка назад.

— Тогава за какво са тези въздаяния на благодарност?

— Аз бях спасен миналата нощ! — Актьорът влезе в същинската си кожа и толкова драматично вдигна ръце към небето, че дори случайно минаващите край тях хора се спряха да го гледат. — Бях спасен, бях избавен!

— Да, да! — прекъсна го Клавдия. — Обаче какво общо има всичко това с въздаянието на благодарности?

— Как какво! — Теодор пак потърка корема си и посочи към небето: — Голяма опасност бе надвиснала над мен! Аз бях там, Клавдия! Знам какво видях! Бях спасен заради намесата на богинята, затова трябва да й благодаря.

— О, богове! — прошепна Муран.

Теодор остро го изгледа.

— При теб е различно, гладиаторе, ти се уповаваш на въоръжената си с меч ръка, но аз съм друг! — Той умолително погледна към Клавдия, която му се усмихна в отговор. Теодор толкова й напомняше на актьорите, с които бе живяла, беше напълно погълнат от себе си, изпитваше такова непреодолимо желание да привлича тълпата, че беше в състояние да стане в два часа призори, за да изнесе представление.

— Какво желаеш в действителност? — попита тя. — Искам да ти напомня, че до известна степен си наш пленник. Нали чу императрицата — трябва да дойдеш в „Магариците“, но ако има някой, когото желаеш да видиш…

— Няма такъв! — тържествено обяви Теодор. — Обаче бих искал да благодаря на моята богиня.

Клавдия вторачено погледна Муран, който сви рамене.

— Коя е твоята богиня? — попита тя.

— Хатор[16], Господарката на Белите стени! — отвърна Теодор. — Само да можех да ида в храма й, той е в Целийския квартал.

Клавдия затвори очи и простена. Целийският хълм беше още по-лошо място от бордеите край Флавиевата порта, но поне беше още светло.

— Бих искал да ида там! — повтори Теодор. — Обещавам ви, че няма да се бавя: ще прекадя с благовония, ще принеса жертва.

Клавдия неохотно се съгласи. Напуснаха главната улица и поеха по страничните улички към Целийския хълм. Муран извади меча си. Мястото беше свърталище на мошеници, фокусници, магьосници, вещери и убийци. Всеки разбойник в Рим се чувстваше на място тук. Клавдия вървеше след Теодор, който я поведе по една странична уличка, докато стигнаха някакъв площад. В другия му край се виждаше западнал храм, колоните му се ронеха, стъпалата бяха нащърбени, а гипсовият тимпан[17] над главния вход бе изтъркан от времето и запуснат. Въпреки това потокът от поклонници, които влизаха и излизаха, показваше колко популярен беше този култ. Клавдия си спомни, че презвитер Силвестър смяташе „източните религии“, както ги наричаше той, за най-големия съперник на собствената му вяра.

Теодор ги поведе напред, като отблъскваше амбулантните търговци, продавачи и медникари, които се опитваха да им пробутат най-различни предмети, свързани с култа към Хатор, Господарката на веселието. Клавдия си спомни, че Хатор е египетска богиня; в театралната й трупа Хатор и господарката Изида бяха извънредно популярни и в тяхна чест се устройваха пиянски сборища и веселби. Стигнаха до подножието на стълбището. Теодор искаше да влезе сам в храма, но Клавдия настоя тя и Муран да отидат с него. Един просяк клечеше край главната порта, подрънкваше с метална купа и просеше милостиня. Двама мускулести жреци охраняваха вратата; Теодор им пошушна нещо и те отстъпиха встрани.

Вътре беше прохладно и миришеше на мухъл заради годините и упадъка. Въпреки това храмът притежаваше известно величие. В другия му край, на върха на едно стълбище имаше олтар, табернакул[18] и наос[19] с отворени врати, за да може да се вижда статуята на господарката Хатор, заобиколена от кандила с масло. Пред олтара имаше подредени кошници с цветя и жарници за изгаряне на благоуханни смоли. Един жрец пристъпи напред. Беше висок, облечен в египетски дрехи, с бяла ленена поличка около кръста, голите му гръд и рамене бяха покрити с тънък воал. Ръцете му бяха обсипани с пръстени и гривни, а лицето му имаше остри черти — с изразен нос, издадени напред тънки устни и пронизващи черни очи. Косата му не бе обръсната по египетския обичай, а намазана с благовонни масла и сресана назад в кок, пристегнат от игла на тила. Теодор отиде при него и се поклони.

— Върховни жрецо, Сезотене!

Мъжът се поклони в отговор.

— Тези хора са с мен — обясни Теодор, сочейки Клавдия. — Тя е приятелка на императрицата, а този е гладиаторът Муран, победителят в игрите.

Сезотен изпитателно огледа Клавдия, после Муран. Погледът му не беше дружелюбен. Той облиза тънките си сухи устни.

— Какво искаш, Теодоре? — попита той. — Защо си тук?

— Искам да принеса жертва! — обясни Теодор. — Искам да поблагодаря на Господарката, че избегнах голяма опасност.

— Каква опасност? — полюбопитства Сезотен. — О, извинявай! — Обърна се към Клавдия и подигравателно се поклони. — Аз съм Сезотен, бивш член на пехотата на Трети легион „Виктрикс“, разположен в Александрия, сега върховен жрец на господарката Хатор. Нали знаеш, че главният й храм е в Мемфис, в Египет?

— Да, да! — Клавдия посочи Теодор. — Той настоя да дойде тук. Иска да принесе жертва, да отдаде благодарностите си. Може ли да го направи?

— Разбира се — Сезотен избърса капчиците пот, които струяха по гладко избръснатите му страни. — Всеки е свободен да направи това. Ела, приятелю!

Той кимна на Муран и Клавдия и като положи едната си ръка върху рамото на Теодор, го поведе навътре в храма към светилището и открития наос.

Клавдия се огледа. Беше виждала такива храмове и преди — с изображения по стените, с кошници с цветя и мирис на благовония, с приглушения шум от разговорите. Тя оглеждаше поклонниците, които влизаха и излизаха. Жени и мъже от всички краища на империята, изпълнени с благочестиво желание да изразят преклонението си. Забеляза, че нямаше хесети[20] или храмови служителки, видя само четирима жреци, които изглеждаха като Сезотен. Бивши войници със сурови лица, здравеняци, облечени в надиплени роби, те спокойно се движеха сред поклонниците, събираха монети и приношения, изслушваха, кимаха тържествено, сякаш убеждаваха поклонника, че ще принесат жертвата или ще отправят молитвите към Хатор. Клавдия почувства умора и нетърпение. Искаше да се върне в „Магариците“. Тревожеше се, че Елена знае за „Голямото чудо“ и че Теодор не казва истината за това какво точно е видял предишната нощ. Пак огледа храма. Актьорът бе коленичил пред стъпалата. В едната си ръка държеше кадилница, в другата — сноп цветя. С отметната назад глава той шепнеше молитвата си, а Сезотен стоеше изправен зад него.

— Защо хората вярват във всичко това? — попита Муран.

Клавдия се отдръпна, за да даде възможност на поклонниците да влизат в храма.

— Ти вярваш ли в тези неща, Клавдия?

Тя пристъпи и вдигна очи към мъжа, когото обичаше.

— Не вярвам в нищо, Муране. Вярвам само в това, че може да уловим деня и да се радваме на живота. Богове, храмове, жреци, приношения, има ли някакво значение? — Тя посочи към Теодор, който продължаваше да коленичи на стъпалата. — Какво мислиш за него?

— Актьор! — изсмя се Муран. — Човек, който винаги играе някаква роля. Но определено има деликатен стомах!

— Чудя се — отвърна Клавдия, — дали стомахът му е деликатен, или той е нервен. Не мисля, че нашият артист е от тестото, от което замесват героите.

Тя забеляза, че Сезотен се е навел към Теодор и се заслушва в нещо, което актьорът шепне. После жрецът кимна. На стъпалата пред него поставиха нова кадилница и Клавдия изпъшка, но Теодор се поклони, изправи се и тръгна обратно към тях. Потри отново корема си и се усмихна.

— Сега се чувствам много по-добре! Ще вървим ли?

Клавдия се отправи към вратата на храма, после внезапно се обърна.

— Теодоре — тя пристъпи обратно към него, — ти току-що оказа почит на твоята господарка, богинята. Тук, в нейния храм, кажи ми истината! Видя ли лицето на един от онези нападатели?

— Да! — Гласът на Теодор се издигна едва ли не до вопъл. — Твърдя, че го видях!

Докато излизаха от храма, Клавдия се спря на стъпалата и се загледа в разположените по тях импровизирани сергии.

— Денят почти свърши — прошепна тя, — време е да се връщаме към бъркотията в „Магариците“.

Бележки

[1] Палатина — един от седемте хълма на Рим, където били резиденциите на повечето патрициански фамилии и императорските дворци по-късно. — Бел.прев.

[2] Вероятно тук става дума за общество от бивши куртизанки, наречено по името на Мария Магдалена, разкаялата се блудница, която измила с миро и избърсала с косите си нозете на Иисус Христос, по-късно една от неговите най-пламенни привърженици. — Бел.прев.

[3] Юнона, чието гръцко съответствие е Хера, е съпруга на Юпитер (Зевс). Постепенно образът й поглъща редица други женски божества и тя става богиня на брака и съпружеската любов, покровителка и помощничка на бременните и раждащи жени. — Бел.прев.

[4] Парти — древни ирански племена, населявали от I хилядолетие пр. Хр. територията на Южна Туркмения и Хоросан, наричана тогава Партия. В IV в пр. Хр. били покорени от Александър Македонски. От 250 г. пр. Хр. до 220 г. сл. Хр. съществувало независимо партско царство. — Бел.прев.

[5] В Рим денят започвал от един слънчев изгрев и свършвал на следващия, като настъпването на мрака го делял на две части. Той бил разпределен на стражи и часове. Деветият час, времето за хранене в императорския Рим, съответствал приблизително на периода от 13:30 до 14:30 ч. — Бел.прев.

[6] Каледони — племена, населявали Северна Британия. — Бел.прев.

[7] Става дума за периода след смъртта на император Александър Север, когато се появяват множество самозвани императори, империята е разпокъсана, а легионите в отделните провинции избират свои императори и на трона за кратко време се изреждат много от така наречените войнишки императори. Бащата на Константин, Констанций I Хлор, който трябва да управлява Западните земи на империята, в 293 г. отблъсква нахлуването на британския узурпатор Караузий в Северна Галия, а в 296 г. нахлува в Британия и отново присъединява провинцията към Римската империя. — Бел.ред.

[8] Стотник в римската войска. — Бел.прев.

[9] В Древният Рим, бивши роби, запазили връзката със своя господар, според така наречената патронна зависимост. Тя включвала задължение някогашният роб да поддържа господаря си, да продължава да работи безвъзмездно за него и да му демонстрира почитта си — Бел.ред.

[10] Гема (от латински gemma „пъпка“) — скъпоценен или полускъпоценен камък с гравиран върху него образ. — Бел.прев.

[11] Помещение в римската баня, където хората се обливали с хладка вода, взимали вана и телата им били натривани с благовонни масла. — Бел.ред.

[12] Публий Теренций Афер (195 — 159 г. пр. Хр.) — римски комедиограф. Комедиите му не са възприети веднага от римската публика; темите на пиесите му са семейните отношения. Заради стила си е високо ценен през Средновековието и оказва особено влияние върху сантименталната комедия през XVIII в. — Бел.прев.

[13] Полагане на ръцете — в староеврейското Писание се описва начин на благославяне, при който се използва полагане на ръцете (вж. Бит. 48:13–14). Когато Мойсей предава властта си на Иисус Навин, това получава символичен израз, като Иисус застава пред цялата конгрегация, а Мойсей полага ръцете си върху него (Числ. 27:18–23). Тази традиция продължава до днес при ръкополагането на равините. Учителят, който ръкополага бъдещия равин, полага ръце върху него и му дава власт да съди. Полагането на ръцете се използва и в християнската църква. В ранната антиохийска църква по този начин се призовава Светия Дух (Деян. 8:14–17) и се ръкополага в духовен сан (Деян. 13:1–3). Самият Иисус полага ръце върху онези, които изцелява (вж. Марк. 6:5) и тази традиция се продължава в църковната служба за изцеление. — Бел.прев.

[14] Агапа, мн. ч. агапи (agapa на гръцки означава „любов“) — вечери на любовта. Обичай на древната църква, при който верните се събирали на обща трапеза, за да извършат тайнството Евхаристия или Свето причастие и така възпроизвеждали Тайната вечеря. — Бел.прев.

[15] Анубис (в гръцко произношение) или Инпу — покровител на мъртвите в египетската митология, изобразяван като легнал чакал или с човешко тяло и глава на куче. Бил почитан като съдия на боговете. С вековете функциите му преминават към тези на Озирис. Древните гърци го отъждествявали с Хермес. — Бел.прев.

[16] Хатор (от — „Хатхор“ — „дом на Хор“, т.е. Небето; богиня на Небето в египетската митология. В най-древния период била почитана като небесната крава, родила Слънцето. По-късно била рисувана като жена с рога и понякога с уши на крава, но на някои места продължили да я изобразяват като крава. Култът и бил разпространен в целия Египет в Нубия, Бабил в днешен Ирак, Синай и други територии. На места е основен персонаж в мита за довеждащото пролетта слънчево Око (Тефнут-Хатор), покровителка на плодородието и фараоните. Била почитана и като богиня на любовта, веселието, музиката и танца. Древните гърци я отъждествявали с Афродита. Освен това, имало вярване, че посреща мъртвите на прага на подземното царство. — Бел.прев.

[17] Тимпан — вътрешното поле на фронтона, украсено с живопис или скулптурни изображения. — Бел.прев.

[18] Табернакул (лат.) — дарохранителница, която в случая съдържа някаква светиня, частица от мощи на светец, или ниша, в която се съхранява статуя на божество. — Бел.прев.

[19] Наос (гр.) — в архитектурата т.нар. цела (светилището на храма) или светилище на антично божество в храма. — Бел.прев.

[20] Вероятно в случая храмови танцьорки или жрици на Хесат, древноегипетската богиня на плодовитостта и плодородието, чийто култ е изместен от култа към Хатор и тя се превръща в богиня на храната и виното. Древните египтяни наричали бирата „млякото на Хесат“. — Бел.ред.