Нора Робъртс
Далече на север (3)

2.

Мракът го обграждаше и всмукваше като кал, когато изплува от съня. Когато излезе на повърхността, пробил си път към въздуха, пое дълбоко дъх. Докато се мъчеше да се измъкне изпод одеялата, усети, че кожата му лепне от пот.

Въздухът миришеше необичайно — на кедър, на студено кафе, долавяше се и лек лимонов аромат. После си спомни, че не е в апартамента си в Балтимор.

Беше откачил и заминал за Аляска.

Луминесцентният циферблат на часовника показваше пет и четиридесет и осем.

Значи беше успял да поспи, преди сънят да го върне обратно в реалността.

В съня му също винаги беше тъмно. Тъмна нощ и сив мръсен дъжд. Миришеше на кордит и на кръв.

Исусе, Нейт, божичко. Улучиха ме.

Студен дъжд се стича по лицето му, а между пръстите му капе топла кръв. Неговата и на Джак.

Да спре кръвта, се беше оказало също толкова невъзможно, колкото да спре дъжда. И двете неща бяха свръх силите му и на онази балтиморска уличка пороят отми всичко, което беше останало от приятеля му.

„Аз трябваше да умра — помисли си той, — а не Джак. Той трябваше да се прибере при жената и децата си, а аз да умра на мръсната уличка под мръсния дъжд.“

Но той се беше отървал с куршум в крака и още един, който беше преминал малко над кръста му — достатъчно, за да го свали и забави, и Джак да влезе пръв.

Няколко секунди, дребна грешка и един добър човек беше мъртъв.

А сега трябваше да живее с вината. Беше мислил за самоубийство, но това беше егоистично решение и с нищо нямаше да помогне на неговия приятел и партньор. Да живее с вината, беше много по-трудно, отколкото да умре.

Да живееш, беше по-голямо наказание.

Той стана и влезе в банята. Почувства се безкрайно благодарен за тънката струя гореща вода, която потече от душа. Щеше да мине доста време, преди тя да отмие пластовете пот и мръсотия, но това нямаше значение. Не бързаше за никъде.

Щеше да се облече, да слезе долу и да пие кафе. Можеше да се обади на кмет Хоп и да отиде да разгледа участъка. Да се постарае да се държи по-нормално и да поправи донякъде първото впечатление за глупак със замъглен поглед.

Щом се изкъпа и избръсна, се почувства по-добре. Извади чисти дрехи и се преоблече.

Взе шапката, шала и палтото си и се огледа в огледалото.

— Началник на полицията Игнейшъс Бърк, Лунаси, Аляска. — Той поклати глава и едва не се усмихна. — Е, шерифе, да идем да ти вземем звездата.

Тръгна надолу, изненадан от тишината. От онова, което беше чел за града, смяташе, че в места като „Хижата“ се събират повечето жители. Зимните нощи бяха дълги, тъмни и самотни и очакваше да чуе шум от бара, тракане на билярдни топки, някоя стара кънтри мелодия от джубокса.

Но когато влезе в ресторанта, красивата Роуз пак наливаше кафе. Може би дори на същите двама мъже, но Нейт не беше сигурен. Момченцето й седеше на масата и оцветяваше книжката си с пълна пара.

Той погледна часовника си, сверен по местно време. Седем и десет.

Роуз се обърна и му се усмихна.

— Шерифе.

— Тази вечер е доста спокойно.

Лицето й се озари от усмивка.

— Сутрин е.

— Моля?

— Седем часът сутринта. Сигурно ще искате да закусите.

— Аз…

— Ще ви трябва време, за да свикнете. — Тя кимна към тъмните прозорци. — След няколко часа ще се съмне за малко. Защо не седнете? Като начало ще ви донеса кафе.

Беше спал повече от дванадесет часа и не знаеше дали да се притеснява или да се радва. Не си спомняше кога за последен път е прекарал в неспокойна дрямка повече от четири-пет.

Остави палтото си на пейката в едно от празните сепарета, но после реши да поработи върху социалните си контакти. Приближи се до масата на Джеси и почука по гърба на стола.

— Свободно ли е мястото?

Момчето го погледна преценяващо изпод вежди и кимна. Прехапало език, то продължи да оцветява, докато Нейт сядаше.

— Много хубава лилава крава — отбеляза той, наблюдавайки работата му.

— Кравите не са лилави, освен ако не ги боядисаш.

— Чувал съм нещо такова. Учиш ли рисуване в гимназията?

Очите на Джеси се разшириха.

— Още не ходя на училище, само на четири съм.

— Сериозно? На четири? Аз пък помислих, че си поне на шестнайсет.

Нейт се облегна и намигна на Роуз, която донесе бяла чаша с дебели стени и му наля кафе.

— Имах рожден ден с торта и един милион балона. Нали, мамо?

— Да, Джеси. — Тя постави менюто до лакътя на Нейт.

— Скоро ще си имаме и бебе. А у дома си имам две кучета и…

— Джеси, остави шериф Бърк да прегледа менюто.

— Всъщност се канех да попитам Джеси какво ще ми препоръча. Какво е най-вкусно тук?

— Палачинките.

— Да бъдат палачинки тогава. — Той върна менюто на Роуз. — Всичко е наред.

— Ако има проблем, само ми кажете.

Но бузите й бяха поруменели от удоволствие.

— Какви кучета имаш? — попита Нейт и докато ядеше, беше затрупан с разкази за постиженията на домашните любимци на Джеси.

Чинията палачинки и симпатичното момченце бяха много по-приятен начин да започнеш деня, отколкото повтарящите се кошмари. Настроението му се подобри. Нейт тъкмо се канеше да се обади на Хоп, когато тя влезе през вратата.

— Чух, че вече си станал — каза тя и отметна качулката. От парката й се посипа сняг. — Изглеждаш по-добре от вчера.

— Съжалявам, че не се появих.

— Няма нищо. Наспал си се и си закусил добре в приятна компания — добави тя и се усмихна на Джеси. — Готов ли си за обиколка?

— Разбира се. — Той стана и посегна към дрехите си.

— По-слаб си, отколкото очаквах.

Той я погледна намръщено. Знаеше, че не е във форма. Когато атлетичен мъж, висок един и осемдесет, свали повече от пет килограма, винаги изглежда мършав.

— Няма да е за дълго, ако продължавам да ям палачинки.

— И имаш много коса.

Той нахлузи плетената си шапка.

— Просто си расте на главата ми.

— Обичам мъже с гъсти коси. — Тя отвори вратата. — И то червени.

— Кестенява е — автоматично я поправи той и нахлупи шапката още повече.

— Добре. От време на време си почивай, Роуз — извика Хоп и излезе сред вятъра и снега.

Студът го блъсна като бърз влак.

— Исусе Христе, очите ми ще ми замръзнат.

Той скочи във форда, който тя беше паркирала до бордюра.

— Кръвта ти още е рядка.

— И да е гъста като тесто, пак си е шибан студ. Извинявай.

— Не се изчервявам от прям език. Естествено, че е шибан студ — декември е. — Хоп се изсмя гръмовито и запали мотора. — Ще започнем обиколката с кола. Няма смисъл да се препъваме в тъмното.

— Колко души умират от настинка и измръзване годишно?

— Повечето загиват в планината, но те са предимно туристи или откачалки. Преди три години мъж на име Тийк се напи и замръзна във външната си тоалетна, четейки „Плейбой“. Но той беше идиот. Хората, които живеят тук, знаят как да се грижат за себе си, а чичако, ако преживеят една зима, се научават или си тръгват.

— Чичако?

— Новаците. С природата шега не бива, човек трябва да се научи да живее с нея, а ако си умен, можеш дори да я използваш. Да се скиташ наоколо — със ски, снегоходки, да се пързаляш с кънки по реката, да ловиш риба в леда. — Тя сви рамене. — Бъди предпазлив и се наслаждавай, докато имаш възможност.

Хоп караше уверено по заснежената улица.

— Това е болницата. Имаме лекар и медицинска сестра.

Нейт огледа малката сграда.

— А ако не могат да се справят?

— Откарваме пострадалия в Анкъридж. Имаме тукашен пилот, който живее в покрайнините на града. Мег Галоуей.

— Жена?

— Сексист ли си, Игнейшъс?

— Не. — Може би. — Просто питах.

— Мег е дъщерята на Чарлийн и е дяволски добър пилот. Малко е луда, но ако питаш мен, за да пилотираш при такива условия, трябва да си малко луд. Тя щеше да те докара от Анкъридж, но ти пристигна един ден по-късно, отколкото очаквахме, а тя имаше друг ангажимент, затова повикахме Джърк от Талкийтна. Сигурно ще се запознаеш с Мег на срещата в кметството.

Колко ли ще е забавно, помисли си Нейт.

— Това е магазинът „На ъгъла“ — в него има всичко, което ти трябва, а ако го няма, ще намерят начин да ти го доставят. Най-старата сграда в Лунаси. Построен е от трапери в началото на XIX век. След като го купиха през 1983-а, Хари и Деб доста го разшириха.

Беше два пъти по-голям от клиниката и на два етажа. Прозорците вече светеха.

— В момента пощата се намира в банката, но това лято ще й построим отделна сграда. Малкото здание до нея е „Италианското“. Правят вкусна пица, но не доставят извън града.

— Пицария?

— На италианец от Ню Йорк е. Пристигна тук преди три години на лов. Влюби се и не си тръгна. Джони Тривани. Отначало нарече заведението „Тривани“, но всички го наричат „Италианското“. Смята да добави и пекарна. Казва, че ще си поръча по интернет булка рускиня. Може и да го направи.

— Ще има ли тогава пресни блини?

— Да се надяваме. Градският вестник се намира тук — показа тя. — Хората, които го издават, не са в града. Заведоха децата в Сан Диего за коледната ваканция. А от тази сграда предава местната радиостанция КЛУН. Мич Даубър се справя почти без помощ. През повечето време е много забавен, макар да си е кучи син.

— Ще го запомня.

Тя зави и тръгна обратно по пътя, по който бяха дошли.

— На около половин миля западно от града е училището — от детска градина до дванадесети клас. В момента имаме седемдесет и осем ученици. Там се провеждат и курсове за възрастни. Спортуват, рисуват, такива неща. От разпукването до замръзването ги провеждаме вечер. През останалото време са дневни.

— Разпукване? Замръзване?

— Когато ледът на реката се разпука, идва пролетта. Когато реката замръзне, вади дългите гащи.

— Ясно.

— На територията на града живеят петстотин и шест души, а още около сто и десет — извън него, но в нашия район. Твоя район.

Градът все още му приличаше на декор и му се струваше нереален. И в никакъв случай не можеше да го възприеме като „свой“.

— Пожарната команда — само от доброволци — се намира тук. А това е кметството. — Тя спря колата пред голяма постройка, изградена от трупи. — Съпругът ми помогна да го построим преди тринадесет години. Беше първият кмет на Лунаси и остана на този пост до смъртта си — през февруари ще станат четири години.

— От какво почина?

— От сърдечен удар. Докато играеше хокей на езерото. Вкара гол, падна и умря. Типично в негов стил.

Нейт замълча за миг.

— А кой победи?

Хоп изрева от смях.

— Неговият гол изравни резултата. Така и не завършиха мача. — Тя отново пое напред. — А ето го и твоето работно място.

Нейт надникна през мрака и сипещия се сняг. Сградата беше спретната, дървена и очевидно по-нова от съседните. Приличаше на бунгало, с малка веранда и два прозореца от всяка страна на вратата, закрити с тъмнозелени капаци.

От улицата до вратата водеше утъпкана пътека, а късата алея за коли, която явно наскоро беше изрината, вече беше покрита с няколко сантиметра пресен сняг. На нея беше паркиран син пикап и друга тясна пътека водеше от него до вратата.

И двата прозореца светеха, а от черния комин на покрива се издигаше дим.

— Отворено ли е?

— Да. Знаят, че днес встъпваш в длъжност. — Тя спря зад пикапа. — Готов ли си да се запознаеш с екипа си?

— Напълно.

Той излезе и откри, че и този път студът го изненада. Дишайки през зъби, тръгна след Хоп по тясната пътека към външната врата.

— На това му викаме арктическо преддверие. — Тя пристъпи в преддверието, където не валеше и беше завет. — Помага да намалим загубата на топлина от главната сграда. Чудесно място да си окачиш парката.

Тя съблече своята и я закачи до другата, която вече висеше там. Нейт я последва, после свали ръкавиците и ги пъхна в един от джобовете си. Продължи с шапката и шала. Чудеше се дали някога ще свикне да се облича като покорител на Северния полюс всеки път, когато трябва да излезе.

Хоп бутна вътрешната врата и ги лъхна мирис на дим и кафе.

Стените бяха боядисани в бежово, подовете — покрити с пъстър линолеум. Голяма печка за дърва стоеше в десния ъгъл. Върху нея масивен чайник от лято желязо изпускаше пара през чучурчето си.

В дясната половина на стаята едно до друго стояха две метални бюра, а в другата — ниска масичка със списания и редица пластмасови столове. До задната стена имаше масивен плот, на който бяха поставени радиостанции, компютър и керамично коледно дърво, боядисано в такъв нюанс на зеленото, какъвто природата не си беше дала труд да създаде.

Той забеляза вратите от двете му страни и дъската за обяви, където бяха забодени бележки.

А също и тримата души, които се преструваха, че не го зяпат.

Предположи, че двамата са заместниците му. Единият изглеждаше сякаш едва ли още има право да гласува, а другият — достатъчно стар, за да е гласувал за Кенеди. И двамата носеха дебели вълнени панталони, здрави ботуши и фланелени ризи, на които бяха забодени значките им.

По-младият беше коренен жител, имаше черна права коса почти до раменете и хлътнали бадемовидни очи, тъмни като нощта, а красивото му лице изглеждаше болезнено младо и невинно.

Възрастният беше с обрулено от вятъра лице, късо подстриган, с увиснала гуша и бледи сини очи, заобиколени от дълбоки бръчки. Набитата му фигура контрастираше с крехкото тяло на колегата му. Нейт си помисли, че сигурно е бивш военен.

Жената беше закръглена като ябълка, с пухкави розови бузи и пищна гръд, която издуваше розовия пуловер, избродиран с бели снежинки. Посребрената й коса беше хваната на кок високо на тила. От него стърчеше молив, а в ръцете й се виждаше чиния с пресни кифли.

— Е, цялата банда е тук. Шериф Игнейшъс Бърк, това са подчинените ти. Заместник-шериф Ото Грубер.

Късо подстриганият мъж пристъпи напред и подаде ръка.

— Приятно ми е.

— На мен също.

— Заместник-шериф Питър Ноти.

— Здравейте, шериф Бърк.

Нещо в колебливата му усмивка му се стори познато.

— Роднини ли сте с Роуз, заместник-шерифе?

— Да, сър. Тя ми е сестра.

— И последна, но не по важност, твоята диспечерка, секретарка и снабдителна с канелени кифлички — Мариета Пийч.

— Радвам се, че сте тук, началник Бърк. — Гласът й беше типично южняшки и навяваше представи за веранда, на която пият ментов сироп. — Надявам се, че сте по-добре.

— Да, благодаря, госпожо Пийч.

— Ще покажа на шерифа останалата част от участъка и после ще ви оставя да се опознаете. Игнейшъс, защо не хвърлим поглед на… стаите ви за гости.

Тя го поведе през дясната врата. Вътре имаше две килии с тесни легла, които приличаха на нарове. Стените изглеждаха прясно боядисани, подът — мит наскоро. Замириса му на лизол.

— Вътре нямаше никого.

— Използвате ли ги изобщо? — попита я Нейт.

— Главно за пияни и нарушители на обществения ред. Трябва да си много пиян и да се държиш ужасно непристойно, за да излежиш една нощ в затвора в Лунаси. Има сбивания, понякога хулигански прояви, но обикновено виновниците са отегчени хлапаци. Ще оставя екипа да ти опише престъпленията в Лунаси. Нямаме адвокат и ако някой много се нуждае от такъв, трябва да отиде в Анкъридж или във Феърбанкс, освен ако не познава някого другаде. Имаме един пенсиониран съдия, но той по-скоро ще лови риба на леда, отколкото да отговаря на правни въпроси.

— Ясно.

— Ей, не мога да взема думата от теб.

— Така и не успях да се науча да си държа устата затворена.

Полуусмихната, тя поклати глава.

— Ела да разгледаме кабинета ти.

Минаха отново през общата стая, където всички се преструваха, че работят. От другата страна на бюрото на госпожа Пийч, точно до вратата, се намираше шкафът за оръжия. В него имаше шест ловни пушки, пет винтовки, осем револвера и четири зловещи на вид ножа.

Пъхна ръце в джобовете и стисна устни.

— Какво? Няма саби?

— Добре е човек да бъде подготвен.

— Да. За предстоящото нашествие.

Тя се усмихна и мина през вратата до шкафа.

— Ето го и кабинета ти.

Беше квадратна стая с дължина около три метра и прозорец зад сивото метално бюро. На него имаше компютър, телефон и черна настолна лампа. Две картотеки бяха опрени на страничната стена, а до тях имаше малък плот. Върху него стояха кана за кафе — вече пълна — две кафяви керамични чаши и кошничка с пакетчета сметана и захар. Имаше коркова дъска — празна, два сгъваеми стола за посетители и закачалка за връхните дрехи.

Светлините, които се отразяваха в тъмното стъкло на прозореца, придаваха на стаята още по-безличен и чужд вид.

— Пийч ти подреди бюрото, но ако имаш нужда от още нещо, шкафът с материалите е в коридора. Тоалетната е срещу него.

— Добре.

— Имаш ли въпроси?

— Много.

— Защо тогава не ги задаваш?

— Добре. Ще ти задам един, защото останалите произтичат от него. Защо ме нае?

— Добър въпрос. Може ли? — тя посочи към каната с кафе.

— Заповядай.

Хоп наля и на двамата, подаде му чашата, после седна на един от сгъваемите столове.

— Имахме нужда от шериф.

— Така ли?

— Градчето е малко, отдалечено и сами се справяме доста добре, но това не значи, че не ни трябва структура, Игнейшъс. Задължително е да има граница между правилно и погрешно и някой, който да следи за прекрачването й. Съпругът ми работи за това години наред, преди да вкара последната си шайба.

— А сега го правиш ти.

— Така е. Сега го правя аз. Освен това, щом имаме собствено полицейско управление, ще можем да провеждаме разследванията сами и да държим федералните и щатските власти по-надалеч. Градчета като нашето често се пренебрегват, защото са с малко жители и са труднодостъпни. Но сега тук имаме полиция и пожарна. Разполагаме с добро училище, хубав хотел, седмичен вестник, радиостанция. Лошото време понякога ни откъсва от света, но вече можем да бъдем самостоятелни. Трябва ни само ред и тази сграда заедно с хората в нея символизира този ред.

— Значи си наела символ.

— От една страна е точно така. — Кафявите й очи не се откъсваха от неговите. — Със символите хората се чувстват по-сигурни. От друга, очаквам да си вършиш работата, а голяма част от нея е свързана с хората тук, защото опазването на реда е обществен проблем. Затова ти показах някои от предприятията в града и ти казах имената на собствениците им. Има и други. Бинг има гараж и поправя всякакви превозни средства. Той кара и снегорина, багера и влекача. „Лунатик Еър“ превозва хора и товари, кара запаси в града и ги разнася из отдалечените райони.

— „Лунатик Еър“?

— Компанията на Мег — поясни Хоп, леко усмихната. — Тук сме на ръба на цивилизацията. Превърнахме се от селище на бунтари и хипита в солиден град. Ще опознаеш хората от този град, отношенията им, враждите и връзките им. Така ще знаеш как да се справяш с тях.

— Което ме връща на въпроса защо ме нае? Защо не назначи някого, който вече знае всичко това?

— Струва ми се, че онзи, който вече знае всичко това, ще си е изградил предварително мнение. Ще мрази едни и ще харесва други. А когато идваш отвън, нищо не знаеш. Ти си млад и това наклони везните в твоя полза. Нямаш съпруга и деца, които може да не се приспособят към живота тук и да те принудят да се върнеш обратно на континента. Имаш над десетгодишен опит в полицията. Притежаваш квалификацията, която търсех, и не се пазари за заплатата.

— Разбирам те, но има и нещо друго. Не знам какво да правя, по дяволите.

— Аха. — Тя допи кафето си. — Струваш ми се досетлив младеж. Ще разбереш — подметна и се изправи. — А сега ще те оставя да започнеш. Срещата е в два в кметството. Ще трябва да кажеш няколко думи.

— Божичко!

— Още нещо. — Тя бръкна в джоба си и извади една кутийка. — Това ще ти трябва. — Отвори я, извади сребърната звезда и я забоде на ризата му. — Ще се видим в два, шерифе.

Нейт остана на мястото си в средата на стаята, наслаждавайки се на кафето си, докато чу приглушените гласове навън. Честно казано, не знаеше какво да прави, затова реши просто да започне от някъде.

Хоп беше права. Той нямаше съпруга и деца. Никой и нищо не го привързваше към континента. Към света. Ако смяташе да остане, трябваше да се прояви добре. Ако провалеше този необичаен шанс на края на вселената, нямаше къде другаде да отиде. Нито какво да прави.

Докато отиваше с кафето си към общата стая, стомахът му се бунтуваше нервно, както когато беше в самолета.

— Ще ми отделите ли няколко минути?

Не знаеше къде да застане, после осъзна, че не е нужно да стои прав. Остави кафето си и взе два пластмасови стола. Приближи ги до бюрата и успя да се усмихне на Пийч.

— Госпожо Пийч? Моля елате и седнете. — И макар че палачинките натежаха в корема му, той се усмихна още по-широко. — Не е зле да донесете онези канелени кифлички. Миришат много вкусно.

Очевидно поласкана, тя донесе чинията и купчина салфетки.

— Вземете си, момчета.

— Предполагам, че се чувствате поне толкова неудобно, колкото и аз — започна Нейт, след като сложи една кифла на салфетката си. — Вие не ме познавате. Не знаете нито какъв полицай съм, нито какъв човек съм. Не съм тукашен и нищичко не зная за тази част на света. А се предполага, че трябва да изпълнявате заповедите ми. Че ще изпълнявате заповедите ми — поправи се той и захапа кифлата. — Невероятно вкусна е, госпожо Пийч.

— Цялата работа е в свинската мас.

— Обзалагам се. — Той си представи как артериите му се запушват. — Трудно е да изпълняваш заповедите на човек, когото не познаваш и на когото не вярваш. Нямате причина да ми вярвате. Поне засега. Ще правя грешки. Нямам нищо против да ми ги посочвате, стига това да става насаме. Освен това ще разчитам на вас, на всички вас, за да навляза в работата. Неща, които трябва да знам, хора, които трябва да познавам. Но засега ще ви попитам имате ли проблем с мен. Ако е така, кажете го и нека се изясним.

Ото отпи от кафето си.

— Не знам дали имам проблем, докато не разбера колко струвате.

— Струва ми се съвсем честно. Ако решиш, че имаш нещо против, кажи ми. Може би ще се съглася с теб, може би ще те пратя по дяволите. Но ще знаем кой какво мисли.

— Шериф Бърк?

Нейт погледна към Питър.

— Наричай ме Нейт. За бога, надявам се, че няма като кмет Хоп да ме наричате Игнейшъс през цялото време.

— Мислех си, че може би в началото аз или Ото трябва да идваме с вас при повиквания. Докато не започнете да се ориентирате.

— Добра идея. Госпожа Пийч и аз веднага ще направим график със смените ви по седмици.

— Можете да ме наричате Пийч. Искам само да кажа, че очаквам помещението да се поддържа чисто и че поддържането му — включително, миенето на тоалетната, Ото — се прави по график, както всичко останало. Парцалите, кофите и метлите не са само за жените.

— Аз съм помощник-шериф, а не чистачка. — Тя имаше добродушно, майчинско лице. И като всяка добра майка можеше да пробие дупка в стомана само с един поглед.

— На мен пък ми плащат, за да работя като диспечер и секретарка, а не за да мия тоалетни. Но онова, което трябва да се свърши, трябва да се свърши.

— Защо засега не се редуваме? — прекъсна я Нейт, като видя по лицата на двамата, че спорът ще се разгорещи. — Ще говоря с кмет Хоп за бюджета ни. Може би ще има достатъчно средства, за да наемем чистачка, която да идва веднъж в месеца. У кого са ключовете за шкафа с оръжието?

— Заключени са в чекмеджето ми — отвърна Пийч.

— Бих искал да ми ги дадете. И да знам с какви оръжия може да си служи всеки от заместниците.

— Щом е огнестрелно оръжие, мога да стрелям с него — отвърна Ото.

— Може и да е така, но ние носим значки. — Нейт отмести стола си назад, за да види пистолета, който заместникът носеше в кобура на кръста си. — 38-и калибър ли искаш да е служебният ти револвер?

— Той е лично мой и съм свикнал с него.

— Това е хубаво. Аз ще взема 9-милиметровия зигзауер от шкафа. Питър, ти доволен ли си от твоя?

— Да, сър.

— Пийч, можеш ли да стреляш?

— В бюрото ми е заключен колтът на баща ми. Научи ме да стрелям, когато бях на пет. Мога да стрелям с всичко, което е в шкафа, също като войник.

— Аз съм служил в армията — разпалено се обади Ото. — Аз съм морски пехотинец.

— Добре. — Нейт прочисти гърлото си. — Според вас, колко жители от района имат оръжие?

Тримата се втренчиха в него, докато най-накрая устните на Ото трепнаха.

— Почти всички.

— Страхотно. Имаме ли списък на онези, които имат разрешително да го носят?

— Аз мога да го направя — предложи Пийч.

— Чудесно. Има ли копие от правилника на града?

— Ще ви дам.

— И последно — каза Нейт, когато Пийч се изправи, — ако се наложи да арестувам някого, кой определя гаранцията, решава какво е наказанието, какъв е размерът глобата и така нататък?

Настъпи продължителна тишина, после Питър се обади:

— Мисля, че вие, шерифе.

Нейт шумно издиша.

— Добре ще се позабавлявам.

Той се върна в кабинета си с папките, които Пийч му даде. Не му беше нужно дълго време, за да прочете правилника, освен това можеше да го забоде на дъската.

Точно подреждаше страниците, когато влезе Пийч.

— Тези ключове са за теб, Нейт. От шкафа с оръжието, предната и задната врата на участъка, килиите и колата. Всички имат етикети.

— Колата ми? Каква е?

— „Чероки“. Паркирана е на улицата. — Тя сложи ключовете в ръката му. — Хоп каза някой от нас да ти покаже как да включваш отоплителя на мотора.

Беше чел и за това. Отоплители, които да поддържат мотора топъл в режим на почивка при минусови температури.

— Ще стигнем и дотам.

— Слънцето изгрява.

— Какво? — Той се обърна и погледна през прозореца. После застина, отпуснал ръце, докато оранжевото светило се издигаше в небето. Под него планините оживяха, масивни и внушителни, прорязани от златисти нишки. Те изпълниха прозореца и го оставиха без дъх.

— Нищо не може да се сравни с първия зимен изгрев в Аляска.

— Предполагам.

Очарован, той пристъпи по-близо до прозореца. Виждаше реката, където се беше кацнал самолетът — дълъг, хлътнал участък, който не беше забелязал преди това, — и блясъка на леда под изсветляващото небе. Имаше хълмове от сняг, сгушени къщи, горички и хора. Хора, които се бяха струпали така нагъсто, че приличаха на цветни топки, които се плъзгат по белия сняг.

Виждаше се и дим. Господи, а това над главата му не беше ли орел? Докато наблюдаваше, група деца се затичаха към заледената река, понесли на гръб стикове и кънки.

А планините се извисяваха над всичко това като богове.

Докато ги гледаше, той забрави за студа, вятъра, изолацията и собственото си безмълвно страдание.

Докато ги гледаше, се почувства жив.