Ангелина Жекова
Фасулска история

Тази пролет баба Ката

разкопаваше лехата

и от малкото й джобче

падна кръгло бяло бобче.

Падна, даже не изохка,

че земята беше рохка

и в една удобна ямка

го нападна влажна дрямка.

Дреме Бобчо и сънува

как полека се надува,

как набъбналата ризка

като ризница го стиска.

Пъшка Бобчо и проклина:

„Чувствам скоро ще загина!

Ох, сърцето ми се пука!

Извадете ме оттука!“

Чу го черно буболече,

позасмя се и му рече:

„Слушай, мъничко юначе,

пукнало си се, обаче

ти съвсем не си умряло,

а растеш със ново тяло!“

Бобчо дълго се оглежда,

бърчи нос, повдига вежда:

„Няма никакво съмнение —

пак съм аз, но съм растение!“